Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (5)

Не съм ти майка!

Прибрах се вкъщи късно вечерта. Първото, което направих, бе да проверя телефонния секретар — нищо. Сърцераздирателното съобщение, което бях оставил на секретаря на Мел, явно не бе успяло да размекне сърцето й. Съквартирантът ми Дан лежеше на канапето и гледаше вечерните новини, потънал в мълчание.

— Добре ли си, пич? — попитах и седнах на креслото в отсрещния ъгъл на стаята.

— Да, предполагам — отговори той умърлушено, с лице, притиснато към възглавничката. — Получих нещо по пощата днес — посочи към един плик, захвърлен на пода насред стаята.

— Какво е?

— Прочети и ще разбереш — каза Дан, без да сваля очи от телевизора. — Шибана работа.

Вдигнах плика от пода. В него имаше покана за сватба — на кремава хартия със златни релефни букви. Зачетох на глас.

— Мийна Еймъс и Пол Мидфорд имат удоволствието да поканят Даниъл Картър (с придружител по избор) на сватбата си… — спрях, в момента, в който ми просветна какво означаваше всичко това. — Бившата ти приятелка се жени?

— Така изглежда. Него също го познавам. Беше в групата ми по актьорско майсторство в университета в Манчестър. Няколко пъти съм го гледал в „Законът“ и „Жертва“^[1]. Бездарно копеле. Никога не съм го понасял. Не беше в състояние да познае Ибсен, нещастникът.

— И защо Мийна те кани на сватбата си?

Дан повдигна рамене и смени канала.

— Имам предвид… май не се разделихте в особено добри отношения, нали така?

— Точно така — каза Дан. — Както казах преди малко, шибана работа.

— А и не е ли малко рано да изпращат покани, при положение че тук пише, че ще се женят през септември?

— Знам. Но тя винаги е обичала да планира нещата.

Мийна бе последната жена в живота на Дан, към която можеше да се приложи определението „приятелка“. Бяха се запознали в университета и допреди година живееха заедно в апартамента, който сега аз споделях с Дан. Навремето при всяка среща с Мийна оставах вцепенен от ужас. Беше пълна откачалка, винаги на обратно и към края на връзката им с Дан беше вечно с извит гръб, оголени зъби и извадени нокти. Не можех да я виня. Доколкото можех да преценя нещата, в момента, в който бяха започнали да живеят заедно, Дан се беше посветил на мисията да провери доколко може да издевателства над късмета си. Разбра в деня, в който се разделиха.

По онова време Дан работеше почасово като охрана между представленията си, а Мийна — като дизайнер на декори в един театър в източен Лондон. В онзи фатален ден аз бях на гости на Дан и се опитвахме да измислим някакъв не по-малко душепогубващ начин за печелене на пари от временната работа. Не ми беше известен само фактът, че същата сутрин той обещал на Мийна да изчисти апартамента, тъй като родителите й щели да идват на гости. Така че, когато тя се прибра по-рано от работа и завари умивалник, пълен с мръсни съдове, мен — спящ на канапето, и Дан, зяпащ „Обратно броене“, наистина излезе от кожата си.

Дан може и да има много недостатъци, но не беше толкова глупав, че да не забележи назряващата буря. Въпреки че не си призна, според мен по този начин той се опитваше да избута нещата до край и да покаже на Мийна, че вече не иска да живее с нея. Предполагам, че Дан си искаше предишния живот и то на секундата. Мисля, че разчиташе, че присъствието ми в апартамента по време на шевния изблик на Мийна, щеше да направи прехода от съществуващата им връзка към нейното ликвидиране възможно най-безболезнено. Но нали знаете за сметките без кръчмаря? Не било писано.

— Не ти, аз — обясни Дан след петминутно конско, което Мийна не само че не успя да се въздържи да прочете, за да не ме поставя в неудобно положение, а вместо това разкри информация за подчаршафните дейности на Дан, която предполагам и двамата предпочитахме да запази за себе си.

— Разбира се, че си ти — каза Мийна предизвикателно. — В тази връзка има място само за един себелюбив, егоцентричен, егоистичен, вманиачен, страдащ от фобия към дълготрайните връзки, скатаващ банята мръсник и това си ти.

— Скатаващ банята?

— Скатаващ банята.

— Кого наричаш „скатаващ банята“?

— Теб, гадна, нечистоплътна скатавка такава!

— Взех душ — възпротиви се Дан.

— Кога? — тя взе чантата си, измъкна бележник от вътре и зачете.

— „Вторник, четиринадесети. Дан не се изкъпа. Сряда, петнадесети. Дан все още не се е изкъпал.“ Да продължавам ли?

— Записваш си колко често се къпя? — попита Дан невярващо.

— Да — озъби се тя. — Също така съм документирала факта, че не си докосвал прахосмукачката от три месеца, не си мил умивалника в банята от седмици и… — тя спря, за да провери нещо в бележника си — точно така, в момента си с боксерки, които носиш от два дни.

— Два дни? — засрамен, Дан не успя да намери отговор на това обвинение. — Как лети времето, а? — След което каза нещо, което наистина ме изненада. — Слушай, Мийна. Съжалявам. Но мога да се променя.

— Себе си или гащите си?

— Себе си — отговори той смутено.

Това не звучеше като Дан. Изобщо не беше в неговия стил. Обикновено държеше патетични прощални речи — отзвук от дните в театралния колеж. А сега се колебаеше. Не беше сигурен дали наистина иска да се раздели с Мийна, или сега, след като бе докарал нещата докрай, не я искаше повече от всякога. Но Дан много добре знаеше, че е прекалено късно.

— Ти никога няма да се промениш, Дан — просъска Мийна гневно.

— Ти си си ти и това е положението. Оставяш всичко на мен и очакваш да търча подире ти като подир палав първолак. Но не съм ти майка! Заедно сме, откакто завършихме, преди шест години. Живели сме заедно само пет месеца от всичките тези шест години и ми се струва, че в момента, в който се нанесохме в този апартамент, ти вдигна ръце от връзката ни. А навремето беше толкова сладък, Дан. Как само се опитваше да ме впечатлиш. Когато се запознахме, дори се къпеше всеки ден! Какво се случи? Защо се отказа? Ще ти кажа защо. Отказа се, защото си мързелив егоист и си мислиш, че съществувам на този свят само за дати доставям удоволствие. Е, не е така, разбра ли? Край, Дан. Дотук бяхме.

Дан не каза и дума. Като че беше изпаднал в някакъв транс, подсъзнателно преценявайки ситуацията на вътрешната си везна на справедливостта. От едната страна, бе гордостта му, а от другата — любовта му към Мийна. Какъвто и да бе резултатът, накрая той реши да вземе спасителни мерки — да се опита да спаси каквото бе останало от гордостта му.

— Чакай малко — каза Дан, възвръщайки самоувереността си. — Ти ли ме напускаш? Казах ти преди малко: „Не си ти, аз съм“. Аз те напускам, разбра ли?

— Четири.

— Четири години! Така или иначе на практика сте семейство. Бих те посъветвал да заровиш глава в пясъка и да изчакаш бурята да отмине.

Идеята ми хареса.

— И да се преструвам, че нищо не е станало?

— Именно. Главата в пясъка, пич. Най-вероятно е едно от онези неща, които е най-добре да бъдат забравени. Сигурно в момента се срамува от себе си, че изобщо го е споменала. Бас държа, че затова не се обажда.

Внимателно обмислих съвета на Дан. Да си затворя очите за цялата история с надеждата, че просто ще отмине, бе доста примамливо предложение. Така нямаше да се налага никой да се унижава и можехме да си продължим постарому.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен — отговори Дан самоуверено. — Слушай, Дъфи. Нещата стоят така: Мел е инвестирала три…

— Четири — поправих го аз.

— Добре, четири години от живота си в теб. За това време е успяла доста добре да те опитоми. Само си помисли колко време ще й отнеме, докато докара някой нов тип до същата степен на послушание.

— Значи твърдиш, че тя няма да ме зареже, защото ще я мързи тепърва да опитомява някой друг, така ли?

— Нещо такова.

— Работата е там, че… — започнах.

— Само не ми казвай, че ще вземеш да се ожениш — поклати глава Дан невярващо. — На нищо ли не съм те научил? Не те ли посветих в ергенския живот? А сега изведнъж да преминеш в противниковия лагер? Не ти вярвам. Простих ти прегрешението, че си имаш постоянна приятелка, защото… защото го приех като някаква твоя чудата прищявка. Обаче да се жениш? Това определено е една от най-лошите идеи, които могат да ти хрумнат. Това ще е краят на живота ти и ти много добре го знаеш. Всичко ще се промени. — Той погледна към поканата върху библиотеката. — Ако бяхме останали заедно, с Мийна щяхме да свършим по същия начин — със сватба. Само си помисли каква грешка би бито.

Дан успя да ме потисне до краен предел.

— Добре, Йода — казах рязко. — Ще се опитам да се оправя сам с това.

Станах, взех дистанционното от облегалката на канапето, където седеше Дан, върнах се във фотьойла си и разсеяно запрехвърлях каналите, докато тъпчех изстиналите спагети в устата си.

С Дан никога не бяхме имали по-сериозен спор. Сигурно на него също не му беше приятно, тъй като излезе от стаята и след малко се върна с голям пакет чипс и две кутийки тъмна бира като знак на помирение. Разкъса пакета чипс, внимателно го постави на, килима между нас и ми подаде кутийка бира, като същевременно търсеше дистанционното на видеото.

— Забрави скапаните спагети и Мел за момента. Яж чипс, пий бира, зяпай телевизия и не мисли — рече поучително той. — И на двамата мисленето не ни се отразява добре.