Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (6)

Дори Носферату се усмихна

Вече бяха минали девет дни, откакто не бях чувал Мел. Съветите на майка ми, сестра ми, зет ми и съквартиранта ми се блъскаха непрекъснато в главата ми и ми причиняваха главоболие. Не можех да се отърва от чувството, че на двадесет и осемгодишна възраст трябва сам да реша проблема си, а не да чакам на роднини и приятели. Именно затова прецених, че е време, макар и с не съвсем изяснено мнение относно брака, да поговоря с Мел и заедно да достигнем до решение, което ни устройва и двамата.

— А, ти ли си бил?

Персоната, която отвори врата на Мел, бе Джули — единственият човек в света, в чиято уста думите „А, ти ли си бил?“ звучаха като „Дано вечно гориш в ада, боклук такъв!“. Това, че тя отвори вратата, беше лош знак. Този факт можеше да означава само, че откакто Мел ми бе предложила да се оженим, Джули прекарваше всяка секунда с нея и се занимаваше единствено с очерняне на Доброто ми име.

Джули, която тайничко, за собствено забавление, наричах Носферату, Принцеса на мрака, беше най-добрата приятелка на Мел и мой смъртен враг. Когато се запознах с нея, се бях превърнал в топка нерви, тъй като Мел ми бе казала, че ако премина през изпитанието „Джули“, срещата с родителите й ще ми се стори като детска игра. Така че на вечерята у Джули, над задушените стриди с пикантен сос, наблюдавах как тя отбелязва и събира наум точки — в мой минус, докато аз, в процеса на разговора, постепенно разкривах, че: съм на временна работа (–4), прекъснал съм следването си (–2), вечно съм без пукната пара (–6), смятам, че това да забавляваш хората от сцената в дъното на кръчмата е добра кариера (–4) и не правя почти нищо, за да променя който и да е от тези събиращи минусови точки факти (–10).

Към края на вечерта и за двама ни с Мел стана ясно, че съм се провалил на теста с рекорден брой отрицателни точки. Спомням си, че тогава си помислих: „Ако по някакъв начин представянето ми тачи вечер ми се размине, то родителите на Мел със сигурност ще ме намразят в първата секунда“. Но тъй като Джули обичаше Мел така, както Тел ма обича Луиз, макар и без лесбийския подтекст, заради нея зя склони да ме приеме като някакъв лош навик — като гризаното на ноктите или да забравяш да си измиеш ръцете, след като си бил в тоалетната — от който Мел не може да се отърве.

Джули беше сгодена и живееше с Марк, който доста ми допадаше, като се изключи фактът, че бях безкрайно потиснат от успеха му. Той правеше видеоклипове на безсрамно известни групи. Пътуваше непрекъснато по разни лъскави места, а на всичкото отгоре беше и с две години по-млад от мен — за което му завиждах безкрайно. Марк беше от хората, които знаеха как да надхитрят живота. Докато аз съм пиел сайдер в парка и съм се задявал с момичета на моя акъл, той като тийнейджър снимал късометражни на Супер 8^[1]. Между нас нямаше абсолютно нищо общо. От време на време четиримата излизахме заедно и той се опитваше да подхване с мен разговор за високоскоростни спортни коли, планински екскурзии в Китай или последния си видеоклип. Но всеки път без изключение аз го зяпвах безизразно и отчаяно се надявах да ме попита какво се е случило в последните епизоди на „Ийст Ендърс“^[2], така че да успея да се включа в разговора. Взети заедно, Марк и Джули представляваха съвършената двойка. Но от тях нямаше измъкване, тъй като, обикновено по настояване на Джули, с тях упражнявахме „съвместно излизане по двойки“. Така и не разбрах защо толкова настояваше да правим разни неща заедно. Като че ли след като бяха двойка с Марк, не им беше позволено да се виждат с други хора, освен с двойки, да не би да се заразят от ергенска болест.

— Как си, Джулс? — попитах весело. Повече от всичко на света Джули ненавиждаше да я наричат, „Джулс“. — Ще ме пуснеш ли да вляза, или напротив?

Джули предпазливо отвори вратата към общото преддверие и ме пусна да вляза, въпреки че се колебаеше дали да го направи.

— Какво искаш?

— Просто наминах, за да се запозная със седмичния ти списък на нещата, които не одобряваш у мен.

— Колко време имаш? — изсумтя тя, отмятайки изрусен кичур от очите си.

— Колкото искаш — отвърнах надменно аз.

Влязох и двамата заехме позиции в антрето като каубои от старите уестърни. Докато се взирах в предизвикателните й сини очи, се сетих за нещо, което навремето бях чел в някакво списание. Там пишеше, че когато две животни се гледат в очите по-дълго от минута, по законите на природата те или ще се сбият, или ще се сношат. Мисълта за сексуална близост с Джули дотолкова наруши душевното ми равновесие, че започнах да се усмихвам нервно.

— Като за начало — каза Джули, без да обръща внимание на ухилената ми физиономия, — си едно егоцентрично прасе. Не изпитваш и капка уважение към Мел и нейните чувства.

— После?

— Нямаш и капка чувство за отговорност.

— Друго?

— Въртиш си очите по отвратителен начин.

— Друго?

— Всичко останало в живота ти заема по-предни позиции от Мел.

— Бръммммм! — имитирах досадния звук от викторината „Минута е много“ по Радио 4. — Повторение. Ако се замислиш, ще установиш, че да поставям всичко в живота си преди Мел е същото, като да съм егоцентричен.

Джули се намръщи буреносно. Сега вече наистина се ядоса, изглеждаше невероятно красива, което ме развесели.

— Типично за теб — така да извъртиш нещата…

— Изобщо не ме познаваш, Джули — прекъснах я. — Само си мислиш, че ме познаваш. Уважавам Мел и чувствата й и далеч не я поставям на последно място в живота си… — направих кратка пауза. — Признавам, че понякога оставям дъската на тоалетната вдигната, което може и да определиш като липса на чувство за отговорност, и определено си въртя очите, но това не ме прави Дарт Вейдър обут в дънки, нали така?

Джули се нацупи като булдог, сдъвкал оса.

— Не знам какво изобщо е намерила в теб… — започна тя гневно, но гласът й внезапно затрепери. Гащички, мислех си нервно. Ако не ме разкъса на парчета, може би в крайна сметка ще се стигне до секс. За щастие, разбрах какво спря изведнъж гневния й изблик. Беше Мел.

— Вие двамата — въздъхна Мел. — Не можете ли да престанете поне за малко?

Джули хвърли към мен буреносен поглед, като че искаше да каже „Той започна пръв“ — като капризно момиченце, а в това време на лицето ми разцъфна ангелска усмивка с надежда да се разтопи, да избухне спонтанно или каквото там се случва с претърпелите поражение вампири.

Мел беше облечена в съботния си екип за пазаруване — джинси, бяла тениска и дълга жилетка с качулка. Беше се подстригала и новата прическа правеше лицето й още по-красиво. Устоях на импулса да й кажа колко зашеметяващо изглежда, за да не си помисли, че се опитвам да й се подмажа. Вместо това й се усмихнах, с надеждата, че по този начин ще успея да й покажа оценката си. Мел обаче не отвърна на усмивката ми. Изражението й с нищо не подсказваше дали одобрява или не появата ми в антрето й, но начинът, по който отегчено седна на най-долното стъпало, ясно показа, че далеч не е благоразположена към моето присъствие.

— Как си? — попита ме внезапно.

— Добре — промърморих. — А ти?

Мълчание.

— Как е работата?

Мълчание.

Мразех такта ситуации. Исках да престане да ми се сърди.

— Знаеш ли колко те обичам? — казах и коленичих пред нея.

— Вече съм го чувала — тя свали жилетката си. — Това ли е всичко, което ще ми кажеш?

Погледнах я в очите, опитвайки се да намеря истинската Мел. Тази, която седеше пред мен беше Студената Мел — алтер его, до което тя понякога прибягваше, когато искаше да не ми прощава неща, които знаеше, че не трябва. Вярно е, че Мел понякога беше прекалено мека, а и аз може би си заслужавах това жестоко отношение, но въпреки всичко малко прекаляваше. Престъплението да не знаеш кога да се ожениш за постоянната си приятелка бе съвсем отскоро в кодекса и ми се струваше, че всичкото молене, влачене по корем и умилкване, на което се бях подложил през изминалата седмица, е достатъчно наказание.

Реших да изчакам, без да казвам нищо. Мълчанието беше толкова неловко, че дори Джули почувства внезапна нужда да изчезне нагоре към апартамента на Мел под претекста, че иска чаша вода. Колкото повече мълчах, толкова повече Студената Мел гледаше през мен, като че изобщо не съществувах. Скоро цялата ми гузност от моето отношение към нея отстъпи място на гняв и възмущение. Фактът, че съм прегрешил, вече нямаше значение. Нещата не опираха до извинения, оправдания и обяснения. Единственото, което имаше значение, бе победата.

— Няма смисъл — въздъхнах. — Явно не си в подходящо настроение за разговори. Добре. Ще дойда друг път.

1–0

С един-единствен замах успях да изляза на предна позиция: да поставя нещата на морална основа, да омаловажа чувствата й и да се изкарам единствения оцелял разумен човек на цялата земя.

— Не можеш да допуснеш, че си в състояние да направиш грешка, нали? — отговори Мел. — И не ти достига мъжество да си признаеш, когато сгрешиш.

1–1

Е го, че вече тя имаше предимство. Превзе моралната основа, а която така се бях вкопчил. Изтъкна слабите ми страни и опетни мъжествеността ми. Изобщо се опита да ме изкара пълен глупак.

— Както и да е — въздъхнах нетърпеливо, което на езика на спора означаваше „Изобщо не ми е до спорове с теб“. 2–1. Сега вече победата ми е в кърпа вързана, помислих си злобно. В този момент Мел се разплака.

Не беше честно. „Както и да е“ не е фраза, заслужаваща сълзи. Мел ме измами, като използва кофа „сълзи“ без дори да съм ги провокирал. Повечето от сериозните ни спорове завършваха със сълзи. Тя казваше нещо ужасно, аз и отвръщах с нещо не по-малко ужасно. Тя се разплакваше, аз се чувствах гузен. Сълзите бяха тайното й оръжие, срещу което бях беззащитен. Някой ден, реших, ще въвлека Мел в спор и ще избухна в сълзи, преди тя да е успяла да го направи, просто за да й покажа дали е добре.

Мразех, когато Мел плаче. Искаше ми се да я прегърна и да й кажа, че съжалявам, но тя със сигурност щеше да отхвърли помирителния ми жест. Вместо това се стрелнах покрай Джули, която се бе завърнала, за да наблюдава вълнуващото представление на двама души, които не си говорят, кимнах й снизходително и отворих вратата.

Вече — мислено — се бях понесъл надолу по улица „Клапам Хай“, горчиво оплаквайки съдбата си, че никога няма да успея да разбера женете и странното им поведение, когато Мел извика след мен:

— За какво дойде тук, Дъфи? За да ми покажеш до каква степен не мога да те понасям ли?

Опитах се да намеря думи да й отвърна с нещо не по-малко ужасно, но за щастие болката в гласа й ме върна към здравия разум и най-ужасното, което успях да измисля в пълното си отчаяние, беше:

— Дойдох да ти кажа, че да, искам да се оженя за теб.

Това всъщност си беше лъжа.

Е добре, не чак лъжа, но не съвсем истина.

Да кажем деветдесет и седем процента истина и три процента пълна измислица.

Наистина исках да се оженя за нея. Но не точно сега — все още не. Но думите, които произнесох, но някакъв начин като че изскочиха от устата ми, вече бяха казани и сега почти се гордеех с тях. Така и никога не съм разбирал как хората успяват да взимат решения от подобна величина „Хайде да си родим дете“, „Хайде да се оженим“, „Хайде да се самоубием“ Монументални, променящи живота решения, от които няма връщане назад. Винаги съм вярвал, че се изисква определен вид сила и определен вид натура, за да успееш да кажеш „Хайде да се оженим“ Така че бях доволен, че дори аз — метафорично казано хилавият слабак в свят, пълен с емоционални гиганти, успях да се вредя.

Студената Мел изчезна на секундата, капо и моето въплъщение на Глупчото. На тяхно място се появиха онази Мел, която познавах и толкова много обичах, и добрият стар аз, който смяташе, че Мел е най-доброто нещо на света след препечените филийки. Тя се затича към мен, прегърна ме здраво и за пръв път от много време ме накара да се почувствам като истински мъж. Докато ме целуваше страстно отново и отново осъзнах, че току-що съм успял да направя мечтите й реалност. Де да беше винаги така лесно да направиш хората, които обичаш, щастливи, помислих си. Понякога си мислех, че единствената причина да съществувам, е да пълня живота на хората, които обичам, с разочарование. И бях безкрайно доволен да установя, че съм способен и на обратното.

Бях щастлив.

Мел беше щастлива.

Дори Носфероту като че се усмихваше.

Всичко щеше да си дойде на мястото.