Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (9)

Преходният скелет

Между последната ми приятелка и Мел имаше кратък преходен период — около две седмици. Това не се броеше за особено значителен скелет, тъй като съществуването му се дължеше на факта, че изобщо не ме бива да разкарвам гаджета. Казваше се Аманда и беше комичка. Срещнахме се по време на едно представление на фестивала в Единбург. Тъй като живееше в Манчестър, се виждахме само през уикендите. Което си беше удобно, защото, макар и да беше забавна, тя определено не беше най-добрият ми избор на приятелка.

След като срещнах Мел, се опитах да й кажа, че между нас всичко е свършило по единствения начин, на който бях способен — престанах да й се обаждам и когато идваше в Лондон да ме види, бях вечно намръщен и мрачен, но тя реши, че просто се правя на загадъчен. Веднъж дори й казах: „Виж, Аманда, съжалявам, но всичко свърши. В момента излизам с друго момиче“. Но в нейното съзнание това само подсили впечатлението, че съм предизвикателство, на което не може да устои.

Най-накрая се наложи да се обърна за помощ към Дан с неговите виртуозни способности за зарязване. Което, разбира се, беше грешен ход. Изключително грешен. Дан й каза, че съм умрял. Когато един ден Аманда цъфна в стария ми апартамент в Ууд Хил, Дан, който я бе забелязал през прозореца на дневната ми, й отвори вратата с намокрени с чешмяна вода очи. И вкарвайки в действие най-добрите си актьорски умения, изхлипа: „Аманда! Не чу ли? Дъфи загина миналата седмица при ужасен инцидент. Ремонтирали кметството на Ламбет и докато минавал, някаква тухла паднала и го убила. На място.“ Тя естествено му повярва, както бихте му повярвали и вие (кой е способен да си измисли подобно нещо?) и дори пожела да дойде на погребението, но Дан й каза, че ще бъде само в тесен семеен кръг.

Трябваше да бъде перфектно — да остана увековечен в съзнанието на Аманда като Трудния Мъртъв Приятел. Тя щеше да забрави всичко лошо за мен и да си спомня само хубавите моменти. Но с моя късмет три седмици по-късно се сблъсках с нея в един клуб на площад Хокстън, където бяхме отишли с Мел. Аманда не каза нищо, но заплашителният й манчестърски навъсен поглед говореше вместо нея.

Мел моментално усети омразата, която струеше от Аманда, и ме попита коя е. Аз й казах първото, което ми дойде наум: „Секс маниачка. На комиците понякога им се лепват такива.“

В своя защита за това застъпване мога да кажа, че това не го броя за нечестност спрямо Мел, тъй като, в края на краищата, се опитвах да постъпя правилно.