Алън Уилямс
Архивът на Берия (9)

Репортажът на Малори

Още преди обед стигнах до австро-унгарската граница — два километра изорани минни полета с ограда, по която тече електричество, и редици противотанкови заграждения, опрели в ръба на хоризонта като гигантски бетонни зъби.

В граничния пункт при Хегешалорн почувствах облекчение. Спомнях си го от 1956 г., натъпкан с измършавели студенти с трицветни кокарди на ушанките и момичета с дълги палта, нарамили трофейни руски леки картечници. Сега ме посрещнаха двама спретнати и усмихнати граничари, които вежливо ме поканиха в едно прясно боядисано помещение с мека мебел и плакати с изглед на Дунав и Балатонското езеро. Приличаше повече на представителство на туристическа агенция, отколкото на врата през Желязната завеса.

Проверката бе чиста формалност, визата ми важеше за трийсет дни. Единият граничар надникна в багажника и на задната седалка на ситроена, отдаде чест и ми махна да карам — с плика с десетте стодоларови банкноти, прибран във вътрешния джоб.

Подкарах на изток през еднообразната пуста, през градове, чиито имена кънтяха през петдесет и шеста по целия свят. Сега изглеждаха спретнати и скучни, никъде не личеше и следа от руски войски. По обед навлязох в предградията на Будапеща. Сиви грамади от жилищни блокове, безрадостни дори и при ясно небе; опашки от хора в безформени дрехи; камиони, старовремски трамваи и грозни източногермански и чешки леки коли; петолъчната червена звезда над една административна сграда; няколко лозунга.

Пред погледа ми се мярна Дунав — блестяща лента между хълмовете на Буда и бледожълтия дворец на Хабсбургите и готическото кубе на сградата на Парламента на отсрещния бряг. Улиците бяха в лишен от лустро барок, тук-там с по някоя съвременна сграда, напомняща довоенен радиоприемник. Всичко беше тихо и мирно. Когато ги видях за последен път, улиците бяха задръстени с павета и овъглените скелети на бронетранспортьори, стените бяха с изкъртена от куршумите мазилка, навред зееха дупки от снаряди. Малкото реверанси пред западното изобилие се свеждаха до внушителен брой рекламни табла на „Кока-Кола“ и огромния нов хотел „Дуна Интерконтинентал“, приличен на обърната нагоре устна хармоника. Там, в барчето на партера, в един часа трябваше да се състои уговорената от Борис среща с Ласло Ласло. Когато спрях колата отпред, се изненадах от редиците изискани автомобили със западни номера, в това число и няколко ролс-ройса. На входа се появи портиер с угрижен вид и попита:

— Господине, вие за тазвечерното парти ли сте?

За миг се обърках, тъй като вместо парти чух партия и си помислих, че той ме приобщава към комунистическата партия. Стъкленото фоайе гъмжеше от безброй непролетарски физиономии. Едва на рецепцията успях да разбера за какво става въпрос. Огромен надпис на английски гласеше: „Умоляват се всички гости на мистър Шон Фланагън да се обръщат към мистър Уолтърс, апартамент 527“.

Актьорът Шон Фланагън — женен за красавицата Вики Бърд — празнуваше четирийсетия си рожден ден в Будапеща, където снимаше някакъв филм и бе поканил за събитието неколкостотин гости. Преди две-три години, когато работех в пресата, бях взимал интервю от него. Помня, че двамата се напихме юнашки и по-късно той ми писа, за да ми благодари за интервюто. Оттогава бе станал звезда и връзката му с Вики Бърд се беше превърнала в част от романтичния фолклор на шоубизнеса. Сега двамата водеха скитнически живот, освободен от данъци, и скачаха от континент на континент, следвани от пълен фургон прислужници — секретари и секретарки на секретарите, агенти, адвокати, фризьори, шофьори, масажисти и телохранители, — както и от настървена глутница журналисти. Почудих се дали това ще затрудни срещата ми с Ласло Ласло или напротив, улеснява нещата, като предоставя възможност впоследствие да се разчуе, че именно по време на паметното тържество дневникът на Берия е преминал в ръцете на един западен куриер.

Качих се в стаята си — познатата климатизирана клетка със запечатани прозорци, радио и телевизор на нощното шкафче, румсървис при повикване и американски батерии в банята. Изкъпах се, избръснах се и слязох в барчето. Макар че имаше много посетители, никак не ми беше трудно да разбера кой е Ласло Ласло: той единствен нямаше самодоволния вид на знаменитост, която очаква да я познаят.

Ласло беше слаб мъж с „очи на лагерник“, както ги бе описал Борис — тъмнеещи ями над подпухнали като гъби торбички — и зъби като потрошени клавиши на пиано. Костюмът му висеше около тялото, все едно бе шит за много по-едър от него мъж. Седеше на едно столче пред бара с бутилка водка до себе си. Представих му се и очите му веднага светнаха в дълбоките орбити. С едната си ръка така здраво стисна моята, че аз едва не извиках от болка, а с другата повика бармана.

Обясних, че не пия, а той ми каза, че имал куп приятели, които скапали черните си дробове в служба на Червената армия и по партийни банкети. Английският му течеше свободно и бързо. Заговори жадно — за Борис, за въстанието през петдесет и шеста, за тиранията, за състоянието на литературата… Равнището на водката в шишето стремително се спускаше надолу, аз пиех петата си кока-кола, когато пристъпихме към по-щекотливите въпроси.

— Хиляда долара, — казах аз. — В брой. И допълнително още десет хиляди, ако и когато творбата бъде публикувана.

— Слушай, приятел, парите не ме интересуват. Борис ми обясни, че става дума за някаква книга с доста сложна съдба, която би могла да е пристигнала в Унгария отвън. От Русия например. Доколкото разбирам, на някои хора там, в Русия, никак няма да им хареса…

Аз му разказах всичко, в това число и за коварните нападки срещу съветските управници, които Борис беше включил въпреки неодобрението ми. Докато говорех, той се подсмихваше в чашата си.

— Добре! — заяви той. — Много добре! Трябва да успеете! Тези касапи достатъчно дълго време стоят на върха, време им е да се разкарат.

Тогава му обясних какво искаме от него: едно собственоръчно написано изявление, в което подробно да разкаже как е изнесъл ръкописа от Русия. Не биваше да бъде прекалено обстоятелствен по отношение на онзи, от когото го е получил: в края на краищата има тайни, които трябваше да останат недостъпни за един американски издател, дори и когато залага три милиона долара. В случая беше важна техническата страна.

Ласло изглеждаше удовлетворен, освен това изглеждаше и трезвен. По-късно се преместихме в една винарска изба под хълмовете на Буда, пълна с млади двойки — мъже с дълги до раменете коси и момичета с миниполи и с още някакви дрехи, които взех за домашно шити кафтани. Беше весело.

— Недей да си мислиш, че това е нещо, веднъж завинаги дадено — каза той, сякаш четеше мислите ми. — Свободата, както казва Ленин, е ценно нещо и затова трябва да се раздава на порции. Днес ние се радваме на нашата. Но утре Москва може да реши да прехвърли дажбата на Полша или дори на Чехословакия. Москва все още държи конците като кукловод и ние подскачаме според това как ги дърпа тя.

Долових известна нотка на алкохолно униние и смених темата. Попитах го за дребното премеждие с декана на Кентърбъри и той веднага се оживи, като се разсмя хрипкаво.

— А, онзи дърт идиот! Да, това се случи по времето, когато бях един от слугите на партията. Една вечер видях в партийния вестник „Непсабадшаг“ снимка на тоя дърт, полуплешив белокос глупак, облечен в църковните си одежди, и реших, че това е епископът на Гьор, който активно е сътрудничил на нацистите. Извиках моите хора и им наредих: „Момчета, искам да пипнете тази фашистка свиня, жив или мъртъв!“ За щастие, го хванаха жив. В четири часа сутринта ми звънят по телефона и докладват: „Хванахме епископа, но той разправя, че е англичанин и се преструва, че не знае унгарски“. А аз им казвам: „Е, момчета, тия вече сме ги чували!“ Половин час по-късно отново ми звънят и казват: „Трябва да има някаква грешка, епископът на Гьор е умрял през четирийсет и трета“. Тогава си спомних, че нашият ръководител Ракоши беше поканил този английски идиот на приятелско посещение като почетен гост. Скочих от леглото, извиках колата си и отпраших към полицейското управление — тук, на улица „Андраши“. Заварих стария декан тикнат в една килия, с доста окаян вид. На другия ден трябваше да пиша лични извинения — не само на декана, но и на самия Ракоши.

Преди да си тръгнем, аз казах:

— Слушай, Ласло, ти поемаш голям риск в цялата тази работа.

Той сви рамене:

— Аз съм вече стар. Жена ми почина, синът ми е в Америка. Какво ще ми направят?

— Добре. Хайде тогава да се позабавляваме. Знаеш ли, че довечера има голям купон в хотел „Дуна“? Е, там ще има журналисти. И фотографи. Ще имаш ли нещо против да те видят там заедно с мен? Евентуално и да ни снимат заедно?

Той се изсмя тихо.

— Да ни снимат ли? С актриси? В колко часа?

Разбрахме се да се срещнем в барчето на „Дуна“ в седем и половина. Аз платих сметката, а той ми благодари с желязното си ръкостискане и заизкачва съвсем стабилно каменните стъпала към улицата.

* * *

Малко след седем Шон Фланагън влезе в барчето на хотел „Дуна“. Веднага се почувства онази вълна от мълчаливо очакване — приповдигнатостта, пораждана от второстепенно величие, — която го съпровождаше навред. Зад него се появи телохранителят му, тъмножълт мелез между китаец и негър, роден на остров Мартиника.

Фланагън прекоси бара и се озърна свойски наоколо. Посетителите жадно търсеха погледа му. Неочаквано той се вторачи в мен. Беше много висок, облечен в дрехи, с които би изглеждал еднакво добре както на плажа, така и в бара на някой хотел. Изсветлялата му до бяло от слънцето коса бе привързана на тила с масивна златна халка, голяма колкото детски юмрук, което му придаваше пиратски вид.

Аз му се усмихнах в отговор, опитвайки се да прикрия удивлението си, че ме е запомнил. Появи се някакъв секретар с една бира, която той взе, без да погледне към него.

— Да ти кажа за последната ти книга, Малори. Хареса ми. Ти естествено си продал правата за филмиране?

— Не съм.

— Не си ли? В такъв случай трябва да поговорим за това. Тази вечер имам купон. Заповядай.

Погледнах часовника си.

— Трябва да се срещна с един приятел унгарец. Прекарал е четири години в лагер, а сега пише стихове. Може би ще ти е приятно да се запознаеш с него?

— Разбира се. Обърни се към секретаря ми — той стана и махна с ръка към един дребен мъж, застанал прав до вратата. — Той ще ти даде пропуск. Нали знаеш, трябва да се пазим от навлеци.

Отправих се към секретаря.

— Мистър Уолтърс?

Той кимна с глава. Обясних му кой съм и какво искам.

— Казвате, че мистър Фланагън ви е поканил? — Беше американец, говореше тихо и изискано. — Мистър Фланагън не ми е споменавал за вас.

— Казах ви, покани ни. Ако имате някакви съмнения, попитайте го — кимнах назад към бара.

— Аз си зная работата — тихо отговори дребният мъж.

Той извади някакъв портфейл и една платинена писалка и измъкна две твърди картончета, на които с релефен курсив пишеше: „Пропуск за партито на Фланагън. Не може да се преотстъпва.“.

— Имената ви? — рече той.

Казах му ги, изговаряйки буква по буква името на Ласло Ласло, взех пропуските и се върнах на мястото си.

— Том Малори, дърто копеле!

Обърнах се и погледът ми попадна на две розови очи, познати от множество весели обеди в „Ел вино“ по времето, когато работех като вестникар. Франк Смолет, вече почти легендарна фигура в пресата, беше минал през почти всички вестници, като обикновено го уволняваха заради някаква пиянска история. Винаги се изненадвах, когато го виждах жив, а на това отгоре и работещ. По някакъв начин непрекъснато се изхитряваше да оцелее — в случая като енергичен репортер на „Сънди“.

Намърда се мигом до мен, стиснал в ръка голяма чаша с някакво тъмно питие.

— Надявам се, че не си дошъл заради скапаното джамборе?

— Тук съм по работа — отвърнах аз, оглеждайки се с крайчеца на окото за Ласло Ласло. В главата ми започваше да се мъти нещо. Независимо че пиеше много, Смолет беше истински професионалист и на него можеше да се разчита, най-вече поради две качества, които притежаваше — надушваше отдалече новината, но и умееше да пази тайна.

— Нова книга ли пишеш? — попита той.

— И да, и не — казах аз и бързо добавих. — Предполагам, че мога да ти помогна като на стар приятел. Сигурно не са те поканили за тази вечер?

— Онези двама палячовци мегаломани ли? Ти си правиш майтап. Аз не мога да се докопам до пълния списък на гостите, дори на пролетариите от шоубизнеса, камо ли на звездите. — Той отпи солидна глътка от питието си. — Ти да не би да имаш покана?

Подадох му пропуска си. Той кимна и го плъзна обратно по масата.

— Обясни на стария чичо Франк какво значи всичко това.

— Просто сме добри приятели с Шон Фланагън — казах аз, — от много отдавна, още от времето, когато работех в пресата. Съдбата ни срещна веднъж и аз направих едно интервю, което му се хареса.

— Той ли ти пое пътните разноски?

— Той ме покани едва днес следобед.

— Просто така? — той се заоглежда за келнера.

— Казва, че се интересувал от филмовите права за последната ми книга.

— Мога ли да използвам това?

— Добре дошло за мен. Малко реклама няма да ми навреди, дори и нищо да не излезе.

Продължавах да наблюдавам вратата за Ласло Ласло, разсъждавайки дали е разумно двамата със Смолет да се срещнат. По някое време реших, че всичко се нарежда чудесно.

— Слушай — казах аз. — Обещавам ти да ти съобщя, ако там стане някакво скандалче, като за твоята рубрика.

— Стига да е нещо по-така… И да не е по-късно от единайсет, иначе броят е заминал.

— Не по-късно от единайсет — повторих аз и видях Ласло Ласло, който се приближаваше през претъпканото помещение.

Представих го на Смолет като поет. Унгарецът неочаквано заговори доста уклончиво, като пред западен журналист. Мисля, че Смолет не пропусна почти нищо. Той имаше познания за международното положение — включително и за комунистическия свят — от непосредствен опит. Известна беше една случка, станала с него по време на съветското нашествие в Чехословакия през 1968 г., която сега го накарах да разкаже на Ласло. Смолет и още няколко журналисти били арестувани от руските войски в Прага за неспазване на комендантския час. Журналистическите им карти не направили никакво впечатление на руснаците и положението започвало да се напича, когато Смолет открил един полковник, който говорел английски. Той изгледал руснака с кървясалите си очи и викнал: „Полковник, ако един косъм падне от главата ми, само един, лондонските кореспонденти на «Правда» и «Известия» утре сутринта ще увиснат обесени в Хайд Парк“. Добавил и няколко думи за това как „в Темза ще тече руска кръв“ и в края на краищата полковникът започнал да се извинява и се разпоредил да ги откарат до хотела им с военна кола.

Оттук нататък разговорът потръгна много по-лесно. Тримата вечеряхме заедно в ресторанта на хотела и аз платих сметката.

— Ще те потърся долу в бара в единайсет без петнайсет, ако се е случило нещо — казах на Смолет.

Той ни махна вяло с ръка.

— Приятно прекарване в светая светих!

След това се отдалечи, залитайки по дебелия килим.

— Странен човек — рече Ласло. — Винаги ли пие така?

— Винаги.

— Всички журналисти ли са такива? Може ли да му се има вяра?

— Абсолютно. Стар приятел е.

Ласло погледна часовника си с избелял жълт циферблат.

— Почти девет е — каза той. — Може би е време да се присъединим към твоите приятели?

* * *

Приемът беше в подземията на хотела. Стълбището се пазеше от трима телохранители на Фланагън, облечени в смокинги. Първият провери пропуските ни, вторият ни връчи една гигантска оранжева свещ в покрита с восък ваза и ни предложи да си изберем стъклена чаша за шампанско или каменна халба за бира. Третият само ни кимна. Долу беше вече претъпкано и задушно, с тежка миризма на парфюм, кубински пури и едва доловим дъх на коноп. Чашата на Ласло се пълнеше на няколко пъти, преди да се доберем до свободното ъгълче на една маса в някаква ниша, драпирана с изкуствени паяжини.

Помислих си, какво, по дяволите, правя тук, като оставим това, че един евентуален договор за филмиране не би ми дошъл зле. Мислех си за Татана и се чудех как ли би се чувствала тук. Мислех си и за тях двамата с Борис, сами в „Отел Дьо ла Бе“, когато Фланагън спря при нашата маса.

— Добре ли се забавлявате? — осведоми се Шон.

Някаква звезда в проект се спусна напред и извика:

— Партито е страхотно, Шон!

Всички се усмихнаха, с изключение на госпожа Фланагън. Беше дребна жена със зашеметяващи, плътно очертани под прилепналата зелена коприна гърди, с грижливо направена фризура и очи, полуприкрити зад мигли, напомнящи железни оградки. Напомняше ми красива торта, отрупана с изкуствено оцветен крем и ярки камъчета. Представих я на Лаело Лаело, който стана и й целуна ръка. Усмивката й лъсна за миг като светкавица на фотоапарат.

Съпругът й обаче изглежда се чувстваше като риба във вода. Той ни показа подаръка от жена си: червеникавокафяв диамант в рамка от рубини — цялото с размера на слива, увиснало на тежка златна верижка.

— Тя искаше да ми купи съкровището на Тутанкамон! — извика той и я целуна звучно по бузата, а изгряващата звезда се дръпна, за да им направи място.

Ласло седеше съвсем неподвижно.

— Вие снимате някакъв филм тук, нали? — тихо попита той.

Шон Фланагън кимна, докато жена му надяваше скъпоценния камък на шията му.

— Аз познавам много от тукашните кинаджии — каза Ласло. — Срещнахте ли се с някои от тях?

— И още как! — бодро заяви Фланагън. — Нищо обидно не казвам, но ние работим с унгарски екип. Не се безпокойте, филмът е изключително за външна консумация. Оргии в стари крепости, историческо порно. Или поне вие комунистите, с вашето пуританство, няма начин да не го окачествите като порно.

— Аз вече не съм комунист — каза Ласло.

— Разбира се, че не сте. Никой в Унгария вече не е. Като всички добри германци, нали така? — Той се изсмя и отпи шампанско. — Наздраве, Ласло! — Той вдигна отново чашата си, но унгарецът не помръдна.

— Поканили ли сте изобщо унгарци? — попитах аз.

— Поканил съм мои приятели — каза Фланагън.

В този миг изпуснах нервите си.

— За бога! — извиках. — Тук не сте в Бевърли Хилс! Нямате ли поне някакво чувство за такт? Унгарците са ваши домакини.

Фланагън нацупи уста.

— Майната ви — тихо каза той и аз почувствах огромната маса на бодигарда зад себе си. — Не искам да виждам повече тези муцуни — разпореди се Фланагън.

През цялото това време Ласло отпиваше от шампанското си, сякаш нищо не се бе случило. Аз се изправих. Бодигардът ме блъсна встрани, след това се наведе и хвана Ласло за рамото. Той започна да се дърпа.

След няколко секунди бяхме изтласкани във фоайето на хотела. Светкавиците на два фотоапарата блеснаха, докато Ласло падаше до мен на четири крака. Той се изправи и се усмихна уморено.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Ако от толкова ми ставаше зле, да съм умрял още преди много години — каза той.

— Да си потърсим по-цивилизована компания — предложих аз.

Разблъсках неколцина фотографи и поведох Ласло към бара. Беше единайсет без двайсет. Смолет пиеше с група журналисти, но щом ме видя, се отдели от тях.

— Бягай горе в стаята си, Франк! Ще си получиш скандалчето.

Бързо поведох Ласло обратно към асансьора.

— Британски писател и унгарски поет, изхвърлени от партито на Фланагън — изрекох аз, когато вратата на стаята се затвори. Смолет беше извадил една тетрадка и изглеждаше почти трезвен.

— Разказвай.

Десет минути по-късно го свързаха с Лондон.

* * *

Бръснех се, когато телефонът иззвъня. Беше Смолет.

— Снощната история беше страхотна! Аз съм долу и закусвам. Защо не слезеш?

Ресторантът беше почти празен. Очевидно щеше да мине известно време, преди гуляйджиите да се размърдат. Франк Смолет седеше сам и ядеше татарски бифтек със сурово яйце отгоре, поливаше го с горчиво кафе и с унгарска сливова. Беше едва осем.

— Следващите пет дни мога да си седя с ръце в джобовете — заяви той. — Предполагам, че едва ли ще ми кажеш какво търсиш тук. Като оставим това, че гледаш да пробуташ книгата си на киното, разбира се.

— Зарежи това — казах аз, поемайки чашата кафе от ръцете на келнера. — За момента е деликатно.

— С Ласло Ласло ли е свързано?

Смолет стискаше вилицата си и мачкаше каймата, от което се получаваше някаква гнусна каша. Аз отместих поглед и казах:

— Познаваме се отдавна, Франк. Снощи ти бутнах хубаво скандалче…

— Първа страница, приятел. Първа страница — и той напъха сместа от месо и яйца в устата си.

— Добре. Искам да ти кажа нещо строго поверително.

Той взе една салфетка и попи потта от горната си устна.

— Не мислиш, че това място се подслушва, нали?

— Едва ли в днешна Унгария. Освен ако не държат да записват стотици хиляди часове туристическо дърдорене. Слушай сега — казах аз, — ако си налягаш парцалите за това, което имам да ти кажа, в продължение на няколко месеца… възможно е и по-малко… може би бих могъл да ти предложа една наистина голяма история. Световна новина.

Смолет се вторачи в мен с малките си червени очи.

— Строго поверително, така ли?

— Абсолютно. Имаш яйце на брадичката си.

Той кимна.

— Знам правилата.

— Добре би било да си ги припомниш. Защото ако нарушиш тайната, ще прецакаш не само мен, а и още доста народ. Освен това ще провалиш най-хубавата история, която си сънувал през последните години.

— Добре де, добре, не ми чети нотации! Давай фактите.

Отпих от мътното горчиво кафе.

— Този унгарец, Ласло Ласло… впрочем това не е истинското му име.

— Благодаря. Аз го използвах в снощната история. Просто се надявам, че редакторът ми има източноевропейско чувство за хумор.

— Миналата есен Ласло отишъл в Русия, където се сдобил с някакъв ръкопис.

— Нобеловата награда за догодина, предполагам?

Поклатих отрицателно глава.

— Авторът на това писание няма да получи Нобеловата награда, дори и да беше жив. А той не е. Нито пък писанието му е точно литература. Това е един дневник, тайните мемоари на един висш съветски държавник.

Смолет спря да дъвче.

— Кой е той?

— На този етап не мога да ти кажа. Единственото, което ти обещавам, е, че ако не ме хързулнеш, ще ти предоставя изключителна информация след около два месеца.

— Напоследък от Русия излязоха страхотно много мемоари — замислено каза Смолет. — Пенковски, Светлана, Хрушчов. Доколкото знам, не всичко е съвсем автентично, с изключение на Светлана…

— Това е издателски проблем, не твой.

— Ти чел ли си ги?

— Дори не съм ги зървал още. Ще ги получа днес от Ласло.

— И ще ги прехвърлиш нелегално в Австрия, така ли?

— Точно така. Махни най-сетне това яйце от лицето си.

— Ами ако те хванат? — попита той и избърса със салфетка брадичката си.

— Просто ще внимавам.

Настъпи пауза.

— И защо трябва тази история да чака два месеца? — попита накрая Смолет.

— Заради безопасността на някои хора, между другото и на Ласло Ласло. Освен това дневниците може да засягат някого на Запад. Току-виж се наложило да се търсят свидетели, за да защитят публично автентичността им. Затова е страхотно важно да не правим нищо прибързано. Просто ми имай вяра и изчакай, докато ти дам знак.

Смолет изпи сливовата докрай.

— Това, което не мога да разбера, е защо предлагаш тази история на мен? Защо, по дяволите, не седнеш ти да напишеш за нея?

Аз се усмихнах. Франк Смолет може да беше пияница, но в никакъв случай не беше глупак.

— Виж, Франк, аз не съм просто куриер и човек за връзка. Задачата ми е да убедя издателите, и по-точно американските, защото там са истинските пари, че ръкописът е истински. Не мога да забърквам Ласло в тези пазарлъци, освен ако не напусне страната, което той едва ли ще направи. Затова ми трябва поне един независим свидетел. И този свидетел ще бъдеш ти.

Смолет бавно кимна.

— Само едно ме притеснява, Том. Снощи ти направи всичко, за да ви забележат с Ласло. И глухите чуха, че си в Будапеща и че си приятел с този унгарец. Защо сега разказваш всичко това и на мен?

— Защото освен че ти имам доверие, искам да имаш пълна представа за нещата, когато историята се разчуе. Както ти казах, възможно е да се намерят няколко свидетели на Запад и да се наложи да им се прави интервю.

— И ти искаш аз да свърша това, а не ти?

— Нали ти казах, че аз ще трябва да убеждавам разни хора, че всичко е истинско. Няма да прозвучи убедително, ако аз сам открия свидетелите и ги интервюирам.

Смолет кимна отново и се изсмя.

— Имаш голям късмет, че попадна на мен, наясно ли си? Искам да кажа, че бих могъл да поразмишлявам аматьорски както всеки друг. А и вие двамата с Ласло Ласло сигурно не сте единствените, които знаят за въпросния ръкопис.

Аз станах и му подадох ръка.

— Ако провалиш нещата, Франк, ще изпортиш най-хубавата сензация, на която си попадал от години насам. Благодаря ти за кафето, ще се видим по-късно.

Обърнах се да си вървя, но той извика след мен:

— След като съм вътре в нещата, няма ли начин да присъствам, когато Ласло ти предава материалите?

— В никакъв случай. Ако той разбере, че на по-малко от километър наоколо има някакъв журналист, всичко ще отиде на кино.

— Ти очевидно си позволяваш известни волности с горкия човечец. Особено ако не знае за мен.

— Нали ти казах, доверявам ти се като на баща, Франк.

— Я върви на майната си! — ухили се той.

Докато излизах от ресторанта, го видях как размахва празната си чаша към келнера.

* * *

Същия следобед срещнах Ласло Ласло пред входа на минералния басейн на хотел „Гелерт“ в Буда, изграден върху една скала над Дунав. Той изглеждаше много по-свеж от предишния ден, почти конте, с отворена бяла риза, фланелени панталони и сандали.

— Ще отидем с твоята кола на остров Маргит — каза той. — Там можем да разговаряме спокойно.

Очевидно той не споделяше моята увереност в липсата на мерки за сигурност в Унгария, но аз отдадох подозрителността му по-скоро на навик.

Беше горещ и безоблачен неделен ден, улиците бяха претъпкани, трамваите скърцаха и пръскаха искри по широките булеварди, с увиснали от вратите гроздове хора. Когато стигнахме на острова, той ми каза да спра колата под едни дървета, съвсем близо до моста. По полянките се разхождаха или лежаха на слънце двойки. Той ги наблюдава известно време, после измъкна от страничния си джоб някакви листа хартия, които изглади на коляното си. Бяха четири изписани на машина страници на унгарски. В края на последната се виждаше нечетлива завъртулка с мастило и аз реших, че това е подписът му.

— Нали това искате от мен? — каза той и ми ги подаде. — Написал съм всичко каквото ви трябва. Тук няма нито една думица, която да не е истина.

Аз прибрах внимателно листовете във вътрешния джоб на сакото си, до плика с хилядата долара, които ми бе дал Борис. Ласло не помръдна от седалката до мен.

— Нашият приятел Дробнов каза ли ти нещо за тази работа? — след доста дълго мълчание попита той.

— Спомена ми, че си помогнал да бъде изнесена някаква забранена литература от Русия — отвърнах аз, но не му казах, че зная от Борис и името на автора.

Той кимна.

— Да се поразходим — предложих аз.

Сякаш се поколеба, преди да отвори вратата.

— Няма да те отегчавам с незначителните подробности — подхвана той. — Само съществените факти.

Излязохме от колата и поехме по една пътека между лехите с цветя.

— Миналото лято ме потърси един стар приятел, журналист, който тъкмо се бе върнал от Русия, съпровождайки три месеца официална делегация. Там се свързал с някакъв мъж, живеещ на петдесетина километра от Москва, известен дисидент интелектуалец, успял досега да избегне затвора. Та този човек искал някакви негови неща да стигнат на Запад, но приятелят ми не посмял да ги вземе, понеже подозирал, че от КГБ вече са го засекли. И ме попита не искам ли аз да помогна. Аз подадох молба за виза до съветското посолство тук, в Будапеща. Минаха два месеца без отговор и накрая се обадих по телефона. Казах ми, че не е получен отговор на молбата ми. — Той се усмихна криво: — „Другарю Ласло — викат ми, — липсата на отговор е отговор!“ Е, аз очаквах това и написах до съветския комитет на ветераните от Червената армия, изразявайки желание да посетя Москва, за да видя парада на Седми ноември. Председателят на комитета е голяма клечка, маршал на Съветския съюз, и аз получих много бързо отговор лично от него заедно с пропуск за Трибуната на ветераните на Червения площад и самолетен билет първа класа до Москва и обратно. Предполагам, че в КГБ са си изгризали лактите от яд, но ако изобщо от нещо имат някакъв страх, това е Червената армия. Като куче и котка са. И така отлетях за Москва, там ме посрещнаха официално, все едно бях армейска делегация, и десет дни ме носиха на ръце. Разбира се, бях под непрекъснато наблюдение. Но трябва да ти обясня нещо за съветската система. В днешно време КГБ може да арестува, когото си иска, но когато се отнася до нас, гражданите от „братските социалистически страни“, първо трябва да съгласуват това с властите в съответната страна, което ни предоставя известен имунитет. Зная, че това не изглежда логично, но в Русия нищо не е логично. А гражданин от социалистическа страна и при това официален гост на Червената армия е почти недосегаем. Както и да е, последния ден се качих на електричката, за да отида при онзи писател дисидент. Знаех, че ме следят, сигурен съм също, че са знаели къде отивам. Но не можеха да ме спрат, затова заповядаха на машиниста на влака да подмине спирката, където живее онзи човек! — Той замълча и се разтресе от дрезгав смях. — Естествено, това не ме обезпокои. Слязох на другата спирка, върнах се обратно с един камион и се видях с човека без каквито и да било усложнения.

— Продължаваха ли да те следят?

— О, да. Хората от КГБ набързо мобилизираха колата на някакъв местен партиец, но въпреки това не можеха да направят нищо законно. Просто чакаха пред къщата. Аз останах за вечеря и хванах последния влак за Москва. Той не ми даде материала тогава, а ми каза някакъв адрес в града, откъдето да го взема. На другия ден аз изпратих един от старите си приятели от армията да го вземе и същия следобед се отправих с багажа си, в който беше и материалът, към представителството на „Малев“, за да си запазя място за обратния полет насам. Но щом видя името ми, момичето заяви, че самолетът бил пълен. Знаех, че лъже: полетите от Москва никога не са пълни, особено пък първа класа. Тогава отидох в един хотел наблизо и позвъних на стария си приятел, маршала, като му обясних какво е станало и че е възможно да имам малко неприятности с багажа. Не ми се наложи да му обяснявам повече, той ми каза да си поръчам бутилка водка и да го чакам в хотела. След един час се появи някакъв млад лейтенант и ми каза да тръгна с него. Върнахме се в представителството и още щом се появихме, същото момиче каза: „Имате късмет, другарю Ласло, току-що се освободи едно място в първа класа!“ А младият лейтенант ме попита тихо вярно ли е, че съм имал свръхбагаж. Разбира се, ограничението не важи за пътниците в първа класа, а и всичкият ми багаж се състоеше от един куфар. Но той ми обясни, че куфарът ще бъде изпратен на другия ден с военен самолет и че ще мога да го получа от базата на Червената армия в Сегед, Южна Унгария, на около осемдесет километра оттук. Не ми оставаше друго, освен да заверя билета си и да се кача на автобуса за аерогарата. Макар че вече нямах никакъв багаж, митничарите решиха да не рискуват. Обикновено не си губят времето с нас, „братските“ посетители, но по отношение на мен направиха изключение. Разкъсаха обувките ми на парчета, опипваха ми задника, дори ми направиха рентгенова снимка на стомаха! Общо взето, задържаха самолета близо с час. Не намериха нищо, естествено. Докато пресичах бариерата, зърнах ония от КГБ. Честно ти казвам, изглеждаха така, сякаш им се бяха пукнали жлъчките! А аз си долетях до Будапеща, на другия ден отидох до Сегед, казах си името на дежурния офицер и той ми връчи куфара, без каквито и да било усложнения.

Той спря до една пейка и седна. Задъхваше се, лицето му бе загубило цвета си.

— Независимо от армейските ти приятели, ти безспорно си поел огромен риск — казах аз.

Той се усмихна:

— Драги приятелю, често си повтарям една стара мъдрост: „Въжето на живота е толкова дълго, че когато го дръпна, не мога да усетя края му“.

— А какво стана с материала?

— О, един турист го отнесе във Виена. Както знаеш, границата с Австрия не се охранява особено строго, освен ако нямат сигнал за някого.

— И ти си описал всичко това тук? — попитах аз и се потупах по джоба.

— Всичко, без на имената на маршала и на дисидента.

Аз кимнах, ние седнахме на пейката и се загледахме в момичетата, които се разхождаха край нас под слънцето.

— И какво излиза: че Червената армия ти е помогнала да го изнесеш — казах най-после аз.

— Старите войници винаги са готови да си помагат… Особено когато нещата опират до КГБ.

Аз внимателно извадих запечатания плик от джоба си и му го подадох. Той го разпечата и се взря във веселите черти на Бен Франклин, който го гледаше от новичките стодоларови банкноти. После много спокойно затвори плика и ми го върна.

— Вече ти казах, приятелю, аз не правя това за пари. Дори и за хубавички американски долари.

— Шепа долари няма да ти дойдат в повече — меко казах аз, държейки плика между коленете си. — Ако някога дойдеш на Запад — добавих аз.

Очевидно почувствал неудобството ми, той ме потупа по рамото.

— Ако някога дойда на Запад, приятелю, ти ще ми предоставиш всичко най-хубаво: шампанско и ростбиф, и толкова много английски момичета, колкото да обичам до края на живот си!

Опитах се да се засмея и установих, че не мога дори да се усмихна. Неговият отказ, макар и не неочакван, ме смути и ме накара да почувствам неудобно. В този миг идеализмът му особено силно контрастираше с нашите користни мотиви. Припомних си как Борис ме уверяваше, че мога да поверя живота си на този човек… Далеч по-леко ми бе да се оправям с пиянското користолюбие на Франк Смолет.

След малко той стана.

— Трябва да вървя, приятелю. Ще вървя пеш, ти се върни с колата. Сигурно пак ще се срещнем. Може би тук, може би в Англия.

Аз стегнах мускулите си в отговор на здравото му ръкостискане и ние се прегърнахме, като допряхме страните си.

— Желая ти успех! — казах аз.

Той махна леко с ръка и закрачи, отдалечавайки се към Дунав. Никога повече не го видях.

* * *

Напуснах Будапеща на другата сутрин и до обяд пристигнах във Виена. Борис ме чакаше в кафенето на хотел „Захер“, според уговорката. Седеше сам, в електриковосин костюм и с чисто нови обувки от крокодилска кожа и нагъваше огромна торта, представляваща три пласта хрупкав блат с бадемов шоколад и бита сметана между тях. Поздрави ме с вдигната вилица и пълна уста.

— Е, взе ли документите?

После преглътна блажено и посочи с омазаната си вилица стола срещу себе си.

Подадох му плика с изложението на Ласло Ласло и хилядата долара. Бях го пренесъл през границата, скрит в брой на „Таймс“ отпреди два дни, който бях купил в „Дуна Интерконтинентал“ преди заминаването.

— Всичко мина чудесно — казах аз. — Като изключим това, че той отказа парите.

Борис сви рамене.

— Много е горд. Хора като него се срещат един на милион. Как е със здравето?

— Ако се съди по количеството водка, което поглъща, добре. Предполагам, че си прочел за дребната неприятност, която ни се случи на партито на Фланагън?

Борис се намръщи.

— Естествено. Имаше го във всички австрийски вестници. Уважавам чувствата ти, но си проявил лудост, като си се изложил на показ по такъв начин. И особено като си замесил и Ласло Ласло.

— Може ли да има по-несъмнено доказателство, че съм се срещал с него в Будапеща?

— Точно това ме безпокои. Като че ли е прекалено. — Той замлъкна, за да оближе пръстите си. — Поръчай си една торта — каза внезапно той. — Тук правят най-хубавите торти в цял свят.

— Предпочитам едно кафе. Къде е Татана?

— Спи. Иначе е добре. В страхотна форма е. Мисля, че и късметът ни проработи. В началото на другия месец има голям панаир на книгата в Монтрьо. Ще дойдат всички големи издателства, от цял свят. Хвърлил съм око на една нюйоркска фирма, на име „Бърн Хирш“. Специализирани са в документалистиката и през последната година са издали два големи бестселъра. Струва ми се, че е по-малка вероятността да се уплашат от някой гаф като с Ървинг — Хюз.

— И кой ще установи връзката?

Борис наново заби вилицата си в тортата.

— Аз. По-добре руснак, отколкото англичанин. Така тайнствеността се засилва, американците са чувствителни към тези неща. Ще бъда леко маскиран, може би ще си сложа изкуствена брада и ще се представя с псевдоним.

— Смяташ ли, че си в състояние да водиш преговори с един американски издател? Доста са костеливи понякога. А за толкова пари, колкото възнамеряваме да им поискаме, сигурно ще пратят цял батальон първокласни адвокати.

— Мога да се справя с тях — рече Борис, мляскайки самоуверено. — Славянският темперамент е по-подходящ при такива преговори от англосаксонския. Човек не трябва да бъде прекалено спокоен, по-добре да проявява безскрупулност и хитрина, както Сталин с Рузвелт. Просто остави тази работа на мен. Аз ги разбирам американците.

Тогава му казах какво съм подготвил с Франк Смолет. Веднага щом издателите се съгласят да подпишат договор, ще публикуват съобщение, че притежават личните дневници на Берия. В този момент аз ще организирам среща между Татана и Смолет и тя ще излее душата си пред него, разказвайки как е била изнасилена от Берия на дванайсет години, след което изчезва. Евентуалните търсачи могат да тръгнат по пет възможни следи: моя милост, Борис, Татана, Ласло Ласло и Смолет — макар че последните двама познават само част от историята.

Рисковете щяха да останат, но също и доказателствата — саморъчно написаното изявление на Ласло Ласло и публичното изявление на Татана. Никое от двете не би било решаващо обстоятелство за пред съд, но по моя преценка без неоспоримо доказателство за противното, издателите щяха да бъдат удовлетворени в достатъчна степен, за да се решат да рискуват. За момента основната опасност идваше от непредсказуемите реакции на Борис по време на преговорите. Дали неговият буен темперамент щеше да се окаже предимство пред онези сухи юридически мозъци или щеше да доведе до катастрофа? В крайна сметка приех неговия довод, че може би един руснак ще предразполага към повече доверие от един англичанин.

Беше вече почти обед и аз го оставих да си поръча още една торта и се качих да потърся Татана. Отвори ми след продължително чукане. Стаята зад гърба й тънеше в мрак и тя примижа на светлината, притиснала някаква тънка нощница към гърдите си. Когато ме разпозна, ме дръпна вътре, ритна вратата с крак, впи устни в моите и ме събори на леглото.

— Стените са много дебели — каза тя. — Можеш да правиш с мен каквото поискаш, можеш да ме разкъсаш на парчета!

Краката й ме обхванаха през кръста, юмруците й забарабаниха по леглото, главата й се мяташе насам-натам, тя плачеше и се смееше едновременно, докато накрая нададе такъв рев, че сигурно срина целия коридор, потрепери и застина неподвижно.

— Това беше по-хубаво от всичко — каза тя и остана с отворена уста. — Сигурно си мислиш, че съм ужасна курва, но това беше най-хубавото от всичко досега.

Никога не ми беше говорила така и си помислих, че може би нещата между нея и Борис не са били чак толкова идилични, както ги представи той.

— Ти наистина си мислиш, че съм курва, нали? — настоя тя, но преди да измисля някакъв уклончив отговор, тя се изкикоти в тъмното. — По-добре страстна курва, отколкото отегчена домакиня!

— Не само страстна, но и скъпа — казах аз и, движен от някакъв импулс, станах, взех плика с десетте стодоларови банкноти и го пуснах върху възглавницата. — Un petit cadeau, cherie.^[1] Нашият унгарски приятел бе прекалено горд, за да ги приеме.

Тя запали лампата върху нощното шкафче и ги разгледа, при което очите й се отвориха широко.

— Искаш да кажеш, че мога да взема всичко това?

— При положение че ни платиш вечерята. Борис ще избере ресторанта.

— Аа! — Пръстите й се сключиха върху плика. — Дори и да съм курва, нали пак ще бъдеш довечера с мен, Том? Моля те.

— Ще бъда — казах аз. Но и сега не можех да кажа, че я разбирам.

Мина още половин час, преди да успея да я уговоря да слезем долу, където Борис разсичаше поредната торта — този път с пияни вишни, орехи и ананас.