Алън Уилямс
Архивът на Берия (6)

Трети документ

Не от лъжата, минала през ума, а от лъжата, попила и уталожена в него, истински боли.

Франсис Бейкън

Москва, януари 1950 г.

Още един ден с ядове, с Влодзимирски^[1], който ми се оплаква от случаите на пневмония и мрънка отново да съм опитал да убедя началството да възстанови смъртното наказание — поне за най-разпространените престъпления.^[2] Аз обаче зная, че Стареца е непреклонен по този въпрос. Той твърди, че не бивало да отнемаме бляновете на западната социалистическа интелигенция!

Но в себе съм съгласен с В. Тази постоянна нужда от дискретност, налагана от Министерството на правосъдието (отново заради празноглавите чужденци, разбира се!), само затлачва службата с нови камари бумащина. Един от заместниците на В. дори предложи миналата седмица да започнем да прилагаме двойни щатни таблици, за да оправдаем допълнителните разходи — заплати на палачите, гробарите и т.н. Тази бюрокрация започва вече да се превръща във фарс!

А като капак на всичко в петък вечер имах едно изтощително преживяване и макар че последната дума бе моя, случката ми развали настроението.

В четвъртък вечер бях на голям прием в Музея на революцията по случай премиерата на един лигав филм, „Кубански казаци“. (Очевидно киното изпитва някаква нужда от моята протекция или просто хората там горят от желание да покажат, че имат правилно социалистическо мислене!)

Кинаджиите обикновено са страшно досадни с опитите си да блеснат пред мен и да ми направят впечатление, а сборищата им са поносими единствено заради женския състав, който обикновено е добър, както съм установил от личен опит. Тогава, в четвъртък вечер, особено ми хареса една млада блондинка на име Наташа З. — московчанка, която играе незначителна роля във филма, но както ми каза Рафик, била доста обещаваща. Беше свила скромно дългата си руса коса на кок, тялото й изглеждаше закръглено и налято.

Представих й се й поведохме много приятен разговор, макар че за мое разочарование тя пиеше само плодов сок. Подтиквах я да пийне малко кавказко вино, но тя отказа твърдо. (Очевидно произхождаше от добро, макар по всяка вероятност не високопоставено семейство и аз поръчах на Рафик да направи обичайните проучвания.)

Приказвахме си много приятно, като на мен през цялото време ми правеше впечатление нейната скромност. За да я накарам да се поотпусне, й казах, че не съм без известно влияние в киното! Реших, че трябва да действам кавалерски и преди да тръгна (Рафик придаде известна церемониалност на заминаването ми) я поканих за следващия ден на вечеря. Тя се изчерви до ушите, а големите й сини очи горяха от възбуда, когато прие.

В петък вечерта, точно в седем и трийсет, моят шофьор я взе от Черьомушки, където живее с родителите си. (Рафик ме осведоми, че баща й е дребен чиновник в Министерството на транспорта.) Но видях, че с пристигането си на „Малая Никитская“^[3] се сепна, явно смутена от факта, че ме заварва сам. Очевидно бе очаквала някакъв голям банкет, запознанство с влиятелни хора!

Аз обаче се държах много коректно с нея и когато седнахме да вечеряме на масата, подредена за нас двамата, изпитах облекчение, когато не отказа поне чаша френско шампанско, макар едва да близваше от него, сякаш можеше да я отрови. Установих, че разговорът върви много по-трудно от предната вечер и започнах да ставам нетърпелив. Попитах я за семейството й, но тя говореше с неохота за родителите си и аз си помислих, че навярно се срамува от тяхното положение. Жалко — аз бих могъл да помогна много на един скромен железничар! Стигнахме до кафето и десерта (пресни ягоди от Африка) и ми се наложи почти насила да я накарам да приеме чаша зелен шартрьоз. Изведнъж загубих търпение. Подметнах нещо за роклята й (беше се облекла наистина елегантно, потвърждавайки най-оптимистичните ми догадки за фигурата си), но въпреки че забележката ми беше почти невинна, тя я прие едва ли не като обида. Разбирах, че трябва да се действа внимателно. Станах, долях чашата си с ликьор и я поканих на дивана. Тя видимо не изпитваше особена охота да напусне масата и когато накрая все пак стана, аз я сграбчих изотзад. Напипах прекрасните очертания на тялото й под роклята и за миг така се разпалих, че известно време не можах да реагирам на онова, което се случи в следващия момент. Тази кучка ме зашлеви през лицето!

Ще бъда съвсем откровен. Не си спомням, още от първите ми дни в Грузинската партия, някой — за жена да не говорим — да ме е удрял. Бях така сащисан, че отначало застинах, иначе сигурно щях веднага да се разправя с нея. Нещо обаче ме накара да се сдържа. Вместо това я изгледах с най-студения си, най-властен поглед — той е карал несравнимо по-значителни простосмъртни от нея да се разтреперват и да падат на колене с молба за милост. Тази кучка обаче беше или много смела, или просто глупава. Тя се обърна към мен и ми каза, че била „сериозно момиче“ и не се поддавала на ухажванията на възрастни мъже.

Боя се, че като чух това, изтървах нервите си и изражението на сурова непоколебимост. Можех да й възразя, че ние грузинците на седемдесет лазарника сме в разцвета на силите си, че грузинските мъже живеят по сто и петдесет години и почти дотогава правят деца! Но повече не бях в настроение да разговарям. Вместо това просто я изтиках да си върви.

Последвах я до стълбите и останах да я наблюдавам, докато тя с показно достолепие слизаше бавно надолу. Когато стигна последните стъпала, излязох на балкона към улицата. (Почувствах, че е по-подходящо да изпратя малката глупачка отгоре, а не да слизам на улицата, тъй като тя беше доста висока.) Облегнах се на парапета. Шофьорът отвори вратата пред нея, тя се наведе, за да влезе, и забеляза розите, оставени на седалката. Погледна назад към къщата и ме видя.

— Благодаря за букета — откликна тя.

Аз й извиках в отговор:

— Това не е букет, момиченце, това е венец.

Видях, че побледнява, а шофьорът също чу шегичката ми, набута я отзад и потегли.

Не чаках яростта ми да се уталожи, а веднага се обадих в централата и се разпоредих да я откарат направо в Лубянка. На сутринта издадох необходимите нареждания, така че тя да си получи заслуженото.

Мисля си, че трябва да проявя мъдрост и да погледна на цялата случка като на още една възможност да надникна в странностите на човешката природа.

* * *

Москва, ноември 1951 г.

Една уморителна седмица, тъй като празненствата^[4] тази година съвпадат с десетгодишнината от битката за Москва и началството се е постарало всичко да е както трябва — не само за обикновените хора, но и за чужденците.

Като оставим поредицата от балове и приеми за военните и за гъзолизническия дипломатически кръг, снощи нашата служба също проведе своята сбирка в хотел „Москва“. (Трябва да отбележа, че това е едно наистина безобразно място, позор за нашата столица, чиито архитекти до един трябва да бъдат наказани! Отоплението постоянно спира, гипсовите стени са напукани или покрити с петна плесен, отвред стърчат снопове жици като черва, водопроводната инсталация боботи, сякаш се намираш на някоя гара, на половината бани вратите не се затварят добре, а казанчетата на тоалетните обикновено не работят. При това той минава за един от най-изисканите в града — не само за западни буржоазни гости, но и за делегати от братските страни! Впечатлението, което оставя у тях, трябва да е наистина срамно.)

Празненството беше в банкетните зали на третия етаж. Аз пристигнах късно и в лошо настроение заради разрастващите се последици от малодушното бягство на двамата англичани.^[5] Те са закоравели педерасти и пропаднали алкохолици, поради което продължавам да се отнасям изключително предпазливо към всичко, свързано с тях. До мен обаче стигнаха сведения, че тяхното изчезване не само държи нащрек нашите врагове относно заплахите в техните среди и ги прави още по-бдителни, но и е довело до освобождаването на Ф. от официалната му длъжност — една загуба, която не е за подценяване. Най-лошото е, че това застрашава и…^[6]

Англичаните, разбира се, до такава степен следват закона, че не са арестували Ф. Неговото уволнение от британското Външно министерство обаче не само представлява сериозен провал, но ако бъде проведено разследване с необходимото усърдие, то би отвело и до…, което би могло да се окаже във висша степен неприятно за мен. Засега мога само да благодаря на бога, че Ф. не е последвал останалите двама в Москва.

Както и да е, снощи, когато пристигнах в хотела, забавата беше вече в разгара си — масите бяха отрупани с бутилки и захаросани плодове, от които поне половината бяха вече изядени. Но един специален ъгъл бе запазен непокътнат за мен и тълпата се дръпна, образувайки пътека през средата на залата.

Цялата стара тайфа се бе подредила, за да ме приветства — освен Абакумов^[7], Деканозов, Гвишиани, Багиров, Меркулов, Бакрадзе^[8] присъстваха и много млади служители от провинцията, всичките натъкмени и с грейнали лица, предано облещени в мен. Трябва да кажа, че ми призля от техните изражения, защото си помислих: ето го цвета на службата за сигурност — специално отбраните пазители на социализма и на съветския народ. А какво всъщност виждах, освен една банда раболепни лакеи, напарфюмирани и потни, в скърцащи нови обувки и старателно изгладени костюми, които приличаха на ученици, изгубили ума и дума на първия си бал.

Както бе обичайно, неколцината съпруги на по-старшите служители си бяха тръгнали след първите наздравици и сега в залата имаше само мъже, които чакаха да поведа празненството. Приех чаша „Особая“ и огледах лицата на тези всеотдайни копои — напрегнати и почервенели — и единственото ми желание в този миг бе за разтоварващо женско присъствие, но пък това би противоречало на всякакъв протокол.

Така че неизбежно се озовах в обкръжението на Абакумов и хора от псалмопевци. Той бе един от малцината присъстващи в пълна униформа — гъстата му черна коса бе пригладена мазно назад, а грубото му лице вонеше на парфюм. Надут като недодялан церемониалмайстор. Пиеше предпазливо както винаги, когато е с мен, и веднага се зае да ме забавлява с тъпите си лафове за различните количества кръв, които могат да се открият в урината на човек след бой по бъбреците.

Както казва Началството: „От лайна са направени принцовете“. Е, Виктор Семьонович определено е тези принцове! Когато Хазаина говори за „интелектуални саботьори и космополити без корен“, човек може да е сигурен, че няма предвид нашия любим Абакумов!

Търпях го колкото можах, но скоро започна да ми се повръща от него, защото знам, че макар и да изглежда толкова предан и сериозен, той е истински негодник и улична отрепка, готов да продаде честта на сестра си за ново пагонче или медал, най-после го прекъснах по средата на едно изречение — наблюдавайки го с крайчеца на окото как се изчерви до ушите, — обърнах се към кръга около нас и вдигнах чашата.

— За патриотичните служители от държавните служби за сигурност! — извиках аз и всички лавнаха в хор думите ми като глутница хрътки. — А сега — продължих аз, все още с чаша в ръката, — да проверим находчивостта си, другари! Ще играем на търси се микрофонът. (Това е една стара игричка, чиято цел е да бъде намерен скритият в помещението микрофон и едновременно сигнал, че празненството е навлязло в неофициалната си част.)

Трябва да кажа, че винаги ми доставя удоволствие гледката на тези пъплещи мъже, които разкъсват килимите, катерят се един на друг по раменете, за да стигнат до полилеите и да ги разглобят крушка по крушка, чукат по стените, човъркат с джобните си ками зад дървената ламперия, разпердушинват стаите като банда весели професионални вандали.

Но снощи шегичката доби особен размах. Възможно е пиенето да им е дошло в повече, но моите хора наистина се разбесняха в пършивия хотел. На около се мотаеха извънредно много жици и непрекъснато ги отвеждаха по лъжливи следи. Момчетата се връщаха час по час зачервени и потни, за да напълнят отново чашите си преди поредния набег. Скоро стаите потънаха наполовина в мрак, а въздухът натежа от гипсов прахоляк, но търсенето все още не даваше резултат. (Обикновено в подобни случаи оперативният агент, отговарящ за територията, знае мястото и изчаква подходящия момент, за да извади пиленцето. Снощи обаче отговорниците за хотела или бяха много пияни, или наистина бяха забравили.)

Имаше опасност играта да се изпорти, когато трима яки мъжаги затътрузиха един голям позлатен диван, за да го отдалечат от стената — чудовищен батал в стил деветнайсети век, сигурно сто и петдесет кила тежък. Изведнъж нададоха тържествуващ рев и ме извикаха да погледна, докато неколцина други вече се бяха притекли и коленичеха на пода с извадени ножове.

Отидох при тях и видях сред прахоляка на мястото, където бе стоял диванът, метална решетка, приблизително с размера на книга джобен формат. Мъжете въртяха с върховете на камите като с отвертки и аз изчаках да извадят всичките, общо дванайсет винта. Когато излезе и последният, нещо се откачи под решетката и в следващия миг чухме отдолу страхотен трясък.

Известно време мъжете се гледаха озадачено, после един от тях изтича и след малко се втурна обратно като побъркан, за да съобщи, че полилеят в долното помещение паднал от тавана и се разбил на пода! (Жалко наистина, че в този миг долу не е имало никой, за да стане майтапът пълен!) Трябва да призная, че отдавна не се бях смял така.