Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (14)

Някой гледа ли „Ласи“ снощи?

След като си тръгнах от Мел, извървях пеша целия път до кръстовището „Клапам“ под дъжда и хванах влака до гара „Ватерлоо“. В едната си ръка държах брой на „Какво ново в Hi-Fi?“ (сред чиито страници отчаяно се опитвах да избягам), а в другата — голям пакет „Ревълс“ (от който бях успял да изровя и погълна всички оранжеви дражета). Отказвайки да мисля, да осъзная и да призная пред себе си какво се бе случило току-що, се насочих към метрото и се метнах на северната линия. Седях и прелиствах страниците на списанието си, спирайки се внимателно на всяка картинка или технически спецификации, които привличаха погледа ми. Планът ми бе прост. Щях да вляза в един от многото магазини за черна техника на Тотнъм Корт, да размахам кредитната си карта, да посоча някоя от снимките в „Какво ново в Hi-Fi?“ и да кажа: „Дайте ми това“. За около двадесет и шест минути — приблизително толкова време ми отне да стигна до набелязаната цел — бях отново щастлив.

Въпреки че бе подгизнал от дъжд неделен следобед, Тотнъм Корт бе залят от пазаруващи и туристи. Проправих си път през тълпата и влязох в първия магазин, който видях. Още с влизането в магазина, щом дъждът остана зад гърба ми, се почувствах у дома. В магазина се мотаеха още няколко млади мъже като мен, ободрени от факта, че се чувстват на сигурно място, където могат да се възхищават на най-новото и най-доброто и да похарчат суми, които много добре знаят, че не могат да си позволят, но са успели да представят пред самите себе си стройна система от аргументи защо тази покупка е необходима — много повече от храната, светлината или подслона и не просто необходима, а от критично значение за качеството на живота ни.

Стоях пред чифт колони, получили цели пет звездички в класацията на „Какво ново в Hi-Fi?“ и ги съзерцавах с копнеж. Към мен се приближи продавач, приблизително на моя възраст, облечен в смачкан сив костюм, риза, която не му бе по мярка и отвратителни обувки. Сякаш изобщо не го бе грижа как изглежда — в живота има къде-къде по-важни неща от дрехите. Като черната техника, например.

— Хубави колони — каза продавачът с благоговение. — Наистина много хубави.

Собствениците на подобни магазини далеч не са вчерашни. Наемат на работа хора като мен, които да продават на хора като мен. Продавачът безпогрешно знаеше какво да каже, кое копче да натисне. Усещането бе като да бъда прелъстен от най-красивата жена на света, притежаваща най-лошия вкус за облекло в историята на човечеството. Нямах сили да устоя на чара му.

— Да… — отговорих, оценявайки мнението му. — Наистина.

— Пристигнаха вчера късно следобед. Толкова сме заети, че още не съм имал възможност да ги чуя.

— Сериозно?

Продавачът кимна.

— С каква система разполагате вкъщи?

Изобщо не разполагах със „система“. Това, с което разполагах бе масивен черен матов комбайн, който преди години бях купил от Чарли. Но определено нямаше да споделя този факт с него. Вместо това излъгах безочливо, казвайки, че не мога да си спомня, след което добавих небрежно, като че бях внезапно обладан от духа на играещ на едро плейбой:

— Всъщност може би е по-добре да си взема и CD плейър, и усилвател, след като съм тук.

— Каква сума сте предвидил? — попита продавачът.

Вдигнах рамене и изстрелях напосоки цифра, безкрайно далеч от всяка сума, която можех да си позволя.

— Така… — промърмори той, едва успявайки да сдържи вълнението си. — Задръж за секунда, да проверя дали стаята за демонстрации е свободна и ще вържа тези колони към идеалните CD плейър и усилвател. Страшно ще си паднеш.

Върна се секунди по-късно, повлякъл кълбо кабели, и ми посочи отделено със стъкло помещение в задната част на магазина. Насред стаята се мъдреше огромно износено кожено канапе, идеално позиционирано, така че да използва оптимално акустичните характеристики на помещението. Докато свързваше кабелите към съответните входове, продавачът ме запозна накратко с характеристиките на цялата система. Беше невероятна. На този свят има много малко неща, които могат да бъдат по-очарователни от гласовете на мъже, обсъждащи технически спецификации на музикални системи, Внезапно видях светлина в тунела. Истинският свят беше зловещо място, в което непрестанно ми се случват лоши неща. Докато в същото време този продавач ми предлагаше път за бягство — бягство към един съвършен свят, в който всеки звук, всеки висок и всеки басов тон придобиваха смисъл. Двамата слушахме и говорехме за апаратурата с благоговение. Познанията ми далеч не бяха колкото неговите, но той не се държеше надменно. Напротив — искаше да ги сподели. Придобитото знание, вникването в подробностите — всичко това някак си ни сближи.

След като свърза колоните, продавачът ме попита дали искам да чуя нещо конкретно, така че наистина да оценя възможностите им. В този момент успях да го разочаровам. След като отказах всякакви дискотечни парчета, класически рок, соул, хип-хоп, джаз, китарен рок и поп, накрая му връчих един сборен диск от кутията на пода, озаглавен „Само за влюбени“. На обложката имаше черно-бяла снимка на нелепо привлекателна двойка, целуваща се в дъжда.

— Седмо парче — казах отчаяно. — Пусни седмо парче.

Продавачът ме изгледа невярващо.

— Сигурен ли си, пич? Имам убийствено техно, което ще звучи разкошно на това.

— Сигурен съм — кимнах, без да ме е грижа за това, какво мисли за мен. — Знам, че е боклук, но това ми е… една приятелка искаше да го слуша на сватбата си.

— Ти си шефът — каза той, повдигайки вежди. Внимателно постави блестящия диск в устройството, затвори го и натисна бутона. От колоните — кристалночисти, като че легендарната група свиреше в момента пред мен, се понесоха богатите вокали на „Three Times a Lady“ на Комодорс.

Малко по-късно, докато вървях под дъжда и под тежестта на чисто новите ми CD плейър, усилвател и колони, завладялото ме вследствие на покупките ми чувство на благосъстояние започна да ме напуска. Беше ми необходима помощ. Имах нужда от приятелите си. Звъннах на мобилния на Чарли. Двамата с Дан се бяха заврели в „Шекспир“ в Ковънт Гардън да гледат мача, защото телевизионният сигнал в „Хавершам“ се скапал. В момента, в който затворих телефона, духът ми пое обратно нагоре по спиралата. В момента имах нужда именно от Чарли и Дан. Защо ли? Защото бяха мои хора.

Хора, способни да говорят за всичко, стига да не е сериозно.

Хора, които не ме питат постоянно за какво мисля.

Хора, чието мислене се подчиняваше на законите на логиката.

Хора, които не говорят, докато телевизорът работи, освен ако не крещят по него остроумни ругатни.

Хора, според които червеното бельо изглежда превъзходно, носено от противоположния пол.

 

 

— Някой гледа ли „Ласи“ снощи? — попита Чарли, докато разсеяно разглобяваше една подложка за бира на съставните и части. — Май беше серията „Върни се вкъщи, Ласи“.

Мачът беше свършил отдавна. Нула на нула, с типично лошо представяне от страна и на двата отбора — квинтесенция на всичко, което не е като хората в съвременния футбол. Толкова скучен, че сведе темите ни за разговор до това, което ни се бе случило предната вечер. Е, доколкото я бях прекарал в тъмната си спалня, размишлявайки над сцената в ИКЕА, излъгах всички, казвайки, че съм си легнал рано, защото съм бил скапан. Дан сподели, че е прекарал вечерта в компанията на Лана — доста привлекателна почитателка, която му сипела комплименти почти през цялото време на представлението му в „Хепи Хауз“ в Ню Крос. А Чарли, колкото и да е странно, явно бе прекарал вечерта си в гледане на „Върни се вкъщи, Ласи“.

— Все едно и също — каза Дан, изчерпвайки с това цялата тема за разнообразието в жанра на „Ласи“. — Дете намира куче. Хайде татко, не можем ли да го задържим? Не. Моля те! Не. Моля те! Добре де, нека да е твойто. Детето изпада в опасност. Ласи го спасява. Хепиенд. — И той плесна с ръце и повдигна рамене, като някаква кръстоска между клошарче от Ийст Ендърс и евреин интелектуалец от Ню Йорк. — Все вариации на тази тема, пич.

Не се включих в дискусията. Нещо не се връзваше в заниманията на Чарли от предишната вечер.

— Не трябваше ли да излизате с Върни снощи? Беше казала, че е запазила маса в някакъв безбожно скъп ресторант в Хампстед.

— Да, така беше — отвърна Марли обезсърчено. — Изкарахме си чудесно — добави след малко без ентусиазъм.

— И как стана така, че гледа „Ласи“? — попитах.

— Записах го — защити се той. Тонът му определено ни предизвикваше да му се присмеем, което, разбира се, и направихме.

— Тъжно е, Марли, знаеш ли? — казах през смях. — Що за перверзен тип трябва да си, за да направиш подобно нещо тайничко в собствения си дом?

Видимо облекчен, оставил темата за вечерята с Върни зад гърба си, Чарли ентусиазирано пое ролята на жертва на майтапа.

— Това си е класика за времето си — запротестира. — След време ще бъде сред най-великите филми, заедно с „Кръстникът 2“, „Деца на Рая“ и „Дигби, най-голямото куче в света“. — Той се засмя в чашата си. — Та, какво щях да казвам, преди да ме прекъснете така грубо? А, да. Във всички серии за Ласи, той винаги трябва да спасява някакво дете, на път да бъде сдъвкано от някакво коварно леопардоподобно животно…

— Май искаш да кажеш тя — подхвърлих аз. — Ласи е момиче.

Чарли ми хвърли объркан поглед, не много сигурен, дали не го бъзикам.

— Ласи си е момче, нали така?

— Разбира се, че е момиче — намеси се Дан. — Иначе сериалът щеше да е за Лади, не за Ласи^[1].

— Печелиш по точки — съгласи се Чарли. — Добре де. Ами… във филмите за Ласи тя винаги трябва да спасява някакво дете да не бъде изядено от пума или нещо подобно.

Дан и аз кимнахме, чудейки се накъде бие.

— Е, кажете ми, как го правят? Със сигурност не използват истински кучета, които да се бият с пуми.

— Аха — отвърна Дан. — Веднъж четох в някакво списание, че използвали по осем двойника на Ласи за всяка серия, докато успеят да снимат тези битки.

Умът ми очевидно се рееше някъде другаде, защото тъкмо щях да отбележа, че това е нечовешко и че дружествата за защита на животните би трябвало да направят нещо, когато Дан избухна в такъв смях, че едва не се задуши.

— Просто вадят зъбите на пумите — каза, превивайки се. — Гледах един документален филм по Дискавъри.

Невероятно беше. Това, което преживях в тази секунда. Това осмисли целия ми живот — да вися в тази кръчма и да се хиля с приятелчетата си. В този момент това наистина въплъти смисъла на живота. Всичко си беше така, както се предполага да бъде.

С напредването на следобеда безсмислените ни брътвежи достигнаха връхната си точка. В компанията ни присъстваха бакалавър по английска драма (Дан), магистър по градско планиране (Чарли) и неизвестен брой колежански дипломи (някои, от които мои) и при все това разговорът ни толкова се отдалечаваше от границите на интелигентността, че човек не може да си представи повече. Но темите, които ни занимаваха, бяха по-важни от всичко останало. По-важни от всичко в живота ни. Вдъхновени от темата за Ласи, разговорите ни покриха нещата, което, въпреки дългите и често разгорещени спорове, в крайна сметка се заключава в следните въпроси и отговори:

Въпрос: Може ли Батман да победи Спайдърмен в открита битка?

Отговор: Не съвсем. Спайдърмен притежава свръхчовешка сила, докато Батман е просто тип, облечен в гащеризон и екипиран с разни хитроумни джаджи.

За протокола: Чарли държеше да се отбележи, че според него Батман би победил, защото вероятността някой да бъде ухапан от радиоактивен паяк в реалния живот е безкрайно малка, докато шансовете някой тип да е дегизиран като прилеп и въоръжен с набор от джаджи, пригодени за борба с организираната престъпност, са малко по-реалистични.

Въпрос: Кой тежи най-много?

Отговор: Аз: 86 кг; Чарли: 90 кг; Дан: 79 кг.

За протокола: Чарли настояваше, че въпросът не се свежда до чисто тегло, а до мускулна маса.

Въпрос: Най-добрият филм на Уди Алън е…?

Отговор: „Манхатън“ (два гласа — Чарли и аз), „Сенки и мъгла“ (един глас: Дан)

За протокола: Дан отказа да се съгласи с преценката ни и настоя да приемем точкова система (три точки за любимия ни филм, две за следващия и т.н.) и да гласуваме отново.

Окончателен победител по новата система: „Ани Хол“.

 

 

Усамотих се в тоалетната в задната част на кръчмата и докато пикаех, проверих колко е часът. Беше осем. Благодарение на положените усилия в дисциплина „пиене“ и осемте милиона пакетчета чипс, които изконсумирах като заместител на неделния обяд, бях достатъчно опиянен, за да не се опитвам да преценя колко време е минало, откакто съм видял Мел за последен път, но пък, от друга страна, достатъчно трезвен, за да не падна в писоара.

Завръщайки се от тоалетната, си спомних случка, която бе в състояние да накара Дан да се почувства неловко. Историята беше за това, как веднъж той си призна, че е изпитал странно увлечение по Елизабет от „Семейство Уолтън“^[2]. По обратния път към масата, усилено оголвайки се да си спомня подробност от телевизионното ежедневие („Как точно беше името на актрисата, която играе червенокосата Елизабет?“), забелязах, че към масата ни се е присъединил нов персонаж, бъбрещ с Дан и Чарли. Чак когато се обърна към мен и махна за поздрав осъзнах, че е Грег Бенет — приятелче на Дан и мен, също комедиен актьор.

Грег не беше съвсем член на нашата общност — по-скоро приходящ. Човек, с когото можеш да си изпиеш питието, когато няма никой друг на разположение; алтернатива за разменяне на клюки от комедийните кръгове. Работата бе там, че в действителност никой от нас не го харесваше. Беше от онзи тип хора, който подхвърля провокативни реплики в името на хумора — в общия случай за жени, никога за животни, често за политически бежанци и религиозни групировки и често от съмнителен характер, с надеждата, че хуморът му „на ръба“ ще успее да ни впечатли. Това, което не осъзнаваше, че в неговия случай границата между тънкото преминаване покрай „политическата коректност“ и пошлия хумор, често се губеше. Но все пак беше по свой си начин безобиден и заради това го понасяхме.

— Познай какво? — обърна се Грег към всички присъстващи в момента, в който стигнах до масата и седнах.

В името на забавлението, решихме да налучкаме за сметка на Грег.

— Решил си да признаеш, че „високо чело“ и плешивина са едно и също? — опитах аз.

— Открил си, че изобщо не си смешен? — предположи Чарли.

— Ще се жениш — Дан както винаги уцели десетката от раз.

— Мда — каза Грег. — Как позна?

Погледнах Дан и веднага разбрах, че новината го е натъжила толкова, колкото и мен. Дан беше в същата група в колежа по драматическо изкуство с приятелката на Грег — „прекрасната Ани“, както я наричахме. Но по една или друга причина нещата така и не се получиха и тя в крайна сметка тръгна с Грег. Дан винаги бе твърдял, че тя е от типа жени, в които би могъл да се влюби, защото е безкрайно искрен човек, чийто единствен недостатък е, че не може да разбере що за нехранимайко е Грег.

— Като в онзи виц — отвърна Дан през смях. — Защо маймуната паднала от дървото?

— Не знам — каза Грег.

— Защото умряла. — Дан направи пауза, за да може хуморът добре да попие. — Защо и втората маймуна паднала от дървото?

— Не знам — повтори Грег неловко.

— Защото решила, че това е нова игра, в която иска непременно да се включи.

— И какво искаш да кажеш? — попита Грег, единственият на масата, който не се смееше.

— Ами, ето този тук вече е женен. — Дан посочи Чарли. — Този е тръгнал да се жени. — Дан посочи мен. — Беше си само въпрос на време, докато още една маймуна реши, че не бива да остава назад и това едва ли щях да съм аз, нали така?

— Ти маймуна ли ще ме наричаш, бе? — скочи Грег, почти прескочил границата на възмущението, но все още не съвсем вбесен.

— Не, Грег. Съвсем не — отвърна Дан, изпускайки парата миг преди експлозията. Беше пил твърде много, а присъствието на Грег успяваше да извади враждебната му същност на бял свят. В крайна сметка протегна ръка и го поздрави: — Радвам се за теб, пич.

— Наздраве — каза Грег, разтърсвайки сухо ръката му.

— Жениш се, а? — подхвърли Чарли, предлагайки на Грег шепа печени фъстъци. — Кога й предложи?

— Снощи — отвърна Грег, приемайки фъстъците. — От доста време си го мислех и накрая си казах: „Защо пък не?“. Какво ще кажеш за една двойна сватба, а? — обърна се към мен. Ти и аз, Ани и Мел. Ще спестим двойно!

Не успях да се засмея. Дори не се усмихнах. Даже и рамене не повдигнах. Изобщо не направих никое от нещата, които се очакваха от мен. Вместо това се разплаках. С огромни, крокодилски сълзи. Всеки си има неловките моменти в живота. Е, аз реших да споделя моя с друг човек. Мел имаше навика да се шегува, че слъзните ми канали са ампутирани. Истината е, че просто бях забравил как се плаче. А ето че сега бе успяла да ми припомни.

Никой не каза нищо. Всички бяха вперили поглед в чашите си. Струваше ми се, че дори джубоксът замлъкна, въпреки че това явно бе плод на развихрена фантазия. Бях се изложил. Жестоко. За емоциите си има време и място, а аз не бях уцелил нито едното от двете. Не и тук, в бара пред погледите на приятелите ми, вперени в мен като в паднал от друга планета. Не и върху паметта на Мел. От сълзите ми нямаше друга полза, освен очевидната, от която всячески се опитвах да избягам. Животът си е мръсно копеле, което винаги успява да те издебне в гръб. Всеки около масата много добре знаеше, че то съществува някъде там — така, както бяхме наясно, защо, след като човекът от каменната ера е изобретил колелото, следващото изобретение е била кръчмата.

След минута-две неловко мълчание, толкова болезнено, че бях твърдо убеден, че ще го помня до края на земния си път, реших, че по всяка вероятност дължа на приятелите си някакво обяснение.

Едва ли то щеше да ми донесе някакво облекчение, но пък за сметка на това без съмнение щеше да влоши положението.

— С Мел се разделихме — признах. — Каза, че не съм бил сигурен, че искам да се женя. Което си е вярно. Но пък не означава, че не я обичам… — успях да довърша изречението, отново завладян от емоциите си. Непосилно тежкото отчаяние, завладяло ме от сутринта насам, най-накрая ме смаза. — Животът ми се оказа пълен боклук. Ще ми кажете ли, как, по дяволите, мога да бъда сигурен?

Последва ново мълчание. Висок, съсухрен барман с изрусени кичури дойде до масата ни и събра празните чаши. Избърсах очи, като се опитах да отстраня и един сопол. Все още никой не продумваше.

Изминаха няколко минути и, като че току-що събуден, Чарли каза тихо:

— Върни е бременна. Каза ми го вчера, в ресторанта, в който ме заведе. Знаех си, че нещо не е наред. Никога не ходим по баровски кръчми без причина… Мислех си, че съм готов… Мислех си, че все някак ще свикна с идеята…, но сега, след като се случи… не искам да ставам татко.

Мълчание.

Дан се изкашля високо и всички вдигнахме поглед към него.

— Всички знаете за поканата за сватбата на Мийна. Е, снощи, докато си бъбрех с онази мацка, която срещнах на представлението, изведнъж ми хрумна, че съм направил най-голямата грешка в живота си, разделяйки се с Мийна. Струва ми се, че тя беше… нали знаете… Онази, която.

Разменихме многозначителни погледи и отново се заловихме с питиетата си, после вперихме очи в скутовете си и отново никой не продума.

След няколко минути дълбокомислено мълчание Грег нервно изсумтя, запали цигара и предложи на останалите. Всички взехме по една, в очакване да чуем дали той също е имал внезапно прозрение свише, което да му осигури членство в учредителното събрание на Клуба на анонимните смотаняци.

— Е — каза той, като се намести на стола нервно и запали цигарата си, — някой гледа ли „Ласи“ снощи?