Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (17)

Би трябвало да излизаш по-често

Мистериозният целуващ я по устните нов „приятел“ на Мел разтърси света ми из основи. Ако аз бях земята, то Роб 1 би бил метеорит, чийто удар е изместил оста ми на въртене, предизвиквайки нов ледников период. Не можех да повярвам, че Мел е решила да ми намери заместник толкова скоро — само месец след раздялата ни, да не говорим, че беше платежоспособен красавец, успешно проправящ си път нагоре по обществената стълбичка. Къде бе останало скърбенето? Това е основният проблем с жените, заключих, никакво чувство за благоприличие. Най-много ме болеше, че на мен изобщо не ми беше хрумнало, да почувствам нужда от заместничка на Мел. Такъв глупчо си!

Чудех се дали просто аз не разсъждавам неблагоразумие. Какъв ли беше благоразумният период на скърбене след смъртта на една четиригодишна връзка според „нормалните“ хора? За да разбера, проведох (донякъде) научна анкета сред приятелите, роднините и колегите си.

Статистически институт „Дъфи“ за проучване на любовните връзки получи следните резултати:

Дан: „За жена като Мел? Минимум три месеца. Има някаква грешка, приятел. Оня тип трябва да е бил брат й. Какво? Според теб тя няма брат? Още по-добре, пич. Значи е бил отдавна изчезналият й брат.“

Чарли: „Трудно ми е да си спомня за съществуването на някакви жени преди Върни, но съм съгласен, че за връзка като вашата три месеца изглеждат стандартния минимум.“

Грег: „За да се възстановят след подобна връзка, жените се нуждаят от поне шест месеца, с тенденция тези месеци да се удължават безкрайно. Виж, за нас, мъжете — колкото по-скоро, толкова по-добре. Това не е въпрос на сексизъм, а на гени — жените имат нужда от дългосрочна сигурност, докато на мъжете им дай да се забавляват. Така стоят нещата.“

Върни: „Въпреки че в момента съм бременна и следователно разсъдъкът ми не си е съвсем на мястото, ще ти кажа следното: жените могат да правят каквото си искат и когато си искат, защото мъжете са тъпи.“

Майка ми: „Достатъчно дълго, за да си излекуваш раните, но не прекалено, за да не се докараш до депресия.“

Като изключим отговора на сестра ми (Грег изобщо не е необходимо да бъде споменаван), анализът на резултатите от проучването ме доведе до заключението, че Мел все още би трябвало да скърби. Явно бе допуснала грешка в изчисленията си и скитосваше нагоре-надолу с новото си гадже, когато всъщност, според консервативните разбирания, от преодоляването на връзката ни я деляха още около шест седмици.

Едва началото на май е, маце! Предполага се, че все още би трябвало да скърбиш по мен и то поне до август!

До този момент се бях справял с липсата на Мел доста добре — все едно беше заминала на почивка и щеше да отсъства дълго. Но когато я видях с Роб 1, нещата придобиха болезнено реални измерения и в момента изпитвах болка, каквато не бях предполагал, че съм способен да изпитам някога. В миналото, когато се бях разделял с гаджетата си, просто изчезвах напълно от живота им и ми беше лесно да си представя, че и те просто престават да съществуват. Но това мое глупаво „нека останем приятели“, обсебило мислите ми означаваше само, че безкрайната болка в сърцето ми занапред ще става само все по-силна, вместо да отминава с времето.

Не беше честно само аз да скърбя. Но, от друга страна, се чувствах длъжен. Така че реших за известно време да се отдам изцяло на скръбта си. Обадих се на работа, че съм болен, отложих всичките си представления за идната седмица и поглъщах пакет след пакет карамелизирани пуканки, зяпайки тъпи дневни телевизионни предавания. Дори възприех униформа, състояща се от халат и тъмносинята пижама от „Маркс & Спенсър“, която майка ми ми бе подарила за Коледа. Тогава й бях казал, че едва ли някога ще ми потрябва, тъй като спя гол, и много ясно си спомням думите й: „Вземи я все пак. За всеки случай.“ Сега вече знаех какво е имала предвид.

През онази седмица просто се разпаднах. През няколко дни Дан, Чарли и Върни се опитваха да ме измъкнат от меланхолията ми, но аз все им отказвах, оправдавайки се, че това е само временно положение, през което трябва да мина, ако искам да стигна до другия бряг.

Това се случи в два часа в неделя следобед — около осем дни след като бях решил да се отдам на скръбта си. Не че болката бе отминала — напротив, все още си стоеше там — но като че дните, прекарани в траур, ме бяха научили да се примирявам и да живея с нея.

Устроих среща на брадичката си с една дамска самобръсначка „Бик“ (сладостта на отмъщението — Мел постоянно се опитваше да ме разубеди да се бръсна с нейните самобръсначки за крака), натиках траурната си униформа в пералнята и гол се отправих към душа, където символично отмих скръбта от себе си. И докато втривах в скалпа си шепа от зарязания от Мел подхранващ шампоан за всекидневна употреба „Гарние“, взех решение. Решение да се променя. Да стана ерген като Дан — прелъстителен жребец, за когото жените отдавна нямат никакво значение; добродетелен пич, способен на всичко в името на не-обвързването.

Това, което ми беше необходимо като за начало, за да вляза в ролята си на прелъстителен жребец, бе да си осигуря кобила. Прерових бележника си от А до Я и обратно, търсейки някоя стара позната, която попада в категорията. Два пъти. Никоя от тях не попадаше в категорията, още когато се бях запознавал с тях и бе прекалено оптимистично да се надявам, че нещата са се променили през четирите години, в които бях вън от играта.

Когато попаднах на визитката на Алекса, дълго и сериозно обмислях дали да се опитам да й се обадя. Тя не те ли беше нарекла „сладък като малко изгубено момченце“? — обади се нетърпеливо егото ми. „Нали си спомняш, че това е най-секси ТВ водещата в момента“. Истината беше, че егото ми се нуждаеше именно от нея, за да преодолее удара, нанесен от Роб 1. Но ми трябваше малко практика — няколко кръгчета из квартала — за да вляза във форма, преди да се впусна в олимпийския маратон, наречен Алекса.

С Дан обсъдихме проблема над препечени филийки и бира (неговата идея за пир в чест на завръщането ми сред живите) и скоро достигнахме до перфектното решение не само за мен, но и за тях двамата с Чарли. Оставаше само да убедим Чарли.

— В никакъв нощен клуб не отивам!

Беше по-късно същия следобед. Двамата с Дан се намирахме у Чарли и слушахме как отхвърля перфектния ни план. Чарли беше седнал на ръба на огромното канапе в дневната си и ни зяпаше, като че сме си изгубиш умовете някъде по пътя между Мъсуел Хил и Крауч Енд. Ето в такива моменти разликата във възрастта между Чарли и нас ставаше осезаема. На тридесет и четири, той бе убеден, че е оставил далеч зад гърба си безмозъчните младежки прояви и представляваше един от малкото живи примери на чувстващ се комфортно улегнал мъж на средна възраст.

— Нощен клуб, а? — реши да го предизвика Дан. — Да не би още да живееш в шестдесет и втора, дядо? „Нощните“ клубове, както ги нарече, отдавна са изгубили онази част от наименованието си, която означава „не-дневен“. Би трябвало по-честичко да излизаш.

— Добре де… Не отивам в никакъв… — Чарли се поколеба, като че всеки момент щеше да му се догади — … клуб. — Почака малко, за да види какъв ефект ще има произнасянето на думата. — Не мога да повярвам, че ме накарахте да произнеса това. Що за нелепи думи се употребяват днес? Няма ли вече нормални кръчми и дискотеки? Като че сме тръгнали на голф или на учредително събрание. Мразя прогреса, да знаете. Човек вече не може да говори спокойно, без да се страхува, че ще го вземат за стар глупак.

С Дан се спогледахме съжалително.

— Съжалявам, момчета. Твърде стар съм за това. Вижте ме само.

Погледнахме го. Въпреки че лицето му беше все още младежко, тялото му го издаваше. Брачното щастие бе закръглило талията му, както годините прибавят нови пръстени към дънерите на дърветата. Но и двамата бяхме твърдо убедени, че някъде дълбоко в него се крие бесен тийнейджър, зажаднял за купон. Само трябваше да го открием и да го пуснем на свобода.

— Няма нужда да ни го натякваш — опита се да го ободри Дан. — Всичко сме предвидили. Една ергенска вечер малко ще ти отвлече вниманието от бебето. Дъфи ще позабрави сагата „Мел“, а аз, стискайте палци, ще престана да мисля за Мийна и тъпата покана за сватбата й.

— Помисли си само — ергенска вечер — окуражих го и аз. — Точно по лекарско предписание.

Подготовката за вечерта отключи цяла орда спомени. Спомени от времето преди Мел. Дори от времената, когато бях на седемнадесет и всяка съботна вечер потенциално можеше да се превърне във Вечерта на живота ми. И всяка седмица следният ритуал се повтаряше до най-малката подробност:

1. Гледане на „Среща с непознат“.

2. По време на рекламната пауза някой от по-организираните ми приятели се обажда с предложение къде да ходим тази вечер.

3. С Върни се сбиваме кой да влезе пръв в банята. Аз губя и трябва да я чакам цял час, докато се изкъпе и накрая откривам, че е използвала всичката топла вода. Докато взимам бърз душ с почти студена вода, се обажда още някой приятел и оставя на майка ми съобщение кой ще идва, къде и кога е срещата.

4. Цялата банда се събира в Холибуш, който се намира точно зад колежа ни, с половин час по-късно от уговореното, всички докарани в дрехи, с които си мислим, че изглеждаме на по осемнадесет и окъпани в „Пако Рабан“.

5. След по няколко питиета, разговори на висок глас и няколко отрязвания от страна на мадамите от девическото, взимаме автобус до центъра и се запътваме към някой клуб с пълното съзнание, че три четвърти от нас няма да успеят да влязат.

С две думи ето в какво се състоеше смисъла на тези съботни вечери: приятелство, издокарване и безграничен оптимизъм.

Срещнахме се с Чарли в девет в „Хавершам“, половин час след уреченото време. От израза на Чарли заключих, че въпреки противенето му по-рано следобед, е не по-малко развълнуван от мен. Дори Дан, чиито съботни вечери никога не са били толкова рутинни, като че тази вечер беше нащрек. Като че се бяхме наговорили да се преструваме, че последните десет години изобщо не са ни се случвали. Чувството беше невероятно. Бяхме в толкова приповдигнато настроение, че дори решихме да поканим с нас и Грег, който случайно се бе отбил в „Хавершам“. Идеята толкова го ентусиазира, че взе такси до тях, успя да вземе душ, да се преоблече и да се върне за половин час. След като всички вече бяха на линия, бяхме готови за старт.