Рой Якобсен
Вледенен (5)

Децата

Гест послуша съветите на Айстайн по пътя си да избягва големите градове в долините Стьордал и Вердал и в областта Мере, а да се обръща само към овчари и селяни, когато има нужда от храна или го застигне буря по пътя. Преброи единайсет изгрева, преди най-накрая да преодолее както си мислеше последната планина, и да започне слизането към фиорда, в който живееше Ингебьорг, в стопанството Санди.

Но през последните дни бе вървял отчасти покрай морето, отчасти през планините, когато мислеше, че пред него има някакъв полуостров, така че го тревожеше подозрението, че може да не е преценил правилно разстоянието, а стопанствата, предлагащи храна, се срещаха все по-рядко. С помощта на сребърната кукичка, направена от Тайтр, си ловеше риба, правеше примки и хващаше птици, а топлото лято го правеше мързелив. Сладък бе сънят върху току-що раззеленилата се трева. Той оставяше краката си сами да избират пътя.

Санди трябваше да се намира на един равен нос на северния бряг на фиорда. Но когато Гест стигна, не видя нито стопанства, нито нос, само черни скали, които потъваха във водата. Поиска да тръгне навътре във фиорда, да пресече и следващата планина, но фиордът се простираше по-далече, отколкото можеше да види, беше вечер, слънцето стоеше ниско на запад, а денят го беше изтощил с горещината си, така че той обърна гръб на планината и тръгна към морето, намери местенце, където снегът се беше стопил, и преспа на тревата, на другия ден продължи право на запад.

Хълмовете ставаха по-ниски, скалите на фиорда тук бяха обли и добри, вървеше по някакъв път, беше тихо и ясно, а слънчевите лъчи галеха лицето му, но беше сигурен, че накрая просто ще излезе на някакъв полуостров.

Тогава чу гласове.

Детски плач. Или птици. Стигна ръба на една скала и долу пред себе си видя някакво стопанство, една зелена поляна между две скални грамади, които стърчаха в морето като зъбците на вилица. Тук беше краят на пътя, краят на земята. Между скалите се виеше бялата ивица на плажа, където имаше кей и две бараки, натрупаните дърва напомняха руни, нарисувани в пясъка. Хора или животни не се виждаха, една лодка лежеше преобърната на земята, а до нея се виждаше нещо, което го разтревожи.

Тогава отново се чуха гласовете, идваха право от планината. Той седна и се вслуша, после стана и отстъпи няколко крачки. Гората в пропастта под него бълваше птичи песни като гейзер, той се промъкна до ръба и видя някакво червено петно долу на камъните, после още, преброи общо три човека облечени в тези шарени дрехи, но бяха дребни, сигурно деца, а между тях лежеше друго, най-малкото, не помръдваше, сякаш беше паднало и никога повече нямаше да стане. Гест тръгна обратно.

Но когато излезе на върха, откъдето се виждаха морето и стопанството, отново попадна на лодката, седна на земята и хвана главата си с ръце. Лодката бе разбита. Реши да се върне. Децата продължаваха да седят около неподвижното телце. Железните гласове на гарваните бълбукаха като течаща вода. Гест намери подходящо място да слезе и се приближи към тях отзад. Бяха едно момче и две малки момичета, момчето, може би на дванайсет години, извърна бавно глава към него, извика рязко и се хвърли отгоре му. Гест отскочи и го удари по врата така, че то падна и остана да лежи. Момичето, което плачеше не можеше да бъде на повече от шест или седем, седеше в скута на сестра си, която беше примерно на единайсет и закриваше очите й с ръце.

Гест остави оръжията си, седна, развърза обувките си и започна да разтрива стъпалата си. Момчето лежеше и го гледаше. Гест се представи и попита, кое е мъртвото дете. Момчето се изправи и обясни, че е Айвинд, техният брат, той бил паднал.

— Оттам — каза той и посочи една скала.

Гест погледна стръмния склон и ги попита какво правят толкова далеч от вкъщи. Най-малката, която вече беше получила разрешение да го гледа, започна отново да плаче.

Сестра й изшътка да млъква. Всички бяха бледи и мръсни, с празни погледи.

— Как се казваш? — попита Гест.

— Аре.

Добави, че по-голямата сестра се казвала Стайнун, а по-малката — Халбера.

Гест продължи да масажира краката си и отново поиска да знае какво правят в планината.

Аре разказа бавно как преди няколко дни в стопанството дошли лоши хора, децата избягали в гората и оттам чули писъците и видели, че някои от сградите горят. После видели мъжете да си тръгват, но не се осмелявали да се върнат, въпреки че били гладни. А после Айвинд паднал.

Гест отвори торбата си и им даде всичката си храна. Те се нахвърлиха върху нея и го погледнаха умолително за още. Гест каза на Аре да слезе с него в стопанството, момичетата щели да изчакат.

Аре отказа, не искал да се връща.

Гест му каза, че е длъжен.

Той вдигна мъртвото дете и тръгна, през една горичка, покрай някакъв поток намери пътеката. Аре го следваше колебливо.

Стопанството беше много по-голямо, а нивите много по-обширни, отколкото му се беше сторило от планината. Три от къщите бяха частично изгорели, навсякъде по тревата се въргаляха обезобразени трупове на животни, а по средата на двора имаше купчина голи и подути човешки тела, родителите на децата, ратаите, робите, накацани от рояк мухи и десетки чайки. Гест извика на Аре да иде зад една от изгорелите къщи и да стои там, докато го извика.

Самият той влезе в голямата къща, където намери още трупове, по дрехите съдеше, че са роби. Натъкна се и на една полугола жена. Всички мебели бяха изпочупени. Отряза парче от полата й и го завърза около лицето, после излезе навън и се зае да разчиства труповете и да ги събира долу на брега. Там отнесе и Айвинд.

Аре продължаваше да чака зад черните руини. Гест го помоли да намери лопата или нещо друго, с което се копае. Аре не реагира. Погледът му приличаше на сива каша. Гест поиска да знае къде тогава може да намери каквито и да са инструменти. Аре не отговори. Тогава отнякъде долетя блеене. Гест видя две агнета горе на скалите.

— Можем ли да отидеш да прибереш агнетата? — попита той.

Аре бе все така мълчалив.

Гест седна до него и се замисли за това, което отдавна бе забравил, за годините след убийството на баща му и преди отмъщението, за тези бели, безкрайни години, когато ръцете му правеха, каквото си искат, а снежните пустини наоколо и студът обхванаха краката му и запълзяха нагоре към гърдите.

Той стана бързо и намери лопата и кирка. Започна да заравя труповете. Когато свърши, вече бе станало нощ, но си оставаше светло. Мъртвите животни замъкна на брега на залива, там, където стояха бараките, и ги остави на птиците. Когато се върна, Аре седеше на същото място, прегърнал двете агнета.

Гест ги освободи от хватката му и го прати да доведе момичетата. Макар че и това трябваше да повтори няколко пъти. Когато момчето тръгна, Гест закла агнетата и запали огън по средата на двора, от къщата изнесе съдове и прибори и приготви храната. Но децата не идваха.

Той отиде горе и ги намери на същото място — Аре седеше встрани, Халбера спеше в скута на Стайнун. Гест я качи на гърба си, хвана Стайнун за ръка и заслиза обратно. Аре вървеше сам.

Даде им да ядат и те седнаха навън на ливадата. През това време Гест влезе в къщата и се опита да подреди, донесе вода, за да измие кръвта. Момичетата не искаха да спят вътре. Гест каза, че ако успеят да поседят будни още малко, после ще могат да легнат, топлени от слънцето, което вече се показваше бяло и студено над островите на север. Минути след това и двете заспаха. Той ги внесе и ги сложи в едно легло. Аре легна в своето собствено, а Гест — в това на родителите им. Беше толкова тихо, че чуваше тътена на водопада и спокойното дишане на майка си. Помисли си, че отец Кнут би казал, че Бог го е довел тук, сети се и за Тайтр, и за баща си, които бяха помагали на непознати. Това го успокояваше, но и беше много опасно, защото и той притежаваше тази слабост. Внезапно обаче си спомни, че по-голямото момиче още не бе казало и думичка.

 

 

Той стана и отвори вратата на съседната спалня. Момичетата бяха будни и седяха до стената притиснати една до друга. Халбера тихо плачеше. Стайнун беше спокойна. Гест я попита как се казва. Тя поклати глава, а погледът и бе насочен някъде отвъд него. Той не помръдна, преди тя все пак да го погледне, и повтори въпроса.

— Ти знаеш как се казвам — каза тя.

— На колко години си?

— Единайсет.

— Можеш ли да готвиш?

Тя кимна. Гест им каза да станат и да му помогнат с храната. Тогава забеляза, че Аре бе изчезнал. Намери го на една скала зад къщата. Седна до него и го попита дали имат някакви останали оръжия. Аре кимна.

— Защо питаш?

— Нали трябва да можем да се защитим. Още е началото на лятото, а онези сигурно са продължили на север, нали?

— Не знам — отговори Аре. После кимна: — Да, тръгнаха на север.

— Значи ще се върнат.

Момчето го погледна отчаяно.

— Никой не може да се противопостави на Тронд Баула — каза то.

— Как се казва това стопанство? — попита Гест.

— Хавглам.

Гест заговори за лодката, голяма част от борда била разбита, имат ли платна в бараките, а гребла и нещо, с което да се поправи тя?

Аре кимна и стана. След като се нахраниха, слязоха долу при бараките и Аре му показа какви инструменти и материали имаха. През останалата част от деня поправяха лодката. Гест говореше малко, а Аре мълчеше.

— Не трябва да се страхуваш — каза Гест, когато седнаха да починат. Лодката беше уплътнена. Беше станало късно. Слънцето беше готово да залезе в морето на запад, времето продължаваше да е тихо и ясно.

— Тогава не си способен да мислиш или да се защитиш. Аре поклати глава. Гест добави:

— Спомням си как миналото лято стоях в една тъмна гора в Оркдал с няколко непознати мъже. Ако ме бяха нападнали тогава, нямаше да мога да им се противопоставя.

— Никой не може да се противопостави на Тронд Баула — каза Аре.

Гест предложи да се върнат в къщата и да вечерят.

 

 

Стайнун беше измила навсякъде, беше подредила и сготвила. Халбера лежеше в процепа между пейката и стената и плачеше. Гест попита дали е лежала там през целия ден. Стайнун не отговори. Тогава видя някакви каменни корита там. Взе чекръка, който лежеше на етажерката, завъртя го между ръцете си и го пусна да се върти в едно от коритата. Халбера чу шума, изправи се и се разсмя. Стайнун и Аре не реагираха. Гест завъртя чекръка отново, той продължи играта си дълго време, преди да загуби скоростта си и да падне.

— Сега има отлив — каза той. — Тази нощ ще работим, докато имаме сили. Спането — после.

Вечеряха и слязоха долу в залива между двете скални грамади. Отворът към фиорда беше тесен, в средата на протока се виждаше мъничък остров, заобиколен от полюшващи се кафяви водорасли и патици, които бавно плуваха наоколо в зелената вода. Гест каза да пуснат лодката на вода и да я напълнят догоре с камъни, толкова, колкото може да носи. Слагаха нови и нови камъни, докато само един пръст от борда остана над водата. Тогава Гест нагази във водата и закара лодката в края на протока, седна на ръба й, така че тя се обърна и отиде на дъното с глух удар. Беше се образувал нов остров. Аре извика, че сега лодката за нищо ставала.

Гест се върна на брега. Халбера бе започнала да плаче.

— Искам да си играя с Айвинд — каза тя.

— Айвинд е мъртъв — отвърна Гест, вдигна я на ръце и тръгна към къщата.

Тя заспа, преди да стигнат.

На следващата сутрин Стайнун беше изчезнала. Гест тръгна да я търси и я намери до новите гробове. Щом го видя, тя скочи и се затича към гората. Гест я догони и я спря. Тя каза, че отказва да готви. Гест я накара да седне до него и разказа, че е исландец, че идва от Йорва, разказа за предците си от Норвегия, от долината Наумадал, която била само на няколко дни път на юг от Хавглам. Спомена и сестра си, и майка си, разказа за бягството си през морето, но нито дума за баща си и за Вига-Стюр. Стайнун продължаваше да гледа все така вяло. Тогава Гест изрече една кведа и я помоли да я повтори. Тя го стори.

— Никоя жена не знае кведи — каза той. — Ето, че ти си първата.

Двамата влязоха и започнаха да готвят. Гест разказа на Аре и Халбера за Йорва. Сега добави и убийствата на баща си и на Вига-Стюр.

— Аз не съм малък човек — каза той. — Аз убих един от най-могъщите главатари в Исландия, затова няма от какво да се страхувате. Чували ли сте за бог Форсете?

Никой не каза нищо. Гест отново взе чекръка и го завъртя в коритото.

— Днес ще работим още по-усилено — каза той.

— Какво ще правим? — попита Халбера.

— Ще си направим нова лодка — реши Гест.

Слязоха на брега. Гест даде на момичетата задачата да събират камъни и да ги носят на скалата над протока. През това време той и Аре щели да отидат в гората и да отсекат няколко дървета. Избраха петнайсет тънки брезички и ги повалиха. Гест видя, че Стайнун и Халбера по-скоро си играеха, отколкото работеха, но не каза нищо. Вместо това помоли Аре да донесе въжета от бараката.

— Тук ще направим нещо като сандък — каза Гест, когато момчето се върна, и посочи скалата. — И ще го напълним с камъни. Ако Тронд и хората му се върнат, ще трябва да минат точно под него.

— Те бяха единайсет — каза Аре.

— Но ние сме по-умни — отвърна Гест.

Той ги разпита къде по островите, които виждаше на север и на юг, живееха хора. Аре му разказа малкото, което знаеше — това беше доста пуст и изолиран бряг.

Когато сандъкът беше готов, го замъкнаха до ръба, Гест пъхна под него една дървена трупа, около която завърза въже. След това започнаха да го пълнят с камъни. До края на деня правиха само това. Продължиха и на следващия. И на по-следващия. Когато свършиха, Гест каза, че това е велик ден. Откъм морето капанът приличаше на обикновена купчина камъни, а от протока изобщо не се виждаше.

— Сега смятам да науча Аре да борави с оръжие — добави Гест.

Аре каза, че е съгласен, но се надява мъжете никога да не се върнат.

— Мислиш така, защото си само момче — заяви Гест. — Ако не дойдат, няма да можеш да си отмъстиш. А ако не отмъстиш за тези убийства, никога няма да станеш мъж.

Отидоха при потока, който се спускаше от скалите източно от стопанството. Там Гест каза на Аре да вземе дългата дръжка на копие, която му е направил, да се затича към потока, да я опре в дъното и да се прехвърли от другата страна. Да се опитва да направи това, докато не усети как точно трябва да се държи дръжката.

Гест първо му показа сам. При първия си опит Аре падна във водата. Момичетата се засмяха. Аре излезе на другия бряг и пробва отново. Гест му подсказа, че държи копието неправилно.

— Ръцете ти трябва да са изпънати, с едната го хвани ниско долу, близо до дясното ти коляно.

Аре опита отново.

— Ама така е още по-трудно — оплака се той.

— Сигурно. Но така трябва да е. Ниските удари са най-опасни.

Остави Аре да пробва още няколко пъти. След това го спря.

— Всичко това съм научил в свитата на ярл Ерик — каза той и заби дръжката в земята, хвана я здраво с две ръце и помоли Аре да се хване също и да скочи така, че тялото му да застане под прав ъгъл спрямо копието, да образуват нещо като кръст. Аре го послуша и направи няколко опита. Когато започна да схваща как трябва да стане, Гест пусна дръжката. Аре падна. Гест му каза да продължава, но сам да се опитва да опази равновесие колкото се може по-дълго и да се приземява после на краката си. През следващите дни това щеше да бъде другото му упражнение, трябваше да носи копието навсякъде със себе си, да се опитва да балансира и да прескача потока. Отсега нататък никога не трябваше да хваща по друг начин от този, който беше научил току-що.

— Предпочитам да се науча да се оправям с брадвата — каза Аре.

— Не — каза Гест. — Копието е за малки хора, които са се изправили срещу някой по-едър от тях. Твоето копие ще е дълго, защото не знаеш как да го хвърляш. Но мога да ти направя лък, ако искаш?

— И аз искам лък — обади се Халбера.

— И на теб ще направя.

Стайнун не искаше нищо.

Отидоха в гората, за да намерят подходящ материал. Гест направи два малки лъка, единият бе малко по-малък от другия.

— Видях, че в бараката има сандъче с железарии — каза той. — Вътре имаше върхове за копия, дали има и за стрели?

Аре не знаеше. Слязоха да проверят и наистина намериха няколко. Гест се зае да направи и самите стрели. Децата седяха и жадно гледаха движенията на ръцете му. Гест попита дали са християни. Аре погледна сестрите си учудено и каза, че не знае. Гест предложи да им разкаже една история за злодея и предателя Савел, който се нагърбил с това да залови всички християни и да ги накаже, като ги откара в града Дамаск. Пътят бил дълъг, а трябвало да минат през пустинята, огненото пясъчно море. Затворниците били гладни и жадни, а самият Савел се возел на коня си, прикрит от слънцето, и имал достатъчно вода. Но внезапно от небето долетял ясен глас, който попитал защо Савел е толкова жесток с Божиите деца.

Савел разбрал, че с него говори самият Бог и се хвърлил на земята, помолил за прошка и попитал какво му се заповядва да направи. Гласът му казал да се изправи и да продължи към града, там щял да разбере за какво да използва живота си. Савел с радост извикал, че е готов. Но в момента, в който се изправил, ослепял. Не виждал нито слънцето, нито пясъка, нито дори собствените си ръце. Затворниците, неговите жертви, трябвало да го поведат към града.

 

 

Гест погледна децата и добави, че е чул тази история от свещеника, но не я разбирал и не бил питал какво означава, защото не обичал много да говори с него. Но пък все още я помнел, значи трябвало да означава нещо.

— Вие как смятате? — попита той.

Никой не каза нещо. Очите и на тримата следяха движенията на ръцете му, докато изрязваше стрелите. Гест продължи:

— Според мен означава, че християните са толкова добри хора, че спасяват надзирателите си, вместо да ги пребият до смърт.

Аре попита:

— Онзи защо е ослепял?

— Не знам — отговори Гест. — Но те го отвели в Дамаск, където той прекарал три дни и три нощи затворен в някакъв замък, без да каже и дума. После при него дошло някакво момче на име Анания и покрило очите му със своите ръце, ето така.

Той покри очите на Халбера.

— И зрението на Савел се възвърнало. Той отново паднал на колене и попитал момчето кой го е изпратил. — Бог — отвърнал Анания. — Той иска ти да станеш негов ученик и да проповядваш истинната вяра. — Защо аз? — попитал Савел. — Защото ти си съгрешил и го знаеш — отговорило момчето.

Гест млъкна и погледна стрелата, която държеше между ръцете си. Измърмори, че отново не разбира — ако той трябвало да си избира спътник и помощник, щял да избере някого, на когото да може да разчита, а не такъв, който го е гонил и измъчвал. Аре каза, че той би постъпил така. За Стайнун нямаше значение кой помага, стига да помага.

Гест видя, че тя си бе сложило някакво скъпо украшение, златна игла, която придържаше наметката й над малките гърди и си помисли, че трябва някой път да я попита откъде я има. Сега се обърна към Халбера и поиска да знае какво тя мисли за историята. Тя отговори, че според нея Анания бил много мил, но не искала да слуша повече истории.

— Тогава излизаме на поляната да ви уча да стреляте — каза Гест и й подаде една гладка стрела.

 

 

Гест беше изнесъл една кожа и няколко одеяла горе до дървената конструкция. Там прекарваше нощта. Понякога лежеше горе и през деня, но от време на време Аре го сменяше. На няколко пъти видяха платна в морето, но всички кораби ги подминаваха. През останалото време обикаляха околните планини и дори намериха много от домашните животни. Аре знаеше кои са добрите места за риболов. Използваха мрежи от сушата и хвърляха жребий кой да влиза в ледената вода и да намества тежестите и въжетата. Случваше се да намират птичи гнезда с яйца. Но времето си летеше и Гест съжаляваше все повече и повече, че бе потопил лодката. Тя беше доста голяма, с десет гребла и можеше лесно да ги откара до съседния фиорд на север, където живееше Ингебьорг. Ако наистина беше там, защото на Гест започваше да му се струва, че вече не живеят в този свят, в който той се е родил и който познава.

Една вечер Аре каза така:

— Не трябваше да потапяш лодката.

— Знам — отговори Гест. — Мислех, че те ще се върнат в близките няколко дни. Ще изчакаме още седмица. Ако не се появят, ще я извадим отново.

 

 

Аре тренираше всеки ден с копието. Гест му показа как да го държи, когато иска да се защити от удар с меч или брадва. Целеха се в различни мишени с лъковете си и никога не говореха за родителите, само за това как ще се махнат оттук, защо не можеха да тръгнат веднага?

Гест не можеше да даде отговор на това.

Но една нощ, докато Аре пазеше горе на скалите, Гест се качи на планината и погледна морето и разпръснатите острови. Учуди се, че наблизо няма други хора, че нито един от корабите не спря при тях. Тръгна навътре в планината по билото, но не можа да открие онова плато, което го беше довело тук — теренът бе ужасен, с дълбоки пропасти, гъсти храсталаци и големи камъни. Той продължи напред, докато не стигна най-високата точка, а слънцето вече се бе преместило на север, но оттам видя, че същите пропасти продължаваха на изток, докъдето му стигаше погледът, и реши, че е имал дяволски късмет.

На връщане вятърът се засили, заваля дъжд, над главата му летеше орел и никак не можеше да намери пътя, нито там, откъдето бе минал първия път, нито сега втория. Накрая откри трети маршрут, който го изведе в Хавглам, където Аре продължаваше да спи на скалата, увит в кожата. Гест го събуди и попита дали в стопанството са имали коне.

— Да, преди имахме. Но трябваше да ги докарваме дотук с лодки.

 

 

Гест намери някакво старо копие, махна му върха и го сложи на дръжката, с която Аре се бе упражнявал, каза на момчето, че вече знае как да го държи, за да разчита на него. Разказа една легенда, която те не разбраха и за която изобщо не искаха да говорят. Направи една от своите гримаси и Халбера се засмя, но Стайнун никога не се смееше, а казваше, че Гест изглежда глупаво. Той им разказа за сестра си Ослауг, която била силна и никога не се предавала, те също не трябвало да се предават — сега щели да поправят изгорелите къщи. И продължаваше да не разпознава в това, което го заобикаляше, света, в който се беше родил. Ако всички хора вземат, че умрат и земята опустее, нямаше да забележат нищо. Без лодка никога нямаше да знаят нищо. Тогава видя, че Халбера и Стайнун берат цветя. Попита защо го правят.

— Винаги сме го правили — отговори Стайнун. — Майка го правеше.

Най-накрая моментът бе удобен да попита и откъде има златната игла.

— От майка — каза тя и сложи ръката си върху украшението.

Стайнун на свой ред попита защо Гест е искал да знае дали са християни. Била си мислила за това още преди той да им разкаже за Анания и Савел, който ослепял.

— За да знам дали искате да сложа кръстове на гробовете — отвърна той.

Тя се замисли.

— Добре ли ще е да ги има? — попита накрая.

— Не знам — отвърна Гест и видя по грейналото й лице, че няма да може да даде отговора, който тя желае, отговора, който само един вярващ би могъл да даде на едно уплашено дете, някой човек по-свят дори от отец Кнут. Но все пак го каза, че кръстът всъщност е човешко същество, измъчен, но спасен, а значи и щастлив човек с вечен живот.

— Какво значи спасен? — попита Стайнун.

 

 

Нощта, когато дойдоха, Гест лежеше горе на скалата и гледаше на север право към лодката. Не можеше да повярва, че това е лодка, защото нямаше вятър и светлината беше тъмносиня — можеше да е халюцинация или островче, или кит, но след това видя проблясването на греблата.

Промъкна се в къщата и събуди децата. Момичетата се разплакаха. Той ги хвана за ръце и ги измъкна навън, нека седнат на мократа трева и да измръзнат, така че наистина да има за какво да плачат.

Заедно с Аре се върнаха при купчината камъни. Лодката се приближаваше, чуваха как мъжете гребат. Аре трепереше, Гест сложи ръка на гърба му.

— Виждам само петима — успокои го.

Лодката се приближаваше до скалата, чу се глух удар, но лодката вече бе под тях. Гест каза, че двамата на греблата ги държали само с една ръка, друг мъж лежал безжизнен на платното, четвърти бил сложен на дъските на кърмата, а на носа един облечен в сиво великан се бил подпрял на собствените си колене и като че ли спял.

— Това е Тронд — прошепна Аре.

Предният гребец се обърна към сандъка с камъните и каза нещо на другите, мъжът в сивата дреха вдигна глава, но не погледна нагоре. Халбера и Стайнун се изправиха и започнаха да викат. Гест грабна един камък, хвърли го и уцели мъжа на кърмата, Аре пък удари първия гребец. Взеха други камъни и улучиха безжизненото тяло и мъжа на задното гребло. Никой от тях не издаде и звук, сякаш бяха безплътни призраци. Аре се разтрепери отново и стисна копието, не искаше да го хвърли.

Гест издърпа подпората и камъните полетяха към водата и лодката, най-накрая се чуха викове, нечовешки писъци пронизаха нощната тишина над планините. Двама мъже успяха да се изправят, а Тронд висеше през борда като заклан. Лодката се преобърна сред плясък и полузадавени викове. Гест изтича при кея, нагази във водата и заби брадвата си в черепа на първия, който застана пред него. Поиска да се върне на сушата, но щом се обърна, се подхлъзна на гладките камъни, падна и така избягна на косъм летящия към него меч, устата му се напълни със солена вода, помисли си, че е студена, беше забелязал, че Тронд е левичар. Все пак стигна до брега и извика в лицето на Аре, който стоеше и го чакаше, всички да се приберат в къщата.

— Но това са само деца — зад себе си чу някой да казва.

 

 

Момичетата бяха оставили вратата отворена. Гест влезе тичешком и ги помоли да се скрият в спалнята, да затворят с резето и да не излизат, преди да са чули гласа му. Аре трябваше да стои зад входната врата и да изтича навън с копието, когато Гест му викне.

Самият Гест излезе през задната врата, заобиколи къщата и видя само Тронд и един друг да вървят бавно по поляната право към главната къща. Когато приближиха вратата, Гест изскочи зад ъгъла и заби копието си в гърба на Тронд, който падна напред и повлече и другаря си.

Тогава вратата се отвори, Аре изтича навън, но се спъна и с копието уцели крака на мъжа, който лежеше отдолу. Веднага след това Гест го довърши и извика, че трябва да вържат Тронд, хвърли се отгоре му и изви ръцете му зад гърба. Чу го да стене и усети, че едната е счупена.

Но Аре не помръдваше.

Гест извика на момичетата. Те не излизаха. Почувства, че тялото под него се размърда и видя, че от устата му течаха лиги. Удари Тронд с тъпото на брадвата и той изпадна в безсъзнание, след това стана, изтри устата си и се втренчи в Аре, който продължаваше да клечи до трупа.

Гест сам донесе въжета и завърза Тронд. Погледна надолу към собственото си тяло. В нито един момент не бе изпитал страх. По гърдите му се стичаха лиги, тялото му трепереше, но не се бе страхувал. Видя, че от раната на гърба на Тронд течеше кръв и че на врата му има друга стара рана. Кафява, мазна и сплъстена коса се спускаше по широките рамене, лицето бе подуто и пепелявосиво, белези имаше и по единия му крак.

— Това е жалка смърт за един велик човек — изстена той и погледна Гест, който вече не обръщаше внимание на лигите, които капеха от брадата му. Гест го попита откъде са му раните.

Тронд не отговори, изглежда нямаше и намерение. Тогава Гест попита дали те са събирали данъка във Финмарк^[1], който се полагал на ярла в Трондхайм.

Тронд отвори уста и дишайки тежко, каза, че не бил дошъл да отговаря на глупави въпроси, след това изстена и прехапа устни.

— Значи си дошъл, за да умреш, така ли?

— Зависи от теб. Кой си ти, между другото?

Гест каза, че Тронд ще получи смъртта, която заслужава. Донесе голям чук и греда, която заби по средата на двора. След това завърза Тронд с гръб към нея и нахлузи на врата му примка.

— Влез и доведи момичетата — каза на Аре. През това време завлече новите трупове при онези на животните долу на брега. Другите трима намери във водата, двама от тях се бяха удавили, а третия Гест сам бе убил. Извади ги на брега и ги замъкна при останалите.

 

 

Когато се върна в двора, видя момичетата да гледат уплашено овързания затворник. Гест седна на тревата пред него и го попита дали е отмъкнал данъка на ярла.

— Защо питаш?

— Искам да знам кои са ти враговете — каза Гест, — и дали да те убивам.

Тронд не отговори.

— Ще се молиш ли да те пощадим тогава?

Тронд продължаваше да мълчи. Очите му бяха кървясали и имаше проблеми с дишането. Гест разхлаби въжето около врата му и повтори последния въпрос. Тронд не реагира.

Гест донесе още две греди, заби ги в земята пред затворника и завърза за тях краката му, той седеше разкрачен и здраво овързан. Гест заяви, че ще запали огън между бедрата му. Тронд разбра какво става и напрегна тялото си да се измъкне, извика да го убият веднага, не заслужавал да го измъчват.

Аре донесе брезова кора за подпалка, а Гест наряза дърва. Стайнун донесе огън от къщата и запали кората. Тронд се опитваше да избегне пламъците, светлата нощ се изпълни от писъците му, бяха писъци от някакъв друг свят, ятото чайки около труповете притихна, от планината лъхаше студен въздух, а орлите, които винаги се рееха над стопанството, отлетяха към хоризонта.

— Можех да ти направя кървавия орел^[2] — промърмори Гест сред нечовешките крясъци.

Пламъците обхванаха брадата и косата на Тронд, горящото тяло се бе извило в мъчителна дъга, от гърлото излизаха сподавени клокочещи звуци, сякаш щеше всеки момент да се пречупи. Внезапно Стайнун скочи, грабна една пръчка и я заби в лявото око на Тронд. Той разтърси глава и пръчката се счупи, но парченцето остана в окото му. Аре грабна брадвата, която лежеше на тревата и я заби в лицето му. Чуха как зъбите му изхрущяха. Аре замахна отново, после изпусна оръжието и избяга ужасен. Дрехите и половината корем на Тронд вече бяха изгорели. Но той все още беше жив.

Гест каза на децата да донесат вода и да загасят огъня, щели да го запалят отново по-късно.

Но те бяха седнали на прага, неподвижни и вглъбени, както когато ги беше намерил за първи път, така че той сам донесе вода, разпръсна тлеещите въглени и коленичи пред неподвижното тяло.

— Тронд Баула чуваш ли ме? — извика той.

Тронд изстена почти беззвучно. Гест каза кой е и откъде идва, Тронд имал право да знае кой е убиецът му, макар че щял да умре едва утре или вдругиден, за да има време да осъзнае какво зло е причинил на хората тук, в Хавглам.

 

 

Гест слезе с децата долу на брега, влезе с Аре във водата и заедно измъкнаха лодката. Тя бе повредена от камъните, но можеше да се поправи. Вътре имаше стока, предимно кожи, но и оръжия и една кожена кесия, съдържаща три златни пръстена, сребро и няколко монети, иначе имаше само дрехи и спални чували.

— Лодката е хубава — каза Гест, когато я завързаха за кея. Той забеляза, че Аре продължава да трепери. Момичетата бяха спокойни. — Мислихте ли за Бог? — попита той.

Те се спогледаха. Всички се спогледаха.

— Не — отговори Стайнун и докосна златната си игла. За първи път Гест я видя да се усмихва — следата от някакъв далечен сън я превърна в най-красивото дете, което бе виждал. Сети се за Ослауг и онемя. Лодката стоеше на една страна, наполовина пълна с вода, платното се полюшваше от зелените вълни. Той го отвърза и го изнесе на брега, метна го върху камъните, на които сушаха рибата. Аре стоеше между дървените трупчета и хвърляше камъчета във водата. Гест го попита дали знае какво е прашка.

— Не — отвърна той.

Гест отряза две въжета и ги завърза за краищата на парче кожа, после му показа как се хвърля с нея — те проследиха камъка с поглед, видяха как от небето изчезна една птица, за да се появи след това като един от проблясъците на морето толкова далеч, че се засмяха. Аре опита, Стайнун също.

— Трудно е да се прицелиш — каза Гест и ги помоли да се отдалечат, за да може и Халбера да опита. Продължиха да се занимават с това, докато слънцето не изгря над островите на север.

Тогава се върнаха горе, заобиколиха отдалеч Тронд Баула, който приличаше на червен и мръсен мях, и продължиха към къщата, защото Гест каза да лягат да спят.

 

 

Но този път Гест не се събуди. Направи го чак привечер на другия ден, а главата му бе пълна с топла и лепкава пара. Чу спокойния глас на Айстайн Айдисон, който стоеше наведен над него като стар дъб, върху гладкия му череп блестяха няколко капки роса, но погледът беше приятелски, а гласът галеше ухото. Той попита дали Гест е болен.

— Не съм — отвърна Гест, — но не можеше да помръдне нито ръцете, нито краката си. Айстайн каза, че отива да донесе някакви билки и един еликсир, който веднага щял да го съживи. След малко се върна с една синя стъклена кана. На лъчите на слънцето Гест видя, че съдържанието също беше синьо и стисна зъби. Но Айстайн вкара върха на ножа си между тях и ги разтвори, пусна няколко капки върху подутия език и попита какъв е вкусът. На Гест му се стори, че е като сладък плод и поиска още. Въпреки това отново затвори уста. Айстайн успя да я отвори. Капка след капка се плъзгаха по болното гърло, докато накрая Гест успя да раздвижи крайниците си и да го спре.

— Стига толкова — поиска да каже, но Айстайн бе този, който произнесе думите, Гест нямаше какво да каже.

Той изрече една вийса, но и тя прозвуча чуждо, бяха думите на Стайнун. Тя седеше до него в спалнята, притиснала колене до гърдите си и го гледаше втренчено. След това сложи ръка на рамото му и го разклати, мърмореше, че той трябва да стане и да поправи лодката, лодката, повтаряше тя, лодката…

Но Гест не можа да стане.

— Болен съм — каза той и я помоли да доведе Аре.

Момчето дойде. Гест му каза да вземе неговата брадва с рибешката глава и да убие Тронд, по възможност с един удар, иначе отново ще се изплаши и може да му хрумне нещо глупаво. След това да събере сухи клони и дърва от изгорените къщи и да напали голям огън и да изгори трупа на Тронд, както си седи там, на двора. След това да направи същото с телата долу на брега.

 

 

След като беше лежал една седмица, Гест накара децата да му помогнат да излезе навън. През този ден валеше, плътна сива завеса прикриваше морето. Сред саждите на мястото, където Тронд Баула беше загубил живота си, бяха поникнали няколко стръкчета зелена трева. Гест вдигна глава и почувства как водата се стича по лицето му. Попита дали е дошъл приливът. Аре потвърди. Гест помоли да го заведат при кея, седна на входа на бараката и заповяда на децата да изтеглят лодката колкото могат по-нагоре и да подпрат бордовете. После им обясни как да я поправят, сочеше им нещата и даваше съвети, докато Аре и Стайнун работеха, а Халбера седеше и гледаше. Добави, че щом станеха готови, трябваше да намажат бордовете с катран, за да скрият оригиналния им цвят и да приготвят другото платно, макар и да бе по-малко, за да не си мислят хората, когато ги видят, че идва Тронд Баула.

— Но сега ще ми помогнете да се върна в къщата.

 

 

През цялото време, докато Гест беше болен, момичетата спяха при него в спалнята, а Аре лежеше въоръжен на една пейка пред вратата. Гест го наричаше свой храбър защитник и постоянно питаше защо никой не минава оттук.

— Та нали сме на такова хубаво място?

А те отговаряха, че не знаят.

— Нямаше как да пренеса Халбера през цялата планина — бълнуваше Гест.

Никой не разбра какво има предвид.

Той ги пращаше навън за дърва. Вече не се намираха птичи яйца, но Аре продължаваше да лови риба, а намериха и още едно агне. Аре го закла и наряза. От време на време помагаха на Гест да слезе на брега, той сядаше на слънце и ги учеше какво да правят с лодката. Веднъж Халбера го попита дали не може да разкаже още нещо за Анания или пък някоя друга история. Гест им разказа отново за Ослауг, която била едно много силно момиче, погледна лодката и си помисли, че не трябва да умре, преди да е готова, в главата му беше само сестра му и лодката, те го поддържаха жив.

 

 

— Мога да ви разкажа за смъртта на Балдер — каза той една сутрин, докато ядяха риба, седнали на тревата, — богът, който бил толкова красив, мъдър и добър, че майка му Фриг накарала всички твари по земята да се закълнат, че никога няма да му причинят зло. Искате ли?

Децата се зарадваха.

— Орлите и вулканите, морето и болестите, змиите, хората и великаните се заклели, че никога няма да наранят Балдер. Но Фриг пренебрегнала имела и не поискала от него същата клетва, защото бил още мъничко, крехко стръкче, не дърво, ами дете, а според нея от децата не можело да се изискват клетви, защото те не ги спазвали.

— Спазваме ги! — извикала Стайнун.

Гест се усмихна.

И понеже Балдер вече бил неуязвим, боговете веднъж решили да се позабавляват, като го обсипят с камъни и стрели, и той нямал нищо против. Но на Локи, проклятието на всички богове, това не му харесало и той се превърнал в жена, отишъл при Фриг и успял да измъкне от нея тайната за имела. След това се отправил към мястото, на което боговете се забавлявали. Там видял брата на Балдер, Ход, който стоял малко настрана.

— Защо не участваш в игрите заедно с останалите? — попитал Локи.

— Защото съм сляп — отговорил Ход. — Не виждам къде е застанал.

— Аз ще ти покажа — предложил Локи. — Вземи тази стрела и я прати към него.

Ход го послушал. Имелът пронизал Балдер и той се строполил на земята мъртъв. Това е най-голямото зло, причинявано някога на боговете и хората. Всички плакали и нареждали и не могли да изразят с думи мъката си. Най-много страдал самият Один, от едното му око потекла река, която го направила сляп, също като Ход, защото той разбирал най-добре от всички каква огромна загуба за света било това.

— Ето, че и Халбера плаче — каза Аре.

Гест я погледна.

— Но Фриг веднага огласила — продължи Гест, — пред всички същества от всички светове, че този, който се наеме да слезе при Хел и да я убеди да върне Балдер, ще спечели любовта и благоразположението й. Вие знаете ли кой се съгласил?

Децата поклатиха глави.

— Хермод — каза Гест. — Той също бил син на Один, но не от Фриг, тоест бил полубрат на Балдер. Хермод взел коня на Один — Слейпнир, спуснал се при Хел в царството на мъртвите и й разказал, че нито боговете, нито великаните, нито хората могат да продължат да живеят, ако Балдер не се върне, те могат само да страдат. Но Хел не му повярвала, защото никой не можел да бъде толкова обичан. — Нека проверим дали наистина всички живи същества страдат за Балдер. Ако това не е така, той ще остане при мен завинаги.

Боговете заповядали на целия свят да тъгува и великани и джуджета, животни и хора се подчинили, с изключение на един.

— Кой бил това?

— Отново Локи — каза Аре и погледна отчаяно морето.

— Точно така — продължи Гест и си пое въздух, в гърдите му клокочеше, сякаш някой забиваше пирони в мокро дърво. — Само че сега се бил преоблякъл като великанка и се наричал Так^[3].

— Так?

— Да — казал Гест.

— Много странно — обади се Стайнун. — Така ли свършва?

— Не. Преди да умре, на Балдер му се родил син на име Форсете и към него можели да се обърнат всички, които търсели мира, а воювали помежду си, защото Форсете можел да ги помири независимо за какво се карат. Той е богът на справедливостта и на утехата, той носи надежда на тези, които никога не са я имали.

Настъпи мълчание.

— Така ли свършва? — попита Стайнун отново.

— Не — отговори Гест, — но сега трябва да помисля за нещо друго.

В ума му отново бе лодката. Тя едва се държеше на повърхността. Същата нощ той се измъкна от леглото, без да буди момичетата, отвори вратата и разтърси Аре. Момчето го погледна учудено и попита какво става. Гест прошепна, че иска, когато умре, Аре да се погрижи за сестрите си. Нямало да му бъде трудно да се оправи с малкото платно, трябвало само да изчака попътен вятър и да се насочи на север, на всяка цена на север, да не забрави да вземе всичките им неща, дори тези на Гест и да разкаже на Ингебьорг това, което трябва да знае и нищо повече, и да й даде сребърната монета на Айстайн, тогава тя щяла да се погрижи за тях.

Аре каза, че Гест няма да умре.

Гест го помоли да донесе кесията му и извади от нея монетата със странните знаци. Аре каза, че не я иска, но Гест му обясни, че няма друг избор. Аре погледна монетата.

— Ще помогне ли, ако се помоля на Бог? — попита той.

— Не знам — отвърна Гест.

— Тогава ще помогне ли, ако принеса жертва?

— И това не знам.

 

 

Аре и момичетата през цялото време се занимаваха с лодката и няколко дни, след като Аре бе получил монетата и междувременно бе направил няколко неуспешни опита да я върне, тримата дойдоха при Гест и заявиха, че е готова. Той се дотътри до брега, качи се на кея и помогна да я пуснат на вода. Заедно стояха и видяха как се напълни с вода и потъна като камък. Пъхтейки, Гест каза, че така е трябвало да стане, сега дървото щяло да набъбне. Лодката не беше малка, с дванайсет места, доста тежка и стабилна като кораба на Балдер, Рингхорне.

Повече от седмица мина, преди да събере сили за ново излизане.

Помоли децата да му носят от жълтите и сините плодове, които вече зреели по земята. Те събраха толкова боровинки и диви малини, колкото успяха да намерят. Аре хвана още едно агне и го закла, а Стайнун го сготви. Освен това ловяха и риба. Но едва когато и червените горски плодове започнаха да зреят, Гест събра толкова сили, че да стане от леглото без чужда помощ. Беше кльощав като скелет и бял като платно. Халбера каза, че приличал на мъртвец. Гест се засмя и със страшна гримаса отвърна, че е права — той бил привидение и тя трябвало да се радва на това, защото така Тронд Баула нямало да се покаже тук.

Халбера изтича и се скри зад храстите. Другите се засмяха. Гест каза, че по-силен от това, което бе сега, нямало да стане, затова трябвало да си събират багажа, цялата посуда, дрехи, инструменти, одеяла и оръжия, всичко трябвало да се натовари на лодката, която вече четири пъти бе потъвала и сега плаваше като мокра коркова тапа. Поиска да му постелят кожи между седалките зад мачтата.

Те направиха всичко, както им каза.

На следващия ден имаше и попътен вятър, но Гест не успя да стане от леглото.

— Ще помогне ли, ако се помоля на Бог? — попита Стайнун.

— Не — отвърна Гест, — но вие сте силни. Вие ще се оправите.

 

 

Следващата нощ вятърът донесе буря от югозапад. Децата бяха излезли в полето да берат плодове и не се прибраха. Гест лежеше вътре и слушаше гръмотевиците, ехото откъм морето, откъм небето и планината, стаята му трепереше и той не можеше да направи нищо.

Премести се до ръба на леглото и се строполи на пода, допълзя до вратата и успя да я отвори, но не стигна по-далеч, а остана да лежи под проливния дъжд. Там го намериха на следващата сутрин. Но само Аре и Стайнун. Халбера беше изчезнала.

Замъкнаха го обратно в леглото. Гест каза, че трябва да излязат отново да търсят сестра си. Аре отвърна, че са я търсили цяла вечност. Гест каза да търсят, докато не я намерят, иначе щял да ги убие, да ги запали и да ги мъчи, както бе направил с Тронд Баула.

След това отново заспа.

И ето, че тя беше там, стоеше на прага на стаята му и го гледаше с черните си очи, косата й бе прилепнала за черепа, лицето и тесните рамене. Зад нея видя Аре и Стайнун, които също бяха мокри. Аре потупваше с прашката бедрото си и не искаше да го погледне в очите. Беше ден, нямаше вятър, слънчевата светлина преграждаше входа като стена.

— Защо сте мокри? — попита Гест, когато косата на Халбера докосна лицето му. — А лодката? — поиска да каже, докато момичетата треперещи се шмугнаха на леглото и под завивките му.

Аре каза със сериозно лице:

— Бурята я е изхвърлила на брега и още лежи там. Но не е повредена, успяхме да намерим и повечето неща, само две гребла липсват.

— Къде я намерихте? — попита Гест.

— Това беше отдавна. Беше се скрила.

— Но вие сте мокри, защо?

— Трябваше да спасим покъщнината.

Гест погледна прашката, която все така се поклащаше като махало до слабото бедро и усети нещо, което не бе усещал от около година — глад.

Той се поизправи в леглото и помоли Аре да му донесе храна. Яде бавно и спря, преди да се бе нахранил. Пийна малко вода и продължи да яде.

— Стайнун казва, че Бог е намерил Халбера — каза Аре, докато гледаше всяка хапка, която Гест слагаше в устата си. — Казва също, че Бог те е направил отново болен, за да не отплуваме в онази буря. Каза, че когато се събудиш отново, ще сме спасени.

Гест помоли момчето да си облече сухи дрехи и да дойде с него на кея. Гората сияеше в сиво и жълто, в планините също искряха първите есенни цветове, вятърът духаше от северозапад и Гест усети как топлината напусна тялото му.

— Но съм буден — каза си той.

 

 

Лодката лежеше като люлка на брега, платното и няколко подгизнали кожи висяха през борда, останалата част от покъщнината беше красиво подредена в бараката.

Гест седна на слънце до стената и обясни на Аре как да демонтира управляващото гребло и мачтата, каза му да махне седалките и дъските на пода и всичко, което можеше да направи лодката по-лека. След това го помоли да донесе един от брезовите стволове, които бяха използвали за капана. Сложиха отдолу подпора и завъртяха корпуса така, че кърмата да сочи към брега. Гест застопори бордовете и седна отново. Седеше на прага на бараката като някакъв старец и гледаше как Аре монтира обратно мачтата и главното гребло. Нямаше нужда да му обяснява нищо, но той все пак нареждаше, каза, че героят Аре сега трябва да работи по-бързо, защото зимата идва.

— Гладен съм — засмя се Гест. — Искам да се изкъпя. И сега вече си спомням какво стана в онези години след смъртта на баща ми.

Той разказа за онзи път, когато способността му да говори се върнала, докато бил в Бьо. Изрече няколко кведи, докато Аре товареше покъщнината и му хвърляше тревожни погледи. След това и той се засмя, но тогава Гест отново рухна и му трябваше помощ да се прибере вкъщи.

— Гладен съм — каза той.

Вечеряха и си легнаха. Когато се събудиха беше настъпил нов ден, беше топло и от югоизток подухваше лек бриз.

— Трябва да вземем със себе си дърва за огрев — каза Гест.