Рой Якобсен
Вледенен (7)

Отмъщение

През цялото им пътуване на юг времето беше лошо, трябваха им четири дни и три нощи, за да стигнат вечерта до нос Агденес — имаше силна буря и се принудиха да потърсят убежище в един малък залив, близо до мястото, където Гест и Хелге бяха хвърлили котва преди почти три години. Каза, че могат да опънат палатките и да спят. На следващата сутрин реши, че робите трябва да го оставят тук и да се върнат на север.

Раздаде им част от среброто, което му беше дала Ингебьорг, като всички получиха по равно и след това им каза, че могат да отиват, където си искат, свободни са. Егил го погледна накриво.

— Можехме да си тръгнем с много повече сребро от това, ако го бяхме сторили, докато седеше окован в лодката — каза той. — И къде да отидем?

Гест наклони глава и го погледна с безизразно лице. Егил сведе поглед.

— Нека Ран^[1] опъва платната ти — каза Гест. Той стоеше на брега и ги гледаше, докато излязоха на открито и вдигнаха платната. После метна на гръб торбата си и тръгна на изток. Ето че още веднъж беше на път. И сега избягваше стопанствата и имаше намерение да стигне незабелязано до Оркдал и оттам да тръгне по главния път на юг, преди зимата да е сковала земята.

Но стъпките му бяха тежки, ставаше му все по-трудно и накрая едва се влачеше. Два дни по-късно се намираше в горите над стопанството на Айнар Айндридасон, а нямаше намерение да отива там. Обзе го съмнение. В Йорва беше оставил Ослауг да се погрижи за обзетия от желанието да си отмъсти Онунд. В Санди нещата бяха поверени на Ингебьорг и децата, а самият той всеки път бягаше, следваха го по петите, нямаше значение дали е убил или не. Ето че сега се беше озовал в някаква гора насред Норвегия. Сети се за Тайтр и неговото кредо, че човек губи пътя си, когато има мъгла, защото се опитва да избегне точно това и вероятно е по-добре да седи на едно място.

Гест седна.

Колибата, в която спаха предния път, беше затворена и той се подслони в гората. Започна да замръзва, дълбоко, взираше се в гъстата тъмна борова гора и в червената есенна луна, докато студът се впиваше в гърба му, а ножът изгаряше ръката му. Гест чакаше нещо, полюшваше се като кораб в бурно море, заливан от вълните. Изведнъж чу шум, някакви удари на брадва, подскочи, но не видя никого, грееше слънце и нямаше вятър. Денят бе потопил гората в жълта ефирна светлина. На склона точно отсреща група роби събираха дърва, бяха поне двайсет на брой. Някои от тях поваляха дърветата, други водеха конете и теглеха трупите, гласовете им отекваха в прозрачния въздух и го караха да се чувства като у дома си, но студът в гърба му не изчезна и не беше ясно защо не слезе при тях и не се представи с всичките си въпроси за верния път?

 

 

Не, Гест не помръдна. Остана да лежи докато вечерта не видя самия главатар Айнар Айндридасон да излиза от главната къща и да оседлава един черен жребец. След малко вратата се отвори още веднъж и едно малко момче изтича навън. Айнар го качи на коня и ги поведе към гората, говореха си за нещо и се смееха. Това беше същото момченце, което си играеше до краката му в голямата зала в деня, когато Гест и Тайтр пристигнаха. Поиска да препречи пътя им, но Айнар вече беше спрял.

— Нека мъжът, който се крие зад храсталака там, да излезе и да каже кой е. Иначе ще заповядам да го хванат и да го убият.

Гест чу шумове зад себе си и видя четирима ратаи да стоят и да го гледат. Той излезе и коленичи пред главатаря.

— Аз не съм Бог — каза Айнар рязко и го изправи на крака. — Но кой си ти?

Гест обясни, че е идвал преди три години заедно с Тайтр и Айстайн Айдисон. Айнар отвърна, че никога не го е виждал и понечи да продължи пътя си. Гест се съгласи, а в главата му беше започнал да се оформя нещо като план — не му трябвало много — помощ, подслон за няколко дни и малко храна, освен това искал да разбере дали в града има други исландци и дали Айстайн продължава да е на страната на ярла.

Айнар отметна глава и се засмя.

Едва сега Гест забеляза, че слепоочието на детенцето е неестествено вдлъбнато и че едното му око е сляпо. Хрумна му да каже, че положението му не е много по-добро от това на момченцето върху коня.

— Ако при теб нещата са така добре като при моя Ялте, значи нямаш нужда от помощ.

Айнар продължи, спря да каже нещо на един от мъжете, който кимна и тръгна към Гест, а Айнар продължи нагоре по склона, докато не изчезна. Гест свали всичките си оръжия и ги остави на земята. Мъжът му каза да си ги прибере.

— Айнар каза, че не може да направи нищо за теб. Но колибата, в която си спал предния път, ще е отворена тази нощ и утре. Бъди по-внимателен, отколкото си бил досега.

Гест наведе глава.

— Айнар казва, че Айстайн е отплувал за Исландия, но можеш да потърсиш Ране Тородсон от Скагафиорд. Той също е съюзник на ярла, но е и приятел на Айстайн и ще ти помогне.

 

 

Гест се добра до колибата и вече бе разбрал, че няма да премине планините, а ще намери Аре и ще го върне в Санди, това беше единственото, което имаше смисъл в мъглата, за Аре, също и за Стайнун, Халбера и за самия него. Освен това Санди беше последното място, на което Онунд би го търсил сега. Но дали Ингебьорг ще приеме спокойно новината за завръщането на Аре? Или пък да се върне в Исландия? Той извика образите на хората, които му бяха помогнали и не бяха получили в замяна нищо, освен разруха и опасност. Освен това имаше нещо, което правеше всичко още по-сложно — Тайтр беше спасил живота му и Ингебьорг се беше влюбила в него, това бяха хора, които го харесваха заради това, което беше всъщност, а той не ги разбираше, защото когато изобщо се замисляше върху себе си, не се възприемаше като добър човек, поне според разбиранията на отец Кнут. Напоследък го правеше по-често и това го объркваше. Кой си ти? — беше попитал баща му и сега това приличаше на страх.

Внезапно се появи робът, промъкна се до колибата, беше станало полунощ. Същият роб с ключовете и същия хубав хляб и пушена риба.

Сега обаче не изглеждаше изплашен, спокойно седна на прага, за да гледа как Гест се храни. Гест го попита дали иска нещо. Той поклати глава и се усмихна.

— Как се казваш? — попита той.

— Те мен гост нарича.

Гест потрепна.

— Искаш да кажеш, че си чужденец по тези места?

Робът се засмя и поклати глава.

— Искаш да кажеш, че имаш и друго име? — попита Гест отново, а робът отново се засмя и поклати глава, сякаш за да го окуражи да продължи да опитва.

— Знаеш ли кой съм? — каза Гест.

Мъжът кимна.

— Можеш ли да ми обясниш какво ще прави ярлът с всички тези кораби, събрани във фиорда, макар че зимата вече приближава?

— Не. Ти знаеш.

— Как така?

— Ти знаеш. Война.

Гест го погледна раздразнено и понечи да поиска по-подробно обяснение, но мъжът скочи и избяга, стоеше и отдалеч го гледаше изплашено.

— Ти пратеник! — извика той.

— Какъв пратеник? — каза Гест и също скочи ядосан на крака.

Робът отстъпи още няколко крачки, но спря веднага, щом Гест го стори. Гест поклати глава и се опита да се усмихне.

— Мога ли да спя тази нощ в безопасност тук? — попита той и му протегна купата от храната.

— Спиш в безопасност. Спиш добре. Ти пратеник — повтори робът, сграбчи купата и се затича надолу сякаш преследван от зъл дух.

 

 

Гест спеше. Спеше дълбоко и непробудно под червената луна, която напомняше на Бог. До него седеше отец Кнут и мърмореше през стиснати зъби: — Filius meus estu, ego hodie genui te; Ти си мой син, днес аз те създадох. Това са Божиите думи, произнесени в деня, в който той извежда Исус от горящия ад. Аз не бих използвал същите думи, но ти все пак ги разбираш, нали? — Не — казва Гест. — Аз не съм някой от твоите грешници! И той изпита огромна радост от това да хвърли тези високомерни думи в лицето на настоятелния свещеник. Всичко е зелено и червено, но изведнъж цветовете изчезват, в една страна към небето се издига сокол, който прелита над морето с писмо в човката си — Кнут наричаше вярата топъл южен вятър, това е гласът на Исус и неговото писмо. Когато отвори очи, Гест се чувстваше сит, силен и отпочинал.

Ето, че взима оръжията си и тръгва. Върви в правилната посока към брода при Гаула, където среща трима руски търговци с тежко натоварени коне, единият от тях говори северния език и обяснява, че искат да продадат в града кожите и малца и след това да си намерят място на някой търговски кораб, който преди зимата да отплава за Дания.

Гест влиза заедно с тях в Нидарос.

Но още преди да бяха напълно обгърнати от киселата миризма на града, групата беше погълната от една шумна тълпа, хората се бяха скупчили в тъжния сив есенен дъжд около две жени, които изглежда се биеха на живот и смърт — едната лежеше по гръб в калта, другата седеше върху нея и я удряше с една кокошка, така че наоколо хвърчеше перушина.

— Убий я — крещеше тълпата. — Убий я.

Гест гледаше учудено. Той познаваше тези жени от кръчмата, в която хората на ярла обикновено пиеха бира. По-младата беше доста мила и й се плащаше за това. По-възрастната, тази, която размахваше осакатената кокошка, беше известна с церящите си ръце, с магиите си и дълбокото познание на човешката природа. Освен това беше християнка.

По едно време Гест забеляза шест фигури, възседнали могъщи коне от земите на венедите^[2], те се открояваха на фона на тази картина — бяха ярлът и петима от хората му. Гест тъкмо се канеше да изрита кокошката от ръката на жената, която я размахваше, когато този, който беше начело на групата на ярла, изправи коня си на задните крака, извади меча си и се насочи право към тълпата. Той беше образ, който успяваше да всее страх. Носеше железен шлем и сребърна броня под жълтата си кожена дреха. Размахваше оръжието си, удряше хората с плоската му част, така че те се разлитаха наляво и надясно като изплашени овце, сграбчи жената с кокошката за косата и я повлече със себе си по улицата, после я захвърли в една локва и извика към тълпата:

— Жената е Божие създание.

По-възрастната скочи отново и го нападна с диви крясъци, без да изпуска осакатената кокошка, за голям ужас на множеството. Ездачът обърна бунтуващия се жребец, наведе се светкавично и я спря със силен удар по лицето. После ги погледна, местеше поглед от едната на другата и им заповяда да се връщат на работа — веднага.

— Или пък се прибирайте в жалките си колиби. Защото зрелището свърши, а ярлът е забранил събиранията в града и вие го знаете. Марш! Марш! Марш!

Без да дочака хората да се успокоят, той се върна спокойно при ярла, който кимна и се усмихна вяло, обърна се и си тръгна заедно със свитата.

 

 

Гест беше забелязал един кръст на щита на ярла от Ладе, Ерик, който се беше покръстил в Дания, но който продължаваше да дава свобода на Один и Тор тук, в Трондхайм, в собствения си замък. Ярлът, който с това представление беше дал поредния пример за това, от което разбираше по-добре от всеки друг — как се убеждава със сила.

Но Гест беше успял също да разпознае двама мъже от свитата му, единият беше Ейолв Додаскалд от долината Сварфадардал в Северна Исландия, скалдът, който беше сътворил Бандадрапа^[3]. Другият беше единственият в цялата свита, който не носеше оръжия. Той също като ярла беше гологлав, беше седял неподвижно по време на цялата случка, приведен, можеш да го сбъркаш с някой скромен гост или послушен слуга, ако не беше ръстът му — това беше Рюнулв.

Гест се сбогува с руските търговци и продължи към самия нос. Вече се беше стъмнило, но когато слезе да пресече реката, видя, че от Църквата на Олав бяха останали само няколко овъглени подпори, които стърчаха от калната земя. Сред руините наоколо се въргаляха дъски, парцали, мокра слама и остатъци от храна, като на сметище.

Гест продължи пътя си по реката и видя, че църквата на отец Кнут продължаваше да стои, не само че не беше повредена, но и стената, която Гест беше започнал, беше довършена и боядисана, имаше и нова врата с дърворезба, а над нея се издигаше малка съвсем завършена кула, увенчана с черен, дървен кръст.

Той отиде до конюшнята, но трябваше да почука няколко пъти, преди да му отговори някакъв мъжки глас, в който Гест разпозна коняря. Представи му се като приятел на Ейолв Додаскалд, който е дошъл при отец Кнут за съвет. Беше нахлупил шапката си над очите, а и отникъде до тях не стигаше светлина.

Гласът го помоли да изчака, след време се появи отново, за да му каже, че отецът ще се срещне с него зад църквата. Гест го видя веднага щом зави зад ъгъла — Кнут стоеше навън готов, с къс меч в ръка и шапка на главата, като монах.

— Малкият исландски неверник — каза той, едновременно облекчен и разочарован, след това го поздрави със саркастично кимване и върна меча в ножницата.

— Вече не — отвърна Гест. — Дойдох да се покръстя.

Киселата усмивка изчезна.

— Не е вярно. Дошъл си, защото искаш да те скрия пак, или за да продължиш кървавото си отмъщение. И сигурно все така ще молиш хората за помощ през целия си живот на тази земя и…

— Приех вярата — настоя Гест — и сега искам да ме кръстиш и да остана тук при теб, докато намеря начин да се върна в Исландия.

Кнут сякаш поомекна, но ръцете му шареха както обикновено и постоянно нервно се оглеждаше в гъстия мрак. После дръпна Гест в конюшнята и заяви тържествено, че може да остане там засега, а той щял да направи нов опит да го спечели за новата вяра и да види дали нещо ще излезе от това кръщение.

— А защо твоята църква е непокътната? — Гест го прекъсна, преди да е започнал с укорите си. — А Църквата на св. Клеменс, построена от крал Олав е в руини?

— Селяните — дойде отговорът. — Те дойдоха една нощ и пребиха Осгайр и монасите, изгориха и църквата, и конюшнята, и лодката и прогониха всички от града. Това се случи по Великден, оттогава съм сам…

— Ти не отговори на въпроса ми — каза Гест.

Кнут изстена и се престори, че не е чул. След това изпадна в дива ярост, затропа с крак и изсъска на Гест да си затваря устата, нещата се развивали по същия начин като предния път, човек никъде не можел да намери сигурност.

Гест гледаше неразбиращо, изведнъж чу тропот на копита някъде там вътре, ако се съдеше по звука, конете бяха много, на перилата бяха преметнати две скъпи седла със съдове за сол, имаше сено в изобилие, а до едната стена имаше лавици, пълни с нови бъчвички, вероятно бира и храна.

— При теб е добре, а? — каза той неуверено. — От къде на къде можеш да…

— Не е никак добре! — прекъсна го отецът разпалено. — Просто Гида Свайнсдатер идва тук от време на време, тя е жената на ярла, дъщеря на датския крал и освен това благочестива християнка, обича да говори за вярата със своя сънародник…

— Значи такава е работата.

— Да — отвърна отец Кнут примирено. — Понякога води със себе си и сина си Хокун, той сигурно ще е следващия ярл след Ерик, няма край. Така че правя, каквото мога, за да му влея в главата Божиите слова, но без особена полза, занимават го само жените, дрехите и старите разкази за баща му… От време на време и Берлиот е с тях, сестрата на ярла, която е женена за Айнар от Оркдал, чувал ли си за него?… Берлиот също обича да разговаря за вярата. Вероятно всичко това е причината още да съм сред живите, защото иначе не съм храбрец. А ти защо се върна? И къде беше през тези години?

— Както казах, тук съм, за да ме кръстиш. Но сега съм гладен.

— Да, да, естествено използвате ни, както си искате.

 

 

Кнут го помоли да изчака до стълбите, докато донесе храна, а когато се върна, кимна по посока на таванската стаичка и му направи знак да мълчи, защото старият Гюдлайв продължаваше да лежи там в ноктите на смъртта и имаше нужда от покой, макар че отново бълнуваше.

— Ето че отново се стягат за война — каза Кнут разсеяно, докато Гест се занимаваше с храната. — Ярлът естествено вярва, че ще завладее цяла Англия заедно с владенията на тъста си, моят крал! Идват и ми разказват всичко това, на мен, който не искам да знам каквото и да било…

— Последната нощ ти дойде при мен с тези думи — каза Гест с насмешка. — Films meus estu. Ego hodie genui te. Затова се върнах. Също ме попита дали знам какво означават — това са думите, които Бог отправя към сина си, когато го спасява от ада…

Отец Кнут бе потресен.

— Значи не си забравил всичко, на което те учих? Дори да го преиначаваш, никога не съм мислел, че…

— Помня и молитвите — продължи Гест. — Orare idem est quod dicere.^[4]

Гест започна псалтира и накара Кнут да започне да се поклаща одухотворено и да следва ритъма му.

Той беше вече стар, състарил се бе с много години от последния път, когато се видяха, беше блед, късата му коса беше преждевременно посивяла, изглеждаше изгубен, но някак духовен и от него постоянно струеше загадъчна сила. Сега се прекръсти, въздишайки в такт с движенията на ръката си.

Но внезапно изпадна в нов гневен пристъп.

— Защо тогава ми сервира тази лъжа, че искаш да се върнеш в Исландия?

Гест го погледна смаяно и измърмори, че не познава друга страна, а не може да остане тук, в Норвегия. Но не се чувстваше удобно от този ясен поглед, затова започна да дъвче внимателно, сякаш беше забелязал някакъв капан, но не можеше да устои на яденето.

Отец Кнут искаше да знае всичко за преживяванията му в Хологаланд, седеше на една бала сено, докато Гест говореше. Гест премълча някои неща, но като цяло разказа, както си беше, за убийството на Тронд Баула и за заминаването на Аре. Нещата се връзваха, още повече, след като беше видял в града Рюнулв по-рано същата вечер. Лицето на свещеника грееше от любопитство и доверие, той имаше повече лица от самия Бог. С характерното премлясване, което използваше, когато трябваше да вкара в правия път някой еретик, Кнут каза:

— Айстайн ми е разказвал за тази Ингебьорг, така че ме учудва фактът, че си я изоставил, нищо че Онунд те е намерил там. Също ми е много чудно защо си зарязал тези деца, които Бог сам е поверил в ръцете ти. Не мога да си намеря друго обяснение, освен че отново ме лъжеш и че си дошъл тук със съвсем други намерения.

Гест отвърна, че отецът може да мисли, каквото си иска, той трябвало да спи. И решението, което го беше довело в Нидарос, а не на юг през планините, беше толкова неясно, колкото и онази вечер, когато слезе в Оркдал, като мъгла.

 

 

След няколко дни Кнут напусна града, за да произнесе заупокойна меса на едно погребение в църквата на главатаря от Медалхюс, това беше единствената църква в един гъсто населен район, така че отецът си беше издействал трима мъже ескорт.

През първите дни Гест беше излизал единствено, за да си приказва с един лодкар от Айр. Иначе седеше мирен, през повечето време в леглото, и мисълта, че е изоставил Ингебьорг го гнетеше и измъчваше. И Стайнун и Халбера. Празнината от тях на кея, когато заминаваше. За такива работи си мислеше, докато лежеше денем и нощем до Гюдлайв, който сърбаше рядката каша и говореше с непонятни изречения и не можеше сам да сгъне схванатите си ръце. Беше минало времето, когато Гюдлайв бе свързан едновременно с небето и земята. Хората в града бяха изгубили всякакъв интерес към него, а на Гест му се струваше, че долавя нетърпеливи нотки на недоволство в латинския на отец Кнут, сякаш не само душата, но и вонящото тяло на стареца най-накрая трябваше да се пренесат в отвъдното.

Сега Гест намери някакви дрехи от тези на коняря и отиде в града. От лодкаря бе научил, че Ране Тородсон е на котва в пристанището, това беше исландецът, за когото Айнар от Оркдал беше казал, че може да знае нещо за Аре. Гест взе една лодка и тръгна. Но Ране знаеше само, че начело на хората на ярла в Хологаланд е бил Семунд Халфредсон. Ако Гест се върнел след няколко дни, той щял да разпита хората в града.

 

 

Гест се промъкна обратно в конюшнята, провери дали свещеникът не се е върнал междувременно и продължи надолу към реката, пресече я с лодката на Кнут и извървя дългия път до Ладе, където разпита скитниците и просяците, които се събираха около седалището на ярла, очаквайки да получат трохите от трапезата на властта. В гората на изток от мястото се бе образувал цял лагер, жени и деца, разорени търговци, окаяни старци и осакатени воини, които денем и нощем ридаеха около огньовете.

Гест подкупи една от жените, които работеха в кухнята. Не успя да измъкне от нея нищо за Аре, но тя все пак бе чувала за някой си Рюнулв, който живеел в една от къщите на свитата заедно с осем други мъже. Това може би означаваше, че е под наблюдение, при всички случаи той не носел оръжия и никога не бил забелязван сам.

Гест влезе в селището на ярла под прикритието на нощта и се вмъкна в къщата през новопостроената тоалетна, намери приятеля си да спи във вътрешността на стаята и го разтресе, без да събуди някого от останалите. Рюнулв се разкашля, примига няколко пъти и лицето му светна, като на дете, но бързо охладня, заклати енергично глава, когато Гест поиска да излязат навън и се опита да го прогони, размахвайки огромните си ръце. Гест обясни със знаци, че ще вдигне шум, ако не го последва. Рюнулв се измъкна от спалнята с нежелание и го задърпа надолу към брега.

Гест поиска да знае защо досега не бил избягал, при положение, че било толкова лесно да се влезе или излезе от селището. Рюнулв седна на един камък, хвана една пръчка, нарисува с нея един кръг в пясъка и я постави в средата, след което допря един пръст до гърдите си в знак, че нещо вътрешно го спира. После нарисува лодка и погледна Гест въпросително.

— Не — каза Гест. — Дойдох сам, без лодка. Но къде е Аре?

Рюнулв му хвърли спокоен, безизразен поглед. След това го премести към черната водна повърхност и наклони глава. Гест преглътна мъчително.

— Кой беше? — попита той.

Рюнулв поклати глава вече с изражение на човек, който се лута из безсилната неопределеност. Гест заяви, че не му вярва. Рюнулв повтори жестовете си, но не успя да им придаде повече достоверност, отново сграбчи пръчката и нарисува две фигури една до друга, две дребни човечета, които Гест прие за неговите синове, а лицето придоби отново въпросителното изражение.

— Добре са — каза Гест. — Торгюна също. Но кажи, ти не можеше ли да направиш нещо?

Рюнулв поклати глава.

— Защо тогава ярлът те наблюдава, няма ли ти доверие?

Рюнулв се усмихна и се заклати напред-назад.

— Страх го е, че ще отмъстиш за Аре, така ли?

Рюнулв отново поклати глава, този път по-рязко и посочи двете фигури в пясъка.

— Страх го е, че ще избягаш вкъщи?

Рюнулв кимна.

— Защо тогава наистина не го направиш?

Рюнулв сложи дясната си ръка на сърцето, за да покаже, че е дал обещание.

— Но той въпреки всичко ти няма доверие, нали? — заяде се Гест, а Рюнулв доби тъжен и объркан вид. — Аз не разбирам какво става. Да не би да искаш да заминеш за Англия?

Рюнулв грейна и надраска няколко дребни кръгчета в пясъка — това беше неговият знак за богатство, сви юмрук и го вдигна пред лицето на Гест, после бавно го разтвори, за да покаже колко е празен, и накрая се удари в гърдите.

— Богатство и чест — каза Гест, грабна пръчката, нарисува набързо една лодка и брутално я прободе с пръчката, после стана и тръгна нагоре по склона.

Рюнулв скочи и го настигна.

— Ами Бог? — попита Гест остро и се обърна.

Рюнулв се стресна, но сви рамене и безразлично се прекръсти няколко пъти, изглежда повече за успокоението на Гест, а не на Бог.

Гест продължи мълчаливо да върви, мина покрай лагера на просяците и влезе в гората. Рюнулв го следваше. Гест отново спря.

— Няма ли да се връщаш? — попита той.

Рюнулв го погледна отчаяно. Гест тръгна нататък. Рюнулв също. На средата на пътя към река Ниделв, Гест спря за последен път, беше започнало да вали, той мръзнеше като куче и не можеше да стои на едно място.

— Рюнулв, чуй, ти трябва да се върнеш.

Този път големият мъж изобщо не реагира, просто все така следваше Гест на три стъпки разстояние. Щом стигнаха до реката, Рюнулв се качи в лодката и седна на греблата. Гест вече не правеше никакви опити да го спре, само клекна на кърмата и кимна нещастно по посока на кея на другия бряг.

— Аре е мъртъв — каза той.

Рюнулв лекичко кимна, извърна глава и насочи лодката към кея.

— Знаех си — промълви Гест и показа как трябва да се върже лодката. — Така и не му стигна времето да стане силен.

 

 

Но ето че в конюшнята ги чакаше отец Кнут. Той скочи и както обикновено направи на Гест знак да мълчи. После обаче видя Рюнулв и ужасен отстъпи няколко крачки.

— Кой е това? И той ли ще живее тук?

Рюнулв издаде онзи рев, който плашеше и орлите в Свитьод. Кнут изстена и хвана Гест за ръката. Гест му каза да се успокои, отиде и донесе няколко чула и накара Кнут да се качи преди тях по стълбата.

Гест веднага си легна, зави се догоре с кожите и затвори очи, но треперенето не искаше да престане. Отец Кнут седна до него, провери да не би да умира и после каза, че Гест е нарушил обещанието си да не излиза. Гест му разказа къде е бил, че е измолил от Ране да го откара до Исландия, така че в душата на отеца отново да настъпи мир.

Но Кнут не се успокои и каза, че това е лош знак.

— Кое е лош знак? — раздразни се Гест.

— Не знам.

Свещеникът хвърли нервен поглед към най-тъмното ъгълче на стаята, където Рюнулв се мъчеше да се настани удобно сред купчината одеяла. Тогава Гест бавно, но сигурно започна да разказва притчата за Йосиф и неговите братя с напевния тон на отец Кнут, а за заключение каза, че само този, който е верен на семейството и приятелите си, може да следва стъпките на Бог и да се радва на неговата благословия. Кнут мисли дълго, по-скоро изплашен, отколкото развълнуван, преди да каже:

— На това никога не съм те учил.

— Но аз го разбрах от други неща, които си ми казвал — обясни Гест. — Този, който е предал собствения си брат, е изгубен завинаги.

— Не завинаги — каза отец Кнут бързо. — За всичко има прошка.

— Не за всички.

— Какво искаш да кажеш? И защо изобщо говорим за това?

Но очите на Гест бяха вече затворени. Той вече не трепереше и тялото му започна да се отпуска, вече можеше да види прозорчето на тавана, окото на нощта. Настъпваше нов сив ден, а от вътрешността на таванската стаичка долиташе дрезгавото хъркане на Рюнулв, редувано с лекото дишане на Гюдлайв.

— Ти си мой брат — каза отец Кнут внезапно. — Въпреки това не мога да ти се доверя, защо?

— Защото си мъдър човек — отвърна Гест. — И защото си бил роб на ярла толкова дълго, че вече не различаваш добро от зло, а и те е страх за живота ти, точно така, както и мен.

Кнут стана рязко и каза, че никога не е срещал мъж като Гест, толкова неспокоен и непредсказуем характер, но все пак бил съгласен да го причасти, веднага щом Гест поиска — това била може би единствената му надежда.

Но и това изказване звучеше повече като задавена молитва и Гест най-накрая си призна, че бе дошъл в Нидарос, за да намери Аре и да го върне в Санди.

Не можеше да види изражението на Кнут, но долови, че гласът му бе станал по-дълбок и унесен, когато промърмори, че с действията си Гест вероятно ще изложи на опасност и себе си, и него, и църквата…

— … а защо ми разказа това?

— Защото съм сигурен, че дори и сега няма да ме прогониш — отвърна Гест. — И защото не искам да престъпвам обещанието си да не излизам, а скоро трябва отново да го сторя, за да се срещна с Ране.

Кнут стана.

— Бог да те благослови, синко. Бог да благослови всички нас.

 

 

Гест се събуди, защото Рюнулв седеше до леглото му и тихичко бръмчеше. Беше събрал дланите си като паничка и бе допрял отрязания си език до нокътя на палеца, за да покаже колко е гладен. Дъждовният ден вече превалваше от окото на тавана и Гест разбра, че великанът трябва да е седял така дълго време.

Той стана, слезе по стълбата и намери коняря, който му обясни, че отец Кнут бил тръгнал нанякъде с два коня. Нахраниха се. Рюнулв даде на Гест да разбере, че иска някакви оръжия. Гест поклати глава. Рюнулв повтори желанието си и Гест му метна един къс меч, който той погледна намръщено и накрая го захвърли. Гест се засмя и отиде в склада на отец Кнут, където намери нещо, което приличаше на предмет за украса с извита дръжка, с обсипано с камъни топче в края, черни, червени и яркозелени камъни. Ножницата беше от светла кожа, обшита със сребро и украсена със сребърни копчета. Рюнулв прекара пръст по тъпото острие и направи недоволна физиономия. Гест му показа как да го наточи.

— Но не трябва ли да се върнеш в Ладе?

Рюнулв проверяваше дали острието е достатъчно остро и не отговори, Гест каза, че на другия ден ще е вече твърде късно.

— Мога ли да разчитам на Тород? — попита той изведнъж. Рюнулв закима усилено. — Зная, че ти му имаш доверие — продължи Гест, — но мога ли аз да му се доверя?

Рюнулв отново кимна.

— Мога ли тогава да вярвам на Хедин?

Рюнулв се замисли, но кимна още веднъж, този път не толкова убедително.

— Аз съм чужд човек в Санди. Ще ми бъде ли Тород така верен, както е към Ингебьорг?

Рюнулв се ядоса и посочи с пръст задника си, това беше знак, който съвсем недвусмислено показваше, че Гест говори глупости и трябва да спре.

 

 

Отправиха се нагоре към града, но не по пътя, а пресякоха нивите и по различни пътеки стигнаха до Айр. Там намериха лодка. Рюнулв загреба към пристанището. Завързаха лодката за въжето откъм кърмата на кораба на Ране и затропаха по борда, докато самият капитан не се приближи до релинга и не погледна надолу, очевидно му стана неприятно, че вижда Гест отново, а и с някакъв непознат.

— Този мъж съм го виждал и преди — каза той за Рюнулв, когато и тримата вече стояха на палубата. — Той е от хората на ярла.

— Всички сме хора на ярла — отвърна Гест.

Ране беше огромен мъж, но с лека стъпка, с черна рошава коса и брада, която стигаше чак до мрежата от ситни бръчици около очите му. Двете малки очи приличаха на перли в черно море и му придаваха бодър, почти смешен вид. Сега той хвана Гест подмишниците и го качи на една бъчва със сол.

— Мъжът, когото търсиш, е убит — каза той. — Най-вероятно, защото е откраднал нещо. Убит е от един от хората на Семунд. Казва се Од Равнсон и е от Мьоре. Но е голям воин и спи в една стая с ярла, така че няма да можеш да се приближиш до него.

Гест погледна Рюнулв, който бе навел глава, за да покаже, че съжалява.

— Това е новина — каза Гест. — Но не съм дошъл, за да слушам какво не мога да направя. Къде да намеря този Од и дали той ще плати обезщетение за убийството?

Ране отговори на втория въпрос:

— Не.

Гест започна да обикаля в кръг по палубата.

— Какво му става на този? — попита Ране за Рюнулв, който бе застанал пред него, исландецът отстъпи няколко крачки без да иска. Рюнулв го последва, гледаше го предизвикателно и размахваше ръце. Гест видя какво става и се приближи. Освен това чак сега забеляза, че корабът бе готов да отплава.

— Ще заминаваш, а? — каза той.

— Да — отвърна Ране. — Веднага щом се появи попътен вятър.

— Това има ли нещо общо с мен?

Ране не отговори.

— Ти също не носиш оръжия — продължи Гест, — а пазачът спи.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че Рюнулв смята, че знаеш нещо, което не искаш да ни разкажеш, за този Од.

— Аз знам кой си — каза Ране. — Ти си исландец. И името ти не е Хелге, а Торгест Торхаласон. Ти си убиецът на Вига-Стюр и имаш повече врагове от когото и да било.

Гест каза, че знае това. Ране продължи:

— Од има жена в града. Посещава я, а ярлът е против това, защото тя е омъжена за друг член на свитата му. Това е единственото, което мога да ви разкажа, защото е единственото, което знам. Сега трябва да си тръгнете.

Гест се усмихна.

— Аре не беше крадец — каза той, кимна на Рюнулв и се спусна по въжената стълба.

 

 

Отец Кнут не се върна онази нощ. Не се появи и на следващия ден. А Гест не предприе нищо. Той лежеше в леглото си и не ставаше. Видя белите поля да се разстилат пред очите му, ленената покривка от онова време, когато бе спрял да мисли. Същата слабост я има и у мен, мислеше си той и от тези мисли нямаше никаква полза, те го връхлитаха като камъни и го правеха уязвим, той мръзнеше и не ставаше от леглото.

Рюнулв идваше през равни периоди от време и сядаше на едно столче до леглото, заплашителен и укорителен, слагаше пищния меч на коленете си и го изучаваше на игра, вадеше го бавно от ножницата и го вкарваше обратно, напред-назад, с това се занимаваше. Освен това се опитваше да дава на Гест храна. Но Гест отказваше да яде, пиеше малко и говореше още по-малко, макар че Рюнулв го разтърсваше, крещеше, правеше енергични знаци и с двете ръце да каже нещо и се държеше за носа, за да покаже, че Гест е започнал да вони. Но той не мръдна.

Мислите му бяха ужасни, Аре се носеше из тях лек като крилото на чайка, до него стоеше Халбера и се смееше, а Стайнун подвикваше нещо весело. Аре, който бе преследван от призраците на Хавглам и бе приел християнството, без да има никаква полза от него. Може би Божията сила изпълваше Гест, или негодуванието на Форсете, или пък беше тази болнава слабост.

Така измина една седмица. Когато отец Кнут се върна и го завари безжизнен и отслабнал, веднага се засуети и му даде да пие.

— Защо лежиш така като развалина?

Гест не можеше да отговори. Но веднага забеляза, че нещо се беше случило и със свещеника, той вече не изглеждаше така изплашен, макар че продължаваше да мачка сключените си длани. Накрая успя да го каже:

— Децата светци ли са? — попита той.

Кнут го погледна.

— Както децата, така и възрастните са Божии създания. Но само някои от тях са светци, например Дева Мария, или св. Андрей, или св. Георги… Но децата не вършат грехове като възрастните, това ли имаш предвид?

— Може би — каза Гест и затвори очи. — Но не знам дали у Бог има нещо, за което да се хванеш, ако децата не са свети.

Няколко минути беше тихо. Някъде отзад се чу Рюнулв, който изпъшка.

— Знам за какво мислиш — каза отецът, стана и излезе.

 

 

През дните, които последваха, Гест бавно, но сигурно оздравяваше. Но беше потиснат и затворен и не го ободряваха нито зловещите предупреждения на отец Кнут, нито Рюнулв, който го имитираше, като плачеше сърцераздирателно и правеше ревливи физиономии.

— Върни се в Ладе — каза му Гест.

Но Рюнулв остана. Гест извади ножа си и отново започна да дялка, направи орлова глава като онази, която имаше едно време в Йорва, но тази имаше само едно око, на мястото, където трябваше да е другото, Гест издълба дупка. Рюнулв я посочи въпросително. Гест обясни, че иска да постави в нея някакъв камък, може би скъпоценен. Рюнулв хвана ножницата от меча на отец Кнут, извади едно от червените стъклени копчета и го сложи в дланта си като блестящо съкровище в огромно поле мръсна кожа. Гест поклати глава, не искаше червено око и протегна на Рюнулв орловата глава, за да го успокои. Но той не я искаше и със знаци каза на Гест, че е безнадежден, несговорчив и жалък, после захвърли орловата глава в единия ъгъл.

Но веднага отиде и я взе и благодари кротко, като прокара длан през гърдите си, издаде гърлен звук и наведе голямата си глава, като дар — заповядай, вземи главата ми. Ето че Гест най-накрая се засмя.

— Открил си къде живее жената — попита той, — която Од Равнсон посещава, нали?

Рюнулв скочи и поиска веднага да тръгнат. Гест го спря.

— Как я откри?

Рюнулв се престори, че говори. Двамата се засмяха. Гюдлайв извика изплашено от тъмния си ъгъл. Гест издялка една риба, тя беше дълга и тънка като пръст, имаше люспи и перки и две зелени стъклени очи от ножницата на Кнут, проби дупка и прокара през нея кожена каишка. Накрая я даде на Рюнулв, който веднага я окачи на врата си и се усмихна, защото много повече се радваше на рибата, отколкото на полусляпата орлова глава.

Гест отново извади износените дрехи на коняря, а Рюнулв поиска да го придружи, но Гест сочеше рибата и беше неумолим.

Той излезе в пепелявосивата светлина, изпълнена с мънички танцуващи снежинки, и напомняща брашно, продължи нагоре към града и се заприказва с няколко търговци, с лодкаря, когото познаваше, и с неговите чираци, после мина през кръчмата, където мъжете от свитата на Ерик имаха навика да се заседяват, и чу какво лежи на хората на сърцето, дори влезе в приятелска закачка с младата жена, която бе бита с кокошка. От инцидента й бяха останали само няколко белега и сега тя сияеше със същата равнодушна красота, която я правеше така неустоима. Нощта беше паднала, когато си тръгна, снежното брашно продължаваше да се носи между къщите, градът спеше. Но Рюнулв чакаше в конюшнята, стоеше като на стража и поиска от него отново да излезе и да тръгнат заедно.

— Не тази вечер — каза Гест унесено и тръгна към стълбата. Но Рюнулв го повлече навън и посочи луната, която се бе показала над хълма на изток. Гест каза, че не разбира. Рюнулв го заведе в църквата и заудря силно по катедрата, която Гест бе направил за Кнут предния път.

— Од ще е в града тази нощ, така ли? — просветна му.

Рюнулв кимна и вдигна първо четири, после пет и накрая пак четири пръста вече по-спокоен и явно горд.

— Ще бъде тук тази нощ или някоя през следващите четири-пет дни и после отново ще изчезне, нали?

Рюнулв затвори очи, за да покаже колко е хубаво, че глупавичкият исландец най-сетне е разбрал нещичко.

 

 

Грабнаха оръжията си и тръгнаха из нивите, прескачаха огради, минаваха през кочини и кошари, но не видяха никого, на места проблясваха изгорели факли, които пръскаха последните си искри, от някои къщи долитаха далечни гласове, иначе се чуваше само шумът на вълните в Айр.

Рюнулв го заведе в една уличка в покрайнините и направи знак, че трябва да чакат.

Имаше слана.

Од не дойде. Рюнулв сви рамене и показа, че съжалява, но не поиска да си тръгне, преди да е съмнало. Върнаха се по същия път, през деня спаха и на следващата вечер бяха на мястото си в уличката, Рюнулв носеше меча на отец Кнут, а Гест — Ножа на Один, една брадва и неспокойните спомени за Аре, който поправя лодката, за да успеят да се спасят от обладаното стопанство Хавглам, неговото Йорва в Норвегия. Подминаха ги няколко фигури, олюляващи се в такт с белия прах на нощта, бяха все пияни воини, които отиваха или се връщаха при лодките си, някои от тях с жени.

Од дойде едва на четвъртата вечер.

Рюнулв го разпозна веднага, изстена глухо и с едно бавно и неуловимо движение се остави да бъде погълнат от мрака от другата страна на улицата.

Непознатият залиташе и си говореше високо, пресече улицата, спря се само на около метър от Гест и започна да повръща с лице към стената. Беше едър и здрав мъж, облечен в кожени панталони и бледочервена дреха, сиво наметало покриваше широкия гръб, придържано с лъскава брошка на лявото рамо, на колана висеше меч, а под мишницата — малка брадва. Од не носеше нито шлем, нито броня, а когато Рюнулв в следващия момент издаде кратък тромпетен звук, той се стресна и посегна към брадвата. Но тя със звън падна на замръзналата земя и Гест веднага му се нахвърли, сграбчи го за косата и го дръпна с всички сили към себе си, така че той се удари в стената и падна. Гест скочи върху него, приклещи ръцете му под коленете си, затвори устата му с ръка и забоде ножа си в оголеното му гърло.

— Аз съм Торгест Торхаласон — изсъска той, без да помръдва оръжието.

Од не помръдваше, само го гледаше с ясни очи, а тялото му бе застинало в потрепваща от напрежение дъга, клепачите се движеха и розовите устни бавно покриха сивите му зъби. Гест каза:

— Това ти е заради убийството на Аре Стайнгримсон от Хавглам, който не беше никакъв крадец.

Няколко балончета се показаха от разширените му ноздри и се пръснаха на хиляди малки перли, докато Гест седеше и усещаше живота, гордостта и високомерието, които Бог му даде сили да накаже, силата на Йорва, Хавглам и на отмъщението. Той завъртя ножа и го дръпна към себе си, чу се дрезгаво оригване, после погледна Рюнулв, който кимна одобрително и потърка ръце. Поиска да смъкне гащите на Од и да го обезчести, но Гест, задъхвайки се, посочи къщата на жената, която Од никога вече нямаше да посети. Рюнулв се замисли и кимна, хвана го подмишниците и го повлече нагоре по улицата. Гест разби вратата с ритник, те вкараха трупа вътре в мрака и го пуснаха на пода в момента, в който от горния етаж долетя пронизителен женски писък.

 

 

Седяха до реката над града. Сред ниска горичка. Гледаха черното течение, което влачеше първите късове лед. Бяха измили кръвта от себе си. Танцуващите снежинки се бяха превърнали в тежка киша, но на Гест не му беше студено. Изпълваше го същата топлина, която го беше поддържала жив в снежната буря след убийството на Вига-Стюр, съкровеният огън на отмъщението, завършено и доведено докрай. Мъгливите му мисли бяха разпръснати от нов вятър, макар че щастието му не бе пълно, защото не беше познавал Од, и гледката на хората, които щяха да страдат за него, нямаше да му достави удоволствие. Но идиотските очи, които го гледаха, докато животът го напускаше, се привързаха така здраво към предчувствието, което го бе насочило от Оркдал към вътрешността, че не можеше да има никакво съмнение — той не бе просто скитал в мъгла, бе дал на малкия Аре нов живот, който щеше да продължи вечно.

 

 

Гест стана и започна да рита сняг в реката. Нямаше как да не се засмее при вида на прогизналия великан, който седеше до него и отново гледаше бляскавия меч, сякаш страдаше, че не е имал възможност да го използва.

— Можеш да го задържиш — каза Гест — при условие, че не се връщаш в Ладе.

Рюнулв кимна и направи знак, че Гест може да не си дава труда да му обяснява очевидното.

— И тогава никакви чест и богатства в Англия!

Рюнулв повтори знака, хвана една пръчка и нарисува две човешки фигури в пясъка между краката си.

— Синовете ти?

Той поклати сериозно глава, сложи пръст на гърдите на Гест и друг на своите собствени и след това събра двата пръста заедно.

— Ще правиш като мен, така ли? — попита Гест. — Ти си като мен?

Очите на Рюнулв се изпълниха със съгласие, но той наклони глава в знак на съмнение. Едва сега Гест забеляза, че той си играе със златната брошка, която крепеше наметалото на Од. Огромният мъж се усмихна, направи знака, който означаваше „говоря“ и нарисува в пясъка кръст.

— Искаш да не поемам публично отговорност за убийството? — каза Гест и посочи брошката. — За да можеш да я задържиш?

Рюнулв кимна и му я подаде, беше тежко и скъпо произведение на изкуството, украсено с орнамент, какъвто Гест никога не бе виждал. Той я върна, извади кесията, която Ингебьорг му бе дала, сложи си пръстена, който бе получил от нея, а парите даде на Рюнулв. Той ги погледна учудено и се захвана да брои.

— Богатство — каза Гест. — Мога да спечеля друго. Но ти трябва да се върнеш в Санди. Вземи го.

Рюнулв се усмихна и внимателно погледна в кесията, сякаш искаше още, вдигна поглед и се усмихна още по-широко, но все така въпросително. Накрая взе някакво тежко решение, пусна брошката и среброто в кесията и бързо я прибра в пазвата си.

Гест се засмя. Но Рюнулв удари два пъти с юмрук земята и два пъти издаде онзи тромпетен звук. После стана и кимна на Гест, без да го погледне и тръгна нагоре по реката, търсейки брод.

 

 

Когато Гест се върна, пред църквата стояха коне, три от едрите животни, които ярлът получаваше с кораби всяка година от земите на венедите. Конете бяха покрити със скъпи чулове, а отгоре лежеше тънък пласт сняг, който искреше на светлината на факела в ръцете на пазача, който стоеше с гръб към него и мръзнеше.

Гест видя, че и в църквата свети, чу гласове и се почуди дали да не хукне обратно по следите на Рюнулв. Но ето че му хрумна, че няма как това посещение да е свързано с убийството, затова заобиколи конюшнята, промъкна се през отделението, където държаха торта, и се качи на тавана.

Но едва оказал се под завивките, чу Гюдлайв да стене, а веднага след това долу се отвори врата и ясният глас на отец Кнут му извика да се облече и да дойде да поздрави гостите.

 

 

Гест слезе и видя на светлината на факела две жени. Едната бе с дълга черна коса, сплетена и увита около изправената глава като лъскава змия. Тя носеше впита бургундскочервена дреха, обшита със златни бродерии около талията, деколтето и ръкавите, и палто, направено от черната, лъскава кожа на животно, каквото Гест не бе виждал досега. Жената го гледаше открито със спокойните си кафяви очи. Той се опита да отвърне на погледа. Но на бялата й шия имаше черно петно, което приличаше на бръмбар и той разбра, че това са Гида, съпругата на ярла, и някоя от прислужниците й.

— Това е младият мъж, за когото ти разказвах — каза отец Кнут, сякаш му доставяше удоволствие да го показва като някаква забележителност. — Онзи, който може да повтори всички легенди дума по дума, след като ги е чул само веднъж. Ела, Хелге, поздрави учтиво.

Гест падна на колене и остана така, докато самата Гида не го помоли да се изправи. Тя го попита откъде е и от кой род, но отец Кнут взе думата и обясни, че Хелге бил от Оркнейските острови и бил дошъл в Нидарос, за да се учи при него и да помага в църквата. Сега Хелге трябвало да разкаже някоя легенда, която не харесвал особено, но която въпреки това знаел наизуст.

Гест се подчини и дори направи гласа си сериозен и напевен и не отмести поглед от черния бръмбар на шията на Гида докато тя не го покри с ръка и не се изчерви, следейки с поглед устните му. Той я погледна предизвикателно в очите и завърши с думите, които отец Кнут ценеше най-високо — че независимо къде човек се учи, той следва Божието учение — и отново склони глава, сякаш се намираше пред Светия кръст.

— Толкова е красиво — каза тя замечтано и погледна Кнут, който стоеше и гордо държеше факела, — че искам едва ли не да му дам възнаграждение за скалд.

Тя се засмя с ясен, но несигурен глас и Гест си помисли, че макар да бе два пъти по-стара от него и да имаше почти пораснал син, некадърен роб, според отец Кнут на име Хокун, тя приличаше на младо момиче, чийто поглед или мисъл никога не са замръзвали, тя беше чиста като течаща вода. Гест каза спокойно, че не иска такова възнаграждение, ако не за друго, защото отец Кнут би го забранил. Отец Кнут не харесвал нито скалдовете, нито кведите им.

— Те са хора на Один и на неговата медовина^[5] — каза той.

Свещеникът помръдна разтревожено, но Гида отново се засмя и попита Гест дали знае легендата за свети Антоний. Той потвърди. Описа светия отшелник, без проблем отказал се от всичко тленно, с когото самият император на Миклагард се съветвал по духовните въпроси, но не спомена, че отец Кнут обичаше да сравнява престоя си в Нидарос с уединените страдания на Антоний в египетската пустиня и не каза и дума за неодобрението на светеца по отношение на земните притежания и богатства, след което забеляза, че може би бе прекалил малко, за което съдеше по лицето на отец Кнут, което сега бе осветено от факела — затворено и скептично. Но Гида го бе слушала унесено и сега докосна с ръка рождения си белег и хвърли на Гест впечатлен поглед.

— А можеш ли да пишеш? — попита тя, когато той млъкна и наведе поглед към бродираните й обувки.

— Не — отвърна Гест. — Но отец Кнут ще ме научи.

Свещеникът побърза да се съгласи. И Гест почувства някаква тръпнеща радост, че е тук пред това недосегаемо същество и говори с нея, сякаш е истински човек. Ето че лъскавата кожена яка се уви около шията на Гида и Гест си спомни, че все пак бе виждал такива кожи сред стоката на руските търговци, с които дойде в града — беше самурена кожа, рядка като любовта и скъпа като златото. Слугинята също беше красива, но до Гида приличаше на проскубан и опърлен орел и изглеждаше сякаш точно това беше главната й задача.

Отец Кнут размаха факела като знаменосец на бойно поле и освети пътя на дамите към вратата на конюшнята, а Гест остана така с наведена глава. В този момент той забеляза кръв под ноктите на лявата си ръка и видя, че пръстенът на Ингебьорг лекичко проблясваше. Замисли се дали Гида беше забелязала това, Гида или отец Кнут, който никога не пропускаше нещо, което можеше да разтревожи страхливия му живот.

 

 

Гест се събуди от далечни тътени, земята под Йорва се тресеше и той очакваше да види съненото лице на баща си, щом отвори очи. Но през прозорчето на тавана студената лунна светлина освети лицето на отец Кнут, който за пореден път изглеждаше коренно променен.

— Да не искаш кървавите ти следи да стигнат и дотук! — изсъска той бесен. — Това е убийство!

— Спряло е да вали — измърмори Гест сънено и насочи погледа си към празното пространство. — Когато луната свети, не вали сняг.

Но ето че чу капки да падат от стряхата.

— Не чух ли копита?

— Да. Ще се върнат и ще подпалят църквата и ще ме убият, а ти отново ще си изчезнал.

Гест каза:

— Ако си сигурен, че ще дойдат, защо седиш тук и ги чакаш?

— Ами къде да отида, глупако, това е моят дом, а не съм сторил нищо лошо. Ти си този, който…

— Можеш да тръгнеш с мен.

Отец Кнут го сграбчи за яката и го зяпна отчаяно:

— На север при Ингебьорг и дечицата, та да ги заведем и там. Да не мислиш, че ярлът не знае какво се случва в кралството му — та това момче дори не ти беше роднина!

— Няма да ходя на север — отговори Гест и се освободи. — Отивам при един заможен селянин, който живее до езерото Мьорс. Ярлът няма никаква власт в Рингерике.

Гест искаше да чуе гласа на баща си, а не този на свещеника, защото добре познатото бучене не спираше. Но отец Кнут продължаваше да нарежда, хвана го за китките и искаше да го разтресе хубаво, за да го накара да се вразуми:

— Това момче дори не ти беше роднина!

За Гест внезапно чашата преля. Именно отец Кнут повече от всеки друг би трябвало да знае, че тези, които някога си спасил или защитавал, или дори си бил добър с тях, стават твоя плът и кръв… но тези неща бяха свързани по такъв заплетен начин, че той не можа да намери нито думи, нито някаква ясна мисъл, само дива ярост — скочи и замахна към свещеника, в същия момент съжали и падна на колене, сякаш покосен от стрела, замоли разплакан да му прости, никога не бе предполагал, че ще удари свещеник, това бе невъзможно…

— Откъде имаш това в себе си? — попита Кнут, който внезапно бе станал смирен и объркан като Гест.

— Не питай! Не питай!

Кнут седеше и не можеше да помръдне. През треперещото му тяло премина тръпка. Той се изправи трудно и заповяда със строг глас:

— Не знаеш отговора. Сега искам или да отидеш и да признаеш за убийството като истински мъж, или веднага да се махнеш оттук. Бог да е с теб.

 

 

Няколко прилепа прехвърчаха на лунната светлина и Гест повика свещеника, но в отговор чу само тъжното дишане на Гюдлайв. Зави се през глава с одеялото и изрече една кведа, но от това тишината само порасна още повече, дори конете не могат да се движат в такава нощ. И ето го гласа на Ингебьорг, тя се усмихва и го гали по косата — Всички овце в Исландия ли са толкова къдрави? — смее се така, че лакомата й уста заплашва да го глътне, той е принуден да отметне одеялото и да стане, за да се отърве от нея. На угасващите лунни лъчи започна да стяга малкото си багаж, но щом приключи, остави торбата и слезе в новия ден.

Снегът бе станал сив, следите, оставени от хора и коне, се бяха разлели в големи черни локви, прасетата ровеха в бунището до конюшнята, една баба пъплеше нагоре с наръч дърва на гръб, две момченца теглеха шейна надолу към реката, на нея седеше куче. Градът изглеждаше както обикновено, кучето лаеше, децата се смееха, а Гест се шляеше сякаш не се страхуваше от краля и ярла, стигна до любимата си кръчма и попита хазяина какви новини има.

— Един от хората на Ерик е бил убит тази нощ — каза мъжът безразлично.

Гест продължи в следващата кръчма и там получи същия отговор, слезе при лодкаря и от него разбра, че ярлът бил пристигнал на зазоряване с много свои воини, които започнали да изкарват хората на улицата и с бой да ги принуждават да говорят.

Но лодкарят разказа всичко това с лека усмивка, защото убитият бил намерен в дома на високопоставена дама, при която нямал работа, а мъжът й бил изчезнал, така че ярлът вече се бил върнал в Ладе, а мъжете от свитата му си били направили лагер на Айде, мястото, където нос Нидарнес е най-тесен, оттам било най-лесно да се наблюдава движението от и към града. Ясно било, че всички там вече били получили храна и бира.

Денят окончателно бе настъпил. Гест се насочи към лагера на войниците и представяйки се за просяк, попита дали може да се сгрее до огъня им. Начело бе застанал онзи същият мъж, който бе разпръснал тълпата около двете биещи се жени. Сега бе зает да преговаря с един селянин за овцата му и не удостои Гест дори с поглед. Двама от скалдовете — Ейолв Додаскалд и Халдур Неверника се бяха съревновавали и настроението беше приповдигнато и отпуснато. Ейолв разпозна Гест.

— И това ако не е мълчаливият ми сънародник.

Навремето беше казал, че Гест е толкова малък, че може да бъде разсечен с един-единствен удар на меча. Сега го предизвика да се включи в състезанието. Гест отначало заувърта, но после му подадоха халба бира, той я изпи, поиска думата и изрецитира една поема от Халдур, спокойно прие аплодисментите, продължи с Бандадрапа и Белгскакадрапа, с които си спечели още повече признание. Вече дори главатарят бе заинтригуван.

— Аз съм Даг Вестайнсон от Викен — каза той — и не разбирам нищо от кведи, но кой си ти?

Ейолв представи Гест като Арнесон от равнината Мелракешлета, той бил убил някого там и след това потърсил убежище в Норвегия.

— Все още е жив, защото постоянно бяга — добави той, подсмихвайки се.

Даг го погледна по-внимателно, почти с уважение.

— Малък, но опасен мъж — промърмори той и каза, че Гест може да яде и пие с тях, ако иска, а той щял да се погрижи сънародниците му да не му се подиграват, скалдовете били невярна и ненадеждна шайка.

Гест забеляза, че нещата се развиваха, така както се беше надявал. През този ден чу много разговори за датския крал Свен и предстоящия му поход в Англия. Освен това се потвърдиха очакванията му, че убийството на Од по-скоро е раздразнило, отколкото ядосало ярла, защото смятал, че зад него стоял съпругът на невярната жена, а това значело, че можел да загуби двама от воините си вместо само един.

 

 

Беше се стъмнило, когато Гест се върна в конюшнята с олекнало тяло и съзнание. Но там стоеше конярят и държеше поводите на един кон, докато отец Кнут затягаше седлото. Друг кон бе натоварен с големи дисаги, две кожени торби и огромният сандък за книги. Свещеникът го забеляза, изправи се, но не каза нищо, само продължи да се мъчи със седлото, което не искаше да се намести. Гест отиде при него и му помогна. След това го прегърна. Отец Кнут се освободи и се качи на коня.

— Не беше планирано да видиш това — каза той бавно. — Как напускам собствената си църква.

Замълча. После каза, че съпругът на жената се е появил, бил невинен и имал свидетели, а самият той, отец Кнут, вече бил излъгал два пъти хората на ярла и веднъж Гида — нямало как да остане тук.

— А аз вярвах, че ти си Божий пратеник.

Гест се усмихна и заповяда на коняря да подготви още един кон, онзи най-навътре отдясно, една сива кобила, която много пъти бе яздил, и знаеше, че е упорита и издръжлива, казваше се Гротасе. Той помоли Кнут да го почака, качи се и нахрани Гюдлайв, старецът примигна одобрително, Гест взе торбата си и слезе.

Долу отец Кнут го чакаше на коня си.

— Не вярвах, че ще го направиш — каза Гест и се метна на своя.