Рой Якобсен
Вледенен (12)

Англия

Гест разказа една история, която за първи път бе чул от баща си на осемгодишна възраст, докато стоял вкопчен в едно дърво: На няколко часа езда западно от Йорва се намираше стопанството Арнастапи с гледка към същото безбрежно море, но пък защитено от редица мръсносиви планини и блестящия ледник Снефелсйокул като сигурна стена. Покрай стопанството тече и река, също като в Йорва. Един слънчев пролетен ден две момченца и две момиченца си играели там, пързаляли се по склоновете около реката. Но едно от момичетата попаднало в реката, на едно парче плаващ лед, което течението бързо отнесло в морето. Тя успяла да се прехвърли върху по-стабилния лед, сковал фиорда през онази година, а останалите изтичали вкъщи и предупредили родителите. Но през това време паднала мъгла. След това се разразила буря и през нощта ледът се разчупил и парчетата били отнесени към морето.

Все пак били пратени лодки, които търсили момичето в продължение на три дни. Когато се отказали, бащата на момичето попитал:

— Тя беше облечена хубаво, нали?

— Да — казало най-голямото от момчетата.

— Тогава може да издържи много дни. Може да стигне до нос Акранес или до Рейкявик, дори до Оркнейските острови или Англия.

Това, което никой от тях не казвал, било, че плаващият лед щял да се стопи, защото лятото наближавало. И когато дошла и есента, без да са чули нищо за нея, всички знаели, че е умряла. Казвала се Хелга и била на единайсет години.

Но момичето не било мъртво.

Хелга седяла на леда. Но той не плавал на юг, а на север, към Гренландия. След седем дни минала покрай Братали и била спасена от заселниците там. Живяла при тях следващите тринайсет години, като робиня, като доведено дете. Била много красива, но невероятната й история говорела, че може да е трол, освен това работела като мъж и постоянно рецитирали кведата, която била съчинила, докато седяла на леда и гледала как Исландия изчезвала в морето. В нея били включени имената на всички планини по брега — последното, което била видяла от родната си страна — и искрящия Снефелсйокул над тях.

След като прекарала в Гренландия почти четиринайсет години, успяла да се качи на един норвежки търговски кораб и с него да стигне до Нидарос. В този град останала през зимата. На следващото лято исландски търговци я откарали в родината й. Отново видяла планините и родния си дом, срещнала роднините и съседите си. Но не заживяла спокойно. Всичко било променено. Цветовете, звуците, миризмите, хората и къщите — това бил чужд и непознат свят, който никога вече нямало да бъде неин. Затова момичето заживяло в планините, скитало наоколо като призрак. Когато всички го смятат за мъртъв, човек наистина умира.

Гест добави:

— Сигурно не разбираш тази история, защото тя бързо се разказва, а седемте дни върху плаващия лед са безкрайни. Да не забравяме и за онези петнайсет години, през които е живяла при непознати.

Все пак Ховард твърдеше, че разбира. Жълтеникавото му лице бе придобило цвета на нечисто брашно, имаше тъмни кръгове под подутите, зачервени очи, между тънките му устни, които нямаше сили да стисне, се процеждаше слюнка — сигурно вятърът проникваше в устата му и щеше простуди гърлото и дробовете му. Митотин също страдаше от морска болест. Но той поне можеше да литне, преди храната да е тръгнала обратно нагоре, и да се носи по въздуха като златно знаме над кораба. Ховард попита:

— Защо баща ти се е сетил за тази история?

— Защото се бях вкопчил в дървото — отвърна Гест.

— А ти защо го бе направил?

— За да ми разкаже.

Настана затишие. Виждаха Флемингяланд^[1] на юг като неясна ивица далеч на хоризонта. Тънък слой мъгла се носеше над огледалната водна повърхност, топли ветрове довяха мириса на гора, гнили водорасли и влажна земя, слънчевата светлина бе толкова ослепителна, че спираше погледа, небето пропадаше толкова бяло, колкото може да е само над топящ се сняг.

От името на Ховард, Мюнтер заповяда на всички мъже да седнат на греблата, а той самият се настани до брат си. Гест също гребеше, без да усеща болка в раната на рамото и без да се засяга от подигравките на останалите — вижте дребосъка как седи там с гребло, което е три пъти по-дълго от него. Постепенно и Ховард се съвзе, хапна малко и пи вода. И когато привечер сините облаци се сгъстиха, самият той даде заповед да се вдигнат платната, застана с Гест при рулевото гребло и се превърна в мъжа, който трябваше да бъде — капитан, здраво стъпил на краката си.

— Разкажи ми още за Хелга — каза той, без да изпуска от поглед кораба на брат си, който се движеше на петнайсет-двайсет дължини от десния борд, от другата страна имаше още три, а зад тях общо осемнайсет бойни и търговски кораба — флотата на Айвинд Инголвсон под бялото знаме на крал Кнут. Хората наброяваха малко над шестстотин души — датчани и норвежци, шведи, роби, венеди и саксонци, които се бяха присъединили към тях в Хедебю и Трелеборг, също и два исландски кораба от Аяфиорд. Тази флота бе забулена във вечно вибриращо одеяло от звуци — шумоленето на морето, стенещи мачти и скърцащи въжета.

— Това е история за деца — каза Гест. — Но когато пристигнах в Бьо, чух как я разказваха възрастните. Защото казват, че това, което възрастните разказват, е по-вярно от това, което е добре за децата да чуват. Оказало се, че Хелга е била бутната в реката от един от приятелите си. Името му било Раудфелд и бил на нейните години. С тях бил и брат му Сьолве, с една година по-малък. Когато се разбрало какво били направили, бащата на Хелга отишъл в Арнастапи, хванал двете момчета и ги помъкнал нагоре в планината. Хвърлил Раудфелд в една клисура. Сега тя се казва Клисурата на Раудфелд. Качил Сьолве още по-нагоре и го хвърлил от една пропаст. Сега тя се казва Сьолвахамар. Бащата на Хелга се казвал Барде, той бил норвежец — заселник и когато всичко това се случило, бил малко над петдесетте.

Когато бащата на момчетата се прибрал вкъщи и чул за отмъщението, той се нахвърлил върху Барде с голи ръце, но Барде бил здрав мъж и накрая бащата на момчетата пострадал доста зле — имал счупен таз и ръка.

След това Барде не успял да заживее мирно в стопанството си и не търпял да бъде заедно с други хора. Раздал имотите и вещите си на приятели и роднини и заживял като дивак в планините, спял в пещери и дупки, като призрак.

Когато Хелга се върнала, все пак не била мъртва, но и не успявала да се устрои в родното си място, това не променило нищо — за него тя била точно толкова мъртва, колкото когато била изчезнала. Той едновременно я познавал и не я познавал, между познатото и непознатото имало цяла пропаст от време. Но тя отишла при него в планината и те заживели заедно, като двама непознати.

— И кой от двата разказа е истинският? — попита Ховард.

— И двата.

— Обикновено отговаряш така, когато не знаеш отговора.

— Така е — каза Гест. — Поне на това се научих. Има още нещо — Барде и бащата на двете момчета били братя. Тоест отмъщението не можело да продължи. А това не било особено добре. Сега обаче виждам земя.

В същия момент корабът на Айвинд пресече пътя им. Ховард легна върху греблото и закрещя на хората да гребат. Видяха Айвинд на кораба си скръстил ръце над главата си, което означаваше да свалят част от платната.

Другите кораби получиха същия сигнал, корабът майка отново ги наближи, поклащайки се, а Айвинд се бе преместил на носа. Точно преди да се сблъскат, той скочи на палубата.

— Не бяхме ние — каза Мюнтер, когато главатарят застана пред тях — бояха се да не ги обвини, че са минали твърде близо до кораба и са нарушили баланса му. Точно те, които никога не го изпускаха от поглед. Но Айвинд само се засмя.

— Как си, братко? — попита той и погледна кисело Ховард.

В отговор получи само сумтене и тогава каза:

— Отклонили сме се на север.

Протегна ръка и посочи:

— Това е Източна Англия. Там са устията на реките Хъмбър и Трент, можете да видите това и по цвета на морето — водата е по-кафеникава. Но ние не сме тръгнали натам.

Остана прав и сякаш потъна в размисли.

 

 

Англия беше ниска и сива страна. Приличаше на износена дъска там на хоризонта, виждаха се скали, които се издигаха от невидими плажове, величествени колкото обикновена ограда. Нощта бе на път да се превърне в утро, морето се вълнуваше тежко и черно, прелитаха птици, мънички черно-бели точици, които трепереха във въздуха, безшумни и нереални като летните птици, толкова високо, че Митотин дори не им обръщаше внимание.

— Виждате ли сивите петна там? — Айвинд посочи неравномерната и полупрозрачна ивица, която трептеше в мъглата над скалите в такт с вълните и движението на кораба — можеше да е гора или просто изпаренията, които се вдигаха от разораната земя всеки път, когато Господ пали новия ден.

— Гори ли са? — попита Ховард.

— Мъже — отвърна Айвинд. — Конници. Това са владенията на Улвкел и Ухтред, първенци сред хората на Адалрод, единствените, от които трябва да се боим. Така че ще се върнем на юг и ще слезем в Уесекс, там ще се срещнем с Кнут и Ерик.

Мюнтер понечи да протестира, но Айвинд го спря с поглед.

— Забелязаха ни вчера — каза той. — И вече са успели да съберат войски.

Направи пауза и после добави с усмивка:

— Макар че са там, където са, за да ги видим, значи сигурно не са чак толкова много.

Всички го погледнаха въпросително и Мюнтер отново поиска да възрази. Айвинд беше готов:

— Ще обърнем и ще се върнем на юг.

Айвинд махна с ръка и корабът му се приближи отново. Той скочи на него и не след дълго цялата флота вдигна платна.

 

 

— Виждам земя — каза Гест.

За последното денонощие го казваше вече за трети път. Но и този път не беше точно земя, а кораби — флотата на Ерик ярл, застанала спокойно под хладното следобедно слънце. Хората дремеха или просто си почиваха на греблата, а голите мачти се поклащаха неравномерно като изсъхнали водорасли на дъното на прозрачно горско езерце.

Ето че сушата се показа над гората от мачти и тук също беше ниска и сива, обвита в мъгла като брашно.

Гест разпозна гербовете на Кнут и на Ерик, сега видя, че повечето от корабите бяха хвърлили котва или стояха завързани един за друг — цялата флота изчакваше. Айвинд си пробиваше път през нея към скалите, които се виждаха все по-бели и по-високи. Развидели се и брегът се показа яркозелен, мънички долини прорязваха тебеширенобелия плаж.

Мъжете по другите кораби ги гледаха мълчаливо, подвикваха нещо, някои ги поздравяваха или мудно махваха с копията си, други изобщо не показваха интерес, навсякъде бяха налягали заспали моряци, други бърникаха нещо по такелажа или оръжията си, чакаха и сякаш го правеха от дълго време.

Гест забеляза един мъж, който му се стори познат. Стойката и дрехите му говореха за високото му положение — синя копринена дреха, небрежно опасана с груб колан, обсипан със сребърни копчета, обувки със светли кожени връзки, стигащи чак до коленете, гъсти черни къдрици, които лъщяха на слънце.

— Малкият исландец — каза си той бавно. И още един човек до него, облечен почти като просяк с къса светла коса и щръкнали уши, на широките му рамене бе преметнат лък — това бяха мъж и оръжие, които Гест би разпознал и на тъмно. Беше Тайтр, а първият — Хелге Скюласон, който ги бе докарал от Исландия в Норвегия, търговецът с един-единствен пръст на дясната ръка, които не знаеше дали е приятел или враг на ярла от Ладе.

Сега и Тайтр забеляза Гест, първо го зяпна право в очите, но после отмести поглед сякаш се беше изгорил, изчерви се и се обърна.

Гест подаде греблото на Ховард, качи се на борда и скочи на другия кораб. Там застана пред Тайтр.

— Тайтр, приятелю — каза той.

Тайтр не каза нищо. Лицето му беше червено и загрубяло, поемаше си въздух със свистене, а челюстите му работеха, както в деня, когато двамата се сбогуваха в Нидарос. Но изглеждаше по-млад и дори спретнат, дори заможен. На мускулестия му врат бе закачен златен кръст, нов белег бе разцепил лявата му вежда и бузата, два други се кръстосваха на дясната ръка. Той отметна глава и каза кисело:

— Къде беше?

Гест отвърна:

— Ако сложиш стрела в онзи лък там, със сигурност ще стигне чак до Англия.

Тайтр поклати глава.

— Къде беше? — повтори той. — Ние бяхме при Клонтарф!

Гест се засмя.

— Не обичам морето — каза той. — Не ми харесва тази страна. Не ми харесва гората…

Но Тайтр не се смееше.

— Бяхме при Клонтарф — повтори той, за да може Гест най-накрая да проумее, че са били при Клонтарф, северно от Дъблин. Гест бе ли чувал за Ирландия? Но в този момент ги прекъсна Хелге, който искаше да знае кой стои начело на флотата, с която бе дошъл Гест. Тайтр обаче не бе свършил.

— Не беше и при Твидегра — каза той, опрял пръст в гърдите на Гест. Гест наостри уши, защото Твидегра се намираше до Арнарватнсхайди — местността, която двамата бяха пресекли, след като напуснаха Илюге Черния, когато Гест все още можеше сам да носи оръжията си. Сега се чудеше дали Тайтр няма намерението да възобнови някаква стара свада между тях, да припомни стар дълг. Но Хелге обясни, че в онази равнина миналата година се е състояла голяма битка, най-кръвопролитната в историята на Исландия, между хората на Барде Гюдмундсен от Севера и приятелите на Гест от Боргарфиорд. Това беше може би последният сблъсък като последица от убийството на Вига-Стюр…

— Барде Гюдмундсен…? — каза Гест.

— Да. Братът на Хал, който бе убит в Норвегия от племенниците на Клепярн, синовете на Хорек. Той добре отмъсти за него отново с помощта на Снори Годи. Но това, което Тайтр иска да каже е, че не трябва да се притесняваш, дори да те излъже — той много се радва да те види. След Клонтарф той говори само за теб, сякаш си единственият му роднина.

Гест сведе поглед замаяно и се сети за Атле и братята му, които лежаха мъртви на дъното на морето до бреговете на Дания заедно с пръстена на майка му, а през това време Хелге изброяваше загиналите и оцелелите след Твидегра. След всяко име Тайтр незабележимо кимваше. Гест нямаше какво да каже, когато отново ги погледна. Той се втренчи в златния кръст на врата на Тайтр.

— Приел ли си християнството? — попита той. — Кръстен ли си?

Тайтр не реагира. Хелге каза, че Снори бил платил глоби за убийствата в Бьо преди много години. За Вига-Стюр и Торстайн били квит, а за Гунар платил триста в сребро.

— А за Свайн? — попита Гест вече буден при мисълта за малкия си братовчед в Бьо.

— Свайн не е бил убит.

— Жив ли е?

— Така казват хората. При всички положения твоят въпрос е разрешен, можеш да се върнеш в Исландия като свободен човек.

Гест замълча и се загледа в лицето на големия мъж, който вече се беше успокоил. Тайтр засрамено гледаше кръста, в един момент сякаш се сдобри с него и широко се усмихна.

— Бяхме при Клонтарф — каза той.

 

 

Гест се върна на кораба на Ховард, където двамата братя се хранеха заедно с Близнаците и Сигурд Стайнсон. Там разбра защо флотата е толкова неподвижна — чакаше прилива, който щеше да ги пренесе през широкия плаж към скалните стени, които показваха, че Англия всъщност не беше толкова ниска страна, а просто равна. Долините бяха широки и спокойни, виждаха се къщи и движещи се фигурки по нивите и ливадите, хора и добитък, докъдето стигаше погледът и в двете посоки. Зад тях бяха безбройните кораби от флотата на датския крал Кнут и части от флотата на Ерик Ладеярл, пред тях стотици, стотици палатки, хиляди войници и коне, които работеха, теглеха дънери и дъски, разтоварваха, складираха и прекарваха товарите — всичко приличаше на огромно тържище, което караше Хедебю да прилича на исландска буря.

Сушата на запад от мястото, на което акостираха, се оказа остров, в пролива се бяха разположили още една флота под флаг, който Гест не можа да разпознае, с по-малки кораби, построени различно от датските и норвежките.

— Идрик Стреона — каза Айвинд, който бе проследил погледа му. — Английски благородник, който се е присъединил към нас. За какво точно мислиш?

Гест го изгледа учудено.

— Свободен съм — каза той. — Напълно свободен.

 

 

Приливът ги връхлетя бързо, щом точният момент настъпи. Преди да се стъмни, корабът на Айвинд вече се намираше под скалите. Прекараха нощта на борда, изчакаха още един ден и една нощ, а през това време се събираха все повече кораби. Ядяха само от храната, която имаха със себе си, и не мръднаха оттам три дни, докато Айвинд не слезе на брега заедно с други двама и не се върна с коне — стари, мършави кранти, дори без седла.

Сигурд бе оставен да пази корабите, а на нетърпеливите Близнаци, на Гест и на Ховард бе заповядано да тръгнат нагоре по една стръмна пътека, която ги отведе до прашен път, виещ се през богати плодородни ниви и малки прохладни горички. Той ги отведе до голямо стопанство с каменни постройки, чиито стени се губеха на хоризонта — приличаше на замък там на хълма, гледащ както към нивите и горите, така и към морето, където още десетки кораби чакаха да вдигнат котва.

До портата седяха двама мъже и играеха шах, те спокойно поздравиха Айвинд, в далечината се чуваше мучене, пет черни прасета ровеха в калта, няколко кокошки се мушнаха между краката на някакъв човек, който се бе заел да корми овца, докато други двама събираха подпалки за огън. Стените на постройките бяха цели, но навсякъде липсваха покриви, сякаш бяха изгорели, но много отдавна, понеже дъждът бе отмил саждите и пепелта, и сега над всичко това беше само схлупеното английско небе, подгизнало като сън.

— Тук е зелено — каза Гест замислено. — По-зелено е от всичко, което съм виждал досега.

— Ще чакаме — каза Айвинд и отиде да говори с онези, които играеха шах, върна се и повтори, че трябва да чакат. — Може би чак до вечерта. Трябва да стигнем Уинчестър, десетина мили на изток…

Чакаха. Храна получиха от мъжете с овцата. И Гест разказа на Ховард новините от Исландия — за обезщетенията, които бяха сложили край на войната със Снори, за убийствата, които може би щяха да я продължат до безкрайност, но докато говореше, всичко това му заприлича на чисти глупости, които първо — не го засягаха, и второ — предвещаваха буря. Новият му брат го попита какво го тревожи.

— Не зная — отвърна Гест.

— Мога да дойда с теб — каза Ховард, — когато това тук свърши.

Гест повтори, че не е сигурен, но мисълта му бе започнала да се прояснява, миналата нощ бе имал просто бледо предчувствие, напомнящо онази решителност, която го бе извадила от летаргията след убийството на баща му през онази далечна есенна вечер, когато бе видял кръв по дръжката на брадвата. Несъзнателно погледът му се обърна към същото това оръжие, което сега лежеше на тревата до него. И тогава се случи онова, което се случва само в мигове, когато човек може да се види отстрани: откъм гората се показа група ездачи, които се приближиха към тях в бавен тръс. Водачът им бе облечен в бяло и черно, тъмнокестенявата му коса бе събрана в плитка, преметната през дясното му рамо, на коленете му бе положен щит със същия герб в черно и синьо, който бе извезан на дрехата му. Айвинд се изправи:

— Това е мъжът с корабите в залива — каза той.

Гест се загледа в мургавото му лице. То бе широко, с изпъкнали скули, две големи и безизразни очи от двете страни на тесен и бял нос, който приличаше на нож, юздите висяха в лявата му ръка, а дясната бе скрита зад гърба му.

— Идрик Стреона — каза Айвинд тихо. — Ярл на Мерсия, син на робиня, който обаче успя да се издигне. В началото беше на страната на Адалрод. После отиде при Свайн. После пак при Адалрод. А сега е с нас, просто Адалрод още не го знае.

— Имате ли му доверие? — попита Ховард.

— Той винаги е на страната на победителите — отбеляза Айвинд. — Затова го считаме за добър знак.

 

 

Конниците бяха стигнали вече до стената. Идрик не слезе веднага от коня, измери с поглед Айвинд, поусмихна се, скочи на земята и се запъти към него, каза си цялото име два пъти и го прегърна, приветства го с добре дошъл в Англия.

Айвинд благодари, отстъпи две крачки, поклони се достойно и го нарече могъщият ярл на Мерсия. Лицето на Идрик се изкриви в печална гримаса и той високо, сякаш декламираше кведа, каза на доста развален северен език:

— Скъпата ми Мерсия, сега там управляват Ухтред и Улвкел, тя плаче и кърви, само крал Кнут може да ни освободи от Адалрод.

Айвинд направи реверанс, сякаш за да намекне, че е приел похвалата с известни резерви. Но Идрик само повдигна безразлично рамене и се загледа в Митотин, който кацна на рамото на Ховард.

— Каква красива птица! — възкликна той. — От Дания ли си го донесъл?

— От Норвегия — отвърна Айвинд. — Това е моят брат, Ховард, който дойде с мен, за да покори Англия.

— За какво му е Англия — каза Идрик и протегна ръка, — щом има такава птица!

Ястребът го клъвна и отново се успокои на рамото на господаря си. Идрик се засмя.

— Можеш ли да му имаш доверие?

— Да — отвърна Ховард.

— Какво искаш за него?

— Не може да се купи.

— Оо? Може ли да се подари?

— Не и какъвто е сега.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам, че лесно бих могъл да го затворя в клетка и да ти дам клетката, но тогава ще съм ти подарил само клетка, но не и птица.

Идрик се замисли, погледна хората си, които го чакаха по конете и не показваха никакъв интерес към разговора.

— Точно по този начин бих отговорил и аз — каза той. — Ако някой ме беше попитал дали бих се отказал от Мерсия. Сега благодаря на Бога, че вие сте тук. Утре ще доведем коне и ще ви поведем към Уинчестър.

После хвърли един бърз поглед към Айвинд и каза кисело:

— Скъпият ви крал е твърде нетърпелив, млади момко.

 

 

По време на този разговор Гест бе взел решението да се върне в Исландия и да убие Снори Годи. Заедно със Свайн Торстайнсон от Бьо, който още беше жив и имаше да отмъщава за баща и брат, може би и с Ховард и Тайтр, искаше да събере подкрепа от големците от юга и на Алтинга да предложи награда от триста в сребро за главата на могъщия главатар. Именно триста. За непобедимия Снори Годи. Това би било едно красиво дело, което би свалило бремето от раменете му и би му дало живот, докато на земята все още има останали хора.

Чудеше се как това не му бе хрумвало преди, например, когато Атле му разказа за убийствата в Бьо и той просто се бе оставил да потъне в блатото на мъката, но вероятно времето бе виновно. Отмъщението отнема много време, и смъртта на Онунд, отмъщението иска триста в сребро, иска кървава баня в Твидегра и друго примирие на Алтинга, иска привидно примирие, докато мъжът, от когото започна всичко, Торгест Торхаласон, не се върне и не сложи край, завинаги.

Докосна рамото си с ръка, но не усети раната. Ховард го погледна. Гест отвърна на погледа и усети същата сила у себе си, както когато яздеше през горите южно от Хов и пращаше стрели към мъртвите дънери.

 

 

Но така и не стигнаха до Уинчестър на другия ден. Получиха коне и се изгубиха из Уесекс, оплетоха се в два месеца безкрайни битки, надпревари и безсилно чакане, чакаха новини, заповеди, храна и нови коне, но най-вече чакаха това, което така и не стана — войната. Защото врагът бягаше и изчезваше, и разграбваше собствената си страна, народът беше изтощен и объркан така, че посрещаше датчаните ту като палачи, ту като освободители.

Затова когато онази част от войската, в която в момента се намираха Гест и Ховард, в проливния дъжд, който сякаш никога нямаше да спре, най-сетне влезе в Уинчестър, почти целият Уесекс беше в ръцете на Кнут, този в миналото непревземаем бастион в отбраната на Англия.

За разлика от събитията ясната мисъл на Гест за ново отмъщение се бе размила и сега нещата нямаше как да се променят, защото зад огромните стени на Уинчестър, издигнати от свят човек в името на Бога преди цели двеста години, се намираше най-големият град, който някога бе виждал: с хиляди жители, десетки манастири и църкви и катедрала, построена от друг Божи чирак — крал Алфред Велики. Сега от отворените порти се изля силна глъчка и се смеси с пороя.

Беше привечер и се мръкваше, хората на пазара се разотиваха, някакви дечица се къпеха на улицата, забързаните търговци товареха останалата стока по коне и каруци, англосаксонска и северна реч звучеше навсякъде. Въоръжена охрана от датчани имаше само около самия замък. От разкритите врати на църквата зазвуча нещо, което ги свали от конете и ги вкара в задушния мрак, който криеше в себе си стотици хора и могъщото ехо от напевния глас на свещеника.

Гест разпозна думите на латински, но песента идваше някъде отгоре, а и не беше песен, по-скоро някакъв звук, който долиташе от един орган — някакво чудо с безброй тръби, и от шестима монаси и солист, които стояха с гръб към хората и с лица, обърнати към осветената икона над олтара, от която мрачно ги гледаха мълчаливите апостоли. Звукът идваше отдолу и отзад, от високите прозорци, обграждаше ги като дъжда навън. В този момент Гест се срина като покосен от невидимо оръжие. Ховард се засмя, а Митотин скри глава под крилото си като обикновена кокошка — това беше музика и човекът, който свиреше, седеше на висок подиум вдясно от олтара, после той вдигна ръце и настана космическа тишина, за да могат гласовете на монасите, необезпокоявани, да продължат живота си там горе под свода, да се издигат и реят като хищни птици на лов. След това гласът на свещеника отново взе превес и като спокойна река преведе мислите им през тържествените молитви, за да ги предаде отново на властта на органа. Гест не можеше да го слуша, беше студено като в изворната вода през лятото, той се прекръсти, изправи се и в този момент усети раната в рамото си, вледеняваща. Без да се огледа, той изтича навън в дъжда, яхна коня и се върна в лагера.

 

 

Музиката обаче не изчезна. Тя се завърна заедно със спомени за онова, което се бе случило неведнъж, а два пъти, за разни други дреболии, за лица и случки, и разкази, завърна се с аромати и звуци, сякаш вечността бе зад гърба му и го принуждаваше да изживее всичко наведнъж — Стайнун и Халбера, майка му и труповете в Бьо, Йорва, Ингебьорг, баща му и Тайтр, който не го бе убил — бе успял да види лицето на Бог, не само с очите си, но и с тялото си и с душата, за която толкова много бе изписано в книгите на отец Кнут, за това как тя става видима единствено в мрака на страха от Бога и от голямата смърт. Така ясните му планове не само изгубиха очертанията си, те просто се изпариха.

 

 

Някъде през нощта бе събуден от Айвинд, когото не бе виждал от близо седмица. На двамата с Ховард им бе заповядано да отидат в замъка в града.

Вървяха пеша през дъжда, който се беше превърнал в ледена суграшица. После видяха за първи път краля от разстояние около двеста крачки, крал Кнут Датски, седемнадесетгодишното момче, решено да завладее най-богатата земя в света с помощта на Ерик Ладеярл и четирима други големци, включително и Идрик Стреона, облечен в същата тъмносиня дреха. Те се бяха събрали около кръглата маса между две огнища, осветена от венец от факли. Зад тях стояха въоръжени пазачи, а иначе цялата зала беше пълна със стотина мъже без оръжия.

Никой от тях не чуваше за какво се говореше на масата. Гест забеляза, че Идрик и някакъв висок светъл мъж от дясната му страна оживено обсъждаха нещо, като само от време на време се обръщаха към младия крал, който приемаше всичко безразлично. От време на време Ерик също се обаждаше, но изглеждаше доста резервиран, сякаш изграждаше норвежка стена между английските благородници и датския си зет. Самият Кнут цяла вечер не си отвори устата.

В един момент кралят дори даде вид, че е започнал да се отегчава, хвана къс хляб, погледна го и отново го остави, вместо това взе една халба и започна бавно да пие, а през това време очите му обходиха шепнещите хора наоколо и се спряха на Айвинд, който веднага се приближи до масата.

В този момент всички разговори замлъкнаха.

Айвинд коленичи, но Гест не можа да разбере дали това беше в знак на подчинение или положение, което даваше възможност на краля да му прошепне нещо на ухо. Веднага след това се изправи, поклони се поотделно на всички благородници, пресече залата и изведе Гест и Ховард на двора. Тогава им съобщи, че пътищата им се разделят, бил получил командването над онази част от войската, която трябваше да обсади Лондон. Там се бил скрил Адалрод, заедно със съпругата си Ема, по-малките си синове, кралските съветници и това, което бе останало от английската войска.

През това време Ховард и Гест щели да потеглят с Кнут и Ерик на север, където още не била сломена съпротивата на ярловете Ухтред и Улвкел. Идрик Стреона щял да тръгне тях, защото Мерсия бе неговото кралство и почти непозната територия за Кнут и Ерик.

Но Айвинд добавил със сериозен тон, че имало още нещо. Били научили, че Идмунд, синът на Адалрод от първия му брак, успял да напусне Лондон и да се присъедини към ярловете на север — това бил още един знак, че решителните събития щели да се случат там. Ако северните провинции паднеха в ръцете на датчаните, Лондон също нямало да устои.

— Ще вземете и Близнаците с вас — отряза той, сякаш се страхуваше от възражения.

Гест понечи да попита на кого всъщност ще служат, но Айвинд го изпревари с нещо, което повече приличаше на заплаха, отколкото на съобщение — един мъж от свитата на Ерик на име Даг Вестайнсон ще се погрижи за вас.

Гест усети последните тонове на музиката, но не каза нищо. Ховард изучаваше лицето на брат си, даде вид, че има да каже нещо, но в крайна сметка премълча. А Айвинд нямаше какво да добави.

Гест продължи да мисли повече за небесните сили, отколкото за предстоящия поход и ходи в църквата още два пъти за времето, през което бяха в Уинчестър, слушаше органа и проповедите и разгледа книги, от които му се зави свят — онези, които навремето бяха оставили такива неизличими следи в душата на отец Кнут, написани или преписвани в най-големите духовни центрове в света — Клани, Шартр, Йона, Ромаборг… те излъчваха неземна красота.

Дори по време на пътуването през Бъкингамшир, Бедфордшир, Нордхемптъншир той посещаваше всяка църква и манастир по пътя, незабележимите дървени колибки и величествените каменни сгради, които правеха църквите в Нидарос или Хедебю да приличат на кучешки колибки. Навсякъде усещаше как се изчервява, долавяше в песента гласовете на душата си, която прогонваше яснотата на мислите му. А когато късно вечерта пристигнаха в малко селце и откриха, че е опустошено от хората на Даг Вестайнсон и видяха труповете между опожарените къщи, деца и възрастни, роби и селяни, Гест веднага забеляза как нещо проблесна — сребърно кръстче на врата на момиченце на не повече от осем-десет годинки. Тя лежеше в локва точно на пътя на ордата диваци, водени от Близнаците, които веднага се хвърлиха да претърсват руините за скъпоценности.

Но никой не забеляза момичето и кръстчето.

Гест слезе спокойно от коня, наведе се над нея, свали кръстчето и си го сложи.

Вече бе минал месец, откакто напуснаха Уинчестър, а Даг Вестайнсон още не го бе виждал. Но ето че и това се случи, защото той също бе забелязал трупа на детенцето и кръстчето.

Едрата му фигура се приближи, поклащайки се до него, хвана юздите на коня му и се втренчи в кръста на врата му.

— Малкият исландец — каза той и затвори очи, сякаш бе поставен пред проблем, който го отчайваше повече, отколкото го ядосваше.

Гест не отговори.

Даг също нямаше какво друго да каже, само пусна коня, обърна му гръб и се върна в тежки стъпки при хората си, които го чакаха в края на селцето.

 

 

Една седмица по-късно Гест и Ховард седяха на моста над река Трент точно над старата крепост в Нотингам и скубеха по една гъска, а Митотин се разхождаше на слънце по парапета и яростно поглъщаше дреболиите. В този момент отново се появи Даг, идваше откъм града заедно с трима други мъже, които Гест разпозна, че са от свитата на Ерик. Те се спряха и Даг се втренчи в гъшите пера, които се стелеха като снежинки по кафявата повърхност на водата.

— Не мога да знам, че си тук, и да не кажа на ярла — въздъхна Даг.

— Да, така е — отвърна Гест.

— Затова мисля, че е най-добре да дойдеш с мен. Поне ще изглежда, че идваш доброволно.

Ховард бе оставил настрана гъската. Сега се изправи и заяви, че Гест никъде не отива без него. Даг отговори:

— Защо си мислиш, че ти ще можеш да го защитиш, когато и аз не мога?

— Той е мой брат.

Тогава Митотин подхвана нов спектакъл, сви се, наежи се и заприлича на космата карирана топка.

— Какво пък е това? — попита Даг.

— Пърлена гарга — отвърна Ховард. — А Гест не ходи никъде без мен.

Даг отново даде вид, че е изправен пред тежък проблем. Тогава забеляза и Близнаците, които се бяха изправили малко по-нататък и ги гледаха. Вдигна рамене и каза, че могат да правят каквото искат, стига да дойдат с него.

Последваха го през портата на крепостта, построена преди сто години от крал Едуард, когато той си мислел, че е освободил страната от датчаните веднъж завинаги. Сега там живееше норвежки ярл заедно със свитата си, съветниците и нещо, което напомняше на преносим двор от прислуга и готвачи.

Ерик говореше нещо на някого, когато влязоха. Даг понечи да излезе, но ярлът се изправи, сякаш облекчен от прекъсването, и им махна да се приближат.

Гест и Ховард коленичиха и поздравиха. Ярлът нетърпеливо ги вдигна и кимна към масата, където върху две подпори като кораб се крепеше цяла бъчва с малко кранче на върха.

Нито Гест, нито Ховард посегнаха към виното.

— Да не би аз трябва да ви сервирам? — попита ярлът, който вече беше забелязал Митотин.

В следващия момент Гида се изправи от високия си трон и заинтригувано го погледна. Тя бе облечена в дълга бургундскочервена рокля и носеше кожена шапка, която имаше върху Гест същото влияние като органа в Уинчестър. Беше зачервена като след сериозна караница, но погледът й бе ясен като огледало — тя погледа безразлично птицата, но се усмихна невярващо, щом забеляза Гест, който отново бе коленичил. После Гида нервно докосна черния белег на шията си и обърна поглед към съпруга си, който спокойно обикаляше масата, сипваше вино и изучаваше хищната птица.

— Да не би да си дошъл, за да ми поднесеш този скъп подарък? — попита той и за пореден път махна на Гест да се изправи.

— Не — отвърна Ховард.

— Защо не?

— Вече съм го обещал на Идрик Стреона.

Ерик го погледна заинтригувано.

— Как така?

— За да му изкълве очите — отвърна Ховард, а ярлът се разсмя, погледна Гида, която разсеяно се усмихваше и накрая впи поглед в Гест.

— Знаеш ли — той продължаваше да говори на Ховард, — че този малък мъж има намерение да ме убие? Някаква вътрешна сила го подтиква да ме убие и той не може да я контролира. Затова бе дал клетва, че никога вече няма да се срещаме… Но ето че сега е тук. В Англия. Какво мислиш за това?

Той отпи. А Ховард не намери какво да каже. Но Гест забеляза, че Даг Вестайнсон бе застанал с гръб към тях до едно от прозорчетата, опитвайки се да стане невидим. Даг, който го бе потърсил в Нидарос, за да говорят за Айнар от Оркдал. Гест каза:

— Ако ми позволите да кажа нещо в своя защита, господарю, не съм тук по своя воля, нито ми е присърце, не съм мислил и за отмъщение от онзи пролетен ден преди близо две години, когато бях изправен пред вас в Нидарос. Мисля, че Даг може да свидетелства за това.

— Даг? — учуди се ярлът и погледна към главатаря си, който се поклони с нежелание и измърмори:

— Малкият исландец е с нас отдавна. Никой не го е виждал да се държи като предател. В Нидарос беше заедно с Айстайн Айдисон.

Ярлът си даде вид, че обмисля тези показания.

— Айстайн е добър мъж — каза той. — Той се би при Клонтарф. Дори оцеля. Сега се е устроил добре в Исландия в цялото си величие, нали?

Даг кимна и отново се концентрира върху гледката от прозореца.

Тогава думата взе Гида с нервния си смях:

— Той разказва истории.

— Какво?

Тя повтори думите си, този път, без да се смее.

— Значи и ти го познаваш?

— Да. Той може да чете и запомня всичко, което е чул, дословно. Виждала съм го в църквата в Нидарос. Той е мъдър човек.

Всичко това беше казано с безразличен тон. И ярлът уж се замисли, но от лицето му не слезе ироничната усмивка.

— Но аз не съм толкова мъдър — каза той. — Затова вие ще прекарате една нощ в тъмницата, докато реша какво да правя с вас.

Гест кимна и измърмори, че за него е все едно. После падна отново на колене и помоли да му бъде позволено да направи подарък на съпругата на ярла.

Ерик бе вече приключил с разговорите и се бе посветил на кранчето, но щом чу това, се обърна и го изгледа недоволно.

— Твоят приятел не желае да направи подарък на мен. А ти искаш да направиш подарък на съпругата ми?

— Точно така — каза Гест, без да трепне, свали кръстчето, което бе взел от детското телце, отиде до Гида, страшно му се зави свят, но успя да й го подаде. На лицето й изгря предпазлива усмивка.

— Толкова е хубаво!

Ярлът застана до нея и го грабна.

— Та това е съвсем обикновен кръст. Дори не е от добро сребро и им някакви петна. От какво са?

— От сълзите на Англия, господарю.

И двамата замръзнаха. Гест чу как Ховард рязко си поема дъх, когато ярлът удари с юмрук по масата и изкрещя три пъти — не! След това се изви и остана така като опънат лък, а ръцете му се свиваха и отпускаха.

След това се изправи и сухо каза, че Гест и Ховард могат да останат и да правят каквото си искат, имал им доверие.

— Вие сте умен мъж, господарю — каза Гест и благодари.

— Не съм сигурен — отвърна ярлът със същата иронична усмивка. — Но сега поне знам как оцеляваш, малко човече. Изглеждаш толкова невинен.

Даг им махна, поклониха се и побързаха да излязат.

— Как успя да го направиш? — попита Ховард и погледна ръцете си, които трепереха.

— Не знам — отговори Гест.

 

 

На другата вечер го извикаха пак в залата. На ярла му се приискало да чуе някоя от неговите истории. Настроението му явно бе по-добро. Гест му разказа за св. Антоний, който раздал на бедните бащиното си наследство и потърсил самота в пустинята… Но по лицето на ярла прочете, че това не е толкова интересно, макар че Гида седеше там като запалена свещ. И вместо това реши да разкаже за самия себе си, за убийството на Вига-Стюр, за бягството, което никога нямаше да свърши, макар че никой не го преследваше. Това се хареса повече на ярла.

— Ти си свободен мъж — каза той. — Можеш да правиш каквото си пожелаеш. Защо тогава си тук?

— Разказах ви това, за да ме опознаете, господарю.

Ярлът поклати отчаяно глава.

На следващата вечер му разказа за Хелга на леда, за бог Балдер и за срещата на Егил Скалагримсон и Ерик Кървавата секира в Йорвик. Ярлът сякаш оцени и това, пиеше вино, докато слушаше, и поглеждаше от време на време жена си, която след историята за Хелга бе настояла на Гест да се даде златен пръстен. Но Ерик не говореше много. Само благодари на Гест, щом свърши, и го отпрати.

Но когато на третата вечер бяха останали сами, Ерик прекъсна разказа на Гест за св. Колумба и му каза да го изслуша, сега и двамата щели да пият вино тук.

Ярлът го погледна, изчака го да отпие и заяви:

— Не хората на Даг Вестайнсон са разрушили Оукхам, а английските ярлове, най-вероятно Улвкел. Какво ще кажеш за това?

Гест измърмори, че управници, които разграбват собствената си земя, не вярват много в това, за което се борят, най-вероятно са се предали. Добави, че му е чудно как може ярлът изобщо да го пита за това, та нали той изобщо не знае какво става в английските гори. Усмивката на ярла се вгорчи.

— Задавал съм този въпрос на поне сто други мъже — каза той. — Но сега ще те попитам нещо съвсем друго. Онази Хелга на леда с какво се е хранила тези седем дни?

— С вода — отвърна Гест. — Пиела е разтопения лед в малките локвички по ледника. А един ден успяла да хване цяла птица, която изяла сурова. Но най-лошото било, че трябвало да е постоянно будна и да стои изправена, за да не замръзне.

Ярлът мисли дълго над това.

— Това е една от най-странните истории, които съм чувал — заяви накрая той. — Значи не е лъжа, така ли?

— Не.

— Откъде знаеш?

— Съдя по това, че никой не би успял да измисли подобно нещо.

Ярлът отново потъна в размисли.

— А в това как може да си сигурен?

— Не знам — отвърна Гест.

Чу се кратък смях.

— Искам да продължим да си говорим през следващите седмици. Тази зима ще реша какво да правя с теб. Сега можеш да си вървиш. Но кажи на онзи с птицата, че не искам да го виждам никога вече. Може да остане с Даг и да прави каквото си поиска. Но аз не искам нито той, нито птицата да ми се мяркат пред очите. Нали ще му предадеш това?

— Да — каза Гест, смаян от непостоянството на ярла. Но бе направил и друго откритие — харесваше му да говори с него, сякаш му се налагаше да заучи много дълго и сложно изречение, за да разбере накрая, че смисълът му постоянно се променя.

 

 

Походът продължи на север, по блатистия западен бряг на Трент до градчето Гейнсборо, в центъра на което стоеше друг замък. Именно там преди една година бе починал крал Свен и там сега датчаните бяха посрещани като освободители от ликуващата тълпа датчани и норвежци. Ухтред, ярлът на Нортумбрия, бе опожарил едва преди няколко дни покрайнините на града и сега в него не бе останал нито един кон или друго животно.

Ерик и свитата му се настаниха в замъка, докато Даг Вестайнсон, който от последната им среща не бе удостоил Гест нито веднъж дори с поглед, заповяда на войската да направи лагер в горичката, северно от града. Изпрати десетина мъже да набавят животни за клане и зърно и ги остави преди още палатките да бъдат издигнати.

Валеше като из ведро, и то цяла нощ, факлите гаснеха, огньовете пращяха, двамата мръзнеха и не можеха да заспят и когато утрото настъпи без никакви следи от подобрение, Ховард започна да мърмори да станат и да отидат в стопанството, което бяха забелязали на идване. Подгизналата земя леко трепереше, изведнъж всичко се разтресе, сякаш бе започнало истинско исландско земетресение — копита, коне, няколко факли пламнаха, преди отново да угаснат сред дърветата. Цяло море черни, крещящи ездачи изникна от гората, прегази подгизналия им лагер и отново изчезна от другата страна, преди Гест да успее да се измъкне от спалния си чувал.

В началото бе съвсем тихо, после се чуха виковете, яростните писъци на уплашени и ранени мъже в изпотъпканите палатки, осакатени коне, които лежаха и ритаха в калта, Мюнтер, който тичаше наоколо полугол и крещеше в лицата на ранените:

— Слабаци! Слабаци!

Зад него куцаше брат му и размахваше меч, дрехите му се влачеха след него като мокри черва. Ховард бе успял да се облече и въоръжи, но това бе всичко.

— Какво беше това? — попита той.

Гест се разходи из разрушения лагер — триста-четиристотин разярени, ранени и подгизнали мъже, около трийсет загинали и по-малко от половината коне, а и те в голяма част осакатени.

Заеха се да пренесат ранените в стопанството, напалиха огън, петима бяха изпратени в града да предупредят ярла, а две групи се втурнаха след нападателите наслуки, върнаха се съвсем скоро с празни ръце.

— Те не желаят да се бият — крещеше Мюнтер. — И тук.

После ярлът дойде заедно със свитата си, облечен както винаги скромно, но скъпо. Гологлав, без да се притеснява от дъжда, той се зае да ругае трима от хората на Даг, които биваха извиквани един след друг. Яростта му се усили още повече, когато никой не успя да каже със сигурност нито броя на нападателите, нито кои може да са били те. Оръжията, предимно стрели, но и няколко брадви и копия, бяха събрани и сложени в краката му. Никой не можеше да ги разпознае.

Тогава погледът му попадна върху Гест.

— А ти, малки исландецо, който виждаш всичко и помниш всичко, какво можеш да ни разкажеш за тези хора?

— Нищо, господарю.

Преди яростта му да избухне отново, един друг мъж се обади, един от съветниците на Идрик Стреона.

— Това не са били хората на Ухтред — каза той и хвана една стрела, за да покаже на ярла тъничката сребърна нишка в основата. — Това са хората на Идмунд, синът на Адалрод, който се измъкна от Лондон по-рано тази есен. Народът вече е започнал да го нарича Айрънсайд, Желязната страна. И ако не греша, трябва да се страхуваме именно от него, защото той сега защитава единствено онова, което носи конят му. Никога няма да го намерим, но той може да намери нас, винаги, когато пожелае, както тази нощ.

Ярлът веднага се успокои, сякаш гледката на стрелата сложи край на всички съмнения. Ярлът не обичаше мистериите, обичаше фактите и досегаемите врагове. Потупа дланта си с върха на стрелата и развълнувано заяви:

— Значи всичко е ясно, тръгваме към Нордимбраланд. Ако първо победим Ухтред, Идмунд няма да им спокойствие. И това ще се случи днес, веднага, сега!

Обърна гръб на смаяните войници и изчезна в завесата от дъжд, от която сякаш бе изплетена тази страна. Даг Вестайнсон веднага поднови работата по разчистването на лагера, и то с такава ярост, сякаш държеше на всички да стане ясно, че това е първият и последният път, когато някой див английски принц с прякора Желязната страна ще нападне неговата спяща войска.

 

 

Когато походът, подновен на същия ден, продължи на север покрай калните води на Трент, всички бойни групи бяха заобиколени от разузнавачи и солиден авангард. Сред първите бяха и Близнаците, Ховард и Гест. На другия ден се срещнаха с войската на Кнут, също станала жертва на нощни нападения от крещящи черни ездачи без лица. Името на Желязната страна се споменаваше навсякъде с уважение, омраза или обвито в тайнствени спекулации. Торкел и Идрик Стреона се присъединиха към тях след два дни и около седмица след раздялата им в Гейнсборо, датската войска се беше събрала на брега на Хъмбър, една още по-могъща и кафява река, и гледаше към Нортумбрия. Дъждът покриваше горите също толкова плътно, колкото в кошмара Нотингамшир, от който току-що се бяха измъкнали.

Разузнавачи бяха изпратени нагоре и надолу по реката. Те се върнаха и съобщиха, че три моста са безопасни за преминаване, единият бил подпален, но дъждът угасил пламъците и сега той също можел да се използва. Тогава ярлът за първи път позволи на хората си да грабят, както искат, стига да успеят да преминат живи и здрави тази мръсна кална река, която ги деляла от богатствата на севера.

Гест яздеше заедно с Ховард и Даг Вестайнсон начело на войската, която се запъти към опожарения мост. Но не бяха стигнали и до средата на нестабилната конструкция, когато един от конете стъпи накриво и създаде страшна бъркотия зад себе си. Един от мъжете падна в реката и преди да успеят да озаптят изплашените животни, заспалите гори на Нортумбрия се събудиха и цяло море ездачи и воини се изля на северния бряг и продължи по моста, прикривано от дъжд от стрели й копия. Гест усети, че конят му бе уцелен в шията, той се вдигна на задните си крака, но се подхлъзна и Гест бе запратен като чувал с картофи през парапета. Мерна му се някакво лице, той замахна с меча, падаше, падаше безкрайно дълго, докато най-сетне, едновременно с коня докосна водата, заедно с тях десетки други ездачи се стовариха с конете си в реката. Гест потъваше, нещо го удари, копито, не, беше мечът му, сега вече трябва да дишам, той си пое въздух и пропадна във водовъртеж от цветове, закашля се и усети как някой го хваща за глезена и го дърпа нагоре през всичко това, накрая видя светлина и усети въздуха. Лежеше по гръб на северния бряг на реката и слушаше чудното жужене, трептене, което се превърна в тих гръм, оръжия, а очите му следваха поклащащите се движения на широкия гръб пред него, Опинмюнтер с меч в едната ръка и крака на Гест в другата, остави го на брега, следваха ги цяла тълпа мокри мръсни мъже, които излизаха от същото блато, Гест разбра, че не бяха паднали от моста, а бяха преплували под него с конете. Самият Гест не се чувстваше добре, пропадна, после се свести, раздран от силна кашлица. Отвори очи и видя опръсканото с кръв лице на Даг Вестайнсон надвесено над него. То бе изпълнено с презрение.

Гест се изправи и с учудване осъзна, че още стиска меча си. Около него хората на Даг бяха заети да колят убитите и ранените, гледката се простираше надалеч покрай реката, дъждът продължаваше да се лее, а от новата рана на рамото му се стичаше топла кръв на другото му рамо, гърбът го болеше, също единият крак, но някак успя да се изправи и да види, че новата рана не е дълбока, откъсна ръкава на дрехата си и я превърза, можеше да стои изправен с меч в ръка. Тогава всичко свърши, група конници преминаха по остатъците от моста, водейки нервните си коне. Гест видя Ховард да прибира оръжията на някакъв мъж, от който почти нищо не бе останало.

Даг вече се бе заел да организира хората си, раните трябваше да се превържат, конете да се съберат или да се доубият, тогава Гест видя и ярла, покрит с кръв, погледите им се срещнаха, но ярлът сякаш изобщо не го забеляза, само сложи ръце на кръста си и извика на множеството, че тази нощ Бог ги бе надарил щедро.

— Той ни върна топлината. Има ли някой тук, на когото да му е студено? Не, няма такъв.

После обясни, че ще тръгват веднага — към Йорвик и ще разграбят и подпалят всички градове на Ухтред. Датските щели да оставят на мира. Това било важно:

— Градовете на Ухтред! Не и датските!

 

 

Гест направи няколко несигурни крачки към Опинмюнтер, който бе замахнал да отсече ръката на някакъв нещастник, за да свали от нея златен пръстен. Гест му благодари, че го е спасил. Опинмюнтер го погледна мрачно и изкрещя на неразбираемия си език, че Гест не струвал нищо, той се бил подчинил на заповедите на ярла. После внезапно се промени, усмихна се широко и попита с какво е готов да му плати за жалкия си живот?

Гест поклати глава, свали от ръката си пръстена, подарък от Гида, и му го подаде. Опинмюнтер го сложи до пръстена, който току-що бе плячкосал, показа колко е малък, и смеейки се, поклати глава:

— Малък мъж, малък пръстен.

Гест отиде и седна до Ховард. Кръвният му брат го попита дали е ранен.

— Не — отвърна Гест.

— Видях те да падаш — каза Ховард и сложи плячката си на тревата, бяха повече оръжия.

Той попита Гест дали не иска нещо, някоя брадва може би, изглеждал сякаш бил загубил всичко, което имал, освен жалкия малък меч.

Гест уморено се усмихна.

Ховард сви рамене и прибра оръжията в едно вързопче, което закрепи зад седлото си. Гест усети, че за втори път през последните дни бе изненадан, сякаш не само бе ранен в рамото, а бе ранен дълбоко в себе си. Бе загубил бързината си и прозорливостта, както и ясната си мисъл. Какво ми става — мислеше си той.