Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (24)

Синьо

Таксито спря пред жилището на Мел. Седях вътре, без да помръдвам, а мислите ми бяха заети със следния проблем: как, по дяволите, ще й съобщя, че не искам просто да вечеряме заедно, а да прекарам остатъка от живота си с нея. Погледнах през прозореца, търсейки вдъхновение. Малката й кола блестеше на уличната светлина, покрита от дъждовни капки. Но лъскавото возило на Роб 1 не се виждаше никакво. Най-вероятно е дошъл с такси, за да може да пийне, реших. Това ме накара да се замисля за бутилката вино, която носех. По време на пазаруването с Алекса, под въздействието на някакъв импулс към безразсъдни и непредсказуеми действия, прихванат от нея, бях грабни тази бутилка напосоки от щанда в „Селфриджис“. Удоволствието ми струваше 17.99 лири. Което означаваше, че би било най-добре съдържанието на бутилката да се окаже най-невероятното вкусово преживяване на света — в противен случай, щях да отида и да си поискам парите обратно.

Стига си се мотал, г-н Дъфи. Сега или никога!

Стоях на тротоара и гледах как таксито се отдалечава. Краката ми бяха омекнали, като че ли бях пробягал цялото разстояние до тук. Невероятно. Изобщо отказваха да ме слушат. В допълнение към това чувствах някакъв странен метален вкус в устата си и с всяко преглъщане имах чувството, че ще повърна. Приех това за добър знак, тъй като означаваше, че съзнателната и подсъзнателната ми същност са постигнали съгласие, че влизат в изключително важен нов етап от съществуването си.

Позвъних на звънеца и зачаках, репетирайки различни варианти на предложение за женитба, така че, когато моментът настъпи, да бъда поне добре подготвен откъм думи.

Обичам те, Мел. Ще се омъжиш ли за мен?

Става.

Мел, държах се като глупак. Ще станеш ли моя съпруга?

Не е зле, но малко мелодраматично.

Скъпа, виждам себе си в костюм, теб — в бяла рокля, а свещеника — в каквото там си пожелае.

Стига бе. Да не съм Джон Траволта случайно?

Затворих очи, поех дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. Най-накрая чух прищракването на ключалката и отворих очи. Пред мен стоеше Мел. И плачеше.

— Какво се е случило? — възкликнах, забелязвайки следите от размазана спирала по лицето й. — Добре ли си?

Тя избърса една търкулнала се сълза с ръка.

— По-добре влез.

Последвах я по стълбите до всекидневната, чудейки се какво може да се е случило. Първоначално реших, че по всяка вероятност се е скарала с Роб 1, но нещата изглеждаха по-сериозни. После ми хрумна, че е възможно да се е случило нещо с родителите й. Преди няколко години майка й бе преживяла сърдечен удар и оттогава от време на време й се налагаше да лежи в болница.

— Добре ли си? — попитах отново, когато влязохме в дневната. — Да не би да е станало нещо с родителите ти?

— Не — отговори Мел, — добре са.

Оставих бутилката вино на масата и огледах стаята за следи от присъствието на Роб 1.

— Къде е Роб?

— Той… беше тук… — Мел седна на канапето — … и си… тръгна.

Седнах до нея, обзет от непреодолимото желание да я прегърна силно.

— Да не би да сте се скарали?

— Може и така да се каже.

— Съжалявам, че се е случило — казах тихо. И колкото и да е парадоксално, наистина беше така.

— Не е нужно да ме лъжеш, Дъф — усмихна се Мел тъжно. — Нямам нужда от това. С Роб така или иначе доникъде нямаше да стигнем. Знаех си го от самото начало. Най-смешното е, че бях с него само защото той е пълна твоя противоположност. Както и да е. Не заради него плачех.

— Не разбирам — преместих се по-близо до нея. — Какво все пак те разстрои така?

— Бременна съм — каза Мел, гледайки ме в очите.

Опитах се да осмисля думите й, но смисълът като че ми убягваше. Като че мозъкът ми бе блокирал. Не реагирах по никакъв начин. Останах напълно спокоен. Не казах нищо. Не бях в състояние да изрека и една дума. Не чувствах нищо и не чувах почти нищо, освен ударите на собственото си сърце.

— Преди да си попитал — не, не е на Роб — каза Мел. — Практически невъзможно е. Наречи го старомодност, ако искаш, но не можех да легна с някой, когото не обичам. А определено не обичах Роб.

— Кога научи?

Мел погледна часовника си.

— Преди три часа и двадесет и седем минути. Не че съм броила всяка минута. Цикълът ми закъсняваше с повече от седмица. И преди се е случвало, но този път като че си знаех. Купих си три теста — от три различни марки. Жена като мен не би се задоволила с по-малко от три независими мнения — тя се засмя тихо, стана, отиде до камината и взе нещо от плота й. — Мислех си да си ги запазя за спомен. — Тя разгъна някаква салфетка и подреди трите тестерни лентички една до друга на масата. — Синьо. Синьо. И пак синьо. Бебе без съмнение.

Погледна ме очаквателно. Беше мой ред да кажа нещо. Всичко, което успях да отроня бе:

— Мислех си, че сме…

— Такъв е животът — отряза ме Мел. — Случват се подобни инциденти.

Тя стана и започна нервно да крачи из стаята.

— Ако за теб това е шок, Дъф, съжалявам. Но искам да знаеш, че за мен беше още по-голям. Това преобръща наопаки целия ми живот.

— Чуй ме, Мел — прекъснах я. Трябваше да кажа нещо. Трябваше да й кажа, че я обичам. Че искам да бъда с нея. Че каквото и да се случи, ще се справим с него заедно. — Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Само да си посмял! — изкрещя тя и отново избухна в сълзи. — Сега говоря аз, Дъфи. Писнало ми е да ме прекъсваш. Искам поне веднъж да замълчиш и да ме чуеш! — Мел затвори очи и нос дълбоко въздух. Когато заговори отново, гласът й бе много по-спокоен. Искам да знаеш, че вече съм решила, че ще задържа бебето. Но също така трябва да ти е ясно, че не може да става и дума за това, да се съберем отново. Това искаше да ми кажеш, нали? Хайде да се съберем?

— Не си права, Мел. Изобщо не е така. Искам да се върнеш при мен. Затова дойдох — да ти го кажа. Затова Алекса не е тук. Защото искам да бъда с теб.

— Стига, Дъфи! Просто млъкни. Не ме ли чу какво ти казах? Не искам от теб да постъпваш правилно. Не искам да се събираме отново, само защото съм бременна. Исках да бъдем заедно заради любовта си, но вече е прекалено късно. Не е ли странно? Откакто сме се разделили, нито веднъж не съм ти казала, че те обичам. А преди си казвахме „обичам те“ всеки ден. Когато се разделихме, това престана и ми липсваше повече от всичко друго. Вместо това започнахме да си казваме, че „ни е грижа“ един за друг и че „имаме нужда“ един от друг. Е, аз те обичам, Дъфи. Обичам те толкова много, че се плаша от това. Но вече не мога да направя това, което искаш. Просто не мога.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Опитвам се да ти кажа, че въпреки че те обичам, между нас всичко свърши. Опитвам се да ти кажа, че в този момент дори присъствието ти тук ми е в тежест. Опитвам се да ти кажа, че нещата се промениха и вече не можем да ги контролираме. Винаги съм се опитвала да правя това, което е най-добре за двама ни, но сега дойде време да мисля най-вече за себе си.

Погледнах я в изпълнените й със сълзи очи и разбрах, че е твърдо убедена във всяка изречена дума. Моите очи също започнаха да се пълнят със сълзи. Ако знаех, че съществува и най-малкият шанс да променя решението, бях готов да прекарам всяка секунда от живота си в опити да я убедя. Но тя никога нямаше да ми повярва. Не. Ситуацията бе непреодолима. От начина, по който говореше и ме гледаше, ми стана ясно, че е издишала дебела стена между нас, с цел да се предпази. И че никога няма да успея да я съборя.

Стоях пред нея с бръмчаща от всякакви блъскащи се мисли глава и с преливащо от любов сърце и молех:

— Моля те, Мел. Умолявам те. Има ли нещо, което мога да направя, някакъв начин да променя решението ти?

— Не — отговори тя. — На някои неща просто им е писано да не се сбъднат.