Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (23)

… И какъв е планът ти?

— Дъфи? А съм, Мел.

— Здрасти — казах предпазливо. Бяха изминали две седмици, откакто бяхме говорили за последен път. — Кога се върна от Тоскана?

— Преди половин час.

— Как беше? Имам предвид почивката ти?

— Добре — отвърна Мел без особен ентусиазъм. — Но стомахът ми май не беше на същото мнение. През цялото време не спрях да повръщам.

Дали бе прекалено много да искам от съдбата Роб 1 също да се е разболял? Едно малко стомашно възпаление? Или лека форма на дизентерия? Или пристъп на бери-бери?

— И на Роб ли му се отрази по същия начин?

— В крайна сметка не можа да дойде. Изскочи му нещо спешно на работа.

Прекрасно! Още по-добре от всякакви болести — наказание чрез принудителен труд!

— Съжалявам — казах, почти весело.

— Без съмнение е така — отвърна Мел язвително. — Но това така или иначе няма нищо общо с причината, поради която ти се обаждам. Много мислих за онова, което ми каза последния път, когато се видяхме. Прав беше: струва ми се, че наистина съм изпитала ревност към теб. Не беше честно от моя страна да те каня вкъщи и да позволявам да се случи онова, което се случи. Предполагам, че просто съм искала да се уверя, че все още ме желаеш. И ако си честен, трябва да признаеш, че и ти си искал същото. Нали така?

— Нищо подобно.

— Напротив, така е — настоя тя, а в гласа й нямаше и следа от колебание. — Не забравяй колко добре те познавам.

— Добре де, права си — предадох се накрая. — Но до какво ни води това? Ти все още изпитваш някакви чувства към мен. Аз продължавам да изпитвам някакви чувства към теб. Ти искаш едно, аз искам друго, а на всичкото отгоре и двамата имаме нови връзки.

— Така, както аз виждам нещата — започна Мел властно, ясно показвайки, че е отделила много време, за да обмисли въпроса — и двамата трябва да приемем факта, колкото и нелогично да звучи на пръв поглед, че все още означаваме много един за друг, но искаме различни неща от живота. Прекарахме доста дълго време заедно и тези чувства няма да изчезнат току-така. Без съмнение и двамата продължаваме да изпитваме нужда да бъдем част от живота на другия…

Тук я прекъснах. Чувствах, че бе влязла във фаза анализ, което означаваше, че е в състояние да използва петнадесет различни начина, за да каже едно и също. Вече бях чул достатъчно и ми се искаше по-бързо да стигне до същината.

— … и какъв е планът ти?

— Знаеш ли колко си досаден, Дъфи! — бях успял да я изкарам от нерви. — Планът ми се състои в това, че доколкото явно не сме в състояние да живеем един без друг, следва да постъпим по единствения зрял начин. Като възрастни.

Все още не бяхме стигнали до същината.

— Който е?

— Ами, ето как виждам нещата: явно единият от нас има добре развита съвест, докато другият се преструва, че такава му липсва, въпреки че много добре знае, че не е така. Така че предлагам да постъпим като в съда — нали знаеш как понякога престъпниците биват изправяни лице в лице с прегрешенията си, като ги срещат с жертвите им? Та предлагам и ние да постъпим по този начин и да запознаем новите си партньори.

— Шегуваш се, нали? — закашлях се нервно.

— Има смисъл в това, което казвам, Дъф.

— Може и да има, но на планетата на пълните откачалки. Но мисля, че ако слезеш на земята, ще видиш, че предложението ти е тотално умопобъркано.

Мел игнорира думите ми и продължи:

— След като се запознаем с новите си партньори, те ще се превърнат в реални личности. По този начин аз ще престана да мисля за Алекса като за „онази кучка от телевизията, която спи с бившия ми приятел“, или като за „Алекса — онова нещастно човешко същество, което се е забъркало в по-голяма каша, отколкото може да си представи“ и тя ще се превърне в реална личност.

— А не забравяш ли една дребна подробност?

— Каква?

— Аз вече съм виждал Роб 1 — онова „надуто копеле, което ходи с бившата ми приятелка“, така че бихте могли да ме извините, ако не присъствам на този кошмар. Той не успя да се превърне за мен в „Роб 1 — онова нещастно създание, попаднало между чука и наковалнята на двама души, които… — опитах се да подбера думите си много внимателно — … които изпитват силни чувства един към друг“. Ако преди да се запозная с него го ненавиждах, то след това започнах тотално да го презирам. Просто така стоят нещата.

— Нека ти обясня, Дъфи. — Мел възприе сух, делови тон, който предполагам използваше на работното си място, когато си има работа с особено трудни клиенти. — Ще се опитам да използвам думи, които да успееш да разбереш. Не можем да продължим да бъдем приятели, без да се опитваме да направим нещо, което да оправдае нещата по някакъв начин. Което би означавало край на всякакви телефонни разговори, срещи, писма, имейли и изобщо на всякаква комуникация помежду ни. Знам, че би било изключително трудно, но това остава единственият изход, ако не склониш да приемеш предложението ми.

— Значи все пак говориш сериозно?

— Разбира се, че говоря сериозно. Както и да е — усетила, че е спечелила вниманието ми, тонът й изведнъж омекна. — Така или иначе не си се запознал истински с Роб. Той наистина е много свестен човек.

И те харесва. Сам ми го каза.

— Аха. Сигурно ти е казал и че не ревнува от това, че ми се обаждаш. И че се чувства щастлив от факта, че всеки от нас продължава да бъде неделима част от живота на другия. И че споменаването на името ми далеч не го притеснява… — това бе най-доброто, което успях да постигна в опита си да смекча презрението и сарказма си.

— Точно така — отвърна Мел невъзмутимо.

— Мел, това са куп мъжки лъжи. Не можеш ли да го осъзнаеш? Просто противоречи на природата ни да изпитваме топли чувства към Онзи преди нас. Въпрос на естествен подбор е. На самолюбивата ни същност.

— Слушай, наистина говоря сериозно. Трябва да направим нещо.

И то незабавно. Да не би да имаш по-добро предложение? — Мел реши да изиграе коза си.

— Не.

— Значи изводът е, че ще трябва да приемеш моето предложение, нали така? Събота вечерта. Вие с Алекса ще дойдете вкъщи. Ще приготвя нещо вкусно и ще уредим нещата.

— Не мислиш ли, че ще им се стори подозрително, че така внезапно сме уредили подобна среща? Искам да кажа… нали не смяташ да разкажеш на Роб 1 какво се е случило?

— Нали знаеш колко съм нетърпима? Как ми се струва, че ще ме удари гръм всеки път, когато излъжа майка си, че съм закусила. Но това ще му причини ужасна болка — пауза. — А Алекса? Тя как би реагирала?

— Ще побеснее — излъгах. Нямах абсолютно никаква представа как би реагирала. — Направо ще пощурее от ярост.

 

 

Въпросната събота дойде и отидох да взема Алекса. Бях облечен в тъмночервен костюм, без вратовръзка — опит да постигна някаква небрежна елегантност. Алекса обаче беше се издокарала. Облякла пурпурно бюстие, чиито шевове до един бяха от външната страна — дело на някакъв холандски дизайнер, чието име не бях в състояние да произнеса и широк, свободно падащ черен панталон — също някаква известна марка. Единствената причина, поради която бях наясно с Марките на дрехите й бе, че предишния следобед ме помъкна със себе си на пазарен тур по Ню Бонд Стрийт^[1], който отне цял един следобед. Преживяването бе истински кошмар. Освен че през цялото време не си направи труда да погледне и един етикет с цена, Алекса изгуби три часа в размисъл над чифт обувки и в крайна сметка се отказа да ги купува. Избирането на мебели с Мел изглеждаше като детска игра пред това.

— Влизай — каза Алекса, отворила широко входната врата. Последвах я във всекидневната. — Искаш ли нещо за пиене? Аз съм си сипала чаша вино.

— Може, защо не? — седнах на канапето. Докато Алекса наливаше виното, погледът ми попадна върху краката й. — Дали наистина виждам това, което си мисля?

— Точно така — засмя се тя. — В момента, в който се прибрах вкъщи реших, че в крайна сметка ги искам. Така че си извиках такси, върнах се в магазина и ги купих. Фантастични са!

— Така е, наистина — изминаха няколко секунди, докато успея да огледам и осмисля вида й. — Всъщност цялата изглеждаш фантастично.

— И ти не си по-назад.

Алекса се настани на канапето до мен и отпи от чашата си.

— Трябва да ти кажа нещо, което май няма да ти хареса.

— Какво? — попитах, обзет от тайна надежда, че ще произнесе реч на тема „нещата между нас не вървят“. От известно време бе пределно ясно, че с Алекса далеч не сме създадени един за друг. Тя бе красива, забавна и доста здраво стъпила на земята въпреки всичките си преструвки. Но не беше за мен. Независимо от това, че бях излекуван, аз все още симулирах импотентност — още един знак, че нещата помежду ни не са съвсем наред. А когато преди няколко дни й казах за идеята на Мел, тя я прие на секундата, без дори да й мигне окото. Никой нормален човек според мен не би изявил желание да срещне бившето гадже на гаджето си. Ако ролите ни бяха разменени и Алекса искаше да ме запознава с бившите си приятели, нямаше сила на земята, която да е в състояние да ме убеди да го направя. С нея просто не си пасвахме. Това не ми пречеше, тъй като — особено предвид факта, че технически погледнато, все още не сме се виждали един друг без дрехи — според мен можехме да бъдем приятели.

— Става дума за прослушването.

Дъхът ми спря.

— Изпълнителната продуцентка ми се обади преди около час да ми каже, че е взела решение. Много съжалявам, но не получаваш мястото. Наистина се опитах да наклоня везните в твоя полза, но не успях. До последния момент настояваха, че не си точно това, което търсят — каквото и да означава това. Какво ли им разбират главите… Това не трябва да те притеснява, Дъф. Скоро ще изскочи нещо друго, сигурна съм.

Пресуших чашата си, без да казвам нищо. Съвсем целенасочено се бях опитвал да не мисля за това прослушване, да не възлагам прекалено големи надежди на него. Но сега, докато седях на канапето, без да продумвам, с усещането, че целият свят се е срутил върху ми, разбрах, колко съм се самозалъгвал. Въпреки всичките усилия прослушването се беше превърнало в най-важното нещо в живота ми и бях възложил всичките си надежди на него. И единствено те ме бяха крепили през изминалите седмици. Това бе най-хубавото нещо, случило ми се през последните осем години на безплодни усилия. И от провала ме заболя повече от всичко останало. Почувствах се по-смазан от всякога. Гледах Алекса, гледах стаята, в която седяхме. Нищо не си беше на мястото. Всичко това бе тотално погрешно.

— Всяко зло за добро — казах най-накрая. — Кой го спечели в крайна сметка?

Алекса погледна някакво листче, оставено до телефона.

— Някой си на име Грег Бенет. Струва ми се, че се бяхме запознали на едно от прослушванията.

— Мрачен, оплешивяващ тип с тежка форма на наполеонов комплекс, плямпащ предимно за футбол?

— Май да… — отговори Алекса, озадачена. — Сега като се замисля, когато говорих с него, той също каза, че те познава.

Достатъчно, помислих си, това е краят.

— Дотук бях с комедията — дадох глас на мислите си. Странно, но почувствах облекчение, след като произнесох тези думи.

— Стига глупости. Не и заради това тъпо прослушване, нали?

— Именно заради него. През последните осем години дадох всичко от себе си и това прослушване е най-доброто, което успях да постегна. Сигурно е някакъв знак. Може би е крайно време да осъзная, че ми е писано да съм неудачник. Не злобея. — Млъкнах. Никого нямаше да успея да заблудя, най-малко себе си. — Напротив. Пропит съм със злоба. Твърде дълго време загубих и жертвах всичко в името на глупавите си мечти. Прекалено много ми дойде. Време е да се оттегля, преди да е станало твърде късно.

Грешиш. Ти наистина си талантлив, Дъфи. Просто претърпя провал. На всички ни се случва. Изчакай малко. Почини си няколко седмици, забрави за прослушването и ще видиш нещата в друга светлина.

— Знаеш ли — сега вече се чудех как ще успея да кажа на Алекса, че не искам да се виждам повече с нея, — Маргарет Тачър е казала: „Ако човек на двадесет и шест години все още се придвижва с автобус, то може да смята, че се е провалил.“

— Не го бях чувала.

— Е, казала го е. Прочетох го в една статия в „Гардиън“ миналата година. Изрязах статията и си я закачих на стената. Знаеш ли как стигам до работа всеки ден?

— С автобус?

— От три години насам. Още преди две години преминах прага, поставен от Маги, а все още си пътувам с автобус. Ето защо смятам да се откажа от комедията. Крайно време е да сляза на земята. И от автобусите.

— Стига глупости, Дъф! И какво ще правиш? Ще си намериш постоянна работа като чиновник ли? Няма да мине и седмица и ще започнеш да си биеш главата в стената.

— Може да продължа следването си — вдигнах рамене. — Не знам. Все ще измисля нещо.

— В момента си депресиран, защото не получи мястото. Всеки е изпитвал разочарования. Ще се появят други възможности, други прослушвания.

— Може би — въздъхнах. — А може би не.

— Но на света има и други неща, нали така? Това не е свършекът — погледът й се опитваше да улови моя.

— Какво имаш предвид?

— Нас.

— Нас?

— Да, точно така.

Алекса явно също бе успяла да развие парапсихическите способности на Мел и четеше мислите ми.

— Ами… аз също мислех да стигна до това. Работата е там, че…

— Все още си влюбен в бившата си приятелка.

— Нямах това предвид.

— Знам, но все пак е вярно. Щеше да завъртиш старата плоча, че нещата между нас не вървят, защото нямаш сили да признаеш какво се случва всъщност. Е, аз не съм експерт по любовните въпроси, но съм жена. И ми е пределно ясно, че все още обичаш Мел. Има само три причини, които могат да накарат един мъж да се съгласи да вечеря с бившата си приятелка и новото й гадже. Първо: да е абсолютен глупак. Второ: да не е с всичкия си. Трето: все още да я обича. Е, ти нито си луд, нито си глупак. Какво остава? Говориш за обвързването като за извънземен феномен. Като за нещото, което не си способен да направиш. А през цялото време изобщо не се замисляш, че „обвързване“ е именно това, което правиш в момента. Навремето бях попаднала на следната гениална мисъл в една книга: „Знаете ли каква е разликата между връзка и обвързване? Замислете се за яйцата и бекона. Пилето има връзка. Прасето е обвързано“. Вие, господин Дъфи, сте, а по всяка вероятност и винаги сте бил, прасе.

Думите й бавно си запробиваха път в съзнанието ми.

— Тоест искаш да кажеш, че се държа като абсолютен глупак, защото всъщност съм обвързан с Мел…

Алекса кимна.

— А ако е така, то е абсурдно да твърдя, че се страхувам от обвързването. Значи няма нищо, което да ме възпира да… — скочих на крака. — Трябва да тръгвам.

— Знам — каза Алекса спокойно.

— Не си ли ми ядосана, или нещо такова? Разиграх те като маймуна. Заради мен похарчи цяло състояние за дрехи, които не са ти необходими, а освен всичко останало, не легнах с теб, въпреки че в един момент ти буквално ме умоляваше да го направя?

— Е, ако поставяш нещата по този начин… — Алекса се разсмя. Наведе се към мен и ме целуна. — Виж, първо на първо, обожавам да си купувам дрехи. Второ, да не би да си мислиш, че аз и новите ми обувки ще си останем вкъщи и ще вехнем по теб, докато ти правиш предложение на бившата си приятелка? И трето, отхвърлянето действа пречистващо на душата. Дори и когато си най-секси водещата в Англия. Ти си прекрасен човек, Дъфи, и се надявам, че можем да бъдем приятели. Но истинската причина да не съм тъжна и ядосана е, че си умирам за щастливи развръзки.

 

 

Покрай прозорците на таксито профучаваха размазани картини от мократа лондонска вечер. Ударите на сърцето ми отекваха в ушите ми. След внезапното просветление, което получих, вече ясно виждах основните грешки, които бях допуснал по време на връзката си с Мел — по-ясно от всякога.

Като за начало бях започнал тази връзка с твърдото убеждение, че на никаква цена не бива да се променям, което, трябва да призная, беше изключително глупаво от моя страна. Въпреки че в началото ми се струваше логично. Промяната означаваше да престана да бъда човекът, който винаги съм бил, когото познавах добре и доста харесвах. Но с нея опознах един нов свят. Тя ме изведе от земята на сенките, която обитавахме с Дан, и ме въведе в свят, в който съществуваха по три различни шампоана в банята, покривки, които се съчетават по цвят с възглавниците на дивана, и храна, която не излиза от консервна кутия и не е задължително придружена от препечени филийки. Честно казано, от време на време се чувствах като паднал от небето насред ничия земя — нито старото ми „аз“ си беше същото, нито пък се чувствах достатъчно променен, за да намеря някакво ново „аз“. И да, определено имаше моменти, в които ми се искаше да побягна с всички сили и да се върна към старата си, добре позната същност. От друга страна, опитът ми да се превърна в прелъстителен жребец се провали, именно защото се бях превърнал в нов човек. В миналото най-съкровените ми мечти се свеждаха до комедията, музика и жени. Благодарение на Мел успях да разширя кръгозора си и да се замисля за живота вселената и всичко останало.

Мел олицетворяваше всичко, за което можех да мечтая. Беше забавна, мила и, преди всичко, лоялна. Бе единствена по рода си, а аз почти бях успял да проиграя шансовете си с нея, тъй като, изглежда имах сериозен проблем с нещата, които вървят в комплект с една сериозна връзка. Като ИКЕА. Като вечерите с други двойки. Като… женитбата. Единственото нещо, което, колкото и да го искаше Мел, аз бях способен да й дам.

Е, сега вече бях.