Рой Якобсен
Вледенен (11)

Птици

Гест живееше в Хов. Под крилото на Инголв Йорнолвсон, бивш приближен на крал Олав. Баща му бил управник на областта по времето на Хокун Възпитаника на Адалстайн, а преди това прадядо му бил сред най-верните мъже на крал Харалд Красивокосия по времето, когато той обединил страната. Традициите и величието на рода на Красивокосите се усещаха в стопанството. Имаше стражи и наблюдателници в горите, защото Инголв не бе обграден от приятели — малкото, които имаше, живееха от другата страна на езерото в Хедемарк, преди всичко местният крал Рьорек, когото Инголв бе познавал, откакто бащите им заедно били част от свитата на крал Хокун.

 

 

Стопанството имаше цели три големи къщи, разположени в дъга като крепост, отворени към нивите и езерото, на брега на което бяха закотвени няколко кораба, включително и един боен, който Инголв бе докарал от Викен и гледаше на него като на спомен от времето, когато бе вилнял из моретата. Над главните къщи имаше бараки и колиби, голяма конюшня, два продълговати обора, пасище, навеси и сеновали до самата гора, по средата на двора растеше огромен дъб, който хвърляше приятна сянка върху кучкарника, в който няколко крастави псета, завързани с вериги, сега спяха.

 

 

Писъците, които Гест бе чул, идваха от цял ред високи кафези, наредени между сауната и конюшнята. В тях имаше хищни птици — ястреби и соколи, с тънки кожени ремъци около краката, които дремеха върху облицованите с кожа пръти. Оттам издаваха неуморно тези крясъци, които напомняха едновременно на детски плач и безкрайна мъка, докато над тях писукаха цели ята дроздове и врани. Инголв имаше девет сина и две дъщери, всичките от Рагнхилд Сваварсдатер, за която се бе оженил в Готланд^[1] по време на първия си поход. Тя обаче бе починала в годината, преди Гест да се появи. Сега в стопанството бяха останали само дъщерите и двама от синовете му — привидно веселият и безгрижен Семунд, и Ховард, който отговаряше за птиците. Погледът на Ховард бе мътен, кожата — сива, сякаш вече бе попаднал в ноктите на смъртта. Той бе малко по-възрастен от Гест, доста по-висок, винаги облечен в тъмни кожени дрехи и мълчалив.

По стените в голямата зала висяха пана, красиви шлемове и щитове, имаше и цветно стъкло и оръжия, всичко бе наследено, откраднато или плячкосано, понеже Инголв бе лудувал дълги години, преди да се присъедини към войската на Олав Трюгвасон в Нормандия и по-късно същата година да участва в последния му поход в Англия, когато кралят бе приел християнството. Инголв също бе покръстен по заповед на краля и след това, след като брат му бе загинал заедно с Олав при Сволдер, бе наследил стопанството и сега живееше в Хов и държеше враговете си настрана, а приятелите си благоразположени. Смятаха го едновременно за щедър и пресметлив, твърд и отстъпчив и дори доста наивен, когато самият той сметнеше това за необходимо.

В миналото в стопанството бе имало езически храм, но Инголв и Рагнхилд го бяха сринали със собствените си ръце и сега Инголв се чудеше дали на същото място да не издигне църква в памет на съпругата си, просто чакаше знак, защото Инголв не беше човек, който вършеше прибързани неща — най-сигурно щеше да бъде, ако от небето се спуснеше ясна ръка, която да не можеше да се сбърка.

 

 

Гест щеше да спи в къщата, в която живееха хората на Инголв, наричаха ги ратаи или гости, но всъщност приличаха на свита и винаги носеха оръжия, охраняваха стопанството, ловуваха в горите и ходеха за риба и само по време на жътва запретваха ръкави редом с робите като обикновени ратаи. Всяко лято Инголв пускаше една трета от тях на поход.

Още първата вечер Гест бе поканен в голямата зала и сложен да седне до Инголв от един мрачен и дебел ялтландец, който ясно показваше, че не разбира защо се оказва такава чест на такъв малък човек.

— Кой си ти? — попита той и се обърна, преди Гест да отговори.

Хората ядяха и пиеха, както бира, така и вино, а Инголв седеше и ги наблюдаваше и на широкото му лице бе изписана детска гордост. От време на време казваше нещо на Гест, слушаше отговора му, но губеше нишката или интереса и се замисляше за своите си неща, преди отново да захване разговор. Разказа с нотка на разочарование, че най-големият му син бил в свитата на шведския крал Олав, а вторият — заедно с крал Свайн от Дания. Това бил тактически ход след битката при Сволдер, съюз с покровителя му, едва ли не жертва, откупен мир. Другите му синове били викинги.

— Крал Свайн е мъртъв — каза Гест.

— Така е — отвърна Инголв. — Но Айвинд явно не го е забелязал, защото иска да остане в Дания с Кнут.

Той въздъхна уморено.

— Но сега, исландецо, искам да чуя дали всичко, което разказват за теб, е истина?

Гест каза, че не знае какво се говори, но наново подхвана историята си. Този път пропусна да спомене последните събития около Онунд, факта, че бе пощадил живота на своя враг. Също така някои страни от живота си с отец Кнут. Понеже обаче вече бе чул за плановете на Инголв за църква, спомена за стената, която бе издигнал и за това, че ярлът се отнася все по-благосклонно към новата вяра.

Инголв седеше спокойно и пиеше, докато го слушаше, но наостри уши, щом Гест спомена ярла и убийството на Тронд Баула и помоли Гест да повтори казаното.

После каза:

— Ако ти си мъжът, за когото те мисля, то ще искаш да знаеш как вървят нещата с тези деца. По-голямото момиче ще се ожени за Гране, който беше тук миналото лято, това е вече решено, а доколкото мога да преценя не е…

— Гране е бил тук?

— Да, за да те види. И сега сигурно разправя там, че си мъртъв или си им обърнал гръб. Той дойде тук с двама от хората на Ингебьорг и си тръгна с петима от моите.

Инголв се засмя:

— Ще се върнат преди зимата.

— Какво искаше? — попита Гест.

— Да съобщи, че Ингебьорг ти е родила син. И го е кръстила на теб. И да те предупреди да се пазиш от онзи исландец, който те е било страх да убиеш, защото щял да те намери. Навсякъде има безскрупулни мъже.

— И тук ли?

— И в Санди — поправи го Инголв. — Затова ще те прогоня веднага, щом забележа, че поставяш хората ми в опасност.

— Тогава ще трябва да се погрижа да съм ви нужен — каза Гест с пресилена лекота.

Но старецът сякаш не разбра. След малка пауза той заяви:

— Имам всичко, което искам.

— Никой го няма — отвърна Гест.

Инголв замълча и се замисли.

— Настъпват тежки времена — продължи той уклончиво. — Говори се, че нов крал ще обедини страната и ще я покръсти. И това ще се случи скоро, защото тя ще е беззащитна, ако ярлът замине на запад. Но много от местните крале още държат на старата вяра и ще настъпят размирици и тогава няма да ми е до теб.

През цялото време Инголв бе гледал към хората си, но сега се втренчи в Гест, сякаш за да наблегне на последното изречение.

— Но сега мисля, че трябва да пием за Ингебьорг — добави той с усмивка и вдигна чашата с вино. — И за сина й.

Гест видя пред себе си този син, още едно дете с неговото име и още една майка, която го мислеше за мъртъв. Такова нещо е смъртта — помисли си той и хвърли поглед на стареца над изящния ръб на сребърната си чаша.

 

 

Дъщерите на Инголв шетаха из стаята и сервираха. По-малката се казваше Оса, тя беше мълчалива и мрачна, облечена бе скромно и се движеше тихо. За разлика от нея по-голямата Ранвайг имаше златни обици и огърлица и носеше изрязана небесносиня рокля, която Инголв бе донесъл за майка й от Франция. Тя бе наследство, което по право трябваше да отиде при Оса, но тя не я искаше, Оса не искаше абсолютно нищо, за разлика от Ранвайг, която искаше всичко и го получаваше. Точно тя бе посрещнала Гест в гората, затова той се усмихна, когато мина покрай него, и попита дали вече знае какво се крие в гората.

— Не — отвърна тя.

Инголв му каза, че тя била обещана на крал Рьорек, а след това веднага започна да говори за църквата, която искал да построи, било го вдъхновило едно пътуване до Ромаборг. След битката при Сволдер разбит и съкрушен, се бил добрал до Саксланд. Тогава Господ му проговорил и го извикал в Ромаборг. Инголв заминал с шепа мъже като просяк и бил видял град с толкова завладяваща красота, че и най-заклетият еретик коленичил и молел за прошка за жалкото си съществуване. В същия дух Инголв започна да убеждава и Гест да направи такова пътуване, за да разбере що за сила ръководи живота му, защото във всичко има Божия промисъл, дори в обърканото му бягство.

Гест помълча известно време, след което мрачно каза, че където и да отивал, бил неканен гост.

Инголв се усмихна и посочи, че има разлика между това да си канен и добре дошъл. Тук той бил добре дошъл, а в Ромаборг щял да бъде добре дошъл и канен.

 

 

Времето беше хубаво. Беше хубаво през цялото лято. А в горите бе толкова тихо и спокойно, че Гест можеше да чуе небето и малкото дъждовни облаци, които идваха и се изливаха и на света отново изгряваше слънце.

Гест работеше като дърводелец по собствено усмотрение, тъй като никой не му заповядваше. Той слушаше, забавляваше децата с кведи и невероятни истории и разговаряше с Ранвайг, винаги щом имаше възможност. Тя се смееше на историите и гримасите му, но винаги щом той я питаше дали сега вече знае какво се крие в гората, отговаряше не.

— Не те познавам — казваше тя. — Нито пък искам да те познавам.

С Оса пък почти не говореше. Тя беше мрачна и резервирана, имаше тясно лице и командваше в кухнята като зряла домакиня, макар че в качеството си на по-малка дъщеря можеше да не върши нищо. Тя държеше ключовете^[2] и се грижеше за всичко, за което Инголв не успяваше, за да може по този начин да се задържи тук, тя искаше да се срасне с Хов, за да не му хрумне на баща й да я ожени като стока, част от някой от сложните съюзи, които поддържаше. Оса не се интересуваше от мъже, нито пък от Гест. Тя никога не се смееше на шегите му и той забеляза, че тя не говореше много и с другите, освен с децата. Понякога водеше шепнешком дълги разговори с баща си, или пък се съветваше с Ховард, двамата бяха най-малките. Тя не се чувства у дома си тук — мислеше си Гест, — като птица в клетките на Ховард, наистина с привилегии и без качулка, но с невидим кожен ремък около крака.

Гест от своя страна се разбираше много добре с братята, толкова различни един от друг. Семунд беше избухлив, нетърпелив и брутален, но от самото начало прие Гест като част от семейството.

— Оседлай си кон и идвай с мен — каза той.

А Ховард беше затворен самотник, сивият му поглед бе насочен или навътре в самия него, или някъде към хоризонта. Когато започна ловът, Семунд беше този, който стоеше начело с виковете си и лаещите кучета, преследваха елени и Семунд украсяваше стените на конюшнята си с трофеи и кожи. А Ховард поставяше капани, проверяваше ги и не се интересуваше от трофеите.

— Искам само черния дроб — казваше той, щом някое животно беше повалено.

Нарязваше го на парчета, които пъхаше в очните кухини на одран лос, чиято кожа бе опънал върху дървено скеле в една от конюшните. Там се затваряше и тренираше ястребите си, държеше ги гладни, след това ги пускаше и ги оставяше сами да намерят храната си в мрака — така ги учеше да ослепяват едрия дивеч.

Ховард се отнасяше към птиците си по същия начин както Гест към Ножа на Один — това беше личен въпрос. Той размахваше свирката, която бе направил от гълъбово крило, и свиреше пронизително, така че величествените птици да могат да се върнат обратно след някое неуспешно нападение и да забият нокти в кожения му ръкав. Един ден Ховард каза, че ако Гест не бил толкова дребен, той можел също да слага месото и да тренира ястребите за война, но тогава рискували те да започнат да нападат деца.

Гест се засмя.

Но Ховард не се смееше, той го прониза със стъкления си поглед и каза, че изобщо не се опитва да бъде забавен. Той уважавал Гест заради отмъщението и бягството му, постоянно го караше да разказва за морето.

Гест правеше това с удоволствие. Той казваше, че морето е небе, в което могат да плуват кораби и че в сравнение с него Мьорс бил колкото пикнята на някоя великанка — сега вече Ховард се усмихна.

Той имаше един ястреб на име Митотин, като онзи магьосник от митовете, който можел да се превръща в бог, той бе двегодишен и бе откъснал веднъж ухото му. Но Ховард само бе наточил човката му и бе продължил тренировките и сега Митотин кацаше на рамото му и на други места, без да прави бели, но само когато беше сит. Когато беше гладен обаче, можеше да ослепи и елени, и лосове, а и винаги се връщаше, макар че можеше да оцелее на свобода.

— Но той не го знае — каза Ховард.

— Значи все пак не е магьосник — отбеляза Гест. — Митотин бил разкрит от Один и пребит до смърт от хората.

— Така е — отвърна Ховард. — Разкажи за морето.

— То е такова — започна Гест, — че…

Когато веднъж му разказа за морската болест на Тайтр и за спасяването на Онунд и хората му след корабокрушението, Ховард спокойно каза, сякаш имаше някаква връзка с разказа:

— Виждаш всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече знаеш какво става тук.

Инголв имаше навика да излиза за риба в едно заливче на юг от стопанството, прикрито от едно обрасло с гори островче. Като дете го наричал своето море. Това беше хубаво заливче, обградено от дръвчета, там растяха тръстика и водни лилии и хората говореха, че дълбините там криели тайна.

— Каква тайна? — попита Гест.

Отговорът винаги беше един и същ:

— Просто тайна.

Защото всичко беше шега и истината излизаше наяве едва когато някой беше достатъчно глупав да попита.

Понякога Гест придружаваше Инголв, за да гребе вместо него. И една есенна вечер, докато седяха и гледаха как мракът се спускаше над хълмовете и водата, старецът отново започна да говори за изкусителната красота на Ромаборг. Каза, че синът му Айвинд щял скоро да се върне от Дания и да остане в Хов до Коледа. Той правел така всяка втора година. Гест можел да тръгне с него на юг.

Гест кимна, прибра греблата, разкрачи се и започна да люлее лодката, така че водата до бордовете закипя. Той каза, че искал да разкаже на Инголв една гатанка.

Инголв заяви, че нямал нищо против. Гест го помоли да внимава, защото била сложна.

— Ако двама мъже са излезли за риба — започна той, — и този, който се моли на Господ, хваща две големи риби, а другият, който се моли на старите богове, хваща две малки риби, то този, който се моли на старите богове ще хвърли обратно големите риби и ще каже, че ще трябва да се оправят с малките. Ако пък този, която се моли на Господ хване две малки риби и поиска да изхвърли големите, то езичникът ще заяви, че тогава ще изхвърли и него и ще го остави да се удави.

— Какво ти говори това?

Инголв се замисли.

— Да не би отново да се подиграваш на Господ? — попита той.

— Не — отвърна Гест.

— Заплашваш ли ме? — попита той отново. — Да не искаш да ме изхвърлиш?

— Защо да го правя? Ти беше добър с мен. Отговорът отново е не.

Инголв каза, че се предава и помоли Гест да му каже отговора. Гест отвърна, че първо трябва отново да му каже гатанката. Направи го. Тогава Инголв се засмя.

— Продължавам да не разбирам нищо — каза той. — Сега си мисля, че се подиграваш със старите богове, така ли е?

— Не — отвърна Гест. — И това не е.

Той седна и разказа как преди много години на брега на една река в Исландия седели двама мъже и не можели да я преминат, защото била широка и пълна с плаващ лед. Единият от мъжете бил дребен и слаб, уморен, искал само да легне и да умре. Но другият бил голям и силен. Докато седели там и гледали водата, той разказал на малкия мъж тази гатанка и малкият мъж започнал да се смее. В същия момент големият го бутнал във водата и сам скочил след него и двамата наистина успели да преминат на другия бряг. Инголв го погледна и заяви, че сега разбирал още по-малко.

— Какво общо имат двамата рибари с този разказ?

— Малкият мъж бях аз, а големият се казва Тайтр, наричат го Тайтр Планинеца, и както тези, които са приели новата вяра, така и другите, които държат на старата, го смятат за луд и за напаст. Но аз знам по-добре. Той спаси живота ми, когато всъщност трябваше да умра.

Инголв потъна в размисъл.

След това тихо каза, че тази история имала толкова много значения, че не схващал нито едно от тях, колкото и да мислел. След това добави, че никога повече нямало да говори на Гест нито за Ромаборг, нито за новата вяра.

— Значи си разбрал — заяви Гест. — Не си мисли, че ме познаваш. Първата вечер, когато ти разказвах за пътуванията си, ти не ме слушаше. Внимаваше само дали казвам същото като Гране. Сега обаче ме слушаше, защото се страхуваш.

Инголв сложи лице в шепите си и замълча.

Гест хвана греблата, насочи лодката към сушата, загледа се в черното небе без звезди, което се извисяваше над главата на стареца, в протритите кокалчета, които прокарваше през черната коса.

— Ще умра след няколко години — каза Инголв. — И всеки ден умирам от страх да не получа новини, че нещо се е случило със синовете ми.

— Но сега всичко свърши — каза Гест, наблюдавайки как капките падат от греблата като мек катран. — Утре ще си мислиш за този излет и ще започнеш да се страхуваш да не открадна хубавата ти дъщеря, която ще се жени за крал Рьорек. Но не се боиш само от мен, също не ти харесва, че тя е благосклонна към Туре Дагсон от твоята свита, защото е от беден род. Задължение на бащата е да се тревожи за такива неща, но това са дреболии в сравнение с твоите подвизи. Освен това ме харесваш. Вече си стар.

Инголв го погледна и не отговори.

— Ти си опасен мъж — каза той. — Напомняш ми за най-черните ми мисли.

 

 

Когато Гест бе живял в Хов толкова дълго, че листата на дърветата бяха пожълтели, а и той бе започнал да се чуди защо мъжете, които трябваше да изпратят Гране до Нидарос, още не са се върнали, една сутрин Семунд го събуди и му каза, че баща му искал да говори с него. Гест стана, облече се и намери Инголв сам на масата в залата. Той искал да вземе Гест със себе си при Рьорек, за да планират сватбата, която щяла да се състои около Коледа.

Гест не отговори. Инголв заяви, че е започнал да цени мнението на Гест, макар че понякога му било трудно да го разбере и сега искал да чуе какво мисли за краля.

Гест каза, че нямал нищо против да се присъедини, но не смятал, че от това ще излезе нещо хубаво.

— Защо не?

— Вече чух достатъчно за този мъж.

Инголв каза, че от приказките на Семунд нямало много полза, в неговите очи никой не бил достатъчно добър за сестра му.

 

 

Заминаха общо дванайсет мъже. Семунд беше с тях, а Ховард и Ранвайг останаха вкъщи — Инголв бе поискал да я вземе, но тя бе излязла рано сутринта и не се бе върнала.

Семунд и Гест бяха ходили на лов предишния ден и Гест не бе улучил нищо. Семунд бе повалил цял лос и сега се шегуваше с него, че не ставал за нищо с лъка, или просто се страхувал от голямото животно.

Гест му отговори, че вкъщи, в Йорва, веднъж били удряли една бяла мечка, която доплувала до фиорда на парче плаващ лед, и която заедно с баща си били посекли с брадвите си, когато Гест бил само на шест години. Тя била толкова голяма, че всички хора от стопанството и всички коне се побрали под нея.

— Явно не сте имали много коне — отвърна Семунд.

— Имахме сто и двайсет.

— Тогава не са били много големи — предположи Семунд.

— Бяха средно големи.

Двама пришпориха конете си и захванаха да стрелят с лъковете си по дърветата, вдигнаха голяма врява и затова Инголв ги помоли да се успокоят и да се движат тихо, намираха се в горите на Опланд.

— Какво ти е, татко? Да не би да си започнал да се страхуваш на стари години? И защо не тръгнахме с кораба, да не те е хванала морската болест?

Продължиха да си играят. Но старецът спря и заяви, че не знаел какво ще стане със стопанството, когато остане в ръцете на Семунд, какъвто бил безразсъден. Семунд отвърна, че не искал нищо в ръцете си, искал да стане викинг, а баща му предпочитал да го превърне в селянин, робуващ на земята.

Инголв поклати глава и заповяда на всички да слизат, добави, че трябва да направят така както им заповядва, иначе могат да се връщат вкъщи.

— Тогава се връщам — каза Семунд и се качи на коня. — Нямам какво да си кажа с Рьорек.

Гест тръгна с него.

 

 

Инголв и хората му се върнаха едва след четири дни. Той бе мълчалив и мрачен и тази вечер не се показа в залата. Никой от мъжете не искаше да разкаже нещо за посещението, а главатарят не се появи и на другия ден. Но вечерта слезе до рибарската колиба, където Семунд и Гест оправяха мрежите, и нареди на Семунд да излезе, за да поговори с Гест насаме.

Семунд отговори, че вече никъде нямало да ходи по заповед на баща си. Ако искал да говори с Гест, трябвало двамата да излязат.

Инголв заведе Гест на една могила, двамата седнаха и старецът каза, че може би е било грешка, че не е оставил Семунд да замине, но още по-трудно му било да се оправи с другите си синове, освен това Ховард бил прекалено слаб, за да поеме стопанството.

— Той не може да преживее смъртта на майка си и се занимава само с птиците си. Не го е грижа дали има мир и мълчи за всичко, което го притеснява.

В началото Гест мълчеше.

След това заяви, че ако Семунд бил толкова смел мъж, за какъвто го мислел баща му, отдавна да е заминал, независимо от забраната.

Инголв сякаш не го чу, но след малко добави учуден:

— И аз съм си мислел за това.

Гест събра няколко камъчета и ги хвърли във водата, изчака вълните да се уталожат и хвърли още едно, времето бе спокойно, беше вечер и от горите долиташе далечно блеене на овце. Видяха Митотин да прорязва небето и да се спуска върху сянката на една кървавочервена сърна. До къщата стоеше Ховард и гледаше към тях.

Инголв въздъхна и каза, че сватбата между Ранвайг и Рьорек щяла да засили дружбата между стопанствата от двете страни на езерото. Гест го попита защо вместо това не си спечели приятелството на главатарите от Опланд и Хаделанд, тогава нямало да му трябва никакъв Рьорек.

Инголв отвърна, че имал много причини, сред тях и една стара родова вражда.

— А кралството на Рьорек е голямо. Може да стане още по-голямо.

— Но вече не си толкова сигурен в това, нали?

Семунд бе разказал на Гест, че конфликтите с хората на Опланд се дължали на борбата между Инголв и съседния главатар Стайн Руасон за една робиня.

— Ранвайг никога не се зарадва на тази женитба — продължи Инголв. — Но ще последва моя съвет. Сега иска да се срещнеш с Рьорек, за да ми разкажеш какво мислиш за него. Това е нейна идея.

— Рьорек е стар — каза Гест и метна още едно камъче.

— Да. И Ранвайг ще може да прави с кралството му каквото си поиска, когато умре. Ако имат синове, те ще са нейни, защото той няма други деца.

— Но той не е християнин — каза Гест.

— Така е — отвърна Инголв. — Но е стар.

Гест го погледна и видя усмивка.

— Искам да те питам нещо. Новият крал християнин, този, който смятате, че ще обедини страната, той те е накарал да се замислиш за тези неща, нали. Защото Рьорек не е достатъчно хитър, за да се измъкне навреме и да се покръсти като теб. Той е горд и упорит… и стар, нали така?

— Да — отвърна Инголв.

— Въпреки това не искаш да си негов враг, в случай че новият крал не успее…?

— Да — чу се отново.

Гест се замисли.

— Тогава ще ти дам един съвет — продължи той. — Само при условие, че го последваш.

Инголв прекара пръсти през косата си.

— Никога не съм се съгласявал на такова нещо — измърмори той.

Гест хвърли последното си камъче.

— Но сега нямаш избор, нали, защото ще ти напомня за твоите собствени съвети.

През следващите дни старецът не се виждаше никъде. Той се беше заключил в спалнята си и не разговаряше с никого. Оса му носеше храна и напитки, но той не говореше и с нея, само я молеше за още бира, когато неговата свършваше. И тя за първи път се обърна към Гест с молба да поговори с баща й. Гест отвърна, че старецът нямало да приеме никого и вместо това се опита да я накара да се засмее — той бе заинтригуван от тази странна жена, която вече не беше и толкова грозна, кожата й беше снежнобяла като тази на Гида, а характерът — твърд като на Ингебьорг. Тя беше хубава, макар че подстригваше косата си късо и не я решеше. Трябваше да я накара да се засмее, но тя дори не се усмихваше, още повече, когато баща й бе в това мрачно настроение, което тегнеше над цялото стопанство.

Тогава Ховард донесе новината, че двама от съседите им се бяха обединили, за да претендират за едни капани, за които имаше спор от години. И това, че старецът се беше затворил като труп в каменна гробница, беше лоша поличба.

— Оставете го — каза Гест. — Скоро ще излезе.

 

 

И наистина стана така. Инголв се появи бос, облечен в бяла дреха, приличаше на разбит апостол. Той извика двама роби и им нареди да запалят сауната. Искал да се изкъпе заедно със Семунд, Ховард и Гест.

Те тръгнаха и го намериха в сауната с халба бира в ръка. Той им нареди да се съблекат, да си намерят място и да се почерпят.

Разказа им, че се бил замислил за нещо, което Семунд веднъж бил казал.

— И стигнах дотам — продължи, без да поглежда синовете си, — че той е прав по отношение на Рьорек. Той е стар и мнителен езичник, който не е достоен нито за родството, нито за приятелството ни. Затова мисля да оставя Ранвайг да избяга с Туре Дагсон и да оставя Семунд да сключи примирие със съседите ни от Опланд, преди всичко със Стайн Руасон, защото неговата дума си тежи на мястото.

Тези думи му костваха много сили и той се задъха. Семунд промърмори, че това било нещо ново.

— Но нищо от това не трябва да се разчува — продължи старецът. — Дори Ранвайг и Туре не трябва да знаят, защото веднага ще им проличи. Те трябва да заминат на север при Ингебьорг и да останат там, защото Рьорек никога няма да им прости. Туре мъж на място ли е, за да успеят да се доберат чак до Хологаланд?

— Да — отвърна Гест, преди Семунд да успее да каже нещо.

— Да — потвърди и Ховард. — Но трябва да стане, преди да падне снегът. Нямаме много време.

— Утре вечер?

— Да — каза Гест.

Семунд промърмори, че не му харесва дето сестра му ще бяга от толкова сприхав старец като Рьорек, но баща му грубо го прекъсна.

— Не искам повече да слушам детските ти приказки. Твоята задача е да се помириш с Рьорек. Ще му предложиш да се ожени за Оса, ще му дадем и много пари, но ще трябва и да го убедиш, че всичко това е нещо, което Ранвайг и Туре са измислили против нашата воля.

Семунд се усмихна.

— Поне за това си избрал правилния човек.

— Да се надяваме — каза бащата. — А сега можете да излезете, макар че продължавате да воните като свине. Искам да остана сам.

Той въздъхна и завърши:

— А ако Ховард има да ме пита нещо, ще трябва да изчака, докато Ранвайг и Туре заминат.

Гест и Семунд станаха и тръгнаха да излизат, но Ховард остана седнал.

— Така е — измърмори той. — Много имам да питам. Защото още не знам какво бъдеще си ми отредил. Но първо това — Ингебьорг и Ранвайг са роднини. Няма ли Рьорек да я потърси точно там?

— Не е обичайно жена да отвлича мъж и да го води при своите роднини — отвърна бащата кисело. — Става обратно, особено когато той е от по-беден род. Освен това Туре има род тук на юг. Рьорек ще търси там.

Семунд се засмя.

— Хитър е нашият баща.

— Така е — каза Ховард.

 

 

Нощите бяха станали по-непрогледни, листата капеха като мед от дърветата, бавно, защото нямаше вятър. И в деня след срещата им в сауната Инголв заяви, че вече е есен и трябвало да празнуват Festivitas omnium sanctorum^[3], който бил обичаен за християните, с храна, напитки и молитви.

Гест, Семунд и Ховард останаха до края на вечерта, но пиха малко. Към полунощ Инголв държа кратка проповед, на която Гест го бе научил, и завърши с покана да попируват още малко, а после да почиват. Това също било традиционно в християнския свят.

Гест и Семунд се въоръжиха и отидоха в къщата, където Туре спеше заедно с девет други мъже, удариха го, за да изпадне в безсъзнание, изнесоха го и изляха отгоре му цяло ведро вода. Туре се събуди и извика нещо за червените щитове на враговете, преди да се осъзнае и да види как господарят Семунд го гледа презрително. Той му изложи плана и завърши със заплахата, че ако Туре не изпълнявал дословно всички заповеди, щял да бъде убит на място.

— Истината ли казва? — Туре попита Гест.

— Да — отвърна Семунд.

— Тогава няма нужда от заплахи — заяви Туре с колеблива усмивка. — Нали точно заради Ранвайг съм тук.

Семунд му се закани с юмрук и Туре понечи да се защити, но Гест ги помоли да се успокоят, ослуша се и когато се убеди, че отвън е тихо, съвсем невинно попита Туре дали наистина е имал планове да избяга с Ранвайг.

Семунд му хвърли объркан поглед.

Туре се замисли и призна, но с известно колебание.

— Говорил ли си с някого за тези планове? — продължи Гест. Туре продължи да мисли и накрая каза, че не се бил осмелил да спомене нещо дори на Ранвайг, но за сметка на това се бил доверил на Арне Наварсон — един мъж от шведски произход, част от свитата на Инголв, за да го помоли да им помогне да си намерят убежище в Свитьод.

— Никога не съм му имал доверие — каза Семунд. — Но той ни бе изпратен от брат ми.

— Всъщност така е по-добре — отвърна Гест и отново се обърна към Туре. — Ако Арне, след като заминете разкаже на хората тук за плановете ти, а ние определено ще го накараме да го стори, разбираш, че за теб няма връщане назад, нали?

Туре преглътна и кимна.

Семунд също помисли, кимна и заповяда на бъдещия си зет да не тръгва по главния път на север, а на юг, да заобиколи езерото и да хване през земите на Рьорек, оттам на север към Селбю. Щял да получи пари за място на кораб и имената на доверени хора, които познават крайбрежието.

— И няма да влизате в стопанствата, няма да говорите с никого, преди да преминете планините. Можеш ли да се закълнеш, че ще изпълниш това?

— Заклевам се — каза Туре вече по-спокойно. Той беше симпатичен, леко прегърбен и мълчалив младеж, силен и жилав, отличен ловец, в което Гест неколкократно бе имал възможност да се убеди. Сега дори се зачуди колко лесно го бяха прекършили. Освен това забеляза, че тази игра — да стане част от Хов, от семейството на Ингебьорг, като нейна дълга ръка, му бе харесала.

Тръгнаха към гората и навлязоха сред дърветата, където Инголв, Ховард и Ранвайг ги чакаха. Нямаха факли със себе си и Гест едва забеляза четирите коня — два с дисаги и два оседлани. Инголв постави ръцете си на раменете на Туре, обърна го така, че лунната светлина да огрее пепелявосивото му лице и каза, че винаги се е гордял с него и го е харесвал. Туре видя Ранвайг, която усмихвайки се, каза, че двамата нямало да го разочароват.

Гест долови уханието й в хладния нощен въздух, розови листенца или билки, като на жената около ярла, Гида. Но сега Ранвайг бе облечена като мъж, а косата й бе вързана и прибрана под шапката. Тя прегърна Туре, после и баща си, падна на колене и му благодари, прегърна поред и братята си, наведе се към Гест, но той се дръпна и попита:

— А сега знаеш ли какво се крие в гората?

— Не — засмя се тя.

— Тогава ще ти дам това — той свали пръстена на Ингебьорг. — Веднага, щом пристигнете, й го дай и й кажи, че ще се погрижиш за двете момичета там, Стайнун и Халбера. Ако Ингебьорг се ядоса, а това ще стане, ще й кажеш, че го правиш заради мен. Тогава тя ще се ядоса още повече, но и по-бързо ще й мине.

Ранвайг надяна пръстена и благодари, опита още веднъж да го прегърне без успех и се качи на коня си. Туре вече я чакаше. Инголв държеше юздите.

— Не си губете времето с приказки — каза той мрачно. — Имате само седмица преднина.

Когато двамата се скриха, той се обърна към Гест.

— Нямам доверие на Туре и на теб също не вярвам. Защо тогава правя това?

Семунд се засмя и предложи всички да отидат да се наспят след празника.

 

 

Едва късно на другия ден един от хората на Семунд дойде и съобщи, че Туре Дагсон е изчезнал.

— О, не може да е стигнал далече — каза Семунд и си остана в леглото. Ховард също не се впечатли от новината, бил зает да тренира соколите си. Така денят мина като повечето останали. Но на вечеря Семунд извика при себе си същия мъж и попита дали Туре се е намерил.

— Не. И смятам, че би искал да знаеш, че оръжията му също ги няма.

— Да не е отишъл на гости на роднините си?

— Съмнявам се — каза мъжът с усмивка.

— Добре, ти какво мислиш?

— Мисля, че докато Ранвайг е тук, Туре няма къде да ходи, особено сега по средата на сезона.

Семунд се замисли, извика при себе си Оса и я помоли да доведе сестра си. Тя се върна и заяви, че Ранвайг я нямало никъде, а и нещата й били изчезнали. Семунд стана и заповяда на всички да я търсят и когато не намериха нито нея, нито Туре, заповяда на всички мъже да се въоръжат и да оседлаят конете си. Свитата бе разделена на три. Арне Наварсон бе сложен начело на групата, която се отправи на север през долината Гюдбрандсдал, чак до Дувре, за да се върне с празни ръце след пет дни.

 

 

Всички смятаха, че това бе странна история. Туре нямаше славата нито на дързък, нито на особено изобретателен младеж, макар и от години да се носеха слухове за невъзможната му любов към Ранвайг. Когато Арне се върна, Семунд и хората му го чакаха на двора. Семунд го приветства с добре дошъл и попита дали е открил нещо. Арне заяви, че не е, и разказа къде е бил и с кого е разговарял. Но веднага щом слезе от коня, Семунд заповяда да го оковат.

— За какво е всичко това? — попита Арне. — Той беше едър и твърдоглав мъж с жестока слава от многото си походи, но бе известен и като предан и верен на приятелите си.

Точно сега те не се виждаха никакви.

— Да не би да не съм търсил добре?

— Твърде добре. Какво си правил чак при Дувре?

— Това, което ти, Семунд Инголвсон, ме помоли — търсих сестра ти и проклетника Туре Дагсон.

— Значи не сте си почивали и забавлявали при реката през цялото време?

— Не — отвърна Арне и му каза да пита другите.

Семунд присви очи.

— Положението е такова — един от мъжете тук твърди, че има вероятност Туре да е в Свитьод и ти да си му помогнал да се добере дотам. Затова ти предлагам да избираш — или да отречеш и аз да те измъчвам до смърт, или да признаеш и ще те пощадя при две условия.

Арне помисли.

— Какви са условията?

— Да дойдеш с нас при Рьорек утре и да свидетелстваш, че идеята е била на Туре. И да заявиш, че си готов да вземеш трима мъже и да заминеш за Свитьод да го търсиш, да го убиеш и да върнеш Ранвайг на Рьорек. В противен случай тук няма да имаме мир. Знам, че си имал проблеми в Свитьод и затова си тук, но ще трябва да поемеш този риск. А ако не ги намериш, не се връщай обратно.

Арне каза, че приема тези условия.

— Вярно е, че Туре ми разказа, че иска да избяга с Ранвайг. В Свитьод. Но аз го разубедих и му казах никога да не споменава това. Истината казвам.

Семунд заповяда да го нахранят и да го затворят.

 

 

Докато всичко това се разиграваше навън, Инголв седеше в стаята си. И на другия ден не замина с останалите при Рьорек. Говореше се, че тъгува за изгубената си дъщеря, която го бе заблудила или пък бе отвлечена, и за това, че му се налагаше да предаде властта и земите си на синове, които дори не бяха успели да я защитят. Инголв остаря, казваха те, и е пълен с онези страхове, които могат да състарят човек още повече.

Гест също не отиде при Рьорек. Той прекарваше времето си заедно с Ховард и птиците му, или пък се разхождаше в гората сам в очакване на мъжете, които Инголв бе изпратил на север с Гране.

Те не се връщаха.

Вместо това се върна Семунд след цяла седмица в Хедемарк. Разказа как Рьорек в началото се вбесил и приел предложението да вземе Оса вместо Ранвайг като обида, какъвто беше и планът. Но след като Семунд предложил да му платят и компенсация, се успокоил. После седял до него на трапезата, разделили се като приятели, разменили си скъпи дарове, Рьорек му подарил дори това копие от Новгород.

Инголв го взе и го разгледа, изсумтя и заяви, че било дреболия като тези, които раздавал, за да се подмаже. Все пак похвали Семунд за свършената работа.

Но когато още на следващия ден синът му поиска да тръгне на юг и да предложи примирие на Стайн Руасон от Хаделанд, той поклати глава и заяви, че Гест заедно със синовете му били преобърнали света му. Забрани на Семунд да взима със себе си повече от двама души. Ховард, Гест и всички останали трябвало да си останат вкъщи и да пазят. Историята с Ранвайг се възприемала като признак на слабост. Това да откраднат дъщеря ти по този начин било ужасно петно върху честта на един мъж и щяло да се отрази върху цялото стопанство. Преди не бе поглеждал на нещата от този ъгъл, не бе забелязвал мрежата, в която сам се бе оплел. Всичко това му тежеше сега, Инголв не виждаше ясно.

— Трябва най-накрая да построим тази църква — каза той мрачно. — Там, където преди това беше храмът. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се — отвърна Гест.

— Тогава тръгвам с дванайсет мъже — реши Семунд. — Всеки друг вариант би се приел като обида. И ще поканя Стайн тук за Коледа заедно със синовете му и колкото души пожелае.

 

 

Два дни по-късно мъжете, които бяха тръгнали с Гране, най-сетне се върнаха. Инголв ги разпита в кои стопанства са отсядали, за сватбите, враждите и злополуките по пътя, който самият той бе изминавал стотици пъти, както и за ситуацията в Трондхайм. Научи, че ярлът щял да остави властта в ръцете на сина си Хокун, когато замине за Англия, а за негов настойник да назначи Айнар Айндридасон от Оркдал. Това се хареса на Инголв.

— Може би най-накрая ще се отървем от този ярл.

Но Гест не разбра нищо, което вече да не знаеше, нито за Гране, нито за Санди — били се разделили малко по на север от Трондхайм. Разочарованието му бе учудващо голямо, защото Стайнун и Халбера продължаваха да му пеят насън всяка нощ. Стайнун стискаше златната игла в мръсната си ръчица и го гледаше така, както изгубената дъщеря гледа безполезния си баща. Отново затвори очи, но тази нощ не спа.

 

 

Гест стоеше на брега в залива, където Инголв обичаше да лови риба, беше запалил огън и газеше напред-назад във водата с факла в ръка. Ловеше дребни черни раци, както го бе учил Ховард. На гърба си носеше плетена кошница. Месото привличаше животните, светлината ги ослепяваше и човек можеше да ги вдигне с голи ръце. Гест ги чуваше как дращят в кошницата, звукът напомняше дребни камъчета в буен ручей, помисли си, че отдавна не бе съчинявал кведи, сякаш исландският глас в него бе заглушен. Тогава забеляза кървавата звезда, червеното око останало от Митотин на небето, нещо изшумоля в гората, сигурно бе от огъня, но пък той го бе запалил с торф. Без да се обръща, Гест свали кошницата и изпусна факлата в същия момент, когато брадвата срещна рамото му. Нагази навътре и се гмурна, заплува в гъстата, студена вода с отворени очи, издигна се към повърхността, пое си въздух и отново се гмурна схванат от студ. Така стигна чак до другия бряг. Не усещаше раната в рамото си, тя кървеше, на лунната светлина кожата му изглеждаше синя, а кръвта — черна.

Гест си свали дрехите, изстиска ги и отново ги облече. Чу някакви гласове от другия бряг и до огъня видя сенки, чу плющящи крила и дрънчене на оръжия.

Затича се обратно по брега, падна, разкървави ръцете и коленете си, стана и продължи сред черните стволове на дърветата, накрая тръгна по един поток, който да заличи стъпките му. Видя Ховард и двама от треньорите на соколите му до огъня, трима мъже, а на земята между тях лежаха още двама вързани и очевидно ранени, а до тях — едно безжизнено тяло, на гърба на което бе кацнал Митотин, с полуразперени крила и отворена човка, от която не излизаше и звук.

Гест чу Ховард да пита единия от мъжете как се казва, но в този момент вече го беше разпознал — беше Онунд.

Гест излезе на светло, хвърли още дърва в огъня, кошницата се бе обърнала и черните чудовища се бяха запътили обратно към водата, затова той коленичи и ги събра едно по едно.

— Аз съм този, с когото Онунд е дошъл да се срещне — каза той.

— Хубаво — отвърна Ховард. — Но се натъкна на мен.

Гест седна до огъня, зъбите му тракаха, рамото бе изтръпнало, но болката пълзеше надолу по гърба му.

— Той искаше да те убие — каза Ховард.

— Да — съгласи се Гест. — Когато се видяхме за последно, аз го пощадих и сега те питам дали ти ще направиш същото?

Ховард го погледна смаяно, приближи се и видя раната му, прокара пръст по синята кожа.

— На мен не ми е направил нищо. Освен че наруши спокойствието тук. Но не смятам, че е особено умно отново да го оставиш да избяга.

Гест чакаше.

— Късметът не е на страната на този мъж — каза той. — Не знам дали е защото е на моя, или защото делото му носи нещастие. Достатъчно хора вече изгубиха живота си заради този нещастник.

Ховард се огледа объркано. Митотин литна и кацна на рамото му, той го бутна и птицата се настани на коляното на Гест. Никога не го бе правил, гледаше някъде настрани и нервно махаше крила, сякаш молеше за позволение да остане. Гест не помръдна.

— Не иска ли Онунд да каже нещо? — попита Ховард.

— Този, който заплюва баща ми, след като го убива, няма да бъде помилван — заяви Онунд.

Гест забеляза, че гласът му бе загрубял. Исландецът се бе променил, беше отслабнал, много остарял, с подпухнало лице и жълтеникава кожа. Дрехите му бяха все така пищни, като на големец с лош вкус и много пороци. Носеше много пръстени и гривни.

— Значи остава да направим само едно — каза Ховард.

— Прави каквото искаш — отвърна Онунд.

Гест отпъди ястреба и клекна пред пленника, гледаше го внимателно:

— С колко мъже дойде?

Онунд примига колебливо. Ховард веднага се скри в гората.

— Само с тримата, които виждаш — отвърна след малко.

— Вярвам ти — каза Гест и повика обратно Ховард. — Защото си глупав и наивен и носиш всичките си тайни на лицето си. Но как ме намери този път, да не би един свещеник да ти показа пътя?

— Не — отвърна Онунд троснато, но Гест не помръдна, докато той с нежелание не му разказа как бил на един кораб, закотвен северно от Трондхайм и се готвел да отпътува. Тогава забелязали някакви хора, които разпознали от Санди — били хората на Ингебьорг, които се разделяли с някакво момче. Разбрал, че били от Хологаланд, които продали желязото си в Трондхайм и купили с парите сол. Само половината от тях обаче се качили в лодката — другите обърнали на юг. Онунд просто ги последвал.

— Не си ли чул за убийствата в Бьо? — попита Гест. — Не знаеш ли, че Снори Годи е убил Торщайн Гисласон и синовете му?

Онунд отвърна мрачно, че знае това.

— Какво тогава те кара да продължиш, след като за баща ти е отмъстено със смъртта на трима добри и мирни мъже, а освен това успя да ме раниш така?

Онунд замълча.

— Да не би животът, който тогава ти подарих, да не ти дава мира? Срамът?

Онунд не отговори и Гест видя драскотини по челото му, следи от нокти, от лявото му ухо течеше кръв.

— Смятам, че Онунд трябва да отговори — каза Ховард твърдо.

Онунд продължаваше да не казва нищо.

— Тогава ще ти даря още един живот — каза Гест. — Още повече срам. Да видим как ще го използваш.

Хвърли поглед към Ховард, който бавно клатеше глава.

— Но го правя само защото знам, че не си разрушил нищо в Санди. Ако не бях сигурен в това, щях да те убия.

— Аз не съм мъж без чест — каза Онунд. — Аз съм като теб.

 

 

Ховард помоли хората си да пазят пленниците и дръпна Гест в гората. В залива стоеше солидна рибарска барака и той предложи да затворят пленниците там, докато обмислят нещата, макар че самият той бе на мнение, че няма кой знае какво да се мисли.

— Онунд има могъщи приятели — заяви Гест. — Също и в Норвегия. А вие сте обградени от врагове като мен. Освен това не вярвам на историята му за това как ме е намерил. Той е болен и не се е качвал на кон от дни, значи няма да ме учуди, ако някой местен му помага. В такъв случай ще дойдат да го търсят, ако изчезне.

Ховард още мислеше.

— Последният път си го спасил, защото си мислел, че така приятелите ти в Исландия ще бъдат пощадени. Сега знаеш, че от това няма полза и въпреки всичко го правиш.

Гест се сви.

— Но в нищо от това, което си правил тук, не виждам предателство към нас, така че прави, каквото искаш. Но бих те посъветвал да не казваш нищо на Семунд, защото той веднага ще ги убие.

— Благодаря — отвърна Гест.

 

 

Накараха двамата мъже да вземат една лодка и да потопят трупа и всички оръжия в залива, да намерят конете и вещите им в гората и да се отърват и от тях. Вкараха пленниците в бараката, заключиха я и тръгнаха към стопанството.

Гест спря на средата на пътя и поиска да благодари на Ховард, че му е спасил живота. Ховард отвърна, че не желае благодарности.

Когато влязоха в залата видяха, че всички си бяха легнали, но в огнището имаше жар. Гест искаше да се погрижи за раната си, Ховард разпали огъня, но внезапно, със съвсем друг тон заяви, че иска да поговори с него.

— Казвам това само защото знам, че вече си го разбрал.

— Какво съм разбрал?

— Мислил си как е възможно да се натъкна на Онунд в същия момент, когато забива в теб брадвата си.

— И какво точно съм мислил?

Ховард разбутваше въглените с една пръчка, запали я и я вдигна пред очите на Митотин, който го погледна въпросително. Ховард се усмихна и върна пръчката в огъня.

— Оса е срещнала вчера Онунд в гората над стопанството. Той не се е представил, но тя го е познала, макар че не иска да си признае. Разказала му е всичко, което поискал да знае. Много ти е била ядосана заради идеята ти да я дадем за жена на Рьорек. Но тази вечер дойде при мен и ме предупреди. И сега искам да не я виниш.

Гест си помисли, че ако Онунд наистина се бе срещнал с Оса предишната вечер, значи той беше прав, че не го бяха довели мъжете, съпровождащи Гране — но пък Гест бе казал това, за да накара Ховард да пощади живота му, а не защото го вярваше. В следващия момент малкото му тяло бе затиснато от нова оловна тежест, желязно бреме като онова, което го гнетеше, откакто бе разбрал за убийствата в Бьо.

— Аз как щях да разбера за това? — попита той.

— Разказах ти нещо, което не бе необходимо да знаеш — отвърна Ховард.

Гест се замисли за всички нови въпроси.

— За какво мислиш? — попита Ховард.

— За нищо — отвърна той.

Ховард се изправи и дълго го гледа.

— Тогава искам да станем кръвни братя — каза той. — Чувал съм, че така правят хората, които си нямат доверие, но биха искали да имат.

— Нямам нищо против — отвърна Гест и се съблече гол до кръста. Раната в рамото му не бе дълбока, но кожата бе съдрана, синьото петно беше станало по-голямо и продължаваше да кърви.

— Мога ли да използвам кръв от рана, нанесена ми от престъпник?

— Нямам представа — отвърна Ховард. — Но трябва да се смеси с пръст или сажди.

Той извади нож и поряза върха на палеца си, остави кръвта да се стича в една купичка. Гест изстиска кръв от раната си, Ховард добави сажди и разбърка сместа, докато не се получи черна маса, която се втвърдяваше пред очите им. После поставиха ръцете си върху дръжката на един меч, който Ховард бе получил от баща си в деня, когато бе покръстен, и се заклеха във вечна вярност, каквото и да стане, и че този, който надживее другия, ще отмъсти за смъртта му.

Но Гест знаеше, че нямаше да спи много тази нощ, защото на другия ден трябваше да направи нещо много важно, и то без новия си брат.

 

 

Но нощта се проточи. Гест се събуди чак късно следобед, когато Семунд го събуди и му каза бързо да се облече. Тъкмо се бе върнал от Хаделанд и искаше да заведе Ховард, Гест и още двама мъже от виден род при Стайн Руасон като свидетели на сключеното примирие. Семунд грееше, сякаш бе постигнал големи победи на бойното поле.

Гест измърмори, че не е в настроение — стомахът му къркореше, и главата го болеше, предишната вечер бяха препили. Но Семунд заяви, че няма избор. Затова Гест стана и го придружи, направи всичко възможно, за да прикрие ранената ръка и болката, която го гореше от ключицата до бедрото, дори по лицето му.

Останаха в Хаделанд три дни. Стиснаха си ръцете и се помириха, пиха, ядоха, размениха си дарове и Стайн обеща да дойде в Хов за Коледа. Но тогава Ховард дочу, че Семунд бе обещал Оса за жена на най-малкия син на Стайн, Сигурд — буден и разговорлив младеж на годините на Гест. Това никак не му се хареса. Той дръпна брат си навън и го попита дали случайно не е полудял.

— Инголв ми даде зелена светлина — отвърна Семунд. — Ако искаш друга уговорка, направи си я сам. Нали така, Гест?

— Не знам. Боли ме ръката.

— Защо? Станало ли е нещо?

— Паднах от коня.

Ховард се погрижи до края на вечерта да седи до Стайн. Попита го дали Семунд наистина бе обещал сестра си на Сигурд.

Стайн кимна.

— Не е постъпил много умно — каза Ховард, като внимаваше никой да не чуе за какво говорят. — Защото Оса е упорита и разглезена като всички нас и ако познавам добре баща си, той би искал тя сама да реши какво да прави. Но аз бих могъл да й представя въпроса във възможно най-благоприятна светлина, защото знам, че Сигурд е добър човек и само добро може да се каже за него. Нали знаеш колко важно за нас е това примирие?

Стайн бе на годините на Инголв, намръщено дребно човече с рибешки очи и широко лице. Той никога не бе напускал горите си, кралството, което се разпростираше от земите на Инголв на север чак до морето на юг. Сега той присви очи и попита Ховард кой говори.

— Какво имаш предвид? — попита Ховард.

— Първо ми говори единият, после другият. Колко от вас в Хов всъщност имат мнение по въпроса?

Ховард каза, че разбира накъде бие, и че наистина с брат си са говорили противоречиви неща, но това се дължало на недоразумение, а не на зла умисъл.

— И аз разбирам — отвърна Стайн. — Познавам те като честен и добър мъж, затова няма да отстъпим от обещанието. Не женя Сигурд, за която и да е. Поздрави баща си и Оса и им кажи, че сме много доволни от примирието.

Гест седеше до Ховард и при тези думи високо се изсмя, ръгна кръвния си брат и го призова да вдигне халбата си и да пие за Оса и Сигурд.

С нежелание Ховард сложи ръцете си на масата, потърси с поглед в залата Сигурд, който седеше в другия край и ги гледаше с детска питаща усмивка. Ховард никога не го бе харесвал, но сега вдигна халбата си и я държа, докато и Сигурд не вдигна своята, двамата пиха. Стайн също пи, оригна се и приятелски тупна Ховард по рамото.

— Жалко, че нямам дъщеря, красива като Оса. Можех да я оставя да реши дали не те иска за мъж, защото ти си един от малкото, които бих приел, Ховард. Да, по-скоро теб, отколкото дивия брат, с когото живееш, защото знам, че на теб бих могъл да се доверя.

Ховард успя някак да се усмихне.

 

 

На път за вкъщи Гест яздеше заедно с Ховард малко пред останалите. Когато преминаваха през една тясна клисура надолу към Мьорс, той протегна здравата си ръка и я държа изпъната, докато Митотин не кацна на нея. Ховард изсвири, ястребът литна и се върна при него. Тогава Гест също изсвири, Митотин още веднъж напусна господаря си, кацна като тежка снежинка на ръката му и остана там с полуразперени крила.

Гест се засмя.

— Вече сигурно си разбрал, че нямаш място тук — извика той през рамо и размаха ръка, за да може ястребът да се върне при Ховард.

— Мислиш се за светец, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Вярваш, че Онунд не може да те нарани, защото Бог бди над теб, нали?

— Не знам — отвърна Гест. — Но съм живял дълго. А това с Митотин беше шега, защото смятам, че е добре за теб да срещнеш някой, който е по-хитър от теб, някой като Стайн. Той не е никаква заплаха за вас. Напротив, той има нужда от вас, защото неговото положение не е по-добро от това на Инголв.

— Все пак не си толкова свят — каза Ховард. — Тази твоя рана, тя не зараства.

 

 

Когато пристигнаха в Хов, Гест отиде до рибарската барака и я намери празна. Вратата бе разбита отвътре с железен лост, който бе лежал забравен в единия ъгъл. Върна се в стопанството и поиска да говори с Ховард, но се спусна нощ, в която звездите напомняха на тлеещи огньове.

Челото му удари прага и той остана да лежи там, докато нечии топли ръце не го вдигнаха и не го положиха на пухено легло.

Оса седеше пред стаята му, когато отвори очи, с лице обгърнато от парата, вдигаща се от едно голямо корито с вода, бялото й чело блестеше, мънички капчици искряха като невидим пух, покриващ бузите и устните й. Тя потопи една кърпа във водата и я размаха като метла, извади я и изчака, докато можеше да я изцеди. Подскочи, когато видя очите му и придоби онова строго изражение, с което напомняше на Ингебьорг повече, отколкото беше здравословно. Гест лежеше с голо рамо и можеше да види, че раната му бе почистена, но не и зараснала, изглеждаше прясна. Гест не усети допира от пръстите й, но за сметка на това усещаше с гърба и крайниците си, с корема и лицето си, а главата му бе натежала като мокър сняг.

— Сега поне не се смееш — каза Оса и прибра ръката си, сякаш я бе страх да не го зарази. Гест направи неуспешен опит да гримасничи и тя кимна доволно. — Винаги се смееш. Затова досега не те харесвах.

— Но сега имаш нужда от мен, така ли? — попита той.

— Не.

Гест поиска да знае какво точно бе разказала на Онунд. Но тя се бе съсредоточила върху раната и вместо това изтъкна колко добра лечителка е, била го наследила от майка си и както баща й, така и другите членове на семейството се били убедили в това. Всички рани, за които се била грижила, зараствали и дори не оставали белези. Тя усети, че Гест бе студен като труп, затова щяла да го лекува с топлина. Балансът на течностите в тялото му бил нарушен, имал много жлъчка в кръвта, заради лоша магия и проклятие, или от отрова по брадвата.

— Знаеш кой ми направи това, нали?

— Да. Но само Ховард и аз знаем.

Гест реши, че трябвало да разкаже на Инголв и Семунд, дължал им го. И тя отново стана сериозна, силно притисна кърпата до раната му и тъп меч проряза бедрото му. Той извика и за миг мярна малката й усмивка, преди да му заяви, че ако мисли, че може да получи по-добри грижи на друго място, тя нямала нищо против.

 

 

Раната приличаше на червена уста с криви, жълти зъби. Гест лежеше неподвижно, докато тя налагаше голото месо с билки. Когато се навеждаше напред, той можеше да надникне в деколтето й с усещането, че нарочно се бе разположила така, коленичила до леглото. Той затвори очи и усети, че ръцете й станаха по-нежни и тази смес от твърдост и мекота беше същата като у Ингебьорг. Оса беше една млада Ингебьорг, само на двайсет зими и с красота, която човек не забелязва, преди да е избистрил погледа си. Трябваше да се засмее и тогава тя се изправи и го сряза да не мърда. Тя омота раната с дълъг бинт, който трябваше да увие няколко пъти около ръката и гръдния му кош. Ръцете й го обгърнаха и Гест направи всичко по силите си, за да се сдържи, когато бялата й кожа докосна неговата с неопределено сладко ухание. Не на билки като Ранвайг, само чиста кожа. Сигурно така миришеше небето. Гест внимателно я захапа, усети как тя се стегна, но не се отдръпна, сякаш чакаше някакво решение или продължение. Затова той я захапа още по-силно и я засмука. Тя се плъзна в леглото му, възседна го, а той не я пускаше. Учуди се, че тя стене така, сякаш за първи път бе с мъж, но скоро свикна, гледаше отворената й уста, в коя дъхът й бе застинал като вятър в гъсти гори, тя удължи тази тишина, докато накрая не се отпусна върху него с беззвучна въздишка. Гест също беше тих. Видя само пламтящите рози по бузите и гърдите й, преди клепачите му да се затворят като тежки порти.

През следващите дни тя идваше всяка сутрин, за да сменя превръзката, отбелязваше, че раната не е зараснала и седеше отгоре му докато ветровете в устата й не затихнеха и червенина не залееше бледите й страни. Той можеше да хапе гърдите й и вече не се притесняваше за раната, която не заздравяваше. Нито пък за нещо друго. Беше се вцепенил. Това продължи докато не се появи Ховард. Жегна го, че кръвният му брат не бе дошъл по-рано, но Ховард обясни, че е бил на лов с птиците си навътре във фиорда. После добави безразлично, че Онунд бил избягал.

— Това се очакваше — каза той. — Ти поне го очакваше, нали?

— Дали някой вътрешен човек не му е помогнал? — попита Гест.

— Ти?

Гест му хвърли уморен поглед.

— Имаш предвид пак Оса, така ли? Не, не мисля — каза Ховард. — Единственият, който ползва бараката сега е Инголв, а той не излиза много. Я кажи какво става с тази твоя рана?

— Не знам — отвърна Гест. — Не мисля за нея.

Ховард му показа нещо като усмивка и поиска да знае за какво толкова мисли.

— Да не би да си жертва на проклятие?

Гест заяви, че и това е възможно и също се опита да се усмихне. Измърмори, че няма треска, болките били изчезнали и тялото му събирало сили и щяло да стане както преди, ако не бе раната на рамото му, която зееше като отворена уста с ужасна, непозната болка. Всичко това го объркваше, плашеше, когато не спеше и не се унасяше.

 

 

Викаше Оса по всяко време. Тя имаше навика да забравя за него ден-два и тогава той ставаше неспокоен и караше робите да я доведат. Когато тя най-сетне идваше, беше разсеяна и несговорчива, Гест не я разбираше, нежните й ръце ставаха груби, водата беше или прекалено гореща, или студена, усмивката — фалшива, а неговата рана все така не зарастваше.

— Вече не можеш да бягаш — заяви тя един ден, като един вид обяснение за безразличието си. Не искаше да седи върху него. — Ще умреш от тая работа.

Слагаше в раната му злато, налагаше я с билки, промиваше я с вода или с други миризливи отвари, които забъркваше в мънички дървени купи, галеше я с устни, дори Ховард остави Митотин да я докосне с човката си. Но тя не се затваряше, не се променяше, седеше си на рамото му като голям, червен писък.

 

 

В Хов живееха двама възрастни освободени роби. Казваха се Мюнтер и Опинмюнтер, защото и двамата имаха големи, широки усти, а на единия дори му се виждаха венците. Наричаха ги Близнаците, защото бяха съвсем еднакви, само дето Опинмюнтер имаше мустаци. Близнаците бяха ниски, яки мъже, които дълги години бяха съпровождали Инголв на походи.

След това той им бе поверил синовете си, да ги обучат как се използва оръжие, какви са особеностите при лова и сложните сметки на честта. Бяха особено привързани към Айвинд, който сега живееше при крал Кнут в Дания. Но когато годините им натежаха, Айвинд се посъветва с баща си и двамата решиха, че ще е най-добре Близнаците да останат в Хов и да се заемат с мирна селска работа, били го заслужили. Това никак не им хареса.

Инголв сложи единия да работи в ковачницата, а другият отговаряше за сушилните, но още същия ден двамата отидоха при господаря си и заявиха, че искат да са заедно, както винаги досега. Опинмюнтер говореше, а това той обикновено избягваше да прави. Този път обаче нямаха друг изход, защото Инголв винаги се притесняваше и се чувстваше неудобно, когато Опинмюнтер говореше и скланяше на всяко тяхно желание, сега също стана така.

От този момент натам двамата спяха, хранеха се и работеха рамо до рамо в ковачницата и говореха с един език — този на Мюнтер, когато нещо на всяка цена трябваше да се каже. Те избягваха повечето хора и общуваха почти само с Ховард. Грижеха се за птиците му.

Именно Близнаците бяха с него, когато нападна Онунд край езерото. Те донякъде приемаха и Гест, защото, както казваше Мюнтер, той беше точно толкова голяма грешка на съдбата, колкото и те. Двамата мразеха да се скитат сред тишината на Хов, разкъсвани между лоялността си към господаря и копнежа по звъна на оръжията и кървавия вкус на честта — никой не бива да отнема на един мъж тези удоволствия, преди смъртта да го стори. И много се чудеха на Гест, свободна душа, която седеше тук, скръстила ръце и дремеща.

— Но ти си толкова малък — каза Мюнтер. — Ти си почти нищо.

Дълго се смяха на това.

Иначе доброто им настроение се появяваше само когато Инголв ги пращаше на народните събрания и по пазарите да продават оръжията и инструментите, които сами произвеждаха в Хов. Тогава също имаха задачата да си отварят очите и ушите и те го правеха толкова усърдно, че старецът обикновено трябваше да отсейва колоритните им разкази, да ги сравни с това, което бе чул от странстващите просяци, търговци и други източници на информация. Близнаците наблягаха особено на новините, които отново биха ги повели на война — размирици в Дания, война в Англия, заговори сред местните крале от съседните области. Близнаците обичаха караниците — там бяха скрити всички възможности, целият живот.

Но в края на тази есен в Хов пристигнаха трима датчани — търговци, които продаваха мед, по-скъпа от кожа на видра. Те потвърдиха част от новините на Близнаците — това, че датската флота се строеше наново с пълна сила, след като това лято Кнут така позорно бе прогонен от Англия, подвил опашка след разгрома на баща си. Дания се управляваше от брат му Харалд, който бе поел наследството и нямаше никакво намерение да го дели с по-малкия си брат. Така че на Кнут му оставаше само една възможност — да нападне Англия и крал Адалрод още един път.

Но търговците бяха чули и слухове за някакви тайнствени кораби, които се намирали в Нормандия и принадлежали на някакъв норвежки викинг, който бил помогнал на Адалрод срещу датчаните.

Казвал се Олав Харалдсон и идвал оттук, от областите около Мьорс. Бил от рода на Красивокосите, освен това — християнин. Сега корабите били изчезнали — някои казват, че се отправили на юг към протока Норва, вероятно на път за Ромаборг, други — на север към Оркнейските острови, а оттам пътят до Ялтланд и дори до Норвегия не бил дълъг.

 

 

За Близнаците Инголв беше като отворена книга и Мюнтер веднага се зае да му втълпява по своя тих и кротък начин идеята, че в никакъв случай не бива да му хрумва да подкрепи евентуален норвежец, претендент за трона, против датчаните. Нали Айвинд, най-обещаващият му син, се намираше в Дания в момента.

— Айвинд, Айвинд — каза Инголв с тон, който трябваше да ги успокои. Но ето че сега имаше един син при краля на свеите и един в Дания едва ли не като заложници. На следващия ден, след като търговците си заминаха Близнаците дойдоха при болничното легло на Гест и му казаха да стане, защото Инголв искал да говори с него.

— Не мога да вървя — каза Гест. — Аз съм мъртъв.

Мюнтер не обърна внимание на възраженията, метна го на рамото си и го занесе в голямата къща, където Инголв седеше сам. Положиха го на една кожа до огнището.

— Става въпрос за църквата — каза старецът. — Трябва да започваме, Близнаците ще ръководят работата…

— Зима е — каза Гест уморено. — Няма как да набавиш дървата сега.

— Есен е — отвърна Инголв. — Мога да намеря дърва, когато поискам…

След като поговориха малко за странични неща, Гест го прекъсна, за да му каже, че заспива — какво всъщност искаше от него Инголв?

Старецът разтри с кокалчета основата на главата си и изсумтя.

— Става въпрос за онези датчани, дето бяха тук…

— Да, слушах за тях.

— Ако това, което разказват, е вярно… ти може би не познаваш Ерлинг Скялгсон, но си бил при Айнар от Оркдал, когото ярлът ще остави да управлява, докато отсъства…

— И искаш да знаеш какво ще предприемат главатарите, ако страната бъде нападната, докато ярлът го няма?

Инголв кимна.

— Айнар ще спази дадената на ярла дума — каза Гест.

— И ще се бие?

— Не съм казвал такова нещо. Айнар е главатар, а не негов наследник, така че ще изпълнява заповедите на ярла, докато той е в състояние да заповядва.

— Значи ако ярлът падне или се откаже от страната, Айнар ще се освободи от обещанието?

— Така мисля. Той не е човек на ярла повече, отколкото си мисли, че трябва да бъде. А Ерлинг Скялгсон никога не е бил от хората му, знаеш. Бил си и с двамата при Сволдер, те са като теб.

— Сега обаче нещата се нареждат прекалено добре! — извика Инголв внезапно. — Първо новият също се казва Олав. Той също е в съюз с крал Адалрод. И той иска да обедини страната. И той иска да я покръсти. Той също е от рода на Красивокосите…

— И затова мислиш, че не може да се случи отново?

Инголв дълго мисли.

— Може да е капан — измърмори той. — Това мисля.

Това прозвуча като стелещ се тежък сняг.

— А може и да е Божията воля? — предположи Гест.

Но Инголв не чу това. Той се чувстваше по-стар от когато и да било, да, болезнено бе да го признае. Беше се погрижил да се помири със стар враг като Стайн, беше се скарал със стар приятел като Рьорек, беше се въоръжил добре и бе подсилил охраната, обмисляше да построи църква, да вдигне платна или да насочи погледа си към небето… Но имаше още една подробност — разбрал ли бе Гест, че Адалрод бе натирил Кнут в морето толкова бързо, че той дори не бе успял да прибере трупа на баща си крал Свайн?

— Да — Гест бе чул за това. — Но това, за което всъщност мислиш, е дали Айвинд е успял да се измъкне невредим от Англия, нали?

— Така е — призна Инголв и сведе поглед. — Така е — повтори той.

 

 

На другия ден Близнаците бяха повикани от ковачницата и пратени в гората заедно с двайсет други мъже да секат дърва. Гест се насили и ги придружи за няколко дни. Рамото вече не го тревожеше, чувстваше само топла отпуснатост от кожите, с които се завиваше. Но вече бе валял сняг. И продължаваше да вали. Огромни количества. Тук снегът падаше право надолу. И си оставаше там, където паднеше. Газеха в него чак до пояса.

— В Исландия и в Хологаланд снегът прилича на морето — каза Гест на Близнаците. — Има същите вълни.

Но Близнаците знаеха това. Те бяха ходили в Исландия, на Оркнейските острови и в Шотландия, във Франция и Ирландия. Бяха стигали и до Гардарике^[4] и Ромаборг и сега не виждаха смисъл да газят снега тук и да си играят с дъските, когато широкият свят ги викаше.

Но Инголв не промени решението си, накара робите да разчистят снега, за да може да разчертае основите на новата сграда на мястото на стария храм — работа, която Гест трябваше да направи наново, след като старецът си бе тръгнал, преди да позволи на мъжете да се нахвърлят върху замръзналата земя с кирки и мотики.

Но ето че главатарят промени намеренията си, все пак не искал църквата да е само дървена, а като в тази на Стайн Руасон — отново същата смесица от колебание и отлагане. Но за такова строителство трябваше да се зида, камъни бяха докарани и насечени, а в тази работа Гест не участваше, той започваше да се отегчава от всичко, убежището му за пореден път се разпадаше и сега също не можеше да предотврати това.

Затова се разхожда из заснежените гори и си мисли за Оса, за тази странна жена, която напълно го изтри от погледа си. С него е Митотин, крилете му приличат на папратови листа на фона на ръждясалочервеното от отблясъците на блатна руда небе, защото дните са станали къси и червени, ледът се настанява в заливите и само за пет дни обхваща цялото езеро, после пада още повече сняг и сух, бял студ покрива горите и заглушава всички движения на хората и животните, с изключение на Митотин. Гест вече може да го управлява като военачалник, с точни жестове и подсвирвания от един друг свят, също с храна, не на последно място храна — дай на Митотин храна в правилния момент и той ще извърши чудеса в небето.

Гест се придвижва със снегоходки, той не обича ските. Устата в рамото му е все така отворена и му се струва, че той самият се носи на тези ястребови крила по бялото море. Но ето че ястребът се спуска към земята зад един хълм с писък, който означава попадение, там изчезва, Гест го следва, открива го кацнал на една пряспа, скрит труп на животно или камък, разравя я с човка и нокти и Гест вижда шарени дрехи, една кожена обувка, и се сеща какво има пред себе си, преди да е открил всичко — той разчиства снега и открива един крак, два крака, един гръб, два гърба, двама мъртви мъже с рани по врата и главата, точно толкова свежи на студа, както когато смъртта ги е покосила, двама живи, но мъртви. Успява и да ги разпознае — това са Онунд и единият му спътник, които бяха затворили в бараката на залива на Инголв. Разпознава ги по дрехите и гривните им, понеже лицата им са обезобразени от горските зверове. Продължава да копае — същият цвят на косата, същият ръст и оръжия, това наистина е Онунд, човекът, от когото бе бягал седем дълги години — вече няма защо да бяга, може да се върне обратно в Санди, в Исландия, нещата са ясни, бягството му спира тук — в същия момент и последното му убежище рухва.

Но ръцете продължават да ровят и намират малка торбичка, пълна със сребро, няколко монети и много златни пръстени. Освен тях и една дървена орлова глава — същата, която бе направил като дете, която накара майка му да избухне в странен плач. Наложи му се да седне, държеше я в ръцете си, изгубената хищна птица, изтъркана и потъмняла от мазни и мръсни ръце. Стори му се, че си спомня какво бе отговорила сестра му на въпроса дали Онунд или Снори бяха нападнали Йорва:

— Нищо.

Но по-късно била забелязала, че орловата глава е изчезнала… — не, Гест я бе дал на Айнар, нещастника с многото разкази, който бе потърсил убежище в Йорва и бе сложил началото на всичко това. Дали Стюр я бе взел, когато го бе убил, и после я е дал на Онунд?

 

 

Гест се изправя и тръгва около труповете с орловата глава в ръце — спомня си всичко: лицето на Айнар, когато го хвалеше за уменията му с ножа, как се смути, когато Гест, като обидено от реакцията на майка си дете го замери с фигурката, как се колебаеше дали да се възползва от ситуацията, когато Гест го подканваше — вземи я, вземи я! Айнар я взе и тя остана у него, докато Стюр не го уби и ограби и я подари на сина си.

Или пък Онунд я бе намерил сред вещите на Стюр след смъртта му?

Но дали е знаел, че тя е на Гест?

И за какво изобщо му трябваше?

Онунд бе толкова мъртъв, лицето му бе до такава степен обезобразено от белките и лисиците, че тишината отекваше от черните стволове на елите. Но това наистина беше Онунд и фигурката беше у него.

Гест пали огън, защото тук витае нещо друго, освен пълната тишина, събира дърва и разчиства снега под една ела, сяда и добива такава увереност, каквато изобщо може да има у един малък човек, преди внимателно да сложи орловата глава в огъня и да види как пламъците я поглъщат, докато мисли, че сега се е отървал и от знака, и от проклятието, и от детството си, и от по-голямата част от живота си. Ще изгори всичко това и ще може да се върне, така стоят нещата, ще отиде в Санди, може би дори в Исландия… Но дали разбира всичко това, макар че седи тук и чака огъня да догори напълно и вижда как Митотин чака с него, кацнал неподвижно върху друга пряспа, поглеждайки ту Гест, ту труповете, докато мракът бавно ги обгръща?

Гест се изправя и разравя пепелта с една клечка, орловата глава е изчезнала. После отново разглежда труповете — това наистина е Онунд — пъха малката торбичка в своята и тръгва обратно към Хов като нов човек.

 

 

Същата нощ Оса отново го посети. Гест я попита къде е била и уклончиво й съобщи, че раната му е заздравяла.

Но тя свали превръзката му и видя, че устата е все така отворена, и седя върху него, както в миналото, преди да падне мраз, едновременно нежна и груба. Но Гест беше друг човек. И когато тя си тръгна, той стана и отвори торбата, за да прегледа за пореден път нещата на Онунд, без да открие нищо, освен разбира се ако златните пръстени не значеха нещо. Но сънят така и не идваше и той реши да излезе навън. Пълната луна приличаше на посребрено яйце над белите гори. Ако не друго, то поне студът му бе познат.

Когато нов сняг покри всички следи, Гест отиде при Ховард и го помоли да му даде Митотин, за да отиде на лов. Ховард отвърна, че сам е имал такова намерение, така че двамата тръгнаха заедно, както Гест бе планирал. Той нарочно поведе приятеля си към мястото на находката и се погрижи Ховард да намери труповете. Попита дали ги е виждал преди, но той не беше.

— Добре, че си го направил — каза Ховард признателно — толкова далеч от стопанството. Но защо не си ги погребал? Нали не мислиш да си признаеш публично за тези убийства?

— Не съм ги убил аз — каза Гест и добави, че го бе довел тук, само за да се убеди, че и Ховард не беше. — Тогава и Семунд не е, защото щеше да ти разкаже. Кой е убиецът тогава?

В момента, когато тези думи бяха изречени, Гест разбра, че е попаднал в капан.

— Това наистина ли е Онунд? — попита той.

Ховард го погледна колебливо и отново се върна при труповете.

— Да, Онунд е — каза той бавно. — Но те имат оръжия.

— Да, но ние хвърлихме техните в езерото. Ясно е, че може да са се сдобили с други. Но пък Онунд не носеше тези обувки.

Ховард заяви, че не помни с какви обувки е бил.

— Имаш нещо друго наум, нали? — попита той.

— Така е — отвърна Гест. — Щом не сме аз и ти, нито пък Семунд или някой друг от Хов, значи са били крадци или някакви престъпници. Защо тогава не са ги ограбили?

Той отвори торбата си и му показа кесията с ценните предмети, остави го да ги разгледа и го чу как измърмори, че са с много висока стойност.

— За да го разпознаем по тях — продължи Гест. — Значи най-вероятно това изобщо не е той.

Ховард го зяпна смаяно. После започна да се смее.

— Какво искаш да кажеш?

— Че някой, вероятно самият Онунд, е оставил тези трупове тук, точно до главния път за Хаделанд, за да може някой от мъжете на Хов да ги открие и да решим, че е мъртъв.

Ховард се замисли все така усмихнат, отново прегледа кесията и попита Гест дали в нея има нещо, което може да свърже с Онунд. Гест отрече, но му разказа за орловата глава и как я бе изгорил.

Ховард клекна до труповете и започна да рови из дрехите им с ножа си.

— Мисля, че е Онунд — отсече той. — Сигурен съм.

Изправи се и се огледа. — Нека все пак да пратим Близнаците на онзи хълм да следят дали някой няма да дойде тук. И на мен не ми харесва, че никой не ги е ограбил. И откъде изобщо са тези оръжия? Ще ги вземем с нас и засега няма да казваме нищо нито на Инголв, нито на Семунд.

Същата вечер един роб дойде при Гест, за да му съобщи, че на вечеря ще седи до Инголв. Старецът го поздрави с приятелска усмивка и се поинтересува от раната му, преди отново да насочи разговора към слуховете за Олав Харалдсон и дали той ще се възползва от положението, че ярлът от Ладе ще е зает с организирането на кървави бани в Англия.

— Нещата стоят така — каза той тихо. — Олав е оттук, от Опланд. Той е приемен син на Сигурд Сюр, който е приятел на Стайн Руасон…

Гест се усмихна.

— И се надяваш синът да не се окаже във вражеския лагер, ако той наистина вземе, че покори страната?

— Дано само се върне — въздъхна Инголв и си отряза парче еленско месо.

— Между другото ти трябва да не се показваш навън — каза той внезапно, — докато не мине Коледа.

— Защо? — попита Гест.

Старецът дълго го гледа, бавно сдъвка хапката си и с равен тон обясни, че след Коледа Гест ще замине с Ховард. Той щял да даде на сина си полагаемото му се наследство, както и един кораб и хората, които сам си избере.

— Ще видим какво ще предпочете — войната или търговията.

— Звучиш, сякаш се надяваш да е второто.

— На нищо не се надявам — каза Инголв кисело. — Нямам власт над Ховард. Никога не съм имал, искам да запомниш това.

 

 

Падна още сняг. Бог прати още по-смразяващ студ. Близнаците, които пазеха труповете, не видяха нищо друго, освен диви животни. Опинмюнтер се оплака от задачата им, от името на двамата и заяви, че искат обратно при новия строеж — там поне имаха възможност да се движат. Тогава Ховард ги извика обратно и отсече, че Гест няма от какво да се страхува. Според него той също не биваше да излиза.

Така минаха дните до Коледа и големите приготовления започнаха — всички къщи бяха почистени, много говеда и овце бяха заклани, събрани бяха тонове дърва, от бъчвите и сушилните се извади риба, а пушилните и пещите ухаеха през целия ден. Инголв чакаше. Той не говореше с никого, излизаше само за да се храни, после се прибираше и продължаваше да чака — един от деветимата си сина.

Преди обаче да успее съвсем да се вкара в гроба, до езерото бе надут рог, хората се втурнаха в студа на двора и видяха как една черна змия се приближаваше по бялото море. Айвинд пристигаше с девет шейни на сигурно разстояние една от друга.

— Това е човек, който познава тези места, — измърмори Инголв, когато змията ловко мина покрай първото опасно място и продължи сигурно да заобикаля всички силни течения, където ледът бе изтънял, преди накрая да подмине и мястото за водопой.

Старецът стоеше като широкоплещест крал в рошавото си палто от вълча кожа и ги посрещна с изсумтяване и доволен възглас, беше зачервен, от него се вдигаше пара, а усмивката му бе широка, такава, за каквато всеки син си мечтае.

На Гест му се стори дори, че вижда сълзи по страните му, но той не си направи труда да ги избърше, а прегърна Айвинд, който слезе от втората шейна, и прие останалите трийсет и двама мъже поред, сякаш всичките бяха негови синове. Махна на робите и те донесоха бъчви с бира, която разливаха на хората. През това време Айвинд раздаваше подаръци с две ръце, имаше усмивка и мили думи за всеки, най-вече за Близнаците, които се разплакаха като деца, паднаха на колене и отказваха да се изправят, преди той да ги потупа по гърба и да ги кръсти с по една халба бира, за огромна радост на хората.

 

 

Айвинд приличаше на Семунд, но бе достатъчно стар, за да започне иначе гарваново черната му коса да побелява. Той изглеждаше по-спокоен от брат си и в движенията му имаше повече достойнство. В същото време приличаше и на Ховард, имаше същия прозрачен поглед, същата леко прегърбена плавност и заплашително белезникаво сияние на кожата. Оса получи най-хубавите дарове от Англия — дрехи, платове, стъкло, накити. За баща си носеше позлатен меч, а за братята си — дълги алебарди.

Но ето че Айвинд се сепна и се огледа, а Семунд го дръпна настрана и му разказа за Ранвайг. Гест не забеляза никаква реакция. Но бащата явно го познаваше по-добре, защото той извика, че подкрепя всяко решение на Семунд, който скоро щял да поеме стопанството.

И сега Гест не забеляза нищо. Айвинд се наведе към шейната, извади някакъв сандък от червеникаво дърво със сребърен обков, намери в него златен пръстен, обсипан със скъпоценни камъни, който сложи на малкия си пръст, затвори капака и предаде сандъка и ключовете на Оса. Тя се изчерви, наведе глава и промърмори, че ще го пази до завръщането на Ранвайг. Айвинд продължаваше да не казва нищо. Мълчалив мъж, помисли си Гест, усмивката не слизаше от лицето на завърналия се син, както си му беше редът.

 

 

Почерпиха се в голямата зала. Инголв бе полегнал на трона си, превъзбуден и зачервен, отпуснал ръце върху големия си корем. Той говореше малко, пиеше с мярка й по детски се радваше на веселбата. От време на време се обръщаше към Айвинд и искаше да чуе мнението му за храната, времето, пътуването към Норвегия… Но когато хората започнаха да се разотиват, той реши да подхване темата, която всъщност го занимаваше — дали Айвинд наистина трябваше да се чувства обвързан с датския крал?

— Ти беше този, който сключи това примирие, татко — отвърна синът спокойно.

— Знам — отвърна Инголв. — Но клетвата я дадох на Свайн, не на сина му…

— Аз пък го сторих, татко. И нито Свайн, нито Кнут са се държали с нас като със заложници. Ние сме свободни мъже. Винаги сме били.

Инголв прокара ръце през косата си.

— Датчаните не са наши хора — избоботи той.

Но усмивката на Айвинд не трепна.

— Мина много време от Сволдер, татко. Трябва да се научиш да забравяш.

— А ти, сине, трябва да се научиш, че има някои неща, които не бива да се забравят.

Когато Инголв ги напусна, Айвинд се обърна към Гест.

— Кой от двамата според теб е по-силен? — попита той небрежно и посочи Близнаците, които седяха с гръб към тях на съседната пейка. Гест за първи път ги виждаше в залата, но те не ядяха и не пиеха, а само седяха пред завърналия се свой господар и гледаха огъня като две статуи — пазачи.

— Никой — отвърна Гест.

Айвинд се усмихна.

— Защо не каза и двамата?

— Защото не мисля, че някога са си мерили силите.

Айвинд отново се усмихна, пийна една глътка и се заслуша в Семунд, който за четвърти път разказваше за това как е сключил примирие със Стайн Руасон. После отново заговори на Гест — как преди няколко години бил чул за него, новините за убийството на Вига-Стюр стигнали чак Хедебю.

— А сега и Ховард и старецът ми казват, че виждаш неща, които никой друг не може да види.

— Не е вярно.

— И все пак искам да ти задам един въпрос.

Гест му каза, че може да пита каквото поиска, но не бива да очаква много от отговорите — той не беше ясновидец. Айвинд започна:

— Тази есен до бреговете на Юланд потъна един исландски търговски кораб. Капитанът се казваше Атле Хорексон от Боргарфиорд. С него бяха и двамата му братя. Никой от тях не оцеля. Помислих си, че ще искаш да знаеш това.

— Да — отвърна Гест и преглътна тежко. Не му харесваше този брат, начинът му на говорене и държане. Едновременно с това видя пръстена на майка си, който Атле трябваше да даде на Ослауг като знак, че е жив. Сега той лежеше на дъното на морето до бреговете на Дания и Гест бе за сестра си толкова мъртъв, колкото когато тя бе дала името му на най-големия си син. Но все още можеше да види лицето й, да чуе гласа й, който му казваше, че е силен.

— За теб това добра или лоша новина е? — Айвинд прекъсна мислите му.

— Може да е добра новина — отвърна Гест унесено, сякаш искаше да се остави мечтата да го прелъсти. — Защото Атле бе убил невинен мъж в Северна Исландия и сега роднините му няма да има на кого да отмъщават…

— Сигурен ли си за това?

Гест помисли.

— Не — трябваше да признае накрая. — Значи най-вероятно нищо от това няма значение. Всичко ще продължи…

— В рода на Атле?

Гест преглътна.

— Да — измърмори той. — А това е родът на Клепярн, на Торстайн, моят…

 

 

Един следобед, след около две седмици Гест седеше и наблюдаваше как Ховард опакова някакви инструменти в голям дървен сандък, а мислите му постоянно се отклоняваха към корабокрушението на Атле Хорексон до бреговете на Юланд и към странната находка в гората — тези две новини променяха по-нататъшната му съдба, както и доволното изражение на Оса преди това. Сега тя сякаш нямаше нищо против уговорката със Сигурд Стайнсон. Айвинд тъкмо бе предложил на бъдещия си зет място на кораба си, така че сватбата щеше да се отложи с една или две години.

Инголв бе обещал и на Близнаците да ги пусне да заминат и да умрат, както им харесва. Освен това се притесняваше за Ховард, който бе плавал само в езерото Мьорс и точно по този въпрос се бе посъветвал с Гест — дали да не сложи Близнаците на неговия кораб, те бяха отлични моряци?

— Нямам мнение по въпроса — бе казал Гест.

Вратата се отвори и Близнаците нахлуха вътре, следвани от Айвинд, Семунд и Инголв, който веднага им нареди да излязат. Инголв седна на покритите с кожа пейки на Ховард и се зае с празни приказки, преди да попита дали помнят какво бе говорил Айвинд първата вечер у дома?

— Не — отвърна Гест.

— Да — каза Ховард.

Инголв хвърли ядосан поглед на Гест и продължи:

— Искам само да ви кажа, че това, в което се впускате, изобщо не прилича на всичко, което аз съм преживял. Поне това знам. Там, където отивате, няма да имате приятели, нито един!

В следващия момент вече беше излязъл. Мъжете гледаха подире му. Само Айвинд кимна спокойно.

— Какво искаше да каже с това? — попита Семунд.

— Тръгваме утре — каза Айвинд. — Гест също.

Гест замълча. На рамото си имаше рана, която не зарастваше, не го болеше, не гноеше. Но същата нощ, когато тръгна да си ляга, и навсякъде беше толкова тъмно, колкото можеше да бъде само когато всички факли са изгорели и луната е няма, си помисли, че няма нужда от зрение. Познаваше Хов толкова добре, колкото Йорва, Санди и конюшнята на отец Кнут. Тогава осъзна, че раната му нямаше да заздравее бавно, а никога нямаше да заздравее, както и ръстът му щеше да си остане все същия — той беше и щеше да си остане дете.

Движи се в мрака, без да се сблъсква с някакво препятствие по пътя, без миризми или звуци на пърхащи крила, бялата кожа, която гали устните му, е суха като кора. Оса е дошла при него за тази последна нощ, само че той не знае защо, макар и тя да го убеждава, че е за да не може никога да го забрави, за да го помни винаги. Той е единственият мъж в живота й, мъж — дете, за него това е подарък на раздяла за някого, който се надяваш никога да не се върне, като меча, който Гест получи от Торстайн, когато напускаше Бьо. Но когато в другия край се разсветлява, Гест разбира какво е, чува го в звука, звука, който му е липсвал — морето.

— Морето има ли край? — бе го питал Тайтр, когато седяха на плажа в Рейдарфиорд и се взираха във вечността.

— Не — бе отговорил Гест. Но после се поправи. — То е пътят, който води навсякъде.