Рой Якобсен
Вледенен (3)

Стрели

Тайтр страдаше от морска болест през цялото пътуване и постоянно повтаряше, че иска да умре. Гест го видя как се мъчи, повръща и слабее ден след ден. Другите мъже се смееха, а Тайтр се опитваше да се защити, като размахваше непохватно ръце и виеше ядосано, но без нито веднъж да се изпусне и да проговори.

За разлика от него Гест изяждаше всичко, което му попаднеше, и усещаше как силите му се завръщат. Той разговаряше само с Хелге и Колбайн, които тихичко го разпитваха за подробностите около конфликта със Снори и най-вече за Клепярн, техния стар приятел.

Един и същи вятър сигурно ги прекара през Норвежко море и пристигнаха в Агденес след пет нощи и четири дни. Обаче веднага щом навлязоха между островите и видяха пред себе си фиорда към Нидарос, настъпи затишие, след което ги посрещна лек източен бриз, който раздуха всички облаци. Хелге заповяда на хората да свалят платното и да се хващат за греблата. Гест усети някаква непозната миризма.

— Гората — каза Хелге и кимна по посока на тъмните склонове, които красиво се спускаха от двете страни на фиорда, който навътре се стесняваше като паст на акула. Гест не можеше да откъсне очи от тази странна вълниста маса. Първо бе решил, че това са тъмни скали, но те ставаха все по-високи и зелени, колкото по-напред се плъзгаше корабът по водното огледало. Искаше му се да слезе на брега и да се къпе в гората, да напусне морето и да поглъща нейния аромат и живот. Явно за същото мислеше и Тайтр, чието лице все още не беше възвърнало нормалния си цвят, въпреки че вече нямаше вълнение.

На кораба беше изчезнало безгрижното настроение, самият Хелге беше нащрек сякаш с цялото си тяло, даваше бързи и резки заповеди, а на колана му се беше появил меч. През това време хората гребяха тихо и внимателно и също изглеждаха притеснени от въпроса какво ли ще се покаже от тази странна паст под ясното синьо небе и това силно слънце, което не предсказваше нищо друго, освен вечен мир и сънлива лятна вечер в една богата страна.

Подминаха няколко стопанства по южния бряг на фиорда, но не видяха нито хора, нито кораби, нито дори лодки. След това фиордът отново се разшири, но други кораби все така нямаше. Хелге заповяда шепнешком да гребат към брега и посочи едно място, където гъстата гора стоеше като стена. Каза да хвърлят котвата, да покрият кораба и да спят там, докато е още тъмно.

Мъжете заявиха, че искат да слязат на брега, там да напалят огън и да легнат на тревата, но Хелге обясни, че в страната може би е имало преврат, той не знаеше какво се е случило тук през годините, докато го е нямало, но превратите в Норвегия не били рядкост, откакто крал Хокун Добрият въвел тук новата вяра преди няколко десетилетия. След нестабилното управление на наследника му Хокун Сигурдсон последвало това на Олав Трюгвасон, който посветил живота и тялото си на Христос и загинал в битката при Сволдер, за да може още някой да се окъпе във власт и богатства, този път Ерик, син на Хокун. Той не бил нито християнин, нито езичник или по-скоро по малко от двете, както било по-изгодно за него и за многото му съюзници, но пък бил най-добрият войник, управлявал по тези земи, което означавало, че имал купища врагове. Изобщо, да се удържи Норвегия било трудно.

— А аз съм просто търговец — каза Хелге.

 

 

Когато се събудиха, над фиорда тегнеше гъста бяла мъгла. Тайтр отново поиска да слезе на брега, но вече се беше съвзел до такава степен, че се остави да го разубедят две порции храна и бира на корем. Хелге каза, че трябва да използват лошата видимост и да навлязат още по-навътре, придържайки се към южния бряг. Стигнаха до малък залив, където той заповяда на мъжете да починат. След това продължиха. Беше все така тихо, видяха стадо коне да пасат на една ливада зад поредния горист нос, имаше няколко лодки, повечето завързани за брега, но на сушата се видяха кораб и три големи рибарски колиби; хора — никакви. На върха на зеления склон обаче видяха къщи. В този миг слънцето разсея мъглата и Хелге каза, че вече са разкрити, сега можеха да продължат спокойно напред, или да правят каквото искат, вече нямаше значение.

Пуснаха на вода лодката, Колбайн и още двама мъже се въоръжиха и слязоха на брега. Гест видя как дребният мъж нагази в плитчината сам и тръгна нагоре към конете, които очевидно бяха питомни, хвана единия за гривата и провери дамгата му, след което се обърна и с ръка даде знак на Хелге. Той му върна знака и Колбайн продължи бавно нагоре, вървеше по средата на ливадата така, че да се вижда от всички страни, от време на време изчезваше във високата трева, но тогава вдигаше копието си високо като знаме. Гест погледна въпросително Хелге, който не каза нищо, и Тайтр, който ободрен от толкова много бира, беше сграбчил оръжията си и стоеше в пълна готовност до релинга отпред като драконова глава. Хелге го видя и му направи рязка забележка, от която Тайтр подскочи като изплашено животно, а Хелге грубо се изсмя.

— Тук живее мой приятел — каза той и приближи ръка към ухото си. Мъжете, които пазеха лодката, поклатиха бавно глави, останалите продължаваха да седят на греблата, на коленете на всеки един лежеше брадва или меч. Между две от рибарските колиби течеше малко поточе и на Гест му се стори, че ромонът му се чува все по-ясно. След това видя движение в гората от двете страни на залива — въоръжени мъже, които искаха да обкръжат Колбайн и хората му, но Хелге отдавна ги беше забелязал и с подобие на усмивка каза, че са били там през цялото време.

Сякаш по невидим сигнал Колбайн се обърна и тръгна обратно надолу едновременно с някакъв непознат, облечен в синя дреха, те се прегърнаха и заговориха на висок глас. От гората излязоха и други, Гест чу смях, след това извикаха нещо по посока на кораба, мъжът в синята дреха, Колбайн и хората му се качиха в лодката и загребаха.

 

 

В страната нямало преврат, Ерик седял на трона по-сигурен от всякога, след като преди осем години разбил крал Олав при Сволдер и заграбил всичките му земи тук, на север. Но всичко това незнайно защо притесни Хелге, една грижа измести друга. Той заповяда да разтоварят част от стоките и да ги складират в колибите, а двама от мъжете трябваше да останат да ги пазят. Между тях беше и исландецът, който разпозна Гест, и Гест се чудеше защо става така, преди отново да му стане ясно, че не разбира нищо, преди вече да се е случило.

 

 

Продължиха пътя си следобед. Фиордът се стесняваше и разширяваше, стопанствата станаха повече и по-големи, разположени от двете страни, постепенно се стъмни, а в града стигнаха чак късно през нощта.

Гест стоеше до Хелге и наблюдаваше как той се издига зад ниската сива растителност — в началото само димът, след това и къщите, които бяха близко една до друга като в Еддборг в Исландия, само че с островърхи покриви. Хелге посочи най-високата от тях и каза, че това е Църквата на св. Клеменс, построена от крал Олав и наричана още Църквата на Олав, зад нея зеленееше някаква нива, а по-нататък имаше още къщи и друга църква — тази на Мария, която не била завършена, когато Хелге заминавал оттук, а предвид характера на краля надали и сега щеше да бъде.

След това той кимна по посока на кралския замък. Отпред бяха закотвени два огромни кораба — Железния нос и Дългата змия, които Ерик беше плячкосал от крал Олав, както и цяла флотилия датски, исландски и норвежки търговски кораби и няколко бойни с характерните драконови глави на носа. Времето беше ясно и топло, от нос Нидарнес стърчаха два кея, там също имаше кораби, а на брега гореше огън и до тях достигаха гласове в светлата, лятна нощ.

Мъжете поискаха да тръгнат нагоре по реката и да намерят някаква кръчма, в която обикновено пирували, но Хелге отказа, щели да хвърлят котва тук и се забранявало използването на лодката, можели да пият от бирата на кораба.

— Обичам лодките — измърмори Тайтр на Гест, когато си легнаха, а мъжете вече се бяха заели с бирата. Гест затвори очи и чу, че някой гребе и някаква лодка се удря в кърмата на кораба, някакъв непознат глас заразпитва кои са, кой е капитанът и откъде идват. Колбайн отговори дружелюбно, но увъртайки. След като си тръгнаха, дойде Хелге и донесе две торби и нови дрехи, но трябваше да изчакат до сутринта, преди да ги облекат.

 

 

Гест се намираше в Норвегия. Събудиха го чайките. Беше убийствено горещо, искряща роса покриваше палубата, сгънатото платно и дори хората, които лежаха кой където е сварил. Над града се появяваха все нови и нови димни стълбове, вятърът донасяше на вълни далечните звуци на човешки живот — удари на брадва, звън на желязо, тропот на каруца, крясъци на животни и човешки гласове.

Хелге излезе от каютата си намръщен заради слънцето и им каза да забравят за закуската и да не будят никого, а веднага да тръгват. Те събраха нещата си и тримата се качиха на лодката. Тайтр и Гест гребаха, докато не стигнаха до един от кейовете. Оттам тръгнаха пеша на юг по брега и стигнаха до две работилници, в които хората тъкмо се канеха да започват работа, а Гест усети мириса на желязо. Хелге влезе вътре и излезе с едно момче и три оседлани коня, даде на хлапето няколко монети, след което се метнаха на конете и тръгнаха на юг, излязоха от града и се отправиха нагоре по гористите хълмове.

Гест искаше да попита къде отиват, но си премълча и вместо това гледаше гората, чудеше й се, слушаше я. Тайтр също не казваше нищо, объркан от това зелено небе около тях, напомнящо плющящи, разкъсани платна. Спряха да ядат до един поток, който течеше покрай огромна нива, Гест чу мучене и детски смях. Хелге им каза да почакат и изчезна. Като се върна, им разказа, че Айстайн Айдисон обикновено гостувал в това стопанство, чийто собственик бил техен общ приятел, но в момента го нямало и не се бил появявал от много време насам, може би се намирал при краля, но те нямало как да отидат при него.

— А в града има прекалено много исландци, така че и там не можете да останете.

Те тръгнаха покрай оградата и надолу по един хълм, където имаше някаква колиба. Намираха се в тясна долина, до тях течеше поток, а отсреща се издигаше стената на гъстата тъмнозелена гора. Птичите песни пронизваха ушите на Гест. Колибата беше наполовина пълна със старо сено. Хелге им каза да влязат вътре и да не си подават носа навън, да не разговарят с никого, а да чакат. Той щял да дойде утре или след една седмица, не бил сигурен кога, но селянинът от стопанството знаел, че са там и някой от ратаите щял да им носи храна всяка нощ.

— Аз ще взема конете със себе си.

 

 

Седнаха на прага и видяха как Хелге изчезна. Гест рече, че всичко това не му харесва. Тайтр каза, че и на него не му харесва, но още повече го притеснява гората, която прилича на мъгла, в нея не можеш да видиш по-далеч от няколко метра и вероятно грешно преценяваш посоките и разстоянията. Да не говорим за ужасното цвърчене на стотици невидими създания сред листата, които не спираха да шумолят и на всичкото отгоре бяха в толкова различни нюанси на зеленото, колкото има бушуващото море. Гест го попита дали вярва, че Хелге ще се върне.

— Или той иска да избягаме, за да се отърве от нас?

Тайтр вдигна рамене и каза, че нищо не мисли. Самият той искал да избяга през онази нощ, докато чакали на нос Агденес, но Хелге го бил спрял. Гест измърмори, че нищо подобно не бил забелязал. Тайтр каза, че има много неща, които Гест не забелязва, защото е прекалено зает да яде и спи. Гест изсумтя, а Тайтр се засмя.

— Не мога да плувам — каза Тайтр след малко, за да поясни защо всъщност продължава да е тук.

— Но в безопасност ли сме? — попита Гест.

— Ами това зависи от нас самите — отговори Тайтр. — Аз обаче не харесвам гората, от тази шумотевица не можем да чуем нищо, нито да видим нищо…

 

 

Качиха се на близкия връх и видяха стопанството на брега на едно малко разклонете на фиорда. Седнаха на тревата. Слънцето светеше в средата на небето. Насекомите бръмчаха. Птичите песни нямаха край. Гест заспа и се събуди от чужди гласове. Тайтр го притисна към земята и му каза да не мърда. Чуха стъпки, които се приближаваха и после отминаха. Изчакаха още. Наблюдаваха стопанството и собственото си скривалище, но никой не дойде.

Тогава Тайтр реши да се върнат долу, но да не влизат в колибата. Седнаха във високата трева до нея. Стъмни се. Тогава се чуха други стъпки, ратаят с храната идваше. Видяха го да наднича вътре, след това се огледа, вдигна равнодушно рамене и понечи да си тръгне. Но торбата с храната продължаваше да се поклаща в едната му ръка, затова Тайтр стана и препречи пътя му. Мъжът беше стар и дребен. Той гледаше чужденеца сякаш не вярваше на очите си, бавно остави храната на земята, заобиколи ги отдалеч и хукна към стопанството.

— Ще спим вътре — каза Тайтр.

 

 

Двамата бяха седнали на хълма, когато Хелге се върна на другия ден, този път облечен като богат търговец, в червена копринена дреха с кожена яка и бродирани ръбове, на седлото му висеше лъскав щит, а сбруята беше нова, от светла кожа. Но той водеше същите коне и изглеждаше още по-неспокоен. Каза им, че трябва да продължат към друга долина на запад, долината Оркдал.

Яздиха по някаква тясна, лъкатушна пътека в същата висока колкото небето гора. Хората и в съседното стопанство познаваха Хелге. То беше много по-голямо и там нещата се повториха: той ги остави в гората, влезе в къщата и после се върна, за да ги заведе в друга колиба. Тя също беше отдалечена и наполовина пълна със старо сено, но изглеждаше по-солидна — дървена къщурка с покрив, обрасъл с трева, от вратата имаше изглед към нивите, огромното стопанство и фиорда. Зад колибата имаше здрава ограда, от другата страна на която започваше стръмен планински склон, чийто край изчезваше в небето. Тайтр каза, че тук му харесва повече, тук дори птичите песни били търпими.

— Там живее могъщ главатар — каза Хелге. — Той бил някога сред първенците на страната, но бил от хората на крал Олав. Ерик го пощадил след Сволдер, дори го оженил за собствената си сестра, Берлиот, защото му нямал доверие и оттогава кротува, няма друг избор.

Гест поиска да знае името му, но Хелге се направи, че не чува и измърмори, че през следващите дни ще се постарае да открие Айстайн, за да се отърве най-накрая от тази безсмислена задача, да продаде стоката и да тръгне на юг към Бьоргвин. Там щял да спазари останалите товари и да отплува, щял да прекара зимата на Оркнейските острови, където живеело семейството му след смъртта на крал Олав.

— Вече не се чувствам добре в Норвегия — каза той, без да обясни защо. Не счете за нужно и да им каже причината за внезапното си лошо настроение.

И отново взе със себе си конете.

Дните се влачеха. Времето беше все така хубаво. Ден и нощ. Когато не се излежаваха в сеното, двамата се разхождаха из гората и ловуваха. Тайтр направи лък и научи Гест да стреля с него. Гест никога нищо не улучваше. Тайтр уби няколко зайци и дори един млад елен, който одра и изкорми с алчно любопитство. Винаги отиваха в друга долина, когато искаха да напалят огън. Постепенно Гест започна да стреля по-точно. Тайтр откри някакъв нов вид здраво и гъвкаво дърво, което не се намираше в Исландия, и направи на Гест по-малък лък. С него нещата се получаваха още по-добре.

Всяка нощ при тях идваше един роб и им носеше храна — мляко, месо и хляб, понякога дори риба. Той никога не казваше нищо, а те не питаха. Гест забеляза, че става неспокоен с приближаването на нощта, започваше да си мисли, че Хелге няма да се върне, че най-накрая се е отървал от тях и вече е някъде в открито море. Но главната причина беше, че с нетърпение чакаше роба, защото не можеше да понася глада. Кога ужасяващото му пътешествие през Исландия щеше да напусне тялото му?

— Ти си прекалено дребен — каза Тайтр. И не за първи път Гест имаше чувството, че дивакът е в състояние да чете мислите му.

 

 

От време на време виждаха хората от стопанството, но винаги отдалече. Те започнаха коситбата долу при фиорда и постепенно запъплиха нагоре по хълма, след време щяха да стигнат и до подножието на планината. Гест никога не бе виждал толкова трева, птичите песни вече не му пречеха, а Тайтр все по-често повтаряше, че гората му харесва. Казваше, че тя добре ги крие и въпреки че не нищо не се виждаше или чуваше, това все пак важеше за всички.

Гест отбеляза, че Тайтр доста често си сменя мнението. Той вдигна рамене и рече, че не разбира за какво става дума.

 

 

Една сутрин Гест седеше на прага, държеше в ръце Ножа на Один и изрязваше главата на гущер в края на една тояга. По-рано беше видял гущер и дълго го беше изучавал. Животното не помръдваше, дори не трепна. След това изчезна сякаш бе някакъв сън. Тайтр излезе с гръм и трясък от колибата и когато видя огромната прилика, изплашено отстъпи назад. Гест се засмя, размаха тоягата като меч и подгони Тайтр, като я навираше в лицето му. Той направи рязко крачка встрани, издърпа пръчката от ръцете му, сдъвка главата и изплю парченцата дърво на поляната.

— Оттук нататък си прави всичко сам — каза той и захвърли тоягата в гората.

Гест намери ново парче и продължи да си дялка, а Тайтр се скри сред дърветата по нужда. Когато се върна, седна малко встрани и го загледа ядосано. Но след време се приближи и попита Гест как го прави. Той му показа и Тайтр пробва със своя нож, но когато видя, че не се получава, поиска този на Гест. Нямаше никаква полза, погледна недоволно резултата и разби парчетата дърво едно по едно. След това стана и счупи лъка, който преди това беше направил за Гест, също и стрелите. Развика се, че лъкът не струвал, сега трябвало да отидат в гората и да намерят нов материал, за да може Гест сам да си издялка лък, следвайки упътванията на Тайтр. Гест върна ножа в канията и каза, че няма нищо против.

През целия ден се занимаваха с лъка. Тайтр изряза тетива от кожата, на която спяха, и го натегна. След това се загледа в него и каза, че не вярва на очите си, много лъкове бил виждал през живота си, такива, които принадлежали на най-могъщите главатари в Исландия и били правени във Франция, Ирландия и Англия, но те не можели да се сравнят с този. Все пак дървото трябвало първо добре да изсъхне, затова на първо време Гест трябвало да го натяга само когато го ползва.

След това бързо стана отново сериозен и го протегна обратно на Гест, сякаш връщаше някакво безценно, но забранено съкровище, врътна се и се скри в гората.

Гест му извика да се върне, но Тайтр не чуваше.

Той изчака малко и след това се върна в колибата. Тайтр не беше там. Вечерта дойде, след това и нощта, а той не се връщаше.

За първи път Гест заговори роба, който носеше храната, попита го дали е виждал спътника му. Робът поклати глава и направи знак, че иска да получи обратно съдинката си. Гест я изпразни и му я подаде. Мъжът я взе, но не си тръгна, а стоеше и сякаш обмисляше нещо. Гест го попита дали иска да му каже нещо. Той отрече, но след малко каза, че много би искал да опита от хляба. Гест го зяпна учудено. Мъжът повтори, че би искал да опита хляба. Гест погледна храната, хлябът беше царевичен, изпечен върху някакъв плосък камък или в тиган.

— Гладен ли си? — попита той. — Не ти ли дават храна?

Мъжът вдигна рамене. Гест отчупи парче от хляба и му го подаде. Мъжът го погледна внимателно, пъхна го в устата си и дълго дъвка. Внезапно направи отвратена гримаса и изплю хляба, в очите му имаше сълзи, сякаш беше погълнал отрова. Гест също пробва хляба, вкусът беше чудесен както обикновено, дори беше свеж.

— Какво има? — попита той. — Не ви ли дават от този хляб?

Робът го погледна несигурно и поклати глава, а след това бързо кимна, сякаш за да заличи казаното, преди да е добило съдбовно значение. На Гест му хрумна нещо.

— Кой ти дава храната? — попита той. — Тази, която ни носиш.

— Никой.

— Никой? Какво искаш да кажеш?

— Од е управителят, той ми заповяда всяка нощ да взимам храната, която стои на пейката пред къщата за готвене, и да я нося тук. Не трябва да разговарям с вас и на никого да не разказвам какво правя и да продължавам така, докато на пейката вече няма храна.

Гест се усмихна леко.

— Ето че говориш с мен.

Робът отстъпи няколко крачки назад и неспокойно се огледа. Беше светла, лятна нощ, на небето имаше няколко бледи звезди и до тях долиташе нежното шумолене на огромните трепетлики.

— Разказвал ли си за нас на още някого? — се сети да попита Гест.

— Не — каза мъжът твърдо.

Според Гест той бе на около шейсет години и за голямо щастие не беше много по-висок от него. Но очите бяха червени и изплашени като на уморена риба, а в устата му липсваше зъб и думите му приличаха на тъпи ножове. Беше облечен в дрипи като тези, които Гест и Тайтр трябваше да свалят, преди да се качат на кораба на Хелге.

— Добре — каза Гест, — и аз няма да разкажа на никого, че си ял от хляба ми. Сега можеш да си тръгваш.

Робът го погледна изплашено, благодари няколко пъти и се скри безшумно във високата трева.

 

 

Гест спа сам и спа лошо. Сънува сняг, който му стига до подмишниците, и мраз, който тръгва от стъпалата му и нагоре по краката, загнездва се в слабините, пропълзява към корема му, а в момента, в който трябваше да обхване гърдите му и да спре дишането, Гест забеляза Ослауг в края на снежното поле. Започна да вика, но тя беше заета да се смее на нещо, което беше извън полезрението му. Той отново закрещя и се събуди от собствения си глас. Беше мокър от корема надолу. Прие това като лошо знамение.

Но в този миг чу, че в гората нищо не се случва, а това му се случваше за първи път — гласът на гората му беше станал познат като тътена на водопада на Хитаро. Гест стана и отиде при потока да се измие, а след това продължи до мястото, където Тайтр беше открил новата дървесина за лъковете им.

Гест беше забелязал, че тези, които бяха правили досега, включително и последното произведение на изкуството, губеха силата си, ако ги обтегнеш отвъд определена точка, сякаш гъвкавостта на дървото се губеше пропорционално на силата, която се прилагаше върху него. Може би това имаше нещо общо с формата на парчетата.

Той отряза две еднакви парчета, като започна от основата на дървото и продължи нагоре по стъблото така, че и двете имаха извивка в края си, изпили ги и ги завърза едно за друго с кожени върви на мястото, където щеше да бъде дръжката — двете парчета бяха станали едно цяло. Обаче Гест не поиска да натяга лъка, чакаше Тайтр.

Той се върна чак следобед, беше раздразнителен, мълчалив и видимо гладен. Гест го попита къде е бил, но Тайтр не искаше да отговори, само попита дали е останало ядене. Гест му даде храната и каза, че е направил нов лък — за него. Тайтр хвърли поглед на лъка, преглътна и каза, че това не е никакъв лък.

— Прилича на змия.

Гест го помоли да го натегне, но в обратната посока на това, което прави обикновено. Тайтр вирна глава и отказа, лъкът не го интересувал. Гест спокойно реши да го изчака да се наяде и да премисли. Мина доста време. Все пак Тайтр грабна лъка и го натегна, както Гест го беше помолил, така че извитите краища застанаха успоредно на тетивата. След това обтегна лъка, пусна тетивата и отново я опъна, но този път с повече сила. Накрая погледна Гест с големи учудени очи.

— Това откъде го знаеш? — попита той и опъна лъка с все сила, а когато го пусна, тетивата пропя като арфа.

Тайтр високо се изсмя и повтори всичко. После отвори торбата си и изтърси съдържанието й на тревата — вътре имаше две животни с рунтави опашки и няколко парчета желязо.

— Това тук — каза той и ритна едното зверче, — мисля, че е катерица. Но това със сигурност са върхове на стрели — добави той триумфиращо.

Гест ги погледна. Не бяха плоски, а споени заедно, два по два, така че приличаха на кръстове, като ги погледнеш отгоре. — Наричат се жила и могат да пробият дори броня, стига лъкът да е достатъчно силен. Ела!

Изтичаха до мястото, където бяха открили твърдото дърво, и Тайтр каза на Гест да отреже парчета за стрели тук, тук и тук… Самият той явно нямаше намерение да участва в работата. Когато се върнаха в колибата, обясни на Гест как да прикрепи първото жило и да го завърже. След време каза, че е доволен, хвана новия лък и излезе навън, постави стрелата, опъна тетивата до скъсване и стреля право нагоре. Стояха и гледаха как стрелата изчезна в небето.

— Стой до мен — каза Тайтр. — Няма вятър, така че ако стрелата е права, трябва да падне само на няколко метра оттук. Ако е крива, никога няма да я намерим.

— Зависи дали ти си я изстрелял правилно — каза Гест и не мръдна от мястото си.

Тайтр го погледна раздразнено.

— Тогава ще загубим не само стрелата, но и жилото — продължи Гест.

Тайтр отговори кисело, че няма да е голяма загуба, ако изгубят една крива стрела с жило или без жило. Но се усмихна широко, когато забеляза, че Гест започва да поглежда нагоре. Каза, че ако стрелата е права, няма да е добра идея да се стои на друго място, освен до него, защото е стрелял точно, винаги го правел. А стрелата била права, защото Гест я е изрязвал.

Гест премисли и застана плътно до Тайтр, а на земята пред тях нещо тихичко тупна. Тайтр се засмя високо, вдигна стрелата и я почисти и каза на Гест да изреже още кожени върви, за да може той сам да привърже двете части на лъка, защото малко поддавал.

Гест внимателно отряза едно дълго парче. Тайтр донесе вода в едно корито и накисна кожата, сряза старите връзки и поклати впечатлен глава, като видя, че двете парчета са съвършено еднакви и прилягат чудесно. След това ги овърза плътно, така че около дръжката се виеше плавна спирала, вдигна лъка и заяви, че това е най-красивото оръжие, което някога е държал в ръцете си.

Остави го да съхне на слънце, докато Гест изрязваше стрели за останалите жила. Тайтр ги изстреля една по една в небето и те всички паднаха в краката му.

 

 

През следващите дни Тайтр застреля един стар елен и няколко зайци. Гест уцели някаква горска птица, а нощите прекарваха на открито. Тайтр се смееше през цялото време и не се умори да хвали Гест за сръчността му. Но един път Гест предложи да променят положението на лъка, когато стрелят.

— Дръж го по-изправен, така — каза той. — Или направо вертикално.

Тайтр го послуша и не уцели, измърмори, че не всичко, което Гест измисля, е еднакво умно. Но Гест го помоли да продължи. Постепенно стана по-добре. Но настроението на Тайтр не се оправи и той продължи да си стреля както може. Гест оттук нататък държеше лъка вертикално и започна да стреля по-добре от Тайтр. Тогава Тайтр седна с лъка в скута си и каза, че Гест го е обидил.

— Добре, че си малък — каза той. Седя там дълго време, после стана, въздъхна и започна да стреля като Гест.

 

 

На следващата сутрин валеше дъжд, първият им дъжд в Норвегия, и той не приличаше на ситното ръмене в Исландия, валеше тежко право надолу и продължи през целия ден. Потокът, до който си бяха направили лагер, излезе от коритото си, посипаха се буци пръст. Навсякъде имаше мъгла и не видяха никого от ратаите, когато се върнаха в колибата, затова Тайтр поиска да напали огън да си изсушат дрехите. Но веднага щом влязоха, чуха тропот на копита и цвилене, после гласа на Хелге — той стоеше на прага, облечен в същата алена дреха, и мокър до мозъка на костите си. Обясни им, че е намерил Айстайн Айдисон и че исландецът ги чакал в стопанството.

Тайтр излезе и погледна Хелге внимателно, сякаш беше питомно животно, което е подивяло и трябва отново да се опитомява. После му показа лъка. Хелге го погледна с окото на познавач и кимна, но вдигна осакатената си ръка в знак, че такива оръжия не му носят радост. След това махна нетърпеливо по посока на стопанството.

Но Тайтр го хвана за раменете, погледна го и заяви, че може да разчита на него.

— Можеш да разчиташ на мен — каза той.

Хелге го погледна въпросително.

— Хубаво.

Тайтр кимна доволно и метна лъка на рамо.

 

 

Сградите бяха много по-големи отколкото изглеждаха от подножието на планината, всичките бяха от солидно дърво. В главната къща трябваше да минат през две стаи, преди да стигнат до голямата зала, в първата като някаква сянка се появи робът с храната, искаше да вземе оръжията им. Хелге нямаше никакви, Гест послушно даде своите, но Тайтр не искаше да се раздели с лъка си, старецът можеше да вземе стрелите.

Влязоха във висока, продълговата стая, в двата края на която горяха огньове, нямаше никакви легла до стените, само две дълги маси с пейки, малка масичка до отсрещното огнище, на която стояха някакво корито, поднос, малки бъчонки и халби. Едната стена беше покрита с одеяла, над краищата на всяка маса горяха факли в железни поставки и на играещата им светлина Гест видя, че одеялата са картини. Разпозна образа на Христос, някакви сгради с куполи, които сигурно бяха църкви, мъже в дълги, шарени дрехи и позлатени шлемове, имаше няколко странни кораби, които приличаха на сандъци и огромно множество ездачи на миниатюрни коне, които приличаха на агнета, всички те носеха кръстове на щитовете си и бяха така майсторски изтъкани, че той сякаш чуваше песента на птиците в лазурното небе, което се простираше над и под тази могъща колона.

Хелге ги помоли да седнат до тримата мъже, които мълчаливо се хранеха в края на едната маса, Гест седна и се загледа в сцената зад гърба на Тайтр — мъже в женски дрехи водеха стадо овце и някакви гърбави коне през топло море от светъл пясък. Едва когато погледът му потъна в златната звезда ниско над хоризонта, той забеляза мъжа, който седеше под угасналата факла в края на масата — някакво огромно същество, спотаило се в собствената си сянка, с очи скрити в дълбоките бръчки. Чертите на лицето бяха остри, гъстата сиво-жълта коса беше притисната зад широкия череп, а от двете страни на дървения поднос лежаха две огромни ръце, които обаче не докосваха храната; мъжът не обръщаше внимание на гостите, а говореше тихо с две момчета, които си играеха до него на пода.

Гест стана, приближи се до него и го поздрави. Мъжът кимна бавно, но и този път Гест не успя да улови погледа му. Някакво куче се промъкна до него от сянката зад огнището и започна да души обувките и краката му, настръхна и заръмжа. Гест започваше да става неспокоен, но в същия момент онзи роб се върна заедно с някаква възрастна жена, която сложи на масата храна и бира, и с нисък, мъжки глас ги подкани да ядат.

Гест опита първо внимателно, убеден, че това ще е последното му ядене в живота. Но погледът му отново се изгуби в приказния пустинен пейзаж. Този път три други фигури биеха на очи — трима мъже, лицето на единия беше съвсем черно, а само дрехите му изглежда струваха повече от всички богатства, за които Айнар беше разказвал. Гест каза на Тайтр да се обърне, но той се беше концентрирал върху храната и препоръча и на Гест да направи същото, нали той все за ядене мислел, а тук имаше все пак пушена риба и хляб колкото си искаш, мляко, месо… Но защо Гест не можеше да се довери на спокойствието на Тайтр, който никога не бе грешил, откакто го познаваше? Дивакът вече бе успял да опитоми и гората, защото се учеше от това, което не се случваше, от нападенията, които не идваха.

Но ето, че Хелге се върна заедно с някакъв мъж, в когото Гест веднага разпозна Айстайн Айдисон, исландецът, за когото Клепярн им беше разказвал, техният спасител.

Но Гест видя в този мъж две странни неща. Първо, той беше ужасно млад, може би само с няколко години по-голям от Гест. И второ, нямаше нито един косъм на главата, а с нетърпеливо движение забърса капките вода от гладкия си череп, докато отиваше заедно с Хелге да поздрави учтиво главатаря. Огромният мъж отново кимна бавно, размени няколко думи с тях, след което се концентрира върху момченцето, което си играеше на пода.

Хелге дойде при Гест и Тайтр и им прошепна да го последват навън.

— А яденето? — каза Тайтр с пълна уста.

И картината, помисли си Гест.

 

 

Взеха си обратно оръжията, пресякоха една прясно разорана нива и влязоха в някаква горичка, а Хелге ги зяпаше, сякаш очакваше нещо от тях. Нощта вече беше настъпила. Гест отново се приготви да посрещне това, което можеше да се случи, със същото примесено със страх любопитство, с което беше очаквал падащите стрели. Дъждът валеше тежко над гората, не се чуваха птичи песни, но някъде отдалеч долиташе тътенът на водопад като неразделна част от лошото време. Гест хвана здраво дръжката на брадвата си, щом видя, че Тайтр наполовина му е обърнал гръб както обикновено заставаше, когато искаше да го защити. В същия момент обаче на лицето на Хелге изгря усмивка.

— Това е Айстайн Айдисон — каза той и постави осакатената си ръка на рамото на Гест. — Той е дошъл да ти помогне.

Сега Айстайн изглеждаше още по-млад, макар и да бе висок почти колкото Тайтр и облечен като богаташ. Беше слаб и леко прегърбен, на пояса му висеше колан, а на рамото си беше метнал една обкована със сребро брадва. Върху голия череп бе нахлупена шапка, която подхождаше на дрехата му. През цялото време той гледаше безизразно земята пред себе си.

Гест чу някъде в мрака зад себе си коне. Хелге разказа, че главатарят там вътре се казвал Айнар Айндридасон, наричан още Тетивата, повтори още веднъж, че той се е бил на страната на крал Олав при Сволдер, но Ерик го бил пощадил и дори му дал сестра си за жена.

— Така че това е последното място, където някой би търсил убиеца на Вига-Стюр.

Гест усети, че дишането му се нормализира. Той дръпна Айстайн настрана и му разказа историята си, но много преди да свърши, разбра, че исландецът не е имал ни най-малка представа в какво се замесва. Той през цялото време хвърляше ядосани погледи на Хелге, който бе започнал да се боричка с Тайтр, клатеше отчаяно мократа шапка и не вярваше на ушите си.

— Откъде мога да съм сигурен, че си спечелил на своя страна толкова много добри хора тук и в Исландия?

Гест извади от кесията си знака, даден му от Клепярн — един пръстен, донесен от Миклагард^[1], и Айстайн внимателно го разгледа.

— Братът на Вига-Стюр е бил в свитата на крал Хокун — каза той натъртено. — А аз съм в свитата на сина му Ерик. Така че не само от исландците тук трябва да се страхуваш. Но няма начин да останеш тук при Айнар, защото Хелге не е прав, че Ерик му има доверие. Кралят няма доверие на никого.

— Ничие кралство няма да е вечно — засмя се Хелге, който беше седнал върху Тайтр и го млатеше по гърдите. — Дори това на Ерик.

Айстайн го помоли да стане и да му обясни защо го е домъкнал тук под предлог, че Айнар иска да говори с него. Но Хелге се направи, че не чува въпроса, и Айстайн кимна по посока на Тайтр, който се беше проснал мокър на тревата.

— И той ли е убил някого?

— Не в Норвегия — отговори Гест бързо.

Исландецът помисли малко, преди да измърмори да го последват в гората, където ги чакали четири коня. Те се качиха и тръгнаха към фиорда, след това се прехвърлиха на някакъв кораб. Айстайн каза на хората да гребат към града.

 

 

Гест лежеше в мрака и мислеше за картините — за онзи черен мъж в компанията на двама бели в някаква пясъчножълта палатка, до тях имаше маса с три големи златни топки, които разбира се нямаше как да са злато, а по-скоро някакви плодове, защото всичко, което човек вижда, но не разбира, се запечатва в паметта му и иска своето обяснение, като някакъв страх или глад то вибрира и разрушава спокойния ход на мислите. Но защо не може да види това, което вижда Тайтр, заплахата или безопасността? В момента дивакът лежеше отвън и хъркаше като умиращ вол, докато Гест с нетърпение чакаше сънят да го отърве от глада. Но това не се случи, преди да разбере по дишането на Хелге, че е заспал.

 

 

Продължаваше да е тъмно, когато се събуди, и все така убийствено топло, слънцето светеше някъде ниско, той беше сам и на кораба бе тихо.

Отвори и видя Тайтр да се прилича на слънце с притворени очи, облегнал се на релинга. Не се чуваше друго, освен леките вълни, гласовете на няколко чайки и далечните звуци на града. Отново бяха на пристанището, завързани за кораба на Хелге, но никой от моряците не се виждаше, нито дори Хелге и Айстайн.

— Слязоха на брега — каза Тайтр и Гест с учудване забеляза тревожна бръчка на челото му — той си играеше с тетивата на новия лък и избягваше погледа му.

Гест си спомни как един път в исландските планини го беше попитал откъде е, от кой род и Тайтр беше отговорил „Оттук“, махнал с ръка към простора.

— За какво мислиш? — попита Гест и се нахвърли върху един поднос с храна, който стоеше върху бъчвите до мачтата.

— Мисля — каза големият мъж и продължи мълчаливо да го прави.

Гест го наблюдаваше дъвчейки.

— Отново се чудиш дали да не избягаш? — попита той.

Тайтр го погледна ядосано, но веднага затвори очи.

— Ако хванеш лъка и пратиш една стрела в града, можеш да убиеш някого там — каза Гест бодро.

Но Тайтр не искаше да говори за лъка, помоли Гест да седне и да си трае, вече бил уморен от него и от странните му приказки.

Гест вдигна рамене, отиде на носа на кораба и легна по корем, за да наблюдава града. Слънцето напече гърба му и той заспа, а Тайтр мислеше. Едва следобед видяха някаква лодка да се отделя от кея и да се приближава към тях, в нея имаше само двама мъже — Хелге и Айстайн, последният изглеждаше все така враждебен, но вече малко по-решителен. Той даде на Гест една торба с дрехи и го помоли да ги облече, след което го разгледа, метна за проба една брадва на гърба му, но после я махна. Накрая каза, че Гест може да остане при него през зимата. Гест благодари.

— Ами Тайтр? — попита той.

— Той ще замине с Хелге.

Гест погледна големия мъж, който продължаваше да седи със затворени очи и очевидно вече знаеше за това решение. Отиде и застана пред него в новите си дрехи. Тайтр стана и го погледна подчертано презрително. Гест го попита дали иска да отиде с Хелге на Оркнейските острови. Тайтр се озъби, а мускулите на челюстта му заиграха под рошавата брада. Гест се усмихна и му даде меча, подарък от Торщайн, каза му да вземе и него и така щял да има две оръжия от Гест или дори три, ако броим лъка. Тайтр го пое и го гледа дълго и измъчено.

— Никога не съм имал приятел — каза Гест.

Тайтр отвори бавно уста и каза, че и с него било така.

Гест се обърна към Хелге и му благодари за помощта и добави, че той винаги може да разчита на Тайтр. Тайтр не бил такъв, какъвто изглеждал. Хелге се усмихна и каза, че знае това. Гест му даде половината от парите, които бе получил в Бьо. Хелге не поиска да ги вземе. Тогава вместо тях Гест му даде счупения пръстен, подарък от Хелга, и каза, че това е толкова нищожен подарък, че дори Хелге не би могъл да му откаже.

— Не, прекалено голям е — засмя се Хелге.

— Прав си — каза Гест.

После се сбогуваха, Айстайн и Гест се качиха на лодката и загребаха към брега. Същата вечер Хелге вдигна котва и заплува по фиорда, използвайки лекия източен вятър.