Алън Уилямс
Архивът на Берия (16)

Епилог

Не, това не беше краят на историята.

В десет и двайсет на другата сутрин шофьорът на едно рено с ремарке спря пред полицейския участък в Сен Дени и съобщи за тежка катастрофа в циркуса на Силао, на половината път от града. Някаква кола лежала разбита в пропастта на стотина метра под шосето.

Полицаите пристигнаха след един час на местопроизшествието и се наложи да се спуснат с въжета и други приспособления до катастрофиралия автомобил. Върху някаква издатина на около петдесет метра надолу откриха един мъж в безсъзнание. Четирима полицаи направиха импровизирана примка и успяха да го измъкнат на пътя, където вече чакаше линейка с лекар. Състоянието на мъжа беше тежко: лекарят установи сериозни контузии и вътрешни кръвоизливи. Единият му крак беше натрошен, а гръдният кош — премазан.

Друга група полицаи в това време стигнаха до колата. Беше бяла симка с гюрук, която сега напомняше смачкано парче тоалетна хартия. На няколко метра от колата лежеше изпотрошеното тяло на млада жена. Тя очевидно бе мъртва. Един от полицаите по-късно каза на свой колега, че дори не можело да се разбере дали е била хубава или не.

По настояване на лекаря линейката потегли за Сен Дени, без да дочака да измъкнат тялото на жената. С фарове, включени на дълги, под непрекъснатия нервен писък на сирената, кънтящ между стените на кратера, тя измина петдесетте километра до болницата само за един час. Пострадалият беше все още жив, когато го вкараха бързо в операционната, където двама хирурзи вече чакаха.

В това време полицията се опитваше да установи причината за катастрофата. Липсваха свидетели. Времето беше ясно, злополуката бе станала на относително по-безопасна отсечка от пътя — един не особено остър завой. Боядисаните в бяло ограничителни камъни бяха разхвърляни от удара. Сержантът, натоварен със случая, се изненадан, че кола с подобни размери е могла да нанесе такива поражения, дори и да е излетяла фронтално навън. За съжаление състоянието на автомобила изключваше възможността да се потърси някаква механична повреда. Наблизо личаха пресни следи от автомобилни гуми, но твърде широки за симката. Малко вероятно изглеждаше и шофьорът да е бил пиян по това време на денонощието — макар че в хода на следствието трябваше да се вземат кръвни проби както от мъжа, така и от починалата жена.

Полицията се сблъска и с един друг проблем. У всяка от жертвите се намериха по два паспорта: общо три британски и един израелски. Полицейският инспектор веднага повика господин Брайън Армитидж, почетния британски консул в Реюнион.

Армитидж беше стар вдовец, служител във фирма за търговия с плодове в Сен Дени и представляваше интересите не само на британците, но и на още няколко националности, в това число и на гражданите на Израел. Досега не му се беше случвало да се сблъсква с подобен случай. Той си беше у дома и се канеше да подремне следобед, когато му позвъниха. Инспекторът го викаше във връзка с някакъв спешен случай в болницата.

Тук Армитидж завари неколцина лекари и медицински сестри, струпани около едно легло в спешното отделение. Казаха му, че пациентът, както изглежда, е англичанин на име или Форсайт, или Малори. Както мрачно отбеляза инспекторът, загадката изглежда нямало да бъде скоро разбулена, тъй като лекарите се съмнявали, че пациентът ще живее повече от час. В момента бил в кома, макар че преди малко дошъл в съзнание, колкото да прошепне няколко думи, които никой не разбрал.

Докато сестрата нагласяше банката с физиологичен разтвор и системата за кръвопреливане, инспекторът дръпна Армитидж настрани и започна да му обяснява за мъртвата жена и за двата комплекта паспорти.

— Според единия тя е негова съпруга, госпожа Форсайт, италианка по произход както изглежда. Но според втория паспорт е израелка, госпожа Бернщайн.

Армитидж си даде сметка, че проблемът със самоличността е работа на полицията, докато на него се падаше неприятното задължение да се заеме с погребенията. А при тукашния климат това трябваше да се направи без разтакаване. Както се стори на Армитидж, най-важното в момента бе да реши с какъв обред трябва да се погребе човек, който е бил или католик, или евреин.

В този момент го повика един от лекарите. Пациентът пак започнал да мърмори нещо неразбираемо, същото както преди. Армитидж се наведе над него и приближи ухото си до напуканите устни на мъжа. Дълго време не можеше нищо да разбере. Мъжът направи отчаян опит да вдигне главата си и Армитидж чу само две думи, повторени два пъти, преди човекът да се отпусне безсилно назад. Миг по-късно главният хирург обяви, че смъртта е настъпила.

Армитидж обясни на инспектора, че казаното не било нищо особено, просто някаква формалност относно погребението на жената. Последните думи на пациента били свързани с искането тя да бъде погребана, а не кремирана. Армитидж бе чул съвсем ясно: „Погребете я, погребете я“^[1].