Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (27)

Като онзи тип от „Омагьосан ден“

Две приятелки на Мийна от колежа, Джени и Лайза, ни предложиха да ни закарат до хотела, където щеше да се състои приемът. Докато пътувахме, те ме попитаха откъде познаваме Мийна. Излъгах ги, като им казах, че навремето сме били съседи, докато е живеела в Мъсуел Хил. Дан почти не продумваше и въпреки усилията, които полагах да компенсирам неговата необщителност, като дрънках какви ли не глупости, скоро странното му поведение все пак започна да бие на очи.

Най-накрая на Лайза й писна, когато го попита какво работи, а Дан отново й отвърна с мълчание. Тя избухна.

— Не знам какъв ти е проблемът, но не е нужно да бъдеш толкова противен — колата спря на един червен светофар. — Последния път, когато проверих, добрите обноски все още не струваха нищо!

Без да се замисли, Дан отвори вратата и слезе, затръшвайки я след себе си.

— Искаш ли да спра? — попита ме Джени припряно, готова да даде мигач. И от двете ни страни вече имаше дълги колони коли.

— Не исках да го разстройвам — заизвинява се Лайза. — Но той се държеше толкова странно. Не смяташ ли, че би било добре да го настигнеш?

— Не — отговорих тихо, докато Дан се промъкваше през колоните към отсрещната страна на шосето. — Не, не мисля, че трябва да го гоня и не, не трябва да спираш.

И двете ме погледнаха, като че току-що бях извършил най-зловещото предателство на приятел в историята. Така или иначе, точно в този момент, Дан не се нуждаеше от моето мнение, съчувствие или успокоение, както си мислеха тези две непознати жени. Единственото, от което имаше нужда, бе да остане сам.

— Ще се оправи — обясних. — Просто имаше малко тежък ден, това е всичко.

Белият ролс-ройс на младоженците беше наобиколен от тълпа деца, които сочеха шофьора и крещяха в хор. Явно това продължаваше от няколко минути насам и, съдейки по изражението на шофьора, той вече се чудеше дали удоволствието да ги разкара си заслужаваше риска да изгуби работата си. През това време гостите се мотаеха безцелно по моравата пред хотела с чаши в ръце, бъбреха си с приятели и роднини, с които не се бяха виждали от години и като цяло се чудеха какво следва в програмата. Междувременно Мийна, Пол и най-близките им роднини бяха подкарани към хотела от тълпа фотографи, нетърпеливи да увековечат паметния ден.

Джени и Лайза ме бяха зарязали почти веднага, след като пристигнахме, за да „се смесят с тълпата“. Така че аз се мотаех из фоайето на хотела и разглеждах декоративния бръшлян по рамките на прозорците като запален ботаник. Явно съм изглеждал отегчен до немай-къде, защото към мен непрекъснато се приближаваха разни хора и се опитваха да ме въвлекат в разговор. С госпожа Капур (пралелята на Мийна) обсъдихме последните тенденции в модата на вратовръзките, със Саманта (бившата приятелка на втория братовчед на младоженеца) — поговорихме за това, колко мрази втория братовчед на младоженеца, а с Луси (шестгодишно момиченце, което нямаше и най-малка представа каква връзка има с младоженците) обсъдихме подаръците, които ще получи за рождения си ден, който беше след две седмици. Слава богу, след половин час гостите бяха поканени да заемат местата си в банкетната зала. Нямаше сила, която да ме накара да седна на маса с куп непознати, да ям пъпеш и да си разменям с тях сватбарски вицове. Тъкмо бях решил да си извикам такси и да хвана обратния влак за Лондон, когато забелязах Дан да се приближава по алеята към хотела, забил замислен поглед в краката си.

— Как си, пич?

— Добре съм — кимна Дан, с ръце, потънали в джобовете му.

— Да поседнем за малко, искаш ли? — посочих му една пейка, гледаща към голямо изкуствено езеро. — Тези обувки ще ме съсипят.

Дан отново кимна и тръпнахме през моравата, а под краката пи хрущяха отдавна изсъхнали от слънцето патешки изпражнения.

— Пеш ли дойде? — попитах, когато седнахме.

— Взех такси — отвърна Дан и се почеса енергично по тила. — Съжалявам за… нали знаеш.

— Няма проблем — казах. Дълго време след това седяхме без да говорим, без някой от нас да помръдне, наслаждавайки се на тишината — голяма, празна пауза, изпълнена с пустота. Бях забравил какво усилие изисква постоянното обличане на усещанията ми за света в думи, особено за тези, които не са в състояние да ги разберат. Наслаждавах се на момента — на радостта от това да мога да си седя безмълвно и да не мисля за нищо конкретно.

— Дъф? — обади се Дан след около половин час блажено мълчание.

— Да?

— Обичаш ли Мел?

Не отговорих веднага. Реших първо да запаля цигара. Въпросът и без това си беше сериозен, а фактът, че го задаваше Дан, го правеше дори още по-сериозен.

— Доста надълбоко заораваш, а? — реших да спечеля малко време.

— Откъде ти хрумна подобен въпрос?

Дан вдигна рамене с безразличие, оправдавайки правото ми да избегна прекия отговор.

— Просто се чудех дали, ако можех да върна времето назад, щях да постъпя по различен начин… — вниманието му бе привлечено от преминаващ над главите ни самолет. Дан вдигна глава и го проследи с поглед. — И знаеш ли, не съм сигурен. Ето това й е хубавото на ретроспективата — с времето постепенно забравяш колко тъпо си постъпил в даден момент. Правил съм едни и същи грешки хиляди пъти. Като онзи тип във филма „Омагьосан ден“. Само че аз никога не се поучавам от грешките си. Да знаеш, че трябва да постъпиш правилно, никога не означава, че ще съумееш да го направиш. Искам да кажа…

— Сигурна бях, че ще ви намеря тук — прекъсна го женски глас някъде зад гърбовете ни. Днес като че всички ни се промъкваха в гръб.

С Дан се извърнахме едновременно, любопитни да видим кой от роднините на Мийна бе дошъл този път да ни предупреди да не правим глупости. Аз моментално заложих на шаферката. Беше ми направило впечатление, че тя има структура на борец, така че имах едно наум. Но грешах. Беше самата булка. Стоеше си с невинен вид, а роклята й изглеждаше много по-бяла, отколкото ми се стори в началото. Случаен полъх на вятъра подхвана широките й поли и ги развя.

— Здрасти, Дан. Здрасти, Дъфи. Как сте?

— Здрасти, Мийна — казах нервно и станах, готов да се изпаря. Сто процента щеше да последва разговор, на който далеч не ми се искаше да ставам свидетел. — Мисля, че е най-добре да ви оставя насаме. Сигурно ще искате да си поговорите и няма нужда да ви вися на главите, нали?

— Не — каза Дан решително. — Мисля, че трябва да останеш, Дъф. Най-вече ти трябва да чуеш това, което искам да кажа. — Той се приближи до Мийна и я целуна леко. — Честито! — каза й топло. — Сватбата ти беше чудесна, доколкото разбирам от сватби.

— Благодаря — отвърна Мийна. — Радвам се, че… успя да дойдеш.

— Не бих пропуснал това за нищо на света.

— Вие двамата май пропуснахте обяда, нали?

— Да. Аз съм виновен — извини се Дан. — Поразходих се малко из Нотингам и загубих представа за времето.

— Има още храна, ако искате — каза Мийна и направи неопределен жест към хотела. — Купища храна. А ако не сте гладни сега, ще изчакате вечерята.

— Ще има ли дискотека после? — попита Дан, ухилен до уши.

— Не — засмя се Мийна. — Родителите на Пол наеха група. Принципно свирят всичко, но са се специализирали най-вече в кавъри на лигави хитове от шейсетте.

— И никакво диско? — попита Дан с лек намек за сарказъм в гласа. — Няма да има „Come on, Eileen“? Или „Three time a Lady“? Нито дори и „Birdie Song“?’

Мийна се смееше с очи, приковани в неговите. Погледите им се задържаха може би малко по-дълго от необходимото и уместното за току-що омъжена жена.

— Е, как е да си омъжена? — попита Дан. — Чувстваш ли се различно?

— Не знам — отвърна Мийна замислено. — Не, не се чувствам различно. Поне засега.

— Спомняш ли си онази сватба, на която ходихме? На една от колежките ти от първия театър, в който започна работа? Май се казваше… Лин Ходжис. Помниш ли как кумът и баща й се сбиха? — Дан млъкна, леко объркан, като че бе загубил мисълта си. — Мислиш ли, че нашата сватба щеше да прилича на тази? Аз все си мисля, че щеше да е точно така. Може би само с по-малко гости. Моето семейство далеч не е толкова голямо, колкото твоето. Майка ми…

— Стига, Дан — прекъсна го Мийна. — Не се опитвай да се държиш, като че сме стари приятели. Не се преструвай на поредния гост, дошъл да ми пожелае щастие. Ако е останало нещо, което можеш да направиш за мен, то е поне да бъдеш честен. Моля те.

— Съжалявам, Мийна.

— За какво?

— За всичко. Знам, че аз обърках всичко. Все още не мога да повярвам, че те оставих да си тръгнеш. Обичах те, когато бяхме заедно и мисля, че все още те обичам. Ще ми се да бях събрал смелост да ти го кажа вчера. Или дори днес, преди няколко часа. Когато служителят попита „Някой знае ли някаква основателна причина, поради която тези двама души да не се оженят?“. Така ми се искаше да си излея душата. — Гледайки я право в очите, Дан зададе въпроса, който никога в живота си не предполагах, че е способен да зададе. — Ако бях проговорил тогава, щеше ли въпреки всичко да се омъжиш за него?

Мийна се замисли, преди да отговори.

— Никога няма да разберем, нали? — и отклони поглед, а от очите й захапаха сълзи. Тя ги избърса с ръка. Спиралата й се размаза и остави черни следи по лицето й. — След днес не искам да те виждам никога повече, Дан.

— Знам — отговори Дан. Затова ме покани. И аз затова дойдох — за да се сбогуваме.

Мийна ме погледна за първи път, откакто ми бе казала здрасти. Потънах в земята от срам, че съм все още там и че бях станал свидетел на това откровение. В този момент се срамувах, че изобщо съществувам на този свят.

— Имаш ли цигара? — попита ме Мийна. Подадох й тази, която бях запалил току-що. Тя жадно дръпна няколко пъти, като че се нуждаеше повече от никотин, отколкото от кислород, после я хвърли на земята и си тръгна, без да каже нищо повече.

Дан остана като закован и мълчаливо я проследи с поглед, докато се отдалечаваше.

— Хайде, Дан. Да си викнем такси и да се прибираме — казах, ровейки из джобовете си за монети за телефон. — Свърши това, за което беше дошъл, така че е най-добре да си ходим. Преживя достатъчно за днес.

— Все още не можем да си тръгнем — каза Дан смирено.

— Защо?

— Защото току-що пристигна Мел — той посочи към хотела, където, точно в този момент, Мел и Джули слизаха от едно такси.

— Не мога да повярвам.

— Какво прави тя тук?

— Мийна ни бе поканила и двамата — получихме поканата точно след като се разделихме. Бях казал на Мел, че нямам намерение да идвам, така че явно е сметнала за безопасно да дойде и да поздрави Мийна.

— Ще й кажеш ли здрасти?

Добър въпрос. След всичко, което се бе случило днес, не бях в настроение за безсмислени разговори за времето. Присъствието на Джули със сигурност щеше да ме изкара от нерви, а последното, което ми трябваше, беше скандал. Със сигурност трябваше да поговоря с Мел, но сега не му беше нито времето, нито мястото — не и с всичките тези хора наоколо. Не, казах си, този път наистина ще оставя нещата да си текат и няма да си играя с огъня.

— Да тръгваме — казах, — преди нещата да са се сладнили още повече. Защото имам чувството, че точно това ще стане.

— Когато преди малко те попитах дали все още обичаш Мел — каза Дан, гледайки ме със същия питащ поглед, с който преди малко гледаше Мийна, — ти така и не ми отговори.

— Знам — промърморих. — И какво?

— Кажи ми, обичаш ли я?

Кимнах.

— Защо тогава не направиш нещо по въпроса?

— Слушай, Дан, просто ме остави на мира! — избухнах. Никога не му бях крещял така. — Вече ти казах — и на теб, и на Върни, и на Чарли, и на всички — милиони пъти ви казах защо. Мел си мисли, че единствената причина да искам да се съберем отново е това, че е бременна. И не ме иска.

— Успокой се, Дъф. В нищо не те обвинявам.

— Извинявай, пич. Знам, че се опитваш да ми помогнеш, но тук вече не става въпрос само за мен. Сега трябва да мисля и за Мел, и за бебето. Прекалено много сгафих и сега вече няма начин да я убедя. Такъв ми бил късметът.

— Не. Не е така — настоя Дан. — Или поне не би трябвало да бъде. Нали видя какво се случи с мен днес? Не мога просто да си стоя и да гледам безучастно как се оставяш същото да се случи и с теб. Мел те обича, Дъф. И ти го знаеш не по-зле от мен. Вие двамата, колкото и странно да звучи, просто сте създадени един за друг. Трябва да я накараш да го проумее.

— Как? Опитах всичко. Изобщо не иска да ме изслуша.

— Виж — каза Дан, — няма гаранция, че ако се бях обадил в ритуалната зала днес, Мийна щеше да промени решението си. Даже съм почти сигурен, че нямаше. Но поне щях да знам, че съм опитал. И това е, което ме мъчи най-много, Дъф — че не опитах. Също като в деня, в който ме напусна. Знаех, че бих могъл да я убедя да не го прави, но ми бе по-лесно да си затрая. Трябва да се бориш, Дъф. Иначе няма да е честно.

* * *

„Добре дошли в хотел «Пайърмънт» на приема по случай сватбата на Пол и Мийна Еймъс-Мидфорд“, гласеше надписът над входа на банкетната зала. Отворих вратата и се огледах за Мел, но в първия момент не успях да я намеря сред тълпата. Най-накрая я видях, седнала на една маса в далечния край на залата. Странното беше, че в същия момент тя вдигна поглед, видя ме и ми се усмихна.

Вече бях стигнал до средата на залата — на по-малко от десет метра от Мел и на секунди от предложението да я помоля да се омъжи за мен — когато кумът започна да чука с лъжичка по чашата си, за да привлече вниманието на гостите — бе дошло време за речите. Не исках да спирам, но ако бях продължил напред, всички погледи щяха да се насочат към мен. Така че, с разтуптяно сърце и едва държейки се на крака се огледах за свободен стол и седнах.

— Здравейте отново, младежо — чух глас някъде до себе си. Беше Оранжевата дама от ритуалната зала, хванала голяма чаша с вино в ръка. — Къде е приятелят ви?

— Отвън — отговорих. — Не си пада много по речите.

— Аз също. Знаете ли, че това е четвъртата ми чаша вино? — Тя се наведе към мен, леко олюлявайки се, докато носовете ни почти се допряха, и прошепна, но достатъчно високо, че да чуят и околните: — Виното е разкошно. Но ми се струва, че доста ми завъртя главата!

Речта на кума бе изпъстрена със закачки за бившите приятелки на младоженеца, актьорските му способности и привичките му. Бащата на Мийна явно намираше всичко това за изключително забавно и през цялото време одобрително потупваше Пол по гърба. Речта на младоженеца беше още по-зле — той само повтаряше колко прекрасно е новото му семейство. В подкрепа на думите му обаче нямаше и следа от демонстрация на любов — само снизходително потупване по гърба. Накрая вдигна тост за новоизлюпената госпожа Еймъс-Мидфорд и всички се изправиха на крака и вдигнаха чаши. Последваха бурни ръкопляскалия, а после отнякъде изникнаха келнерите, които отново напълниха всички чаши. Групата засвири забързана версия на, J’ve Got You Under My Skin, а Пол и Мийна се отправиха към центъра на дансинга за първия танц и започнаха да се въртят, като извадени от коктейлно парти от средата на трийсетте години. През цялото това време Мел не свали поглед от мен.

— Здрасти — поздравих я с усмивка. Изглеждаше великолепно — по-красива от всякога. Беше с нова прическа — косата й бе къса и рошава и я правеше толкова секси, че Мег Райън можеше да се спука от завист.

— Здрасти, Дъф — каза Мел и стана да ме прегърне. — Как си? Как беше в Париж?

— Добре — излъгах. — А ти? Как вървят нещата при теб? — искаше ми се да я попитам и за бебето, но не посмях да повдигна въпроса в присъствието на толкова много хора наоколо.

— Добре — отвърна тя. Очевидно все още не бе загубила способността си да чете мислите ми, защото сведе поглед към корема си и добави: — Там също всичко е наред. Не се притеснявай.

— Това е хубаво.

Мълчание.

— Не мернах ли и Джули преди малко? Къде е тя?

— Отиде до тоалетната — побърза да отговори Мел. Лъжеше ме, сигурен бях, защото в това време нервно въртеше кичур коса между пръстите си. Винаги се държеше така, когато не казваше истината. Приех това като добър знак — Джули явно си бе обрала крушите, за да можем с Мел да поговорим на спокойствие.

— Отишла е на лов за нови жертви, а?

— Не започвай пак, Дъфи — скастри ме Мел. — Джули… изживява трудни мигове в момента.

Почудих се какво ли може да е онова, което да изкара могъщата Джули от равновесие. Да не би да беше свършило царевичното брашно в любимия й супермаркет? Или пък прахосмукачката й бе избухнала в пламъци? Или пък внезапно е разбрала, че Марк не може да си позволи жилище в лелеяния от нея Нотинг Хил Гейт? Разбира се, не зададох нито един от тези въпроси. Някак си не беше честно да се заяждам с нея в нейно отсъствие.

— Какво й е? — попитах вместо това. — Надявам се да не е нещо сериозно.

— Не мота да ти кажа. Поне не още. — Пауза. — Имам да ти съобщавам някои новини. Но може и да не ти харесат много. Мислех да ти се обаждам, но след като си тук, мога да ти ги съобщя и сега. Казах на шефовете си, че съм бременна и че искам да напусна, но те ми предложиха сделка, за да остана на работа.

— Това е добре — казах. — Не искаше ли точно това?

— Да… може би — усмихна се Мел. — Поне така си мисля. Фирмата току-що е купила няколко радиостанции на север и ми предложиха да ръководя преструктурирането на рекламните им отдели. Проектът е временен — за около три месеца — но това си е крачка нагоре в ръководния мениджмънт и ако се справя добре, би могло да означава много в бъдеще.

— Явно ти се е усмихнат късметът. Какво повече можеш да искаш от това?

— Няма да работя в Лондон. Ще прекарвам седмицата там и ще се връщам тук само за уикендите.

— Говориш с недомлъвки, Мел. За къде точно на север става дума?

— Глазгоу.

Не отговорих. Не бях в състояние да кажа и дума. Чувствах, че над мен е надвиснала поредната дълбока пауза, но внезапно, като гръм от ясно небе, в главата ми се появиха спасителните думи.

— Недей да приемаш — отроних, не вярвайки на собствените си уши.

— Моля?

— Недей да приемаш. Не искам да ходиш там, Мел. Остани в Лондон и се омъжи за мен. Липсваш ми. Каквото и да е това, което те прави различна от всички останали жени, то ми липсва повече от всичко останало на света. Изминаха повече от четири месеца, откакто се разделихме, и междувременно се случиха много неща, но искам да ти кажа, че… — отново затърсих думите, с които да изразя това, което исках да й кажа. — Причината, поради която не исках да се оженим, когато ми го предложи, бе, че ми липсваше увереност. Струваше ми се, че в момента, в който се оженим, ще попадна в капан. Не можех да проумея факта, че бракът не е някаква конспирация срещу моята независимост. Ти знаеше това много добре. И именно затова развали годежа ни — защото не искаше да ме караш да правя нещо, за което по-късно да съжалявам. Е, сега повече от всичко съжалявам за това, че не се ожених за теб. И че никога няма да успея да си върна времето, което пропилях без теб. Повярвай ми, не съм променил решението си заради бебето. Бях го променил още преди да разбера за него. И искам да се оженя за теб, защото прецених, че предимствата са много повече в сравнение с недостатъците. Не, не това имах предвид. Искам да кажа, че… че…

— Струва ми се, че се опитваш да ми кажеш, че вече не се страхуваш — каза Мел тихо.

— Точно така. Вече не се страхувам. Е, може би все още съм малко нервен, но ще ми мине. Но вече не се страхувам, че ще спя с един и същи човек до края на живота си. Дори го желая повече от всичко на света. Трябва да си призная, че от мисълта за ИКЕА все още ме побиват тръпки, но ще се справя и с това. Най-важното е, че вече не се страхувам, че някога ще спра да те обичам… или че ти ще спреш да ме обичаш. И съм готов да се обвържа с теб… чувствам се обвързан с теб, защото без теб нищо няма смисъл. Без теб като че преставам да съществувам. Без теб съм пълна нула.

Ето това беше. Успях. Това бе речта на живота ми. Бих дал всичко от себе си и сега вече всичко беше в нейните ръце. Търсех в изражението й нещо, което да ми подскаже ръце дали съм успял да я накарам да ми повярва. В погледа й обаче нямаше нищо, което не можех да разбера, но все пак имах чувството, че съм успял да разбия леда между нас. В този момент бяхме само на милиметър един от друг.

Без да каже нищо, Мел хвана ръцете ми, стисна ги и ме погледна настоятелно в очите, сякаш търсеше в тях отговор на всичките си въпроси. След това се разплака.

— Иска ми се да ти вярвам, Дъфи — подсмърчаше тя — Иска ми се да го повярвам повече от всичко на света. Изразът ти и думите ти почти успяха да ме убедят. Но „почти“ вече не ми е достатъчно. Откъде мога да бъда сигурна дали ти самият си вярваш? Откъде мога да бъда сигурна, че старите ти страхове няма да се завърнат?

— Не те разбирам. Винаги си се хвалила колко добре ме познаваш — по-добре, отколкото самият аз се познавам. Което е вярно. Никога не съм срещат човек, който да ме познава така добре. Защо тогава не можеш да разбереш, че говоря искрено, като ти казвам, че искам да се оженя за теб. Не можеш ли да прочетеш мислите ми?

Сега вече сълзите й течаха с пълна сила и бяхме привлекли вниманието на всички в този край на залата. Не ми пукаше. Бях сляп за всичко друго, освен Мел.

— Там е работата, Дъфи, че вече не вярвам и на самата себе си. Не мога да разчитам на себе си за решение, което ще се отрази не само на твоя живот, но и на моя, и на живота на детето ни. Не мога да знам какво мислиш, защото не знам какво мисля дори аз самата. И това ме плаши. Обичам те, Дъфи, но се страхувам да заложа всичко на карта, когато аз самата не съм сигурна.

Не вярвах на ушите си. Това, което трябваше да бъде щастлив край на последните кадри от романтична комедия, моменти, в който пичът спечелва мацето, внезапно се бе превърнало в „Кошмари на Елм Стрийт“.

— Знам, че трябва да взема някакво решение — каквото и да е то — заради двама ни — продължи Мел. — Просто не можем да продължаваме по този начин. Може и да е егоистично от моя страна, не съм в състояние да взема това решение сега. Така че искам да те помоля за малко време — време да обмисля нещата и да сложа ред в собствените си мисли. — Тя се наведе напред и ме целуна. — Започвам новата си работа от понеделник. Ще бъда в Глазгоу през цялата седмица, но ще се върна в Лондон късно вечерта в петък. И ти обещавам, че дотогава ще съм взела решение.