Алън Уилямс
Архивът на Берия (12)

Шести документ

Москва, февруари 1953 г.

Снощи получих известие да се явя в Кунцево в събота вечер. Старият не сочи причина, но ми се струва, че най-сетне е решил отново да даде една от своите вечери. Да не би това да е сбогуване? За него или за нас? Георгий твърди, че е болен и телесно, и душевно.

Хрумна ми да откажа, но това би означавало само отлагане. Единствената предпазна мярка, която вземам, е, че ще водя със себе си Надорая и две коли мои момчета.

Планът ми вече е разработен. Доверих го единствено на Рафик, който, естествено, ще отнесе тайната в гроба си, ако се наложи. Казах му, че Хазаина е арестувал единствения човек в Русия, който може да спаси живота му — Виноградов^[1]. От друга страна, всеизвестно е, че ние, грузинците, не се даваме лесно на природата и можем да живеем над стогодишна възраст. Старият може и да е зле със здравето, но няма гаранция, че това ще е краят му. Така стигнах до заключението, че нашата надежда засега е Лукомски^[2]. Като член на Съветската академия на медицинските науки, той отървава кожата, но арестуването му може би е просто въпрос на време.

Затова решихме момчетата да го вземат сутринта с една от неслужебните коли и да го доведат направо при мен — не в службата или на „Малая Никитская“, а в дома на Рафик, на Арбат.

Лукомски пристигна блед и разтреперан. Той е стар човек, очевидно самият не в цветущо здраве. Налях му чаша от най-добрия френски коняк и това успокои нервите му достатъчно, за да мога да поговоря с него по мъжки. Започнах с кратък обзор на онова, което знаех за сегашното здравословно състояние на Началството. (Аз не съм специалист и внимавах да не добавям нищо от себе си, за да бъде колкото може по-точна окончателната му диагноза.)

— Той е сериозно болен — казах му аз. — Но е възможно да живее още няколко седмици или може би месеци. А вие добре разбирате какви биха били евентуалните последствия!

Видях по лицето му, че не е необходимо да му се напомня. После минах направо съм същината:

— Вижте сега, другарю професор, за вас изборът е прост. Или ще ми съдействате, или ще чакате, докато Хазаина ви прибере заедно с останалите и ви премажат от бой. Какво избирате? Вие сте специалист по сърдечни болести. Знаете навика му да пие. Едва ли ще ви бъда трудно на направите така, че неговото старо сърце да спре да тупти.

Той седеше, стиснал с две ръце празната си чаша, а лицето му се обливаше в пот, макар че денят бе студен и апартаментът не беше много добре отоплен. Явно трябваше да го предразположа. Изтъкнах му, че аз бих могъл да му бъда полезен покровител в тези тревожни времена, че имам под свое командване повече от едномилионна войска, което ме прави вторият по сила човек в Съветския съюз. Като че малко се успокои от тези думи, макар и все още много уплашен. Трябва да призная, че и аз самият не се чувствах съвсем спокоен, защото винаги съществуваше възможността старецът да реши да се подмаже и да отиде право при Началството или някой от неговите лакеи, за да докладва за нашата среща. Затова се постарах да му напомня, че думата ми все още върви пред Стария и че е достатъчно да си помръдна пръста, за да получи професорът куршум в тила. Той се разхленчи, заоплаква се, че непрекъснато го следели, но аз го уверих, че Рафик ще се заеме с този проблем. В три часа същия следобед пристигна отново в апартамента на Рафик и ми връчи четири сини капсули. Обясни, че това е някакво ново американско лекарство, първоначално разработено като болкоуспокоително за болните от рак. Нормалната доза била една капсула на четири часа, но взети наведнъж, те водят до кома, чиито първи симптоми са дълбок сън, а по-късно — силно задъхване, както след тежък запой. Нямали вкус и действието ми се проявявало след два часа, но ме предупреди, че при силен организъм комата може да продължи с дни, освен ако дозата не бъде повторена.

Налях на професора още един коняк и му намекнах, че ако издаде, по какъвто и да е начин нещо, ще се моли никога да не е завършвал медицина. Тръгна си трезвен.

* * *

Москва, март 1953 г.

Вчера, в пет следобед^[3], Поскребишев разговарял по телефона с Рафик му казал, че всички трябва да се явим пред Хазаина в кремълското кино. В 8 часа тази вечер.

Заварих всичките познати муцуни: Георгий М., Хрушчов, Микоян, дори кухия Молотов и онзи празноглав тъпанар Ворошилов. Всъщност беше съвсем както едно време. Началството изглеждаше по-добре отколкото очаквах, макар че кожата му бе сивкава и сбръчкана и той се движеше бавно със скованата си изсъхнала ръка. Освен това ме порази, може би за пръв път, дребният му ръст. Той обаче поздрави всички с някакво пресилено сякаш добродушие, а когато стигна до мен, ме сръга шеговито в ребрата и извика:

— Е, драги ми прокуроре, не си си губил времето през тази нова Валпургиева нощ! Както виждам, хората ти са окупирали Кремъл?

В очите му пламтеше обичайното пламъче, когато отвърнах:

— Действам в интерес на сигурността, Хазаин.

Той отмина и размени няколко закачки с останалите, като дори се подигра с Молотов за бледостта му.

— Трябва да вземеш малко чист въздух, Скрябин^[4]! Зарежи за малко проклетото си бюро и свърши някоя по-свястна работа!

Явно вечерта нямаше да е лека.

Гледахме френски филм отпреди войната за някакви гангстери, но аз видях малко от него. След това всички отидохме с коли в Кунцево. Началството се направи, че не забелязва Надорая и двете коли с моите грузинци. Когато стигнахме в дачата, той се нахвърли на пиенето с по-голяма стръв от обикновено. Изглеждаше в изненадващо добро настроение и продължи да се шегува с нас — между другото накара Молотов да изпие на екс половин бутилка френско бургундско, преди да му разреши да седне на масата.

Часовете като че се точеха едва-едва. Пред мен лицето на Стареца започна да потъмнява, очите му сега гледаха вторачено и изцъклено, езикът му взе да се плете. Чак някъде след 3 часа шансът ми се усмихна, когато той отиде с още неколцина в тоалетната, като остави чашата си с вино почти пълна. Аз изсипах капсулите на Лукомски — и четирите — и те почти веднага се разтвориха.

Преживях един лош момент, когато той се върна и взе чужда чаша, а аз му казах през смях, че е на Ворошилов и току-виж се отровил. Той прие думите ми със смях, а лицето на маршала придоби цвета на тоалетна хартия.

Вечерята привърши около час по-късно, когато Стария заяви, че е уморен. Трябва да кажа, че никога не съм виждал с по-голямо облекчение Надорая и момчетата, които ме чакаха в колите отвън.

* * *

Москва, март 1953 г.

Георгий М. вдигна пръв тревога. Това стана след полунощ в неделя. Очевидно бяха оставили Стария да спи през целия ден, както бе обичайно след някое от късните среднощни събирания, но когато до среднощ още нямало признак на раздвижване, Хрустальов^[5] вдигнал аларма. Намерили го заспал на пода на кабинета. Преместили го на дивана, който той използваше за легло, и го оставили да спи. След още някое време се разтревожили и Георги М. повикал Хрушчов.

По това време аз все още не знаех нищо. По-късно следобед Георгий се обади, за да съобщи, че Хазаина определено е болен и че са извикали Лукомски. (Аз вече бях наложил мнението си, че Лукомски е единственият лекар, останал на свобода, който може да помогне на Началството.)

Когато отидох в дачата, той вече бе в кома. Професорът беше изряден в черния си костюм и с черна чанта. Другите също бяха вече пристигнали — в това число и дъщеря му, която изглеждаше много спокойна и озарена от някаква поетична тъга, макар че имаше по-малко основание да обича и да уважава баща си от повечето наоколо.

В седем и половина сутринта Лукомски заяви, че няма особен смисъл да стоим там. Точно преди да си тръгна, успях да разменя две думи с него и той ми каза, че комата би могла да продължи два-три дни, а аз му отвърнах, че ако му хрумне да бъде недискретен, моята дума винаги ще натежи повече от неговата. Видях, че той прие надълбоко думите ми.

Две нощи по-късно състоянието на Стария рязко се влоши. Извикаха ни всичките в Кремъл, където Поскребишев ни каза, че според него Хазаина умира. (Това бе единственият път, когато съм забелязал някаква следа от вълнение в този човек, като изключим скръбта му при онази история с неговата жена.) Трябва да призная, че аз самият изпитах особено усещане при тази вест: сякаш научавах за предстоящата смърт на суров, всяващ ужас баща, и това чувство несъмнено щеше да бъде споделено от повечето обикновени хора.

На другия ден той дойде в съзнание и аз си помислих за миг, че или Лукомски ме е подвел, или че организмът на Стареца се е оказал по-силен дори от новото американско лекарство.

Той все още лежеше там, на дивана в малката стая на долния етаж, която използваше за кабинет. На няколко пъти повдигна клепачите си и се опита да проговори, но излизаше нещо неразбираемо, а дишането му беше напрегнато и повърхностно като на астматик. Изглеждаше съвсем дребничък и сбръчкан, а сипаничавата му кожа напомняше изсъхнала порязаница черен хляб. Трудно беше да повярваш, че този смазан от болестта и безпомощен човек е управлявал Съветския съюз с железен юмрук в продължение на трийсет и една години, че е притиснал жестоко Рузвелт и че е успял да надхитри дори ловкия Чърчил.

Ние се редувахме край постелята на смени, докато една медицинска сестра му даваше чай, който той едва успяваше да преглътне. Светлана също бе там и държеше ръката му, когато той идваше в съзнание. По някое време следобед Лукомски, блед и плувнал в пот, сякаш самият той береше душа, обяви, че вече едва ли е в състояние да направи нещо. Поскребишев, който изобщо не бе напускал стаята, повика един знахар да сложи пиявици отзад на врата му, настоявайки, че това е вековен обичай, разпространен сред руските селяни. Така поне щяло да се знае, че е направено всичко, за да бъде спасен животът на Хазаина.

По същото време се появи синът му Василий, който се поклащаше пиян, развика се и запищя, правейки се на покъртен Хамлет, докато накрая го изхвърлихме навън. После той започна да обижда прислугата в кухните и момчетата на Надорая го откараха у дома му. Някои хора нямат никакво уважение!

Появиха се и други лекари и медицински сестри. Слава богу, че Стария отново бе в несвяст, когато му сложиха пиявиците. Излязох от стаята, за да изпия нещо. Краят очевидно наближаваше.

Той настъпи в 9:30, когато от гърлото на Хазаина започнаха да излизат ужасни гъргорещи звуци. Лицето му стана мораво, почти черно, и от устата му потече струйка слюнка. Това продължи около двайсет минути, сякаш го душеха.

В 9:50 смъртта бе обявена. Поскребишев вече бе предал на Радио Москва съобщението, което изготвихме по-рано същия ден. Радиостанцията излъчваше непрекъснато Шестата симфония на Чайковски. Всички, в това число и лекарите, и медицинските сестри, се бяха струпали около дивана, и много от тях плачеха. Аз реших, че е безсмислено повече да чакам и се върнах в града.

Радио Москва, съгласно нашите инструкции, не обяви смъртта до осем вечерта. Почти веднага на Арбат и край реката започнаха да се събират огромни тълпи от хора, които се стичаха на Червения площад. Хрушчов бе председател на комисията по погребението, а Лукомски — с облекчение научих аз — трябваше да извърши аутопсията. В 16 часа на другия ден той обяви, че Началството е починал от кръвоизлив в централната и в лявата част на мозъка. След това тялото бе отнесено в кремълската морга, за да бъде балсамирано.

Улиците и площадите бяха претъпкани с тълпи, повечето хора плачеха истерично. Към 9 вечерта установих, че положението започва да излиза от контрол. Повиках Рафик и му заповядах да блокира и да отреже всички странични улици, които водят към Червения площад. За нещастие, това причини паника, тъй като една част от тълпата се оказала притисната напред, останалите се дърпали, за да се измъкнат назад и не минало без жертви.^[6]

През цялото това време камбаната на Кремъл биеше на умряло, радиото свиреше Патетичната и Погребалния марш на Шопен. Днес тялото е изложено в Колонната зала, където ще остане три дни. Редът в града най-после е възстановен.

Така залезе „Сияйното слънце на човечеството“.

* * *

Саша Димитров пристигна в Лондон една седмица след като „Дневниците на Берия“ се появиха на пазара в Америка. Последният брой на „Тайм“ ги постави на първо място в списъка на бестселърите, като в същото време списанието повдигаше въпроса дали Брежнев, Косигин, маршал Гречко и останалите ще преживеят изнесените в тази книга факти; „Ню Йорк Таймс“ във въздействаща редакционна статия твърдеше, че независимо дали са истински или не, „Дневниците на Берия“ представляват опасен прецедент за клеветническа кампания срещу световноизвестни ръководители. Съветската преса запази злокобно мълчание. Кралският Институт по международни отношения в Лондон изрази мнение, че книгата не е автентична, както се бе произнесъл и за мемоарите на Хрушчов, а шепа леви депутати внесоха в парламента резолюция с искане за прокурорска забрана за разпространението на книгата в Англия, където, от друга страна, наддаването за издателските права вървеше трескаво. Единствена Финландия, печално чувствителна към раздразненията на своя могъщ съсед, се присъедини към страните от комунистическия блок и забрани книгата. „Бърн Хирш“ разпродадоха веднага първото издание от 100000 екземпляра и въртяха второ, от 250000; в партерните прозорци на редакцията им на Източна 44-та улица бе хвърлена несполучлива самоцелна бомба, а правата за издание в мека корица бяха продадени за два милиона долара. Чарлс Е. Уитмор беше дори склонил да даде малък прием по повод излизането на книгата, наричайки я „важен, но мрачен принос към съвременната история“.

В Москва Саша Димитров получи един екземпляр от американското издание, за което му се наложи да подпише четири разписки, както и една писмена декларация, че се задължава да не я дава на никого и че ще я върне при завръщането си. Той я прехвърли в самолета за Лондон и тя му се стори отвратително забавна. Беше една добра мистификация. Саша не вярваше, че пресметлив човек като Берия би записал черно на бяло толкова опасни неща: полицаите нямат обичай да водят протоколи, те записват имена, дати и срещи и не биха си позволили да правят похотливи самопризнания за извършени престъпления. Освен това са прекалено заети. И все пак някъде в подсъзнанието на Саша оставаше едно леко съмнение, което още повече усилваше желанието му да открие авторите и да им потърси сметка.

Пътуването до Англия бе уредено без проблеми под егидата на Съвета по изкуствата. Официално той пристигаше, за да уговори осъществяването на обменни гостувания на една от водещите лондонски театрални трупи и театър „Маяковски“. Настани се в хотел „Странд Палас“ и посети съвсем набързо съветското посолство, където се свърза с главния резидент на Комитета в Англия, който му връчи списък с имена за евентуални контакти. На първо място в него, както бе очаквал, стоеше името на госпожа Т. Бернщайн, по баща Шумара.

Саша знаеше, че това е грузинско име. От друга страна, имаше много руснаци с грузински имена, които не знаеха дума грузински. В същото време възможността въпросната госпожа Бернщайн да е разказала действителна случка трябваше да се вземе сериозно под внимание. Архивите сочеха, че баща й е изчезнал в началото на петдесетте години, макар че подробностите не бяха записани, тъй като повечето от досиетата, водени по времето на Берия, бяха или унищожени, или „сложени не на място“.

Преди всичко Саша отиде в Кеймбридж, където се представи, както често правеше в Англия, за американски аспирант. В Кингс колидж научи от главния портиер, че доколкото се знаело, тя възнамерявала да остане през голямата ваканция, но внезапно заминала преди повече от два месеца, без да остави адрес за връзка, и оттогава в колежа не били чули нищо за нея, като се изключи интервюто в последния брой на „Сънди“.

Саша се срещна и с научния й ръководител, бивш белоемигрант, живеещ в Хънтингтън. Той беше бъбрив глуповат старец, който имаше високо мнение за госпожица Шумара — толкова интелигентна и красива, с истински аристократични маниери и меланхоличната веселост на циганка. Не, не му казала къде отива, но според него вероятно е заминала в чужбина, за да избегне клюките във връзка с ужасния инцидент от времето на нейното детство. Опасявал се, че е била принудена да продаде тази история на вестника за пари, тъй като била много бедна и преживявала с малката стипендия от колежа.

— Горкото дете! Да го изложат на такъв позор, при това след толкова много години!

— Знаете ли случайно, сър — предпазливо попита Саша, вече на тръгване, — дали тя говори грузински?

— Разбира се — отвърна старецът. — Тя е грузинка. Руският й също е безупречен.

По-късно същия ден Саша разпита за нейни приятели в университета, но от малкото, което научи, излизаше, че е водила самотен живот, а малцината колеги, с които все пак общувала, бяха заминали за ваканцията.

Следващата среща на Саша в Лондон бе с Франк Смолет и тук извади късмет. Представи се за американски писател, пишещ книга, чийто сюжет е свързан с британската преса. Четял и харесвал рубриката на Смолет и искал да си поговори с него за работите на Флийт стрийт. Той покани Смолет на обяд в „Конот“ на другия ден.

От човека в посолството бе научил за слабостта на Смолет към алкохола и Саша се готвеше да се възползва от нея. Като начало предложи да си поръчат коктейл „Бикини спешъл“, наречен така на атомната бомба, а не на банския костюм. Обясни на келнера съставките: голям бърбън, бенедиктин, малко зелен шартрьоз и резен лимон. След третия коктейл минаха на обеда: ростбиф и бутилка „Мутон Ротшилд“, реколта 1961. Бе понеделник, почивен ден за един неделен вестник, и към края на яденето, което завършиха с по два големи коняка, Смолет предложи да отидат в един дневен бар — клуб в Сохо, където свирел някакъв страхотен пианист негър. Към пет часа и към края на втората бутилка „Круг“ Смолет блещеше безумно очи, съвсем отпуснат във фотьойла, и Саша реши, че моментът е дошъл. Той спомена предпазливо за случая Шумара — Берия, а Смолет отвърна с дрезгав кикот:

— Бива си го гаджето… Да започнеш да се чукаш на дванайсет години — представи си само! Ти падаш ли си по такива работи? Чувал си за Лолита, нали?

Саша го залисва няколко минути, обсъждайки прелестите на съвсем младите момичета, след което го попита как е стигнал до тази история.

— О, обещал съм, старче, на оня тип да не казвам, а и момичето се закле да пази тайната. Изчезнаха, нямам представа къде се дянаха.

Саша внимаваше да не го насилва. Наля му остатъка от бутилката и след като го изпи, Смолет рече:

— Да ти кажа, цялата работа е много странна. Чете ли за купона в Будапеща миналия месец, рождения ден на Фланагън, и за това как двама души бяха изхвърлени оттам?

Саша не бе чувал за тази история. Смолет продължи:

— Аз бих там. Не на купона. Но в хотела срещнах един приятел, писател, на времето беше журналист. Отседнал там и получил покана. С него беше и някакъв унгарец, един старец, бивш комунист, поет. Двамата нещо се спречкали с Фланагън: тоя тип, Малори, е бил там като студент по време на революцията, разгорещил се и си изтървал нервите.

— Малори ли? — тихо рече Саша.

— Да, Том Малори. Пише романи. Не знам дали си го чувал. Да си вземем ли още една бутилка шампанско?

— Ако искаш. Само че нека аз да платя.

— Майната ти. Само членове на клуба имат право да плащат.

— Десет лири, Франк — каза барманът, млад здравеняк с грижливо сресана на вълни коса.

— Прибави го към кредита, Тони. И ни дай още една бутилка.

— Как този Малори се е свързал с момичето? — попита сякаш себе си Саша, докато Тони извади тапата и напълни двете чаши.

— Обади ми се по телефона и ме запозна с нея. Съвсем неочаквано. И знаеш ли колко й плати моят редактор? Петстотин лири! Хем без нищо насреща, на голо доверие. Но да ти кажа, Малори е честно момче. Обаче не би трябвало да ти го казвам всичко това. Строго секретно, разбираш ли! Но според мен историята на момичето е истинска. Няма причини да съчинява такова нещо, а и го има в книгата. Ти чел ли си я?

— Още не, за жалост — излъга Саша.

— Същински динамит! Няма да се учудя, ако катурне половината от шибания Кремъл!

— Този Малори живее в Лондон, нали? — попита Саша.

— Не. Работи в Германия, в някакво радио, за американците. В Мюнхен май. Накрая го изритали или договорът му изтекъл — тъй или иначе отпраши нанякъде.

Смолет изведнъж се вторачи ядосано в Саша.

— Абе теб какво те интересува всъщност? Какво все ме разпитваш? Да не би да си от ЦРУ? — Той се обърна към бармана: — Хей, Тони, тук май има човек от ЦРУ. Нали такива не ги пущаме в клуба?

— Не, ако си плащаш сметката, Франк. В момента имаш шейсет и осем лири кредит.

— Я върви на майната си! — весело рече Смолет. Той се обърна отново към Саша. — Ти наистина ли си писател?

— Ами, пиша книги — усмихна се Саша.

— О, да. Аз май не чета такива неща. Напоследък не ми остава много време. Да не би да смяташ да пишеш книга за тази история с Берия? Книга за книгата. Страхотно добра книга, казвам ти. Ти не пиеш — добави укоризнено той.

— Добре ми е — каза Саша, вдигна чашата си и се престори, че отпива от нея.

— Ще ти кажа какво мисля — каза Смолет, — ако ми се закълнеш, че не си от шибаното ЦРУ.

Саша се засмя.

— Толкова лош ли ти изглеждам?

— Изглеждаш прекалено трезвен. Сега се закълни в бутилката! Кажи „Заклевам се“ — те изпълниха някакъв сложен ритуал, като призоваха и бармана за свидетел.

— Знаеш ли, ще ти кажа какво мисля — след известно мълчание промълви Смолет. — Това не може да навреди на никого, след като историята вече е излязла наяве. Мисля, че Малори беше в Будапеща, за да се свърже с онзи унгарец и да вземе книгата на Берия. Не знам как се е добрал до момичето… всъщност каза, че я срещнал в Кеймбридж. Мъничко съвпадение, ако правилно съм разбрал. Във всеки случай аз така си мисля.

— Знаеш ли кой е този унгарец?

— Някакъв старец. Прилича на череп. Имаше някакво шантаво име, но Малори каза, че то не било истинското. Всичко е много тайнствено, старче.

Саша кимна и не разпитва повече за Татана Шумара. Вместо това се опита да научи от Смолет нещо повече за Малори, но отговорите на Смолет, когато бяха свързани, биха могли да се отнасят за всеки англичанин на трийсет и няколко години. Барманът направи нов безнадежден опит да го накара да си плати сметката, но той беше вече непоправимо пиян. Смолет тръгна препъвайки се към телефона да се обади на някаква жена, а Саша се изниза към тоалетната, където добави току-що наученото под записките си от посещението в Кеймбридж:

Шумара, Татана (Бернщайн). Израелски паспорт. Грузински произход. Напуснала Кеймбридж шест седмици преди излизането на Б. Интервю десет дни преди отпечатването. Минава за бедна, но има пари за пътуване.

Сега добави:

Малори, Том. Романист, млад. Доскоро работил в американска радиостанция в З. Германия, Мюнхен? Представил Шумара на Смолет. Бил в Унгария за тържеството по случаи рождения ден на Фланагън. (Да се провери датата.) Заедно с някакъв стар унгарец, бивш партиец, поет, от когото М. уж взел Б. М. С. С.

Когато се върна в клуба, завари Смолет да се клатушка пред бара.

— На ваше място бих го завел у дома му, сър — каза барманът.

Саша се усмихна, подхвана Смолет под мишниците и го изнесе като дете по тясното стълбище на улицата. Тъкмо се питаше какво да прави с него, когато неочаквано, с рефлекса на закоравял пияница, Смолет проговори членоразделно и са раздвижи.

— Трябва да се прибера у дома, старче. Имам да се обаждам на куп места.

В този момент Саша видя едно празно такси. Смолет пропълзя в него и имаше достатъчно сили, за да каже адреса си, след това се килна назад, а шофьорът подкара по Шафтсбъри авеню.

Саша Димитров се питаше каква част от разговора им ще си спомня на сутринта Смолет.

* * *

Първото нещо, което Саша направи на другия ден, бе да отиде в Националния съюз на книгата, където откри името и телефона на издателите на Томас Малори. След това влезе в една телефонна кабина, следвайки една от основните инструкции на Комитета за агентите, работещи на Запад: всички местни разговори трябва да се провеждат от обществени телефони, а всички чуждестранни — чрез посолството. Дори един пратеник на културата като Саша Димитров не можеше да е сигурен, че телефонът му в хотел „Странд Палас“ не се подслушва.

Някаква секретарка в издателството му каза, че мистър Малори е в чужбина и че не са чували нищо за него от няколко месеца. Последният адрес, който имаха, беше: апартамент С, „Елизабет щрасе“ 25, Мюнхен, но доколкото имала сведение, вече не живеел там. Предложи на Саша да позвъни на литературния му агент и му каза един телефонен номер.

И на него се чу женски глас. Саша каза, че много иска да се свърже с Малори във връзка с някаква сделка. Представи се като Боб Манинг, литературен агент на една от големите американски кинокомпании. Момичето му каза да почака. Две минути по-късно по телефона долетя мъжки глас:

— С какво мога да ви помогна, господин Манинг? Казвам се Хенисън.

Саша каза, че е за кратко в Лондон и че иска да предаде нещо важно на господин Малори, затова се опитва да го намери.

В гласа прозвуча недоверие.

— Господин Малори в момента е в чужбина.

— Къде по-точно?

Хенисън се колебаеше.

— Обади ми се миналата седмица, за да ми каже, че не желае да го безпокоят. Работи. Но аз мога да му предам съобщението ви.

— Искам да разговарям лично с него — настоя Саша.

— Съжалявам, господин Манинг, но както ви казах, моят клиент е дал своите разпореждания. Знаете колко нервни стават писателите, когато работят.

В гласа му прозвуча закачка, но Саша не се поддаде.

— Как тогава бих могъл да свърша някаква делова работа с него?

— Чрез мен, аз затова съм тук — спокойно заяви агентът.

Саша избухна: възложено му било да предложи на Малори да преработи на сценарий последната си книга, а за да направи това, трябвало да говори с него лично. Не, не можел да се срещне с агента му. Бил в Лондон само за двайсет и четири часа, връщал се в Лос Анджелис. Единственото, за което моли, е да му дадат възможност да се обади на Малори, да му отправи предложението и да получи положителен или отрицателен отговор.

— За това ще получи три хиляди долара като аванс — каза той накрая. — Плюс още три хиляди, когато предаде готовия сценарий.

— Аз мога да му позвъня — каза агентът — и след това да ви се обадя.

— Слушайте, господин… — прозвуча предупредителният сигнал, че връзката ще прекъсне и Саша пусна нова монета. — Господин Хенисън, не мога да водя делови разговор с вашия клиент чрез трето лице, аз не работя по този начин. Ако вашият клиент държи да си играе на криеница, тогава някой друг ще получи работата.

Последва мълчание. Когато Хенисън отново проговори, в гласа му звучаха примирени нотки.

— Добре, господин Манинг. Намира се в едно тихо местенце във Франция. Вердюн сюр льо Ду, дванайсет, това е телефонният номер. Департаментът е Сон е Лоар. — Той повтори двете имена, които Саша записа в бележника си.

— Благодаря ви, господин Хенисън. Ще ви се обадя пак.

Саша затвори телефона, обади се на Международни справки и помоли за телефонния номер и името на абоната в апартамент C на „Елизабет щрасе“ 25, в Мюнхен. Нечий глас с азиатска вежливост заяви, че няма посочено име на абоната на телефонния номер. Тогава Саша позвъни на телефон 12 във Вердюн сюр льо Ду и оттам му казаха, че говори с хотел „Бургиньон“.

Той отиде в мрачната резиденция на посолството на Кенсингтън, където му бяха предоставили на разположение една стая, и се обади в главната квартира в Москва с инструкцията да се свържат с агента си в Мюнхен — мъж на име Екхард, занимаващ се с външнотърговски операции. Екхард трябваше да му се обади на телефона в един китайски ресторант на „Куинсуей“. Без собствениците да подозират, този телефон беше един от няколкото номера, използвани от съветското разузнаване на територията на Лондон.

Екхард беше опитен агент, вербуван от КГБ преди десет години, като печелеше добри пари от това. Знаеше се обаче, че политически е необвързан и неотдавна, при една строга ревизия на нещатните служители на Комитета на Запад, бяха възникнали подозрения, че е възможно да не отдава всичката си енергия в полза на Москва. В единия от докладите се съдържаше намек — макар без доказателства, — че е продавал материали на Западногерманската разузнавателна агенция „Гелен“. Оттогава на Екхард възлагаха само дребни местни поръчки, докато цялата важна работа се вършеше от резидентите в Бон и Западен Берлин.

Екхард трябваше да позвъни на лондонския номер същия следобед. Саша си намери извинение, за да отложи преговорите в Съвета по изкуствата и си купи билет първа класа за обедния полет до Париж на другия ден. Междувременно прехвърли събраната до момента информация на връзката си в посолството, който включи един магнетофон веднага щом Саша му заговори, и се заслуша, без да го прекъсва.

Саша бе преполовил китайския си обяд, когато Екхард позвъни, малко след три часа. Саша го инструктира да открие името на наемателя на апартамент C на „Елизабет щрасе“ 25 и всичко друго, което би могло да се разбере за този човек: националност, професия, от колко време живее там, както и евентуални гости или съквартиранти, които е имал през последната година. Освен това поръча на Екхард да направи проверка в двете радиостанции за антисъветска пропаганда в Мюнхен, РСЕ и радио „Свобода“ и да разбере каквото може за един англичанин на име Томас Малори — какво е работил за РСЕ и колко време — а също да разпита дискретно в архивната библиотека на радио „Свобода“ дали въпросният Малори е имал достъп до техни архивни материали и, ако е възможно, да разбере за кой период се отнасят те.

Екхард обеща да се обади в десет часа на другия ден, на друг номер, този път в един дневен бар на Ърл Корт роуд.

Когато Саша се върна в посолството, неговата връзка го информира, че някой си Томас Малори неотдавна е бил замесен в един нашумял в пресата инцидент в Будапеща и потвърди с още данни разказаното от Смолет за приема по случай рождения ден на филмовата звезда. До този момент унгарското разузнаване не бе успяло да идентифицира унгарския придружител на Малори по време на партито. (Снимките във вестника бяха прекалено неясни, а администрацията на хотела не можеше да помогне.)

Последната подробност обезпокои Саша. До момента следата беше слаба, но фактът, че Малори пише проза и че е бил нает на работа от една водеща антикомунистическа организация беше окуражаващ. Въпросът сега бе да се изясни дали пребиваването му в Будапеща е било случайно съвпадение или връзката му с унгареца е имала и някакви допълнителни, скрити мотиви. Последното навеждаше на мисълта, че е възможно оригиналният ръкопис наистина да е дошъл от някакъв източник от комунистическия свят. В такъв случай този Малори би могъл да е само обикновен куриер. Такава възможност едва ли би била добре посрещната от централата.

Точно в десет часа сутринта извикаха Саша на телефона в дневния бар в Ърл Корт роуд. Гласът на Екхард звучеше ентусиазирано. Жилищната сграда на „Елизабет щрасе“ 25 била държана от РСЕ за негови служители, а апартамент C е предоставен под наем на един руски беглец, Борис Дробнов, който работил две години за РСЕ. Екхард бе научил, че руснакът е напуснал преди близо пет месеца и е дал апартамента под наем без разрешение. Освен това през последните шест месеца при него живял някакъв англичанин, също на работа в РСЕ. Попитан дали името на англичанина е Малори, портиерът казал, че името му се струва познато, но не е сигурен.

След това Екхард се натъкнал на един проблем. Позвънил в отдел личен състав на радио „Свободна Европа“, за да попита за Дробнов и Малори, но веднага щом споменал имената им, някакъв глас с американски акцент го попитал кой се обажда. Екхард започнал да обяснява, че е делови съдружник на хер Дробнов, когато американецът го помолил да почака на телефона. Няколко минути по-късно, му казал, че ако намине при тях, по което и да е време преди 17:30, те с радост ще му предоставят всичката информация, от която се интересува. Нещо в гласа на мъжа обаче накарало Екхард да се усъмни. Той нямал никакво желание да разкрива публично самоличността си и да рискува да провали прикритието си, поради което останал без по-нататъшна връзка с РСЕ. Саша му каза, че е действал правилно.

По-нататък Екхард разказа как се обадил в архивната библиотека на радио „Свобода“ и дежурният служител — някакъв млад простосърдечен американец го информирал, че Дробнов бил прекарал вечерите между 26 март и 14 април в библиотеката, правейки проучвания, свързани с перида 1945–1953 година. Американецът добавил, че през последните няколко дни за втори път някой се интересува от това. Попитал нещо лошо ли е направил този руснак. Екхард го уверил, че прави най-обикновена справка и затворил телефона.

Саша му благодари и му обеща премия за информацията, която, както подчерта той, била първокласна. Тя надхвърляше всички негови очаквания до този момент и в същото време сочеше, че и други са тръгнали по същата следа. Саша нямаше нужда да се чуди дълго, за да се досети кои биха могли да бъдат те. Сега задачата му беше колкото може по-бързо се добере до Вердюн сюр льо Ду. Когато келнерката дойде, той си поръча кафе. Възнамеряваше да си запази апетита за хайвера и за пастета от гъши дроб, който поднасят на пътниците в първа класа до Париж.

* * *

Два дни преди пристигането на Саша Димитров в Лондон, Макс Фрум се намираше в Мюнхен. Първокласен оперативен агент на ЦРУ, той беше мрачен белолик мъж с проницателни остри очи. Първото му обаждане бе до директора на РСЕ, също американец, на име Дон Морган. Определиха си среща след час.

— Борис Дробнов — повтори Морган. — Той е най-вероятният. Избягал през шейсет и първа и живял няколко години в САЩ. Баща му бил известен учен по времето на Чичо Джо, така че Дробнов е имал да преодолява маса трудности, за да се сдобие със свидетелство за благонадеждност. Лично аз го приемах нормално, но не всички бяха на това мнение. Мнозина тук се зарадваха, когато се махна.

— Кога напусна?

— Преди около пет месеца. Поради усложненията с произхода можах да го направя само младши изследовател. Опитах се да му намеря работа в радио „Свобода“, но се оказа безнадеждно. Нямате представа колко злопаметни са тези емигранти. Всеки, който е имал някакви непосредствени връзки с режима, е повече или по-малко отхвърлен. Беше жалко, защото Дробнов е умен мъж и добър работник, независимо че наистина дразнеше много от хората. Пълна липса на такт.

Фрум слушаше внимателно, с безизразно лице.

— Тази сутрин се обадих в архива на радио „Свобода“ — най-после проговори той — и се оказа, че е прекарал доста време там, горе-долу, когато е подал предизвестие за напускане. Поръчвал е служебни материали за съветския режим за периода от края на войната до петдесет и трета година. Както знаете, това е периодът, обхванат от книгата.

— Сериозно обвинение — каза директорът.

— Въпросът е сериозен — отвърна Фрум. — Държавният департамент иска от нас да го разнищим докрай и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Морган каза:

— Ако издателите не решат да предявят иск за измама — което едва ли ще направят с парите, които им носи книгата — не виждам какво бихте могли да направите вие.

— Моята работа на този етап е просто да установя дали това наистина е измама — заяви Фрум, — и ако е така, да издиря извършителите. Какво ще стане след това, зависи от Държавния департамент. Толкоз. Какво бихте ми казали за политическите възгледи на Дробнов? Фанатичен антикомунист, предполагам?

Морган сви рамене.

— Струва ми се, не повече от останалите, които работят тук. Има задочна присъда от десет години заради бягството си, преценете вие какво отражение би могло да окаже това върху него.

— Говори ли грузински?

— Поне аз не съм чувал.

— И не е членувал в никаква тайна нелегална група?

— Сигурен съм, че не е — каза Морган със служебна усмивка. — Ние сме необвързана организация, господин Фрум, и внимателно следим за подобни неща. Стараем се да избягваме грубата пропаганда.

— Проверих и на едно-две места в украинската емиграция — каза Фрум. — Всички енергично отричат да знаят нещо за тази книга. Макар че, изглежда, много от тях я приемат за автентична.

— Там е бедата — въздъхна Морган. — Лично аз си имах много проблеми, докато се опитвах да реша как да се отнасяме към нея тук. Естествено трябваше да я споменем в новинарските емисии, но засега се въздържаме от коментар.

— Това е ваш проблем — каза Фрум. — Нашият е много по-труден. Между другото какъв паспорт притежава Дробнов?

— Германски имиграционен паспорт. Въпреки че вече поведе от десет години е на Запад, категорично не желае да се откаже от руското си гражданство. Проява на славянска сантименталност, струва ми се.

Фрум изглеждаше доволен.

— Това е много неудобно за него! Значи трябва да иска виза за всяка страна, през която минава. Имате ли негова снимка?

— Имаме една в архивите.

— Бихте ли ми направили две копия? Как изглежда той между другото?

— Много масивен и набит. Около метър и седемдесет. Едър, по-скоро дебел, като леко изтънява нагоре.

Фрум кимна.

— Почти съвпада с описанието, което получихме от нюйоркските издатели за човека, с когото са осъществили първоначалната сделка. — Той стана. — Е, това като че ли изчерпва нещата за момента, господин Морган. Само ако можете да ми предоставите две копия от снимката му.

— Веднага ще ви ги направим — приветливо се усмихна Дон Морган, докато отваряше вратата.

Макс Фрум задържа едно от фотокопията, което даваше добра представа за лицето, увеличено в размери 30/20, а другата изпрати спешно в Лангли. След това се прибра в стаята си в хотел „Идън“, откъдето се обади на агентите на Компанията в Лондон, Париж, Женева, Рим, Виена, Стокхолм и Мадрид, с инструкцията да направят проверка в граничните пунктове дали Борис Дробнов, руснак, пътуващ с имиграционен паспорт, е получавал някаква виза през последните месеци.

Всички отговори пристигнаха до 6 часа вечерта. Пет от тях бяха положителни: Дробнов е получил виза за Италия преди пет месеца, за Англия и Франция преди шест седмици и за Австрия и Швейцария през последния месец. Този път Фрум инструктира агентите да проверят различните полицейски служби в съответните страни, които се занимават с издаването на регистрационни карти за чуждестранните посетители, без Англия, която не прилагаше тази система. Тъй като туристическият сезон бе в разгара си, издирването би могло да обхване няколко милиона единици и независимо от въведените усъвършенствани компютри това означаваше дълги часове убийствена работа. Фрум си помисли, че известен натиск от страна на централата в Лангли, оказан в подходяща форма, би помогнал за ускоряването на този процес и направи необходимите постъпки, въпреки че независимо от това не очакваше пълен списък с адреси след по-рано от двайсет и четири часа.

Междувременно направи допълнителни проучвания за Дробнов сред бившите му колеги в РСЕ. Повечето от тях потвърдиха преценката на Морган за характера и репутацията му, но Фрум научи нещо много по-важно — за близките връзките на Дробнов с някакъв англичанин, Томас Малори, който напуснал РСЕ едновременно с него и на всичко отгоре беше писател.

Фрум отново позвъни на петимата агенти на Компанията и ги инструктира да настоят пред съответните полицейски структури да проверят дали някой си Томас Малори е попълвал карти в същите хотели като Дробнов. Агентът във Виена свърза въпросния Малори с нашумялата свада по време на партито на Фланагън в Будапеща преди няколко седмици.

Нещата започваха да идват на своите места, Фрум беше по природа предпазлив човек, занаятът му го бе научил да не вярва на каквито и да било разсъждения, а преди всичко на фактите. Но още преди да получи отговорите от полицейските архиви, той трябваше да приеме в себе си твърде правдоподобното обяснение, че „Бърн Хирш“ са били подмамени в нещо, което можеше да се окаже една от най-големите конспирации на века.

Дробнов и Малори са написали книгата, впрягайки съвместно разнородните си таланти на съветолог и белетрист. Снабдили се по някакъв начин с хартия и с грузинска пишеща машина от съответната епоха и произход, а след това превели книгата на мингрелски. После Малори се свързал по някакъв начин с унгареца, който им подписал поверителна декларация, която сега се намираше в трезорите на една нюйоркска банка. Фрум трябваше да признае, че цялата схема притежаваше определена възхитителна простота и бе благодарен, че не е той човекът, който ще трябва да решава какви мерки да бъдат предприети срещу измамниците.

До следващата вечер той не само получи потвърждение на предположенията си, но и се сдоби с една от липсващите частици в мозайката — самоличността на преводача.

Дробнов и Малори заминали от Мюнхен за Италия на 20 април, нощувайки в различни хотели около Аутострада дел Соле. Следваше период от три месеца, през който в туристическите отдели на полицията нямаше никакви сведения за тях. После отново се върнали на север, след което Дробнов посетил Великобритания. После двамата с Малори заминали за Франция и отседнали в един хотел в департамента Сом заедно с някоя си госпожа Татана Бернщайн, по баща Шумара, натурализирана израелска гражданка, родена в Зугдиди, Грузия, през 1939 година. Това беше жената, дала сензационното интервю за изнасилването, извършено от Берия, в лондонския вестник „Сънди“.

Полицейските досиета нататък потвърждаваха, че хер Дробнов и фрау Бернщайн са били в хотел „Захер“ във Виена по времето, когато Малори е посетил Будапеща, след което госпожа Бернщайн изчезва за няколко дни, за да даде интервюто за вестника в Лондон. После и тримата се връщат във Франция. Според бюрото за регистрация на чужденците преди шест дни тримата се регистрирали в хотел „Бургиньон“ във Вердюн сюр льо Ду. Това бяха последните сведения, с които разполагаха в архивите.

Много хитро, мислеше си Фрум. Дяволски хитро. Жалко само, че са аматьори!

Общо взето, ставаше дума за косвени доказателства, но те вече твърде убедително се свързваха, за да оставят място за съмнение. Същата нощ Фрум изпрати в Лангли спешен шифрован доклад. Зачака заповеди. Получи ги направо от шефа си. Трябваше да замине веднага за Франция и да държи тримата под непрекъснато наблюдение, до получаването на нови инструкции.

На другата сутрин той се качи във влака за Лион. Когато пристигна там, нае едно „Рено 16“, често срещан модел, който развиваше максимум 140 — 160 километра в час, и рано същия следобед пристигна в малкото заспало градче Вердюн сюр льо Ду.