Рой Якобсен
Вледенен (14)

Източна Англия

Ховард не видя много от пътя назад към Нотингам, но си бе възвърнал обичайния сивкав цвят, хранеше се все по-добре и започна дори да се разхожда и да ходи на лов с Митотин в дъбовите и буковите гори около града. Един ден бяха излезли заедно с Гест, когато Ховард дръпна юздите на коня си и позасрамен, тържествено заяви, че е настъпил моментът да благодари на исландеца, че му е спасил живота, добави, че вече бяха квит.

Прозвуча така, сякаш на приятелството им бе сложен край и то трябваше да се изгражда наново на базата на много по-сложни обстоятелства.

— Твоята рана поне зараства — каза Гест. — Докато моята е все така открита.

Ховард стана още по-замислен.

— Ти си кръстен — заяви той след дълга пауза. Гест му хвърли любопитен поглед.

— И ти ли искаш да се кръстиш?

— Може би — призна Ховард и добави, че е започнал да се чуди защо майка му и баща му не са кръстили и децата, когато самите те са приели християнството, измърмори, че това всъщност би било типично за Инголв, мъжът, който не обичаше да се подсигурява. После разказа за виденията си от времето, когато плувал в треска, загадки, от които нищо не разбирал: как той и Гест яздели на юг покрай Мьорс, той бил пуснал Митотин, който веднага долетял обратно с някакви непознати предмети, човешка глава, малко му приличала на ярла от Ладе, после змия, която изяла сърцето му, донесъл и кожата от видра, на която Ховард си играел като дете, а сега се била превърнала във верига, минаваща през носовете на всички братя. Те седели около масата вкъщи в Хов, овързани като добитък, а Инголв позадрямал на челното място.

— Мислиш ли, че все пак ще умра? — попита той.

— Не — каза Гест. — По този въпрос нищо не мисля. А защо каза, че искаш да се покръстиш?

— Не знам, защото и аз не се страхувах.

— Вярваш ли в Господ и в Христос?

— А ти?

— Да — отвърна Гест, но се замисли. — Защото след това, което се случи в Йорвик, знам, че могъществото Божие е безкрайно. Щом може да се възползва от такива безбожници като Ерик и крал Кнут, значи е навсякъде и във всичко, независимо дали го виждаме или не.

Ховард се усмихна.

— Ето че отново говориш за друго, все едно не искаш да разтълкуваш сънищата ми.

— Не — отвърна Гест. — Не мога да ги разтълкувам.

 

 

Насред зимата се случиха две неща, които за пореден път щяха да преобърнат отношението на Гест към ярла. Двамата стояха заедно на подвижния мост, който свързваше замъка с пътя към река Трент, оттам се откриваше чудесна гледка и към града, и към заснежените поля на запад. От кулата се чу тръбен сигнал и група ездачи се появиха на площадчето пред тях — това бяха Идрик Стреона и хората му.

Идрик скочи от коня, падна на колене с привичната за действията му ирония и без заобикалки заяви, че Ухтред бил убит във враждата с друг местен главатар, някой си Торбранд Харалдсон.

Ярлът отговори, без да показва никакви чувства:

— Тази новина не е за мен, а за крал Кнут. Сега, без да се бавиш, тръгваш към Нортхемптън, сигурен съм, че той ще те възнагради богато, ако някой друг не те е изпреварил. Само ми кажи този Торбранд, той голям или малък мъж е?

— Голям, той също бе в Кингс Скуер, когато Ухтред се закле във вярност на краля. Самият той направи същото.

Ерик кимна и отбеляза, че го помни.

Но веднага щом Идрик се скри, пазачите на кулата дадоха нов знак, сочейки на североизток. На десния бряг на река Трент се виждаше нова група ездачи, повече от осемдесет мъже по предположенията на Гест, в същия момент лицето на ярла пребледня — предводителят на групата се спря и поговори с пазача на моста, той се обърна и размаха копието си така, сякаш да отпразнува велико събитие.

Чужденецът се върна на коня си и продължи напред, следван само от десетина мъже. Групата се спря пред тях — беше Хокун, синът на ярла, както обикновено облечен като император, в лице не по-стар от последния път, когато Гест го видя в Нидарос, но по-пълен, направо дебел, горчива усмивка се виждаше на лицето му.

— Няма ли баща ми да ме поздрави за добре дошъл? — каза той, понеже Ерик продължаваше да е безмълвен. — Всъщност така е по-добре.

Хокун се свлече от коня и падна на колене пред баща си.

— Защото идваме с голям срам. Олав Харалдсон ни прогони от страната.

Страните на Ерик бяха все така бледи, когато накара сина си да се изправи, за да може да го прегърне.

— Това можеше да се очаква — каза той сухо. — Като лишихме страната от цялата и сила и военна мощ.

Хокун го погледна с детско изражение. Ярлът добави спокойно.

— Ето че в един ден изгубих старата си страна и получих нова. Кнут току-що ме направи ярл на Нордимбраланд.

 

 

Три монахини и прегърбен монах стояха на малък подиум и пееха тъжните си химни към небето под светлината на три факли, позлатено разпятие в естествени размери, донесено от испанската Каталония, и истинска барикада от блестящи месингови свещници.

Пред тях Ерик седеше на трона си със скръстени ръце, вдървен и посивял, но на вид десет години по-млад от петдесетте зими на тази земя, до него синът Хокун, не само дебел и червендалест, но вече и с измъчено изражение на подпухналото си лице, съпругата Гида се усмихваше внимателно, а едната й ръка почиваше на рамото на сина, докосване, от което той по време на цялата церемония, щеше непохватно да се опитва да се отърве.

Зад тях бе застанал широко разкраченият Даг Вестайнсон, бившият зловещ викинг Торкел Високия, първенците от свитата на Хокун, които бе довел със себе си от Норвегия, и Гест, който бе използвал последните дни да размишлява защо ярлът бе приел толкова спокойно загубата на родината си, тази родина, която бе спечелил по наследство и чрез вече митичния бунт, завършил при Сволдер, и която, през петнайсетте си години начело бе управлявал мъдро и с желязна ръка.

Но, ето че тази вечер щеше да се разбере, че крал Кнут го е избрал за наследник на Ухтред, и то с много повече привилегии от предшественика.

Местен свещеник дойде, поклони се на господарите, изпя кратък псалм, измърмори молитва и благослови новия владетел на страната с няколко бързи кръстни знака, преди заедно с монахините и монаха да се изнижат от високата зала. Забързани слуги внесоха маси, храна и напитки в огромни количества. И Ерик тази вечер не се ограничи с нормалното си място — мълчалив и заплашителен начело на масата, а сновеше усмихнат сред гостите си, поздравяваше ги и си бъбреше с тях шепнешком и на висок глас, пийваше си като другите, но без да привлича вниманието.

Но някъде към полунощ той се оттегли със сина си и Торкел Високия, извика с поглед и Гест, заведе ги в една съседна стаичка, използвана от Хокун за спалня, където той държеше малкото принадлежности, които бе успял да вземе със себе си от родината.

Веднага щом вратата се затвори и гласовете и смехът заглъхнаха, се стопи и празничната усмивка на ярла и бе заменена с изражението му от бойното поле. Той ги изгледа един по един и каза, че първо трябва да благодари на Торкел, че е изминал целия път от Нортхемптън с вестите от Кнут, но веднага след това заговори направо — каква била причината да помоли краля именно Торкел да донесе разпознавателните знаци на новото му положение.

— Исках да поговоря с теб на четири очи. Защото сме се срещали и преди. В Йорунгавог. И тогава не се разделихме като приятели.

Торкел, прославен воин още от детските си години, неслучайно наричан Магарешката мутра, кимна мрачно и се размърда.

— Сега и двамата последвахме крал Кнут в Англия — продължи ярлът. — Но всеки си има собствена войска и се държим на прилично разстояние един от друг и това по мое желание, защото не мога да ти вярвам заради Йорунгавог, но и защото толкова много години си бил човек на Адалрод.

Торкел кимна и след тези думи.

Той бе на възрастта на Ерик, висок и слаб, прегърбен, с широки луничави длани, които висяха и се поклащаха чак долу при коленете му. Облечен бе по-скоро като заможен селянин, отколкото като най-силния съюзник на краля. Защото Торкел имаше близо две хиляди въоръжени мъже и за него също, макар и тайно, се гласеше ярлска титла, може би именно Източна Англия, когато и Улвкел бъде покорен. Сега с израза на лицето си той показа, че приема недоверието на ярла, но искаше да добави, че след битката при Йорунгавог Ерик проявил голямо снизхождение и пощадил много от приятелите му въпреки волята на собствения си баща. Така че Торкел нямал за какво да отмъщава.

— А и аз не съм Идрик Стреона — завърши той.

Но ярлът отговори:

— Жалко. Защото поне знам мястото му.

Възцари се нервна тишина, която Торкел използва, за да промени малко насоката на разговора.

— Познавам Източна Англия — каза той. — Познавам и Улвкел. И моите шпиони са навсякъде, така че съм най-добрият ви съюзник. Тук съм по заповед на краля, но мога да се върна при него по твоя заповед, ако така искаш.

 

 

До прозореца имаше стол. Ерик седна и прокара пръсти по резбованите облегалки, протегна крака и се загледа в тях, присви очи, после рязко погледна сина си, който изгаряше от нетърпение да се включи в разговора.

— Моят син тук — каза той колебливо и отново погледна Торкел, — бе прогонен от Норвегия през есента от Олав Харалдсон. Той казва, че Олав вече е покорил почти цялата страна и иска да стане крал. Какво мислиш за това, нали си плавал с Олав дълги години?

Торкел се замисли.

— Да, и го познавам като богобоязлив човек и велик воин. Но не мисля, че е в състояние да удържи страната по-дълго, отколкото ти и крал Кнут го оставите.

— Ласкателства ли са това?

— Искрен съм. Олав не е крал.

Ерик кимна и се усмихна подигравателно.

— Моят син му е обещал от мое име, че никога няма да предявявам правата си в Норвегия. С тази клетва е спасил живота си, ако това, което е останало, изобщо може да се нарече живот. Но не това ме притеснява. Притеснява ме фактът, че сега имам още една причина да не искам да съм с теб в Източна Англия — приятелството ти с Олав.

Торкел даде знак, че разбира.

— Затова реших — продължи ярлът, — да ти поверя Хокун, за да го обучиш, както можеш. Както виждаш, той е дебел като прасе и никога не е бил в битка, така че няма да ти е лесно. Но ако оцелее след всичко това, ще ходатайствам за теб пред крал Кнут и ще го накарам да те направи ярл на Източна Англия. Това е голяма страна.

Той вдигна ръка, за да възпре сина си.

— Сега искам Хокун да ти разкаже как Олав го е надхитрил, за да се посмеем заедно след дългия разговор, защото цялото това говорене ни отегчава.

Хокун поклати безпомощно глава, направи няколко стъпки напред-назад по пода, сякаш за да си намери удобно място, и започна с нежелание разказа си за това, как двата му кораба попаднали в ръцете на Олав и били преобърнати, а самият Хокун бил изловен като мокро коте и качен на кораба на Олав, където го накарали да даде фаталната клетва.

Но постепенно се увлече от историята, която повече и повече заприличваше на защитна реч или на обърната геройска сага, дори изчервяването от срам бе изчезнало.

— Разкажи какво си му казал — насърчи го баща му.

— Казах, че този път може и Олав да е излязъл победител от битката им, но следващият път може и да е той.

Торкел се разсмя високо. Ярлът се усмихна. Хокун сведе поглед.

— И какво отговори Олав?

— Той каза: Не ти ли е хрумвало, че след тази наша среща може и да не доживееш победа или поражение?

Торкел виеше от смях. Хокун също се смееше, макар и малко несигурно, все пак завърши историята си и добави, че би бил доволен да се бие рамо до рамо с мъж като Торкел.

— Особено когато собственият ми баща е вече толкова немощен, че унижава сина си по този начин.

Този път ярлът се смееше най-силно, стана и използва създалото се настроение, за да ги заведе отново в залата. Но задържа Гест вътре, искал да му довери нещо на четири очи, ядосано заяви той, че мисли, че Гест не бил никакъв скалд, досега не бил чул нито една кведа от устата му, нито подигравателна, нито възхваляваща, а и нямал толкова добра памет, колкото се говорело.

Гест се защити, казвайки, че никога не се е представял за скалд и изобщо не било негова идея да е тук и да снове в краката на ярла като безполезен слуга.

Ерик го изгледа продължително. После с ледено спокойствие заяви, че това, което най-много ценял у Гест, била смелостта му.

— Ти си откровен — каза той. — Казвал съм го и друг път, че именно затова си тук, нали?

— Не — отвърна Гест. — Каза, че съм единственият, с когото можеш да си говориш.

— А мога да си говоря само с откровен човек, макар да мислиш, че си лъжец. Но сигурно си разбрал, че те познавам по-добре, отколкото познаваш самия себе си. И сега можеш да се окажеш полезен. Защото искам да заминеш с Хокун и да го пазиш възможно най-добре, без той да го осъзнава, той е горд и млад и сигурно ще се опита да поправи грешките си. И вземи със себе си онзи с птицата и Близнаците, обещай им колкото е нужно, после най-вероятно ще си в състояние да спазиш обещанията.

Гест се съгласи с неохота.

— Но се погрижи да се върнете живи. Двамата. Или нито един от вас.

Гест не можа да се сдържи и попита дали и за Хокун важи това да не се върне сам, жив? Лицето на ярла потръпна ядосано, той отговори:

— Както казах, ти изглеждаш невинен, но не си. Когато всичко това свърши, искам да дойдеш с мен на поклонение в Ромаборг. Сега можеш да излезеш.

Гест го изгледа невярващо.

— Бог е велик — измърмори той на излизане и непохватно се прекръсти. — Бог е наистина велик.

 

 

През следващите три месеца Гест беше на полето, денем и нощем, с приятелите си от Хов — трътлестия син на ярла и Торкел Високия. И младият Хокун наистина не приемаше много добре това, че някой бе там да го защитава. Той стреляше от първа линия с безразсъдна смелост и издръжливост, напомняща тази на баща си, пеша или на кон, спеше съвсем малко, показваше интерес към планирането и организацията и изпитваше единствено презрение към живите щитове, които се тълпяха около него, начело с Гест.

Постепенно походът заприлича на играта на котка и мишка като пътя към Йорвик — Улвкел се измъкваше, устройваше засади и нападаше малки беззащитни групи от войската на ярла, най-често нощем, а после отново изчезваше, за да нападне отново няколко нощи по-късно.

Ерик бързо осъзна последиците от тази тактика и раздели войската си на още по-малки групи, напомняха на примамка, сложи в няколко от тях най-добрите си мъже и ги остави да се излежават, да ядат и пият в гъсти горички и на вид неохраняеми ливади, но се погрижи винаги да поддържат контакт едни с други посредством пратеници и шпиони.

Само веднъж, западно от Ипсуич, попаднаха на самия Улвкел, но срещата бе неочаквана и за двете страни и никой нямаше време дори да извади оръжието си, освен това беше вечер и след кратък и напрегнат сблъсък в мрака той успя отново да се измъкне без много загуби.

Но този път Ерик не пощади никого от пленниците. Даг и Торкел получиха заповед да убият сто души и да набучат главите им по оградите на околните села, самият ярл заяви пред множеството, че техните главатари са го убеждавали в своята вярност, но той щял да изгори цяла Източна Англия, град след град, щял да ги избие поголовно, ако забележи и следа от предателство.

Следващият сблъсък ги срещна край малкото селце Бърнъм, чак на север до Бранкастър. И този път Улвкел успя да се измъкне с по-голямата част от войската си. Този път Ерик пощади всички пленници. Повечето бяха от датски произход, но и келтите, и англосаксонците бяха помилвани от ярла, ранените бяха настанени и лекувани, после освободени. Походът продължи на югоизток по крайбрежието, това беше скалният бряг, който Гест и Ховард бяха наблюдавали преди почти година. Ярлът разпращаше отряди насам-натам по пътя, организираше флотата, местеше хора, коне, заложници и ранени и по този методичен начин покоряваше област след област, град след град.

Продължаваше да щади заложниците и все по-често се натъкваха на същите хора. След една по-малка битка до Хемсби, все така по крайбрежието, за трети път срещнаха сред ранените един мъж, нисък, на средна възраст, плешив, стари рани покриваха гърба и единия му крак. Ерик го забеляза, отиде при него и попита за името му.

— Крокслър — отвърна мъжът.

— Търпелив си — каза ярлът. — От хората на Улвкел си, нали?

— Да, завинаги.

— Улвкел е велик воин и достоен противник — каза ярлът. — Затова сигурно разбираш, че сега ми остава да направя само едно нещо.

Крокслър разбираше, но изяви едно желание, говорейки на странния си смесен език — искаше да го положат с лице към морето, за да може да вижда това чудо, когато напуска света, както го е видял в момента, когато е бил захвърлен на тази земя, защото се е родил на брега, за брега се е бил и за могъщия му защитник Улвкел.

Ярлът нареди на Даг да уважи тази молба, нареди и другите пленници да присъстват на екзекуцията и след това ги помилва.

Същата нощ Гест окончателно се убеди… в нещо странно и неприятно. Сутринта се събуди с гадене и отиде при огъня, където младият Хокун седеше и тихо разговаряше с хората. Гест се обърна към него със същите ласкателства, които използваше и при баща му, когато искаше да постигне своето, младежът харесваше това.

— Какво мога да направя за теб? — каза той учтиво и отстъпи на няколко крачки от огъня.

— Има един исландец във войската на Торкел — започна Гест, — когото съм виждал няколко пъти, но когото разпознах едва днес, защото много се е променил, но мога да кажа, че той ме е разпознал.

— Имате ли нещо неизяснено помежду си?

— Не, той ме избягва — каза Гест. — И това е странно, защото е женен за сестра ми, казва се Гайрмунд.

Хокун се усмихна и попита къде се намира този Гайрмунд. Гест го поведе надолу по тревистия хълм край бялата варосана ограда. Шуреят му спеше заедно с петима други, също исландци, сега Гест успя да познае повечето от тях, те бяха още момчета онзи Великден, когато Гест премери сили с Тайтр у Клепярн във Флокадал.

— Стани и си кажи името — каза Хокун грубо и си сложи крака върху Гайрмунд, който изпъшка и разтри очи. Подскочи стреснато, когато забеляза кой говори, и още веднъж, когато погледът му се спря върху Гест. Гест реши, че това е добре, защото отново бе започнал да се съмнява, че този великан наистина бе хилавото момче, което му се пречкаше непрекъснато, понеже бе твърде страхливо, за да поиска ръката на Ослауг.

— Този мъж казва, че ти не искаш да говориш с него — каза Хокун.

Гайрмунд погледна единия, погледна и другия и каза троснато:

— Така е и сега също не искам.

Синът на ярла го погледна изненадано, явно несигурен как ще се развият нещата.

— Но трябва — намеси се Гест. — Иначе Хокун ще те измъчва до смърт, но преди това ще убие всичките ти приятели, разбираш ли?

Гайрмунд не каза нищо. Той скръсти ръце и обърна поглед към бурното море. После заяви:

— Гест не е щастливец. Той е проклятие. Ние бяхме при Клонтарф и излязохме живи. Сега сме тук. Преди една седмица забелязах Гест и отидох при Торкел с молба да ни освободи от клетвите ни. Той не пожела. Само заради това още сме тук.

Хокун погледна колебливо Гест, който се направи, че не забелязва нищо.

— Нали ти е роднина?

— Вече не.

Гайрмунд отново се загледа в морето, ясно давайки знак, че за него този разговор е приключил.

Но тогава се изправи един от приятелите му, блед и слаб млад мъж, представи се като Торгрим от Боргарфиорд, един от онези, които Гест помнеше от Флокадал.

— Ако Гайрмунд не иска да го каже, мога ли аз да го сторя? — попита той, а погледът му шареше неспокойно между ядосания му приятел и сина на ярла.

— Не и така, че аз да го чуя — каза Гайрмунд.

Хокун бе все така объркан, но Гест кимна и двамата отидоха до колибата и седнаха. Торгрим каза, че Гайрмунд е горд мъж, но че Гест няма причина да се притеснява, защото нещата стояха така — когато той най-сетне бе получил Ослауг и тя му бе родила два сина, тя го изоставила, за да се омъжи за друг, по-могъщ мъж от Скагафиорд. Взела със себе си зестрата, подаръците и синовете си.

Гест усети хватката около гърлото си да се отпуска.

— Значи е добре? — попита той.

— Така мисля. Има и две дъщери и когато потегляхме, се говореше, че чака още едно дете.

Гест се замисли, страхуваше се да попита, но все пак го стори:

— Как се казва този човек?

Торгрим спомена едно име, което Гест бегло познаваше, повтори, че е главатар от Скагафиорд с добра репутация. Хокун погледна Гест въпросително.

— Това добри или лоши новини са?

— Предполагам, че са добри — отвърна Гест и отново се обърна към Торгрим. — Гайрмунд среща ли се с Ослауг и със синовете си?

— Да, но сме на път от три години, че и повече…

— И предполагам, че когато се върнете, той няма да й предаде нещо в знак, че съм жив?

— Не… Но аз мога.

Гест се погледна в мрака и промърмори, че няма друго освен:

— Това.

Ножа на Один, единствената му принадлежност, освен брадвата, която продължаваше да го свързва със сестрата и Йорва, беше толкова изтъркан, че приличаше на плоско шило.

— Но тя ще го разпознае. Ще ти дам и тези пари — той му подаде кесия сребро, — които можеш да задържиш. Знам, че си добър човек, който няма да наруши обещанието си.

Торгрим хвана ножа, благодари и изтича обратно при приятелите си. Гест и Хокун тръгнаха обратно към огъня. Хокун го гледаше любопитно.

— Доволен ли си? — попита той.

— Да — отвърна Гест. После се спря. — Но баща ти не трябваше да убива Крокслър.

Хокун се намръщи.

— Знам — каза той и отново изглеждаше възрастен. — И на мен не ми хареса това. Но мисля, че постъпи правилно. Този народ е горд.

Гест внезапно благодари и отиде да си легне, спа дълго. Когато се събуди, се сети, че е забравил да попита Торгрим дали Ослауг е кръстена. После си помисли, че това няма значение, щеше да попита по-късно, ако усети, че има нужда.

 

 

Едва през пролетта се забелязаха първите знаци, че тактиката на ярла дава резултати — свещеници, търговци и местни главатари идваха тайно да ходатайстват за отделни хора и цели групи, които искаха да обърнат гръб на Улвкел и да се присъединят към ярла.

— Приемаме всички — каза ярлът. — Нека дойдат доброволно и в Божието име.

Докладва се за палежи и саботажи в градовете на Улвкел, престъпления, извършени от непознати или предатели, все повече хора минаваха от другата страна заедно с бойните си умения, конете и оръжията си, но и с безценна информация за навиците и тайните на Улвкел. И в края на март най-сетне успяха да го обкръжат на почти същото място, до Ипсуич, и този път сблъсъкът не бе изненада за никой. Всичко трая половин ден. По традиция ярлът беше начело, на крака, следван от знаменосеца си, гологлав, с гол меч в едната ръка и лека брадва с дълга дръжка в другата, от двете му страни — щитоносци. Така той пръв се хвърля сред виещата вражеска войска, по-късно, когато битката беше в разгара си, се оттегли, обикаляше отстрани като гладна котка, крещеше заповедите си, ругаеше мъжете, които не следяха знамето и знаците, пращаше ездачи и стрелци, спасяваше ранени от кървавата баня и сякаш не се притесняваше от хвърчащите копита, дъжда от стрели и вражеските удари, бе дошъл на земята, за да върши точно това и нищо друго.

Но Гест обикаляше объркано с отворената си рана, посивял и религиозен от глава до пети, размахваше заплашително ръце, изтощен, мечът тежеше като олово, също и брадвата с рибешката глава. За него бойното поле представляваше ядосано гъмжило сребърни риби и плъхове, които се биеха за обезобразен труп — този сън дори не беше лош, само далечен, топъл, студен и непонятен като истинския свят. Сега също нямаше да умре, а още веднъж щеше да доживее спускането на нощния мрак, гледката на знамето на Торкел Високия на фона на светлината от факлите, то бавно си пробиваше път сред вражеските редици, Хокун, също толкова целеустремен и издръжлив като баща си, Ховард, с една ръка отпусната край тялото, и изражение на триумф, а над тях писъците на Митотин, който се виеше над битката през целия ден.

Но Гест забеляза само единия от Близнаците — Опинмюнтер, с яркочервено лице, който сечеше около себе си, сякаш не можеше да намери изход от този хаос, изглеждаше отчаян и измъчен, куцукайки, търсеше нещо.

В полумрака Улвкел и стотина от неговите хора успяха да си пробият път от страната на Торкел и да слязат на брега, където имаше скрити два кораба, имаха време дори да вдигнат платната, преди Ерик да разбере какво става.

Гест продължаваше да вижда само единия от Близнаците. Намериха Мюнтер чак на сутринта на другия ден облегнат на мъртъв кон, държеше вътрешностите си в ръце, а в главата му бе забита стрела.

— Можеш ли да кажеш нещо? — попита Ховард и клекна пред него.

Мюнтер го погледна сънено с едното си око и кимна.

— Можеш ли да кажеш нещо? — отново попита Ховард.

— Да — отвърна Мюнтер и умря.

Опинмюнтер се разхълца, хвана една брадва и заудря ранените и убитите наоколо. Хората на Даг Вестайнсон се притекоха да се погрижат за него. Но той бе все така обезумял.

След няколко минути дойдоха ярлът и синът му, който бе получил няколко ранявания, но нито едно смъртоносно.

Тогава Опинмюнтер се укроти, изправи се там, в червеникавата кал, като дърво и погледна отчаяно своя господар, лицето му посиняваше, а устата ронеше непонятни думи.

— Какво пита? — ярлът се обърна към Гест.

— Казва, че трябва да го убиете, господарю. Няма да може да живее, щом брат му остава тук.

Ярлът погледна единия брат, после другия, докато обмисляше това предизвикателство, след това се втренчи мрачно в брадвата си — едно бойно поле се разчиства с оръжие в ръка, никога не прекосявай бойно поле без оръжие, винаги има някой все още жив, нищо не е свършило, преди да свърши… Лявата му ръка хвана дългата дръжка на брадвата, за да може дясната да се вдигне към мръсното лице и да избърше от него кървавата пот, боен главатар в момент на несигурност, могъщ и безсилен, прегърбен, раменете му се отпуснаха като в онзи миг, когато получи новината за изгубването на родината си.

— Не — заяви той. — Не мога да убия толкова добър мъж.

Той обърна гръб на Опинмюнтер, обърна се към Гест и Ховард и ги помоли да се погрижат човекът да дойде на себе си, след това заповяда на останалите да продължат търсенето, грижите за ранените, преброяването на убитите, копаенето на гробове, събирането на оръжия и коне… работа, която той следеше зорко, докато полето не заприлича на прясно изорана и разкаляна нива. Но точно по средата в калта нареди да се издигне разпятието, което бяха плячкосали от една църква в съседната област, хвърли му бърз поглед и се запита колко време ще го оставят да стои там.

— Предполагам, че е твърде ценно — каза той. — А човешкото същество е твърде слабо, ужасно слабо.

 

 

Мюнтер бе погребан там, в областта Рингмара, заедно с хиляди други. Ранените бяха настанени в палатки и в близките стопанства. И докато войската все още беше в района, пристигнаха вестоносци от Оксфорд. Те носеха похвалата на крал Кнут и обещанието Торкел да бъде провъзгласен за ярл на Източна Англия, на Ерик бе заповядано да се върне в Нортумбрия, защото съвсем скоро щял да падне и Лондон, трябвало да се подготвят нови наредби, които да важат за цялата страна, нов закон за вечни времена.

Но вестоносците разказаха още, че само два дни след битката при Рингмара малка група мъже, несъмнено Улвкел и остатъците от войската му, бяха успели да пробият обсадата на крал Кнут и да влязат в града, присъединявайки се към Адалрод и Желязната страна. Гест видя, че ярлът шепне нещо на сина си, раните на Хокун бяха вече превързани и той се изявяваше като първи съветник на Ерик:

— Гърбът на Улвкел надали ще е последното нещо, което виждаме от него. Този мъж бе кошмар още за крал Свен.

 

 

На следващата вечер пиха, празнуваха, беше мрачно и тихо тържество. Гест не взе участие, той спеше, скрит. На следващата сутрин разтуриха лагера и тръгнаха на северозапад, първо към Нотингам. Опинмюнтер не се беше съвзел и трябваше да върви пеша с верига на врата и вързани ръце, като куче след коня на Ховард, който през две минути се обръщаше и приканваше дивака да се вразуми, за да не им се налага да се отнасят с него така недостойно. Опинмюнтер се задушаваше от плач и повтаряше постоянно, че Ховард му се отплаща твърде зле за верността, какво би казал Инголв? А Айвинд?

Той отказваше да се храни, не искаше да ляга до огъня, сечеше дървета и се сбиваше с всеки, който го приближеше. И една мека и тиха вечер, когато лагеруваха в една гъста гора и огньовете светеха с фосфорна светлина в мрака, Хокун дойде при Гест и каза, че баща му иска да разговаря с него за лудия, когото мъкнеха със себе си, скитника, както бяха започнали да го наричат.

Ерик му каза да седне, погледна го сериозно и заяви, че много добре знае какво може да причини войната на един човек.

— Погледни самия себе си. Човек никога не знае какво може да стане.

Гест кимна.

— Същото е като да си при Бог — продължи ярлът видимо смутен, че споменава Божието име.

Гест отново кимна.

Ерик сложи ръка на рамото му, после бързо я дръпна, сякаш се страхуваше да не се зарази, и каза, че търпението му се е изчерпало — трябвало да се справят с него или наистина щял да го убие.

Гест се върна при Опинмюнтер и му заяви, че се държи като разглезено дете, това идиотско хленчене било подигравка с паметта на брат му, освен това трябвало да служи на Ховард и Айвинд до смъртта си. Опинмюнтер вече бе чувал всичко това, беше си го мислил, мислеше за това през цялото време, но синовете на Инголв нямаха нужда от него, той беше развалина, половин човек не по-голям от Гест.

— Значи ще оставиш Мюнтер да почива неотмъстен? — разкрещя се Гест вбесен.

Опинмюнтер се замисли.

— Какво имаш предвид?

— Улвкел е в Лондон — каза Гест. — По някое време през пролетта Ерик ще бъде повикан там, за да превземат града. Да не мислиш през това време да седиш тук и да плачеш като пале на каишка?

— Това са тежки думи — каза Опинмюнтер.

— Да — отвърна Гест и отиде да си легне.

На следващата сутрин Опинмюнтер седеше до огъня и закусваше заедно с другите, лакомо и обилно. Без да поглежда Ховард в очите, му каза да махне веригата и да му намери кон.

— За какво ти е? — попита Ховард.

— За да се возя — отвърна Опинмюнтер.