Алън Уилямс
Архивът на Берия (10)

Пети документ

Барвиха^[1], Подмосковието, октомври 1952 г.

Реших да стоя настрани от конгреса, тъй като симптомите са очевидни. Политбюро е отстранено и е заменено от Партиен президиум, включващ най-малко шестнайсет нищожества, лакеи на Хазаина, които несъмнено ще откликват на всеки негов каприз. Всъщност ясно е, че той възнамерява да ни очисти до един: ново начало с една нова Партия, може би дори с изцяло обновена политическа философия.

Най-зловещото в конгреса е неговата неизменна тема: бдителността. По-точно липсата на такава. Един подир друг на трибуната излизат тъпашки ухилените партийни блюдолизци и заклинателно повтарят едно и също, като катехизис. Бдителност и терор. И, естествено, евреите. Евреите са навсякъде — микроби на обществото, космополити без корен, саботьори в икономиката и вредители в културата, предани слуги на Израел и на ционистко американските си господари. И кой им е позволил на тези паразити да се развъдят, да проникнат във всяко скъпоценно кътче и гънка на съветската действителност — кой друг, ако не службите за сигурност?! Вече чувам да се шушука, че не само съм покровител на евреите, но и че самият аз съм евреин!

И още нещо, истински трън в очите ми. Гадината Поскребишев отново се появи, този път в центъра на вниманието, като председателстващ целия конгрес, докато Стария скромничи на третия или четвъртия ред и приема овациите. Мислех, че съм дал добър урок на П. преди три години. А може би това е някоя шегичка на Началството — да накара гърбавия си наемник да ме обвини в бездействие, а защо не и в предателство. П. е прекалено голям страхливец, за да оспори и една думичка на господаря си, но с удоволствие би излял върху мен цялата злоба, от която ще се пукне!

Така или иначе гордея се, че все още не съм стъпкан. Какво ли не опита старата лисица — особено по време на Мингрелската афера и смяната на моя човек Абакумов с оня гнусен червей Игнатиев! Аз обаче още дишам и съвсем не стоя със скръстени ръце.

Бдителност и терор. Могат да го повтарят ковкото си искат, във всяко изказване пред конгреса. Всъщност едва ли някой съветски гражданин — в това число и Стария — познава по-добре от мен значението на тези две думи!

* * *

Барвиха, Подмосковието, ноември 1952 г.

Сутрешните новини от Прага са много лоши^[2]. Ако нямах до себе си сладката предана Нина, наистина можех да рухна. Изглежда дори старият Рудолф^[3] напълно се е предал пред нечуваните фалшификации и е направил публични самопризнания. И всичко това в една страна, която доскоро се гордееше със своята така наречена цивилизована демокрация от западен тип и в която няма съветски войски!

Макар че не аз съм този, който трябва особено да съжалява за подобни събития, а по-скоро добре да се поучи от тях. Смятам се за опитен и ловък изпълнител в игричките на Стария, но тази чешка афера ми мирише на гаф. Така е, като не ми дадоха да си помръдна и пръста!

Няма съмнение, че оня хитър арменец Микоян е свършил основното, а приятелчето Лихачов^[4] — когото не съм удостоил и с поглед, въпреки покровителството на Началството — е довършил работата. Бога ми, чехите явно не са от толкова здрав материал като стария Костов или проклетия Йосип Броз, „глашатая на Уолстрийт“^[5]!

Изглежда Стария се опитва да надмине себе си, замисляйки втора Ежовщина^[6]: една зловеща заключителна шегичка, която ще види сметката не само на Партията, но и на цялата История. Разбрах, че в Прага дори са принудили нещастния момък Фрейка, син на един от обвиняемите, да напише открито писмо до „Руде право“, в което иска смъртно наказание за баща си, „моя най-голям и най-непримирим враг“. Не са ми по вкуса такива необмислени ходове, особено в цивилизована страна като Чехословакия — не надценяваме ли козовете си? Едно е терорът, друго е абсурдът. Но изглежда правилото днес е абсурдът, а не е в стила ми да рискувам.

Обмислям различни възможни варианти. Накарах Рафик да изготви пълен отчет за нашите сили. Числеността на спецчастите наброява 300000 души и мисля, че мога да разчитам изцяло на командирите им — ако не за друго, поне защото знаят, че падна ли аз, заминават и те!

Имаме 250000 души в автотранспортните и жепе частите, над 300000 души в граничните войски и други 200000 униформени и цивилни агенти в цялата страна, подчинени на различни отдели в Министерството на вътрешните работи. Разполагаме и със седем бронирани дивизии в Московска област, с други две край Ленинград и с четири в Украйна.

Но срещу всичко това ще застане над петмилионна армия, военновъздушните и военноморските сили, чиито главнокомандващи ще останат верни на централното ръководство. (Съставил съм план за привикването и арестуването на възможно най-голям брой маршали и генерали, но ми се струва, че ще е прибързано да се пристъпи към това приживе на Началството.)

Заповядах на Рафик да държи в готовност 250 средни танка и 300 катюши, като броят им може да бъде удвоен при еднодневен поход към столицата.

Като крайна мярка съм съставил план и за прехвърлянето ми на Запад. Докато граничните войски са под мой контрол, това няма да е трудно. Очевидно ще трябва да използвам самолет и напоследък проучвам възможните маршрути: Финландия, Западна Германия, окупираната Австрия, дори Турция или Персия. Основният проблем ще бъдат противниковите гранични войски, тъй като е немислимо да изпратя предизвестие.

Не бива обаче в никакъв случай да изпадам в положението на заек, който сам изскача от бърлогата си и хуква още преди хрътките да са пуснати. Аз не съм страхливец. Засега съм тук и нямам намерение да се давам.

* * *

Москва, януари 1953 г.

Най-после бурята се разрази. Бесовете на унищожението са пуснати на свобода.

Вчера „Правда“ публикува пълния списък на лекарите — деветима професори, сред които и главният лекар на Кремъл, петима от тях евреи. Заклеймени са като „убийци в бели престилки“ и този израз би могъл да излезе единствено изпод параноичното перо на самото Началство. Обвинението е, че са отровили онзи впиянчен пън Жданов^[7] и неговата мазна подлога Шчербаков^[8], както и половината Генерален щаб — всички по заповед на британското и американското разузнавания!

Естествено и деветимата направили самопризнания. Игнатиев собственоръчно се е старал за целта, с помощта на Рюмин^[9]. Много добре ми е известно какво може да направи страхът за собствената кожа, затова не ми е чудно, че Игнатиев непрекъснато гълтал силни успокоителни след недвусмислената заповед на Началството: „Бой, бой и пак бой, Игнатиев — накарай ги да признаят или ще те скъся с една глава!“

Изумително е, че Стария все още успява да убеди страшно много хора. Не само тукашните, претръпнали от тези взривове на омраза и национална паника, но дори и онези на Запад са готови да преглътнат всяка налудничава лъжа в мига, когато Хазаина им я сервира.

Всяка сутрин ми носят пълна сводка на западната социалистическа преса и понякога ми иде да се разплача от отвратителните пасквили, на които попадам! Французите са най-зле — не само старите правоверни партийци, готови да играят по свирката ни, но и немалко образци на великата парижка интелигенция! Гълтат каквото им се поднесе, както слепи котета млякото си. Що за хора! Тъпкани от Хитлер, а сега раболепничещи пред Стария!

В нормално време сега щях да съм в Кунцево и да си умираме от смях с Хазаина, защото него нищо не го забавлява така както гледката на тези буржоазни отрепки, климащи одобрително и подрипващи при всяка негова прищявка. Уви! Този път шегата може да ми излезе през носа. Ако не си отварям очите на четири, именно аз ще съм следващият, върху когото ще излеят тонове катран в марионетката си преса, пеейки в хор какъв предател съм, как съм измамил доверието им! Един господ знае какви престъпления ще реши да ми припише Началството…

* * *

Барвиха, януари 1953 г.

„Правда“ продължава да превъзнася онази пачавра Тимашук^[10], междувременно я закичиха и с ордена „Ленин“. Във всяка дума личи почеркът на Стария, народът е обилно поливан със злоба и ненавист, с гръмотевични заклинания срещу „трижди проклетите доктори убийци“.

Нещо по-лошо: всеки ден се печатат филипики срещу „гнусните шпиони, убийци и скрити врагове, които трябва да бъдат смазани като гниди“, като всички тези писания задължително завършват с призиви „веднъж завинаги да се сложи край на липсата на бдителност в нашите редици“. Само на малоумните не е ясно какво се крие между редовете!

А ловът на презрените евреи се развихря. Измъкват ги от министерства, от университети и училища, от Академията на науките; нахвърлят се върху тях дори по кафенетата и танцувалните зали^[11]. Дори Георгий Максимилянович^[12] — комай единственият, който се радва на благосклонността на Началството — започва да губи присъствие на духа. Той е интелигентен мъж, студен като риба, но доказано предан помощник, в когото имам голямо доверие. Горещо ми препоръчва да прекъсна мълчанието си и да се появя в Кунцево, показвайки способностите си във венцехвалението на Началството над няколко бутилки вино. Георгий дори стигна до гениалното прозрение, че Стария се чувства самотен и копнее за откровена приказка.

Но вчера, когато наистина му се обадих по един текущ проблем, свързан с новите планове за ГУЛАГ, единственото, което чух, беше мазният ехиден глас на Поскребишев. Той ми съобщи злорадо, че Стария бил зает, прекалено зает, за да разговаря със стария си другар, земляк и страж на социалистическата сигурност, както често ме е наричал в миналото.

Така че трябва да продължа да се спотайвам и да чакам удобен момент. Той ще настъпи, сигурен съм, както съм сигурен, че ще настъпи пролет след тази дълга и мъчителна зима.

* * *

Барвиха, февруари 1953 г.

Страх и паника са стиснали страната като в клещи.

Москва е притихнала мъртвешки под дебелата снежна покривка. Половината министерства тънат в мрак, а входовете на Кремъл зеят като врати на гробница. Дори старата лисица в Кунцево изглежда се е спотаила — напоследък почти не напуска бърлогата си, освен при случайни появявания в киното^[13].

Георгий, който е мой постоянен посетител през тези дни, ме ядоса снощи, заявявайки, че се страхувам от Стария. Сякаш всички ние не се страхуваме от него! За хората от простолюдието да не говорим, те са направо като хипнотизирани от змия.

Каза ми, освен това, че онзи дръвник Молотов и палячото Ворошилов са почти отписани. Очевидно Хазаина сега е абсолютно убеден, че те наистина са агенти на западните сили, при това дългогодишни. Значи е започнал да вярва на собствените си измислици! Излиза, че най-голямата държава на земята е управлявана от един изкукуригал маниак!

Утроих охраната в имението и изпратих Нина и Сергей в Гагра. По-добре да са далеч от Москва.

Отново започнах да се потя и ръцете ми треперят. Явно трябва да намаля пиенето. В момента е по-лесно да уредиш хиляда аборта^[14] отколкото да изнамериш някой примиращ от страх московски лекар, който да те прегледа. (Пуснали са дори виц, че ръцете на лекарите, оставени на свобода, толкова силно треперят, че не могат да държат стетоскопа. А Георгий ми се оплака, че три дни търсил зъболекар, който да направи пломба на дъщеря му.)

На всичкото отгоре жалкият Деканозов^[15] пристигна да хленчи и да се оплаква, че охраната на Спаската врата^[16] не го пускала повече от час. Този човек е по-глупав отколкото предполагах! Не смее да припари на по-малко от километър до Кремъл, когато Стария е вътре, и ей го сега, идиотът му с идиот, разиграва обидена гордост! Понякога си мечтая да имам край себе си мъже от по-друго тесто, на които да мога да се облегна в тези трудни времена. Благодаря на бога за Надорая и за преданите му грузински момчета!

* * *

Барвиха, февруари 1953 г.

Нещата като че ли вървят към по-добро. Тази сутрин Рафик ми докладва, че поделение от спецчастите проникнало в Кремъл и момчетата застреляли Косникин^[17] — уж заради оказана съпротива при арест, — след което обезоръжили всички негови хора. Това означава, че районът на Москва, с изключение на Кунцево е сравнително овладян. Така ми се иска да поговоря с някои от маршалите и хората от Генералния щаб и да им припомня 1938 г. — да не обезумяват от любов и преклонение пред Стария. Но всички военни са тъпаци, със слаба памет и без никакво въображение. Готови са да вървят като стадо овце на заколение!

Кампанията в пресата през последните четирийсет и осем часа затихва. (Послушните копои явно започват да надушват кръвта и се опитват да разберат накъде духа вятърът!) Старият никакъв не се показва от бърлогата си. От време на време се питам дали след повече от трийсет години блюдолизничество край себе си не е станал по-доверчив на стари години? Абсурд — подозрителността е негова втора природа и дори повече! Като всички нас и той дебне момента, за да нанесе удар.

Тази внезапна тишина обаче, след вилнялото седмици наред безумие, е наистина зловеща. Нина и Сергей са в Гагра и понякога се чудя дали ще ги видя отново. Опитвам се да поддържам духа си с жените, които Рафик редовно ми доставя, но това са обичайните вулгарни, прекалено предприемчиви проститутки от министерството. Никъде не е останал и помен от деликатност!

В имението държа момчетата в постоянна бойна готовност: дори и в свободното си време не престават да се упражняват в стрелба. (Самият аз съм станал толкова точен, че мога да улуча мишена в главата от петдесет метра с „Тулский 32“ — и това с моите треперещи ръце!) Снабдих се с няколко нови записа на прелюдиите на Шопен в изпълнение на Дино Липати, които са ми разтухата в дългите нощи.

Продължава да ме мами възможността за бягство на Запад: наистина ми е интересно да си представям реакцията на ония самодоволни американски буржоа, когато пред тях цъфне зловещият архитект на комунистическия терор! Несъмнено дори само тези безразборни записки биха ми осигурили едно прилично състояние — кой би твърдял, че някакво количество долари са за пренебрегване, особено с напредването на годините? Да не говорим за възможността да приключа дните си в някоя колиба във Воркута!

Съществуват и опасности обаче: мисля не толкова за повторение на аферата с Троцки, колкото за случая с нациста Хес. Може ли някой да ми даде гаранция, че на ония буржоазни малоумници няма да им хрумне да се отнесат с мен като с престъпник? Защото докато много хора оттатък все още виждат в лицето на Стария героичния съюзник от Великата отечествена война срещу фашизма, аз съм само един полицай с окървавени ръце. Лесно мога да си представя как тъй наречените социалдемократи се излъчват върху своите амвони от нравственост и започват да каканижат благочестиви проповеди за правата на човека, припомняйки, че именно аз съм убиецът на последната им любов, Ян Масарик. Да не говорим за Катинската афера! Безполезно би било да прехвърлям вината върху Хазаина — съществува прецедентът от Нюрнберг. Просто чувам кадифения лукав глас на Стария, докато им предлага да ме разменят в някоя изгодна дипломатическа далавера — например фалшиво посредничество в Корейския проблем… Ще им раздава бонбони със собствените си ръце, докато те изцедят цялата информация, която могат да получат от мен, и ме изхвърлят като изстискан лимон.

И все пак приятно ми е да убивам времето, представяйки си колко много неща бих могъл да кажа на тези западняци! Доста биха се замислили!

Нищо подобно! Вече съм решил, имам само един избор. Властта е презрял, разкапан плод. Трябва само някой да раздруса дървото.

* * *

В колата имаше трима души. Шофьорът беше младок, облечен с яке, а до него седеше възрастен мъж със сплескан нос и брезентов сак в скута. И двамата носеха кожени ръкавици. Човекът на задната седалка беше облечен в тъмен костюм и пушеше с цигаре от слонова кост.

Колата бе стар буик с откраднати нюйоркски регистрационни номера. Под арматурното табло бе прикрепен приемник на УКВ, настроен на честотата на местната полицейска патрулна кола.

Беше тъмна нощ. Закапаха първите капки летен дъжд. Патрулната кола докладва, че се намира на 44-та Източна улица и се движи в западна посока. Човекът на задната седалка погледна златния си часовник и каза:

— Време е да тръгвате. Разполагате с четирийсет минути.

Говореше с лек средноевропейски акцент.

Другите двама слязоха и закрачиха по тротоара край редиците тъмни къщи от кафяв камък. Следяха номерата, накрая спряха. Младежът с якето изтича по стъпалата до врата с медна табелка, на която се четеше гравиран надпис: „БЪРН ХИРШ ИНК“. Вратата беше от тъмно лакирано дърво с три секретни брави. Възрастният мъж стоеше зад него и наблюдаваше улицата.

Младият бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади нагънат найлонов плик, в който имаше нещо като комплект хирургически инструменти. Избра къса метална игла с двойна закривена дръжка и я пъхна в първата брава. Четирийсет секунди по-късно вратата се отвори. Не задейства никаква аларма. Младежът влезе в къщата, последван от възрастния мъж, който затвори безшумно след себе си.

И двамата носеха фенерчета. По стълбите възрастният вървеше отпред. Нямаше асансьор. На първия етаж спряха пред врата с надпис: РЕДАКТОРИ. Не беше заключена. Озоваха се в обширно помещение, пълно с бюра, пишещи машини с калъфи, купища листа и шкаф за съхраняване на папки. Възрастният посочи с пръст към тавана и младият тръгна към стълбището.

Възрастният отиде до шкафа. Беше отключен. Издърпа чекмеджето, отбелязано с буквата Б, и затършува в купчината с документи, писма, изрезки от вестници и няколко снимки на автори. По някое време издърпа от купа бланка за телеграма. На нея пишеше: АВИЗИРАНИТЕ ОТ БЕРИЯ ТРИСТА ХЛ ДОЛАРА ПЛАТЕНИ ГРЕГЪРИ ФОЛКСКАНТОНАЛЕ БАНК ЦЮРИХ ДЕТВАЙЛЕР. Датата беше отпреди единайсет дни. Извади бележник и старателно преписа думите, пъхна бланката обратно и затвори папката.

В този момент младият се върна от горния етаж.

— В бюрата няма нищо. Има обаче каса. Изглежда стогодишна. Може да се отвори с джобно ножче.

Възрастният го последва на третия етаж, където видя отворена врата с табела: С. МЪСКИН, ГЛАВЕН РЕДАКТОР. Стаята бе застлана с бял мъхест килим, имаше черни кожени кресла, кърваво оранжеви завеси, картини с полуабстрактни голи тела, хладилник и барче за напитки, диктофон, три телефона, двайсет и четири инчов цветен телевизор и миниатюрно дръвче в саксия. Зад дръвчето се намираше касата, която приличаше на викториански сандък с месингова дръжка и диск с римски цифри.

Възрастният отвори брезентовия сак и извади стетоскоп. Допря го до вратата на касата и внимателно започна да върти диска. Минутите течаха. По тавана пробягваха отраженията от фаровете на минаващите коли, прогърмя полицейска сирена и заглъхна някъде към предградията.

Възрастният спря, за да погледне часовника си.

— Шибан чугун — измърмори той. — Разбирали са си от занаята едно време! Може да стане с оксижен — добави той, — но ще ми трябват поне двайсет минути.

— Да отида ли да го предупредя? — попита младият.

— Ще опитам още веднъж — отвърна другият. — Вече пробвах три комбинации. Той каза да не прилича на взлом.

Три минути по-късно нещо изщрака, месинговата дръжка поддаде и желязната врата се открехна. Вътре имаше три лавици. На първата лежаха купчина подпечатани документи, на втората — няколко пачки, все още обвити в банков бандерол. Две от пачките бяха от банкноти по сто долара, останалите — по двайсет и по десет. Мъжът не ги докосна и погледна към горната лавица. Там лежаха няколко папки от груба обикновена сива хартия и пет копия, преписвани под индиго, в сини найлонови обвивки, върху които се четеше думата БЕРИЯ. Под нея някой бе написал грижливо с червена химикалка: Да не се изнася от офиса! Мъжът взе най-горното копие, затвори вратата на касата и каза:

— Да вървим!

Две минути по-късно бяха отново в буика. Възрастният подаде машинописното копие и преписа от телеграмата на човека на задната седалка, който ги пъхна в дебел плик с надпис: ХЕР ДИТРИХ РОШ. ВЪЗДУШНА ПРАТКА. БЪРЗО. ПАН АМ — КОПЕНХАГЕН.

— Летище „Кенеди“ — каза той. — И по-бързо, нямаме време.

Стигнаха до летището за трийсет и пет минути. Пред сградата на Пан Ам мъжът от задната седалка слезе от колата и бързо се пъхна в автоматичната врата, а буикът потегли обратно към Манхатън.

Мъжът отиде до багажното отделение, попълни някакъв формуляр, плати 35 долара и подаде пакета на момичето зад бюрото. После спря отвън едно такси и каза на шофьора някакъв адрес в Лонг Айланд.

* * *

Петдесет минути по-късно самолетът по полет 427 на Пан Ам излетя. В десет часа сутринта местно време кацна на летище Каструп в Копенхаген, където един рус мъж с швейцарски паспорт на името на хер Рош взе пакета и го отнесе в багажното отделение на Аерофлот. Каза няколко думи на мъжа зад бюрото, който отвори вратата и го въведе отзад.

След два часа пакетът отлетя с полет 099 на Аерофлот за Москва. Приземи се там след три часа и петдесет минути, където го поеха двама мъже, които се приближиха до самолета в закрита лимузина ЗИС. След по-малко от половин час пакетът лежеше върху едно бюро в сградата на площад „Дзержински“, над чийто вход беше изписано: „Комитет Госсударственой Безопасности“.

* * *

Началото на цяла поредица от случки бе поставено преди по-малко от трийсет и шест часа преди това, когато главният редактор на „Бърн Хирш“, господин Сай Мъскин, свика пресконференция в хотел „Плаза“ в Ню Йорк. Присъстваха десетина журналисти, в по-голямата си част представители на международни агенции, както и литературните редактори на няколко по-сериозни списания.

Пет минути след началото на пресконференцията стана ясно, че съобщението на Сай Мъскин обещава да се превърне в световна политическа сензация.

— Но в никакъв случай не за жълтата преса — заяви Мъскин, накланяйки глава на една страна, докато журналистите ожесточено дращеха в бележниците си.

След това обясни, че оригиналът е на един от грузинските диалекти, мингрелски, и че „Бърн Хирш“ са наели при абсолютна тайна трима от водещите филолози в страната, за да преведат произведението на английски. Оригиналът вече е бил прегледан от съдебни експерти, които установили, че както хартията, така и пишещата машина имат съветски произход и са отпреди двайсет или трийсет години. До този момент не е представено никакво възражение срещу автентичността на оригинала.

Изявлението на Мъскин бе последвано от лавина въпроси, които се въртяха най-вече около самоличността на човека, измъкнал оригинала от Русия.

— Разполагаме с декларация — каза Мъскин, — която в момента се намира в сейфа на една от нюйоркските банки, саморъчно подписана от един източноевропейски гражданин, в която подробно е описано как произведението е изнесено тайно от съветския съюз в една от сателитните му държави. Друга група хора са го пренесли на Запад.

— Колко ще плати „Бърн Хирш“ за книгата? — запита някой.

Мъскин се поколеба. Чарлс Уитмор нямаше желание да разкрива каквито и да било подробности около сделката нито точната сума преди публикуването на произведението.

— Над един милион долара — отговори след известна пауза Мъскин, — което ни осигурява пълни и изключителни права.

Зададоха се още няколко въпроса, например дали издателите са се консултирали с Държавния департамент за евентуалните политически последици (Мъскин не пожела да коментира) и дали е потърсено мнение от някой съветолог: Мъскин отговори, че професор Ото Крул от Харвардския център за международни изследвания не намира основателни причини за съмнение относно автентичността на текста.

Мъскин благодари на участниците и обяви конференцията за закрита.

* * *

АП и ЮПИ изстреляха мълниеносно първия бюлетин по телеграфа точно в 20:45 източноевропейско време. Десет минути по-късно копие от него вече лежеше върху бюрото на един младши служител в Държавния департамент, а друго копие — в главната квартира на ЦРУ в Лангли.

ТАСС прехвана новината — пиратски от телеграфа, безплатно — в 4 часа сутринта московско време. От Бюрото веднага се обадиха в американския отдел на Външното министерство, където нощният дежурен служител реши, че вестта заслужава да позвъни по секретната линия в дома на заместник-министъра. След известен размисъл заместник-министърът позвъни на външния министър Андрей Громико.

Громико реагира бързо. За 7 часа бе свикано заседание на високо равнище под председателството на Юрий Андропов, председателя на Комитета за държавна сигурност. На това заседание бе взето едно-единствено решение: служител на съветското посолство във Вашингтон да отлети незабавно за Ню Йорк и да се свърже с един човек на име Ритингер, натурализиран литовец, собственик на малка фотографска агенция, който вършеше от време на време услуга на посолството, свързани с третокласна секретна информация. Смяташе се, че той не е заподозрян от американските власти, освен това се знаеше, че има връзки с престъпния свят в Ню Йорк. Ритингер трябваше да наеме срещу три хиляди долара двама специалисти по касите, които да свършат тонкое дело в сградата на „Бърн Хирш“ и да измъкнат един екземпляр от английския превод.

Щом ръкописът пристигнеше в главната квартира на КГБ, трябваше да бъде поет от екип специалисти по английски език. Работейки непрекъснато на смени, те бяха длъжни да съставят подробно резюме на текста (нямаше никакво време за пълен превод на руски), така че то да лежи върху бюрото на Андропов до обед на другия ден.

* * *

Междувременно Държавният департамент бе изискал веднага екземпляр от текста срещу гаранцията, че ще бъде разглеждан като секретна документация. Мъскин уведоми за искането по телефона Уитмор, който го очакваше и даде съгласието си.

В същото време Мъскин бе сериозно обезпокоен от откритието, че едно от копията липсва. Разпита дискретно всички, които имаха достъп до неговия кабинет, но без резултат. Претърси цялата сграда, провери и в машинописното бюро, където беше направен преписът, но също безуспешно. Нямаше никакви признаци за взлом и Мъскин не докладва за инцидента нито на полицията, нито на Уитмор, тъй като съзнаваше, че копията би трябвало незабавно да бъдат депозирани в банката заедно с мингрелския оригинал.

Същия ден ръкописът постъпи в печатницата с условие работата да бъде възложена само на най-доверени хора и коректурите да бъдат представени след не повече от десет дни. На Мъскин му се наложи да отбива упоритите искания от страна на научни съперници на професор Крул да им бъде разрешено и те да изследват текста и да се произнесат за неговата автентичност.

До вечерта Мъскин беше изгълтал три дози транквиланти и четири двойни мартинита, преди да изключи личния си телефон и да потъне в мъчителен сън, молейки се следващите няколко седмици да не се появи някое драстично разкритие, което да унищожи най-великото начинание в кариерата му.

* * *

Александър Димитров, известен на своите приятели и колеги като Саша, беше заместник завеждащ редакция в едно московско списание, чийто тираж бе най-големият в света — шейсет милиона. Разпространяваше се най-вече сред младежта в целия Съветски съюз.

Следобедът на другия ден след заседанието на високо равнище в главната квартира на КГБ той излезе от редакцията и се качи в карания от шофьор „Мерцедес 280“, вдигна краката си на предната седалка и запали една пура „Ромео и Жулиета“, която извади от кожена кутия.

Шофьорът включи двигателя, хвърли в огледалото поглед към Саша и потегли ядосано с тласък. Саша вече закъсняваше с близо двайсет минути за срещата си на площад „Дзержински“, но това не го безпокоеше. Той оставяше впечатление за човек, който се тревожи от малко неща. Неговото положение в съветската йерархия беше едновременно уникално и парадоксално. Отделно от работата си в списанието беше официален съветник в Министерството на културата и неофициален съветник на КГБ. По време на „размразяването“ след 1956 г. той се бе сдобил с репутацията на един от най-ярките млади „либерали“ в първите дни от управлението на Хрушчов, когато бе отговорен за появата в Русия на множество двусмислени западни книги и филми. Пътувал бе много на Запад, говореше свободно френски, немски, италиански и английски с отвъдокеански акцент и поддържаше близки отношения с видни интелектуалци в съответните страни. Същевременно познаваше с тънкости не само културния живот на Запад, но и начина на работа и психологията на различните западни средства за масова информация. По тези причини от Комитета за държавна сигурност се обръщаха именно към него при тази застрашително надвисваща криза, свързана с предполагаемите документи на Берия.

Саша беше висок енергичен мъж в началото на четирийсетте, макар че изглеждаше по-млад. Беше твърде много мургав за руснак, с полегати вежди, черни и лъскави като конски косъм коси. В Париж за него говореха като за le type cowboy^[18] един образ, който не му бе неприятен. Днес бе облечен със сиво-кафеникаво сако върху риза на цветчета, разкопчана на врата, с разхлабена вратовръзка. Имаше нужда и от бръснене.

В Москва бе горещо и шофьорът държеше затворени всички прозорци, с включена климатична инсталация. До главната квартира на КГБ се стигаше за пет минути и Саша взе една електрическа самобръсначка с батерия от рафта под задното стъкло и затърка мургавата си челюст.

Той знаеше, че връзката му с Комитета са източник на постоянен риск. Мнозина висши служители и апаратчици го презираха и го гледаха с недоверие, но по-хитрите партийни ръководители оценяваха стойността му. Извън специалните си познания и опит Саша беше вицаджия. Видни западни гости, потиснати от унинието и суровостта на режима, оставаха очаровани и разведрени от него: той затвърждаваше техните най-щастливи илюзии по отношение на руснаците: пиеше, развратничеше и разказваше непочтителни вицове срещу режима. Преди всичко обаче беше верен партиен член. Безчувствената бюрократичност на системата, намесата на полицията, цензурата, контролът върху изкуствата, всичко това бяха неща, които той смяташе за преходни. Саша Димитров беше един амбициозен романтик и едновременно безсрамен бонвиван, който живееше с фантастичната си заплата в четиристаен апартамент с изглед към Москва река и притежаваше дача на Черно море. Неговите господари бяха преценили точно: опасността да избяга в чужбина беше незначителна. Щеше да загуби прекалено много.

Мерцедесът спря пред шестетажната сграда на площад „Дзержински“. Саша показа пропуска си на вратата, оправи си вратовръзката, без обаче да закопчае горното копче на ризата, и се качи с асансьора на четвъртия етаж.