Рой Якобсен
Вледенен (10)

Това, което се е случило два пъти

Пролет е. Гест се занимава в работилницата, учи латински от книгите, които взима назаем от отец Кнут и от Тофи, и пише по восъчната си дъсчица. Чака Онунд, за да успее най-накрая да се отърве от всичко това, което е надвиснало над него. Вече няма смисъл да бяга. Но Онунд все не идва. На негово място идват топлото време, птичите песни, които Гест поздравява с избледнелия спомен за дните, когато двамата с Тайтр се криеха в гората, и той вярваше, че стига да издържи сега, после ще може да се върне в Исландия като свободен човек. Но сега изпитва и растящо безпокойство, защото целият свят вече може да го види и отсъствието на Онунд може да означава, че там, на север се е случило нещо, че Тород или Ингебьорг са успели да го спрат. Може и да означава нещо съвсем друго… И ето че един следобед Гест завършва работата си по една гребло, което Стайнтор не харесва.

— Пак ли странните ти рисунки? — пита той.

— Наричат се illuminate kapitale — отвръща Гест.

— И какво означават?

— Не знам — казва Гест.

Бил виждал такива в една свещена книга и това успокоява Стайнтор, който е човек на вярата — той кимва разсеяно и казва, че може да украси и кърмата с драконови зъби или орлови нокти, които да я обгръщат от двете страни, и да се срещат като шапка или шлем отгоре. Би било хубаво човек да има къде да си сложи ръката, когато стои отзад и управлява с греблото. Гест казва, че може да го направи и в този момент погледът му пада върху Халдур Неверника, който съвсем тихо е влязъл в работилницата и е застанал зад тях с ръце зад гърба, опитвайки се да изглежда съвсем невинно.

Усмихват се един на друг.

Гест свършва работата си, същата вечер отива в църквата, където заварва отец Кнут на прогнилия мост с ведро помия, която изсипва над водата за чайките. Всъщност помията е храна за прасета, но на свещеника му доставя удоволствие да наблюдава тези ненаситни хищници, това му е навик. Той говори с птиците, вика и се смее, и им се кара, когато се кълват и се бият за храната. Гест отива и застава до него, пред тях вихрушка от пера и звуци. Накрая отец Кнут го поглежда неспокойно.

— Ще тръгвам — казва Гест. — Взимам Гротасе.

— Добре, вземи Гротасе — казва отец Кнут.

Прегръщат се.

После Гест отива при Осгайр и монасите и слуша внимателно Тофи, който е научил ново изречение на северния език — студено ми е. Погалва стария Гюдлайв по главата, разменят си необходимите погледи, накрая Гест оседлава Гротасе и напуска града.

Язди на юг. През планините към езерото Мьорс. Не, не отива там. Това е просто планът, който разказа на отец Кнут — човека, на когото не можеше да разчита, човека със страха. Затова напуска главния път, преди да стигне до Медалхюс и завива на запад, продължава през гората и за пореден път пристига в Оркдал при главатаря Айнар Айндридасон. Къщата, която се строеше миналата пролет, вече се извисява красива с дъсчените си стени, които блестят на слънце като златно масло. На покрива вижда малкия роб, който му носеше храна, сега той ръководи десетина мъже, които полагат торфа. Гест сяда и ги наблюдава, радва се на гледката, на работата. Накрая влиза с коня си в самия двор и извиква, че е дошъл, за да поднесе на Айнар един подарък.

— Знакът! — робът разпознава нещо, слиза от къщата и се затичва към главната къща. Когато се връща, казва, че Айнар го чака.

Гест завързва Гротасе, влиза и заварва главатаря да стои с гръб към него в края на масата и да се облича — надява дрехата си през глава и я връзва, докато пита Гест, какво иска.

— Понеже тук в страната, ми останаха малко приятели, съм дошъл да ти направя подарък — казва Гест.

Айнар се обръща и го поглежда учудено.

— Подарък ли?

Той не искал подарък, не приемал подаръци от бедняци без приятели.

— И все пак какъв е подаръкът?

— Кон — казва Гест.

— Така ли? Имам си достатъчно коне.

— Значи имаш място за още един — отвръща Гест.

Айнар дълго го гледа.

— Все пак искаш нещо друго от мен, нали? — пита той.

— Така е — казва Гест.

Тогава главатарят предлага да излязат да говорят навън, в пролетното време, кимва на север към носа, който се подава на запад от пристана. Гест се кани да отстъпи и да го пропусне пред себе си, но в същия момент усеща силни ръце да го хващат подмишниците и да го повдигат високо, да го държат там и да го разклащат, сякаш го претеглят и после отново да го пускат.

— Лек като перце — казва Айнар доволно и му прави знак да върви редом с него, а не отпред или отзад като роб. И двамата вървят заедно. Чуват острия смях на някоя птица и виждат, че жълтият подбел покрива кафявите хълмове. Гест казва:

— Бил си се при Сволдер, нали?

— Да.

— Какво си мислехте преди битката?

— Че ще победим.

— Но сега това не е така — казва Гест. — Ярлът знае, че няма да завоюва Англия, затова не трябва да тръгваш с него.

Айнар спира и го поглежда.

— Да не казваш, че трябва да предам господаря си?

— Ярлът не ти е господар. Крал Олав е бил твоят господар. Сега трябва да кажеш на Ерик, че не бива да оставя страната беззащитна, докато отсъства, и че ти ще станеш настойник на сина му Хокун и ще управляваш вместо него. Няма да има нищо против, защото не само че си женен за сестра му, но си и най-могъщият главатар в Трьонделаг. Така няма да загинеш заедно с него там, по чуждите земи.

Айнар отново спря.

— Аз също мислих за това — казва той. — Какъв си ти? Пророк?

Гест се усмихва.

— Не. Просто дойдох, за да ти дам един кон, защото когато се появих тук първия път, ти ми помогна. Също, защото утре от онзи нос ще ме вземе Стайнтор Хомундсон, който строи корабите на ярла, а няма как да взема кон на борда. Казва се Гротасе и е малко упорита, други проблеми няма.

Айнар започва да се смее.

— Ти си странен човек — казва той. — Повечето хора се хвалят с подаръците, които правят, или поне не ги омаловажават.

— Така е, защото казвам това, което хората искат да чуят. Тогава обикновено получавам това, за което съм дошъл.

Усмивката на Айнар избледнява.

— Вярно — казва той, — но преди да приема този страшен и непознат кон от този страшен и непознат човек, искам да знам какво идва след него. Дали няма да си създам врагове, ако го видят заедно с моите коне? И кой те преследва?

— Никой не ме преследва.

— Тогава не разбирам защо ми даваш коня.

— Така ли отговаряше, когато крал Олав ти правеше подаръци?

— Ако не виждах с какво съм ги заслужил — да.

— Какво тогава не можеш да видиш?

Айнар седна на един камък и се загледа в един боен кораб, хвърлил котва борд до борд с един натоварен кнар. Някакви хлапета се бяха надвесили над перилата и ловяха риба с въжета. Гест застана пред главатаря и видя как той се концентрира, как затваря очи и мисли.

— Не знам какво не мога да видя — каза той.

 

 

На следващата вечер от пристана в Оркдал го взима Стайнтор. Той идва с два кораба с по осемнайсет гребци и десетина наемни войници, които не правят друго, освен да спят и да пият. Времето е тихо, вали слаб дъждец и греблата браздят сивата водна повърхност. Но през нощта се изяснява и става студено, духа от изток. Излиза попътен вятър. По склоновете на юг още има сняг. Гест стои на главното гребло заедно със Стайнтор. Той обича да управлява, наблюдава концентрираните безизразни лица на гребците, равномерния ритъм, в който се движат яките им тела, съненото, простенващо движение на кораба, платното, което вятърът рязко издува в момента, когато прибират греблата, звуците, издавани от въжетата, от плющящото платно и плачещото дърво. Обичам морето — мисли си той. Гест е на път да се върне у дома и това е кратък миг на щастие, което няма връзка със света, в който той живее. Но когато мъжете вече са се мушнали в спалните си чували и той стои заслушан в плясъка на вълните до борда, Стайнтор казва, че е видял нещо:

— Кораб — казва той. — Там.

Гест не е забелязал нищо. Но не се изненадва, когато Стайнтор го бутва настрана и сам застава до греблото, променя курса и се насочва право към безформената сянка. Тя наистина е кораб, хвърлил котва до брега, палатките са разпънати и покрити с пръчки и клони. Може да е исландски кораб, някой търговец или пък банда викинги, които не искат да плащат данък на ярла. Стайнтор моли Гест да събуди хората.

— На борда са най-добрите воини на ярла.

Гест с нежелание отива при всеки от тях и му казва да стане и да си вземе оръжията. Всичко се извършва бързо и безшумно. Стайнтор дава право напред, заповядва да се свали платното, мятат се куки, палатките се разрязват и корабът е взет на абордаж толкова бързо, колкото време отива да се хвърли котва.

 

 

На борда имаше петнайсет души, всички бяха завързани, а оръжията им събрани на купчина. Стайнтор застана пред тях и им каза да се успокоят, представи се и помоли капитанът им да се изправи и да каже кой е и откъде идва.

Един мършав младеж с черна къдрава коса и изпъкнали очи мина няколко крачки пред останалите и тихо изфъфли, че се казва Свайн Ромундсен от Източните фиорди в Исландия. Идвали от Ирландия, за да търгуват, Стайнтор можел да се увери в това, като прегледа товара в трюма им.

— Защо сте хвърлили котва тук, а не в града?

— Пристигнахме тази нощ — каза Свайн спокойно и Гест забеляза, че той, както и останалите мъже бяха преуморени и със зачервени очи. Без никакво съмнение целият кораб намирисваше на открито море. — Времето беше лошо по целия път и сме спрели тук да се наспим.

После добави, че двама от братята му също били на борда и посочи двама по-млади мъже, които един след друг също се изправиха. В този момент Гест ги разпозна. Когато ги бе видял за последен път, те бяха още момчета, седяха на снега в двора на стопанството на Клепярн Стария във Флокадал и наблюдаваха как Тайтр го повали на земята. Това беше преди пет години.

Той дръпна Стайнтор настрана.

— Този мъж лъже за името си. Няма да се учудя, ако лъже и защо е дошъл тук. И понеже лъже пред хората на ярла, значи именно от него се страхува. Мисля, че трябва да заплашиш да отрежеш краката на най-малкия, ако най-големият не каже истината.

Стайнтор го погледна скептично. Гест добави:

— Аз мога да го направя.

— Не е сигурно, че той е единственият, който лъже кой е — отвърна Стайнтор. — Въпреки това ще те оставя да правиш каквото искаш, защото не съм сигурен за това с ярла. Условието е да ми разкажеш какво си открил, защото иначе ще заповядам на теб да ти отрежат краката.

Гест каза на братята да го последват на брега и навътре в гората, където си бяха направили лагер — около огнището имаше разхвърляни дърва, стоки и оръжия.

— Отдавна сте тук — забеляза Гест, запали огън и ги помоли да седнат, за да си поговорят по мъжки. — Не ме ли разпозна? — попита той Свайн.

— Ако те бях разпознал, нямаше да съм Свайн Ромундсен от Източните фиорди — отвърна той язвително.

— Сега искаш да прозра намеренията ти — продължи Гест. — В замяна на това ще ти дам възможност да използваш хитростта си и да се спасиш от смърт — разкажи ми кой си и какво правиш тук. Ако не си измамил ярла, мога да накарам Стайнтор да ви пусне да продължите. Ако е обратното, ще го оставя да отреже краката на най-малкия ти брат, след което така или иначе ще ни разкажете истината.

Свайн каза, че очевидно няма избор.

— Няма друг начин.

Той призна, че се казва Атле, син на Хорек, брат на Клепярн Стария. Разказа, че от няколко години се занимавали с търговия и от миналото лято се придържали към бреговете на Норвегия. Именно тук били убили някакъв мъж заради родова война, но той бил исландец, а не приятел на ярла, затова не се страхували от него.

Гест усети, че му прилошава.

— Каква родова война?

— Ти сам знаеш, Торгест Торхаласон.

Атле беше станал и държеше вързаните си ръце над огъня.

— Войната между Снори Годи и мъжете от Боргарфиорд, която възникна в деня, когато ти заби брадвата в черепа на Вига-Стюр и избяга при нас. Ние отмъстихме за убийството на Торщайн Гисласон и синовете му, Гунар и Свайн.

Гест видя как Исландия още веднъж потъва в морето заедно с мъжете и родовете си, със стелещата се мъгла, черния лед и лебедите, които идваха с пролетта.

— Торщайн е убит, така ли? — попита той.

— Да, заедно със синовете си.

Атле разказа на Гест, как Снори не бил постигнал нищо на събранието в годината, когато Гест избягал. Затова една нощ наесен, когато само Торщайн и синовете му били вкъщи, той отишъл в Бьо. Пратили един мъж да рови из сламата на покрива, за да помислят, че някой кон се е отвързал. Торщайн излязъл и веднага бил посечен. Гунар се събудил от врявата и извикал. Когато не получил отговор, той също излязъл. После дошъл ред на Свайн, той бил само на девет години и Снори пратил срещу него най-малкия си син.

Докато Атле разказваше това, Гест си представи малкия Свайн, за когото той бе цял герой. Той никога нямаше да порасне. Свайн и Аре бяха деца като самия него, неговите собствени нещастия. Започна да се върти около огнището като животно, чиято клетка постоянно се стеснява, все по-близо до пламъците, а главата му се люшкаше от страна на страна. Атле изброи имената на всички, които са били в групата на Снори, и разказа как на следващия ден Хелга заедно с дъщерите си се върнала от планината и открила труповете. Те предупредили съседите си, но по това време Снори бил далеч — всичко това се случило още в годината, когато Гест напуснал Исландия.

— И кого сте убили, за да отмъстите? — попита той, най-вече, за да не спре разговорът.

— Хал Гудмунсон.

— Кого?

— Хал Гудмунсон от Брейдаболстад в Хунафлои.

Гест присви очи.

— Ти не го спомена в групата, нали?

— Ние преследвахме един от хората на Снори, но той ни избяга с помощта на Хал.

Гест седя дълго време, осмисляйки чутото.

— Да, познавам го — каза той. — Но за него се говореше, че е миролюбив и умен. Освен това произхожда от самия Егил Скалагримсон. Син е на един от най-могъщите главатари в Северна Исландия и има двама братя, които сега няма да се успокоят, докато не потопят Боргарфиорд в кръв, нали така?

Атле каза:

— Самият ти е трябвало да помислиш за това.

Гест въздъхна.

— Торхале беше мой баща — отвърна той. — Вига-Стюр беше неговият убиец, а Торщайн ми бе рода. Хал Гудмунсон не е роднина нито на Стюр, нито на Снори, нито на някой от останалите убийци.

Атле каза спокойно:

— Ние също сме роднини на Торщайн. А Хал попречи на отмъщението.

— Защото е помогнал на някого — каза Гест повече сам на себе си, отколкото на тримата братя.

Той помоли Атле да му разкаже още новини от Исландия, отново за да поддържа разговора — къде била Ослауг, когато Снори извършил убийствата в Бьо? Атле каза, че една година след като Гест заминал, тя се била омъжила за Гайрмунд и заминала за долината Скорадал, имала двама синове — първия нарекла Торгест, а втория Торхале, такава била нейната класация.

Гест се усмихна.

— Значи мисли, че съм мъртъв?

— Вероятно.

— А Гайрмунд не е господар дори в собствения си дом?

— Не е — отвърна Атле. — Говори се, че тя се е омъжила за него не по любов, а за пари.

— Умна жена — каза Гест. — И силна.

Атле не каза нищо. Той попита Гест какво мисли да прави с тях.

— Аз не съм този, който ще реши това.

Той потъна в размисъл, защото една загадка оставаше в тази история, въпрос, който все още не бе формулиран — защо Онунд бе продължил да го преследва, след като е знаел, че за баща му е отмъстено? Онунд със сигурност го е знаел, след като се е случило в същата година, когато Гест е напуснал Исландия. Той попита Атле дали знае къде се намира той.

— Ако знаех, вече щеше да е мъртъв — отвърна Атле простичко и повтори въпроса си, какво ще прави Гест с тях. — Явно имаш голямо влияние върху капитана на кораба.

— Така е — отвърна Гест бързо. — Ще го накарам да ви пусне да продължите към Ладе. Там ще потърсите ярла и ще му кажете, че искате да тръгнете с него на запад, към Англия. Така той няма да ви заподозре. И ще можете да си тръгнете, щом флотата се отправи към Ялтланд^[1].

Атле заяви, че този план му харесва, поглежда към братята си, които кимнаха в съгласие.

 

 

Върнаха се на кораба, където хората на ярла пиеха заедно с исландците. Гест каза на Стайнтор, че името на Атле е Атле и че иначе не крие нищо. Искал да отиде в Ладе, за да помоли за място в свитата. Стайнтор се хвана.

— Те са твои сънародници — каза той. — Така че Атле трябва да се закълне, че ще направи както казваш. Все пак ще запазим оръжията им и по-голямата част от храната. Ще ги получат обратно, когато се върнем, ако все още са там.

Атле каза, че не възразява. Гест отново го повика настрана и му даде един пръстен от майка му, като го помоли да го отнесе в Исландия и да го даде на Ослауг, за да знае, че е жив. Това бе най-малкото, което можеше да направи, защото Исландия вече не го интересуваше, нито дори Ослауг — всички те умряха в момента, когато разбра за Торщайн и синовете му. Той, Гест, ги бе унищожил. И все пак тя трябваше да получи този пръстен, чисто и просто защото той не знаеше какво прави — просто го подаде и каза, каквото каза, по-късно щеше да го нарече отчаяние, толкова огромно, че светът се срива и остава само тъничка сламка от детството. Атле кимна.

— Помня те от онзи път, когато с Тайтр Планинеца си мерихте силите — каза той. — Не разбирах как толкова малък човек може да отнеме живота на Вига-Стюр. Особено след като Тайтр те победи.

— А сега? — попита Гест.

Атле се усмихна и сви рамене.

 

 

Прехвърлиха товара на исландците на собствените си кораби и се разделиха. Но щом заобиколиха носа, попътният вятър изчезна. На следващата нощ също беше абсолютно тихо. А Гест беше в ужасно мрачно настроение, тресеше го, беше възбуден и отговаряше с троснато сумтене, когато Стайнтор се обръщаше към него, задъхваше се, обикаляше палубата и правеше страшни гримаси, измисляше унизителни вийси, караше се с мъжете, риташе халбите и късаше спалните чували.

Започнаха да го гонят с юмруци и гребла, но той бягаше и продължаваше да троши. Стайнтор им крещеше да се успокоят, но вече беше време да спрат Гест. Повалиха го с юмруци и халби, покриха го с щит и се позабавляваха да го яздят. Изляха върху му няколко ведра морска вода и когато свършиха и той лежеше там полуизпаднал в безсъзнание, беше станало полунощ. Гест каза:

— Трябва да отида в Бьоргвин.

— При всички случаи няма да се върнеш с мен — отсече Стайнтор.

По-късно добави малко по-сговорчиво:

— Айстайн Айдисон ми е приятел. Мога да те изпратя при сина ми в Бьоргвин, той също строи кораби. Ще можеш да останеш там, докато Айстайн отново се появи, защото той също има планове да отиде с ярла в Англия. Можеш да го помолиш да те вземе със себе си до западните острови, защото няма как да останеш тук. Нито тук, нито в Исландия.

Гест заяви, че е съгласен.

— Не съм спал от две нощи — промърмори той.

 

 

Под ироничните подвиквания на мъжете Стайнтор го прехвърли на друг кораб, който го отведе още по на юг, до Бьоргвин. Тук той спеше заедно с шейсетина други лодкари в една голяма къща с една врата и едно огнище. През деня работеше, като строеше кораби за главатаря Ерлинг Скялгсон, вечер и нощем пиеше по кръчмите.

Времето омекна, островите и планините около града се раззелениха. Бьоргвин беше по-малък от Нидарос, всъщност представляваше търговски център, гъмжащ от хора, будки, палатки и голи къщи, разположени по дължината на фиорда, кейове, няколко рибарски колиби и стопанства. Църква нямаше, макар че един свещеник и петима монаси бяха спрели тук и по празниците държаха проповеди на открито или в някоя изоставена лавка без други свещени символи, освен дървения кръст, който окачваха на вратата преди началото на церемонията и сваляха веднага след края й.

Освен това нямаше ярл, заради когото да нервничат. Неговото място бе заето от големците, всеки от които по различен начин бе обвързан с Ерлинг Скялгсон от Сола — най-големият главатар на юг. По времето на крал Олав той е бил управник на областта, а след битката при Сволдер е сключил примирие със Свайн ярл, брат на Ерик, ярлът на Ладе, без това да означава, че им се подчинява. Ерлинг бе много независим мъж, упорит, кисел и сърдит и въпреки това хората му го обичаха, защото бе щедър към тези, на които вярваше, а това изглежда беше половината население. Освен това се говореше, че има планове да не участва в предстоящия поход към Англия — съмнение, което Гест подхранваше у всички, които срещаше — главатари, търговци и моряци. Говореше им за проклятието, което тегне над ярла, как късметът бил напуснал и него, и Ладе и как Англия щяла да се превърне в неговия Сволдер.

След време Гест се нанесе при една жена, която ограби и последните му пари. Тя беше особена хубавица с труден характер и много умело успяваше да настрои един срещу друг мъжете, с които беше. Отказваше да бъде наричана Гида, макар че Гест настояваше и предлагаше пари. Настояваше да бъде себе си, Йорун от Вос, селянка, избягала от дома и съпруга си, жалка картинка. Мечтата й бе да се добере до Ромаборг и да получи папската благословия да се омъжи за кардинал — всичко това, без да има дори бегли познания за вярата.

— Трябва ти само вяра — казваше тя на Гест, сякаш тя можеше да накара картините в главата му с труповете в Бьо да изчезнат, сякаш вярата можеше да поправи всичко и да го освободи от цялата вина.

Но тя беше чиста и необуздана като диваче. И Гест на няколко пъти й предлага брак, винаги в пияно състояние, за което на другия ден съжаляваше. Но при следващия запой всичко се повтаряше, той казваше, че ще бъде нейният кардинал, дори знаел латински. Но Йорун отказваше и го наричаше малкото й исландско джудже. В отговор Гест я провъзгласяваше за Магьосницата на белите планини, защото след като бе живял с нея един месец, разбра, че има дарба. Беше се прибрал мокър и мъртвопиян вкъщи след поредната нощ в лоша компания и се събуди от мелодичния й глас. Тя лежеше по гръб с отворена уста и затворени очи. Каза, че вижда четири деца да си играят на кафеникава пролетна ливада, над която е надвиснала огромна планина с четири върха. Има две момичета и две момчета, момичетата се казват Стайнун и Халбера…

— Смеят ли се? — попита Гест.

— Да — отговаря Йорун, — защото момчетата не знаят, че баща им е убит от Ладе ярла, а момичетата вярват, че ще се върнеш. Но виждам и едра тъмна жена, която ги учи да тъкат, тя се качва на планината по пътека, по която много пъти е минавала, нейните собствени крака са я създали, но днес се движи бавно, защото е бременна, а усмивката й грее, защото вече обича това дете, сякаш то от много години е обърнало поглед към нея, то е момче и ти си бащата на момчето, което расте силно в корема й, именно защото тя всеки ден изкачва стръмния склон и се моли пред кръста, изсечен в скалата там.

 

 

Тази картина изниква толкова ясно пред очите на Гест, че той дори протяга ръка, за да й помогне, но тя я отблъсква, защото Ингебьорг няма нужда от помощ. В този момент внезапно се навежда и извиква.

— Време е — казва той уплашено и гледа как тя ражда на една поляна, огряна от пролетното слънце, ражда червено, пищящо момченце, което е приветствано на белия свят, защото с него бъдещето на стопанството и на рода е подсигурено. Но внезапно то онемява, сякаш не може да диша и тя го полива с вода, за да не го загуби, преди да е извършило дори един-едничък грях, и то отново се събужда и плаче.

Гест въздъхва с облекчение, но тогава го връхлита мисълта, че може да се наложи това момченце да отмъщава за него, ако той не успее да съхрани живота си. Това би го обрекло на бягство също толкова безкрайно, колкото и неговото. И тази картина е толкова ужасяваща, че Гест решава да се събуди, сега искам да се събудя, разкъсва картината и вижда Йорун, топла и нежна с усмивката си от планината. Тя също отваря очи.

— Видя ли всичко това? — пита тя невярващо.

— Да — казва той.

— Живо ли е детето?

— Живо е.

 

 

Но Гест вече не е жив. Той отива сутрин на работа и се концентрира върху това да резбова гребла според моделите, които му предоставят, а вечер пие, вече не за да престане да мисли, а за да има какво да прави, докато чака нахалните мъже при Йорун да си свършат работата, така че свещените й очи отново да се отворят.

— Виждаш ли Гране? — пита я той. — Гране, който не изпуска от поглед Стайнун. Тя вижда Тород с бялата коса, който и тази година подготвя желязото в планината. И Хедин, който ще се мести в Хавглам заедно с новата си жена от добър род от Шьота. Но Гест се интересува най-вече от сина си. Той лази наоколо из тревата, това лято ще го кръщават… как ще се казва? Да, нещата са се наредили толкова добре там, на север, че Гест дори се осмелява да предположи, че Онунд не е успял да им напакости много. Затова пита Йорун дали може да го види.

— Можеш ли да видиш Онунд?

— Да — отвръща тя, но едва след като й го описва. Вижда как той заобикаля фиорда за четири дни и през ясна есенна утрин пристига в Санди, изтощен от глад, студ и бясна омраза. Но по това време корабокруширалият му екипаж е толкова омаян от гостоприемството на Ингебьорг, че яростта му не води до нищо. Освен това му съобщават, че Ингебьорг е отпратила Гест на юг при ярла и е готова да им даде нов кораб, за да се доберат до Шьота.

Но ето че Онунд изчезва. Йорун не може да види действията му, след като напуска Санди. Платното на кораба е като крило над вълните, после се издига и се изгубва в небето. И всичко това събужда у Гест нова надежда. Той започва да пие по-малко и да работи повече и изведнъж си спечелва славата на умел и сръчен дърводелец.

 

 

Всяка вечер той се прибира напрегнат вкъщи, чака търпеливо докато Йорун пълни един кожен мях първо с топла, после със студена и накрая отново с топла вода, с която се измива, така че в нея да не остане семе от мъжете, с които е била, за да могат да си легнат най-накрая и да насочат поглед към Санди. Йорун потреперва от студената вода и зачервена стене от топлата, после отново трепери. Трябва да хапне нещо и обикновено пие някоя бира. Винаги иска от Гест още пари, тя желае да притежава всичко, което е негово, а след това може да му каже, каквото поиска, например че Стайнун стои на хълма и разказва една история…

Но коя…?

На този въпрос Йорун никога не може да отговори.

И тази разлика между това, което може и не може да види, започва постепенно да дразни Гест. Особено го учудва, че тя никога не казва нищо за Исландия или за Нидарос, въпреки че той има нужда да знае. Но една сутрин той се буди от собствения си глас, трябва да е неговият глас, защото е сам. Изправя се и си спомня, че често говори на сън, винаги го е правил, говори за това, от което се страхува, но и за това, на което се надява, за тези, които му липсват, той бълнува желанията си, а що се отнася до Йорун, дали тя не е просто един добър слушател?

Гест става, обикаля барачката и я гледа. Пак влиза и се пита дали да се връща в работилницата? Дали да продължи да чака Айстайн? И все пак отива. Но същата сутрин величественият кораб, който строят за Ерлинг Скялгсон, е намерен натрошен там, между подпорите си, унищожен от брадви и брутална омраза. Говори се, че самият Ерлинг стои зад злодеянието. Те стоят, както и зад разрушаването на няколко други кораба в околността. Така имат причина да не тръгнат с ярла за Англия. И тогава Гест си отива. Оставя работното си място и се връща в бараката, открива я празна и за пореден път си събира нещата, от които много не е останало след седмиците, прекарани с Йорун — жената, която знае да даде на мъжа точно това, което иска, собствените му мечти. Останали са предимно оръжия, знакът, който Ингебьорг му бе дала, взима последните си пари, но не докосва тези на Йорун, защото тя си ги е заслужила, тя го е надхитрила и го е научила на нещо — колко малко всъщност знае. Напуска града и тръгва на изток.

Гест навлиза навътре в страната по протежението на един фиорд. Вижда как денят разкрива планините, вече е зелено лято. За пореден път прави това, за което е създаден на земята — върви с малкото си тяло, напуска едно място и стига друго, напуска и него и продължава натам, разпръсва историята си. Понякога селяните или рибарите го превеждат през реките или по-тесните фиорди. Това е Норвегия и той не плаща почти нищо — съчинява кведа или разказва нещо. Когато времето е лошо, влиза в стопанствата и моли за подслон, случва се и да прекара нощта навън, под Божия небесен купол или в някой хамбар, чиято врата разбива, ако някой не го е сторил преди него.

— Аз съм смъртта — казва той, когато хората питат.

Но се усмихва и те го приемат. В някои стопанства се представя като Хермод Одинсон^[2], в други е Ивар Християнина, понякога казва, че идва от Шотландия и се казва Малкълм, и се забавлява да прави физиономии и да говори развалено като руските търговци, които бе срещнал в Трондхайм, казва, че това е ирландски език. На места го наричат просяк и го гонят с тояги и псувни. Тогава той се връща на следващата нощ и краде от дрехите и храната им и в следващото стопанство казва, че е бил викинг, разказва за Англия и за Валанд^[3] и всички се радват на шумотевицата, защото дори да подозират, че са лъжи, истината в тях е достатъчно, за да им се прииска да чуят още, да протестират или да го поправят, да се смеят или плачат, а повече от това не е необходимо, защото храната вече е на масата.

Най-много го обичат децата, защото самият Гест всъщност е дете в образа на малък мъж, или пък малък мъж в образа на дете. Когато си тръгва, те тичат след него и пискат възторжено, докато той не се смръщи страшно и не ги прати обратно вкъщи.

 

 

Когато стига края на фиорда, Гест се качва на планината и продължава на изток. Подминавайки искрящите ледници, той усеща, че Тайтр върви редом с него и му напомня да се пази от мъглата. Въпреки това Гест се изгубва и за повече от седмица не среща друг човек и не вижда къща. Лови риба в езерата и планинските потоци, хваща яребици или просто ходи гладен няколко дни — това също е научил от Тайтр.

— Гладен съм — казва той, за да чуе звука от собствения си глас.

— Какво говориш? — казва Тайтр. — Няма да си лягаме, преди дрехите ни да са изсъхнали.

Само слънцето му показваше пътя. Звездното небе бе бледо и неясно, а пейзажът не му говореше нищо — той се повтаряше като кошмар, гънка след гънка, красиви и безкрайни простори, сиво-зеленото море със застинали вълни се простираше чак до хоризонта. Гест реши, че вече трябва да е стигнал Свитьод, но тогава внезапно попадна в някаква гора, от която не успя да се измъкне. Изкачи се на един хълм и му се стори, че е намерил вярната посока, но веднага щом се потопи обратно в зеленото море, я изгуби. След това откри стопанство, наречено Халингдал, и разбра, че пътят оттам до Мьорс е точно толкова, колкото бе извървял от Бьоргвин.

Плати на един селянин да му покаже пътя през поредната планина и стигна до някаква празна колиба, разби вратата и лежа там два дни да събира сили. На третата нощ обаче, когато беше най-тъмно, някакви гласове го събудиха. Той излезе и видя, че гората се е приближила, прибра се вътре и продължи да спи, отново се събуди и този път разбра какво чува — това беше самотата.

— Чува ли ме Онунд? — извика той.

И гората се доближи още малко.

Оставаше му само да си събере нещата и да продължи. Попадна на още едно стопанство и на друга колиба, в която живееше самотно овчарче. С оръжията си Гест го принуди да тръгне с него. Лятото беше вече в разгара си, когато прехвърлиха и последния хребет и видяха пред себе си езерото Мьорс. То бе дълго и тясно и след като момчето му посочи стопанството на Инголв Йорнолвсон, Гест изрече една кведа и заяви, че това е наградата му.

— Не е кой знае какво — каза момчето.

— Това е молитва — отвърна Гест, без да изпуска от поглед езерото, което му напомняше на блестящ меч, както беше огряно от утринното слънце. — Измислена е от най-великия от всички скалдове.

Момчето сви рамене и каза, че това не го интересувало, Гест бил най-стиснатия човек, когото познавал, освен това говорел на сън, дрънкал за всичко, което всеки нормален човек би държал в тайна.

После се обърна и тръгна на запад.

Гест бе принуден да седне и да се запита как Тайтр бе успявал да се справи със самотата? Година след година. От друга страна, всички хора, които му липсваха, през тези няколко дни бяха толкова близо до него, както никога преди.

 

 

Хората работеха на полето, нивите се простираха като златистокафяво одеяло от гората до езерото. Работеха и мъже, и жени, Гест преброи единайсет коня и десет вола, няколко каруци и група деца, които крещяха и си играеха повече, отколкото работеха. Но Гест не слезе долу, на двора, а остана горе, седна и започна да наблюдава това стопанство, развълнуван от мисълта, че то бе целта на пътуването му, че тук щеше да се реши всичко по един или друг начин.

Но ето че го видяха и започнаха да го сочат. Една жена се отдели от групата и тръгна към него с мотика в ръка, държеше я пред себе си като оръжие. Тя спря достатъчно далеч от него, покри очите си с ръка и дълго го гледа, преди да попита кой е.

Гест не отговори.

— Това ли е стопанството Хов? — извика той.

— Да — извика в отговор тя.

— Казаха ми, че в тази долина живее Инголв Йорнолвсон, така ли е?

— Да — повтори тя и се приближи с няколко стъпки. Сега той видя, че тя не беше проста робиня, дрехата й беше от боядисан ленен плат, огърлица улавяше слънчевите лъчи около тънката й светла шия, ръцете й също бяха по-бели, отколкото трябваше, косата бе сплетена и вдигната в кок, който се бе разхлабил, по челото и горната й устна бяха избили капчици пот, но очите й бяха скрити на сянка.

— Можеш ли да слезеш и да извикаш Инголв? — извика той. — И да му кажеш да дойде сам?

Гест забеляза, че тя го погледна по-внимателно.

— Ще оставя оръжията си тук — продължи той, — и ще чакам на онази могилка. Така ще знаете, че не съм дошъл с лоши намерения.

— Ние не знаем какво се крие в гората — отвърна тя.

Гест се усмихна.

— Тогава ще сляза при бараките долу. Ще извикаш ли Инголв?

Тя кимна бавно, отстъпи няколко крачки, обърна му гръб и се затича.

Гест бавно я последва, гледайки косата, която се вееше като знаме по тесния й гръб, докато не изчезна сред къщите и Гест не чу странни викове. Той седна и зачака. Видя как от най-голямата къща излезе мъж, той бавно пресече разораната нива, беше възрастен мъж с прошарена коса и брада, но с гъвкаво тяло. Лицето му беше широко и открито и сякаш нищо не убягваше от погледа му.

Внезапно обаче се появиха още две фигури, двама по-млади мъже с извадени мечове, които държаха до бедрата си, и Гест видя как по-възрастният им направи почти незабележим знак, когато спря на пет крачки от него. Те го поздравиха и се спогледаха.

— Имахме пратеник от Хологаланд миналото лято — каза по-възрастният и се наведе.

Гест забеляза под кожената му дреха позлатена ножница и в този момент съжали, че бе оставил оръжията си. Спомни си колко бързо си бе тръгнало овчарчето, след като бяха видели стопанството и със закъснение откри, че другите двама го бяха заобиколили.

— Защо тези хора ме обкръжават? — попита той.

— Защото аз им наредих — отвърна Инголв. — Кой те праща тук?

— Ингебьорг — каза Гест.

— Да, сега като се изправи, виждам, че си малък и това е най-важното доказателство. Можеш ли да ми покажеш и знака за разпознаване, който ти е дала?

— В торбата е — отвърна Гест и кимна към гората. — Заедно с оръжията.

— Тогава Семунд ще отиде да ги донесе, докато ти чакаш тук. Можеш отново да седнеш.

Гест стори, както му бе казано, и си помисли, че за това лято бе минал през много стопанства, но никъде не го бяха посрещали така.

— Тук не е ли мирно? — попита той.

— Да, от много време — отвърна Инголв с все така спокоен глас. В присвитите му очи можеше да се крие всичко. — Но аз съм внимателен човек. Това са синовете ми Ховард и Семунд.

Не помръдна, когато Семунд се върна, хвърли оръжията на земята и подаде на баща си торбата. Инголв я отвори, намери кесията му, извади тържествено пръстена на Ингебьорг и го завъртя сякаш да се наслади на стар спомен. След това каза, че Гест трябва да й е бил много добър приятел.

— Защото аз й дадох този пръстен в деня на сватбата й, преди повече от двайсет години. Той беше на баба й. Сега си добре дошъл тук. Можеш да останеш, докато не ти кажа. Вземи си оръжията, Семунд ще ти покаже къде ще спиш. А тази вечер ще ми разкажеш за приключенията си.

Той се обърна и тръгна към къщата със същото сънено темпо. Гест усети, че замръзва. Семунд му се усмихна широко с конските си зъби, той беше поне десет години по-стар, слаб, с широки рамене и същата заплашителна енергичност като бащата, черната му брада бе подстригана в остро връхче, както у някои викинги, които Гест бе виждал.

Той преметна брадвата си на рамо, пъхна меча в ножницата и наведе острието на копието си към земята, а с другата ръка хвана торбата.

— Познавате ме, нали? — каза той внезапно, в отговор на странната усмивка.

— Да — отвърна Семунд.

— Защо тогава да ви разказвам за приключенията си?

— За да видим дали ще кажеш същото, което ние знаем.

Гест си спомни лъжите, които според Ингебьорг бе наговорил.

— Това, което се е случило веднъж, няма да се случи отново — каза той.

— Какво?

— Това ми е навик — каза Гест и забеляза, че хората са се върнали към работата си. — Говоря си сам.