Алън Уилямс
Архивът на Берия (13)

Репортажът на Малори

Градчето представляваше куп Г-образно разположени на един от завоите на река Ду гълъбовосиви къщи с плътно затворени прозорци. Имаше тесен изгърбен мост и триъгълен площад с кафене, където мъжете се отбиваха сутрин да обърнат по една гроздова, преди да потеглят към лозята, а старците прекарваха следобеда в игра на домино.

Хотел „Бургиньон“ беше с остъклена веранда, която водеше към ресторанта. Имаше широки прозорци с виненочервени завеси, големи пиринчени кревати и просторни бани, облицовани с камък. Борис избра този хотел по стратегически и сантиментални причини: той бе отбелязан с една звезда в справочника на „Мишлен“ и се намираше само на два часа път с кола от Женева, по второкласен път до швейцарската граница. Градчето се намираше в сърцето на Кот д’Ор, „винарският рай на света“ според Борис. На десетки километри по протежение на пътя се простираха спретнато подредени терасовидни лозя, а по хълмовете властваха сиви каменни замъци.

Бяхме в хотела от една седмица. Борис отскочи до Цюрих, за да приключи с приготовленията по прехвърлянето на парите зад граница. На другия ден трябваше да отидем и ние там, за да си открием отделни банкови сметки, всеки на свое име. 300000 долара бяха за Татана, а половината от останалата сума — 1350000 долара — за мен.

В хотела изглежда имаше малко постоянни гости, но ресторантът обикновено бе пълен, главно с пътуващи на юг френски туристи, които се отбиваха от магистралата. Постоянните бяха трима яки французи с тъмни костюми, търговци на вино според мен, които ядяха обилно, в почти пълна тишина. Имаше и един блед намръщен мъж, пристигнал предната вечер. Той седеше сам в ъгъла и пиеше минерална вода „Виши“. На съседната маса се бяха разположили дребничък мъж и огромната му съпруга, която не спираше да му приказва на висок глас.

В деня, преди да заминем за Цюрих при Борис, двамата с Татана решихме да направим малък излет. Собственикът на хотела, който очевидно ни бе харесал, приготви една кошница с пастет, студено пиле, ягоди и бутилка чудесно вино „Мьорсо“, която пъхна в найлонова торба с лед. Сутринта времето беше ясно и тихо, денят обещаваше да бъде много горещ. На закуска бяхме почти сами — само бледият мъж пиеше кафето си в ъгъла. Когато тръгнахме към колата, го видяхме да прави снимки на моста. Двама работници излязоха от отсрещното кафене, но градът общо взето изглеждаше пуст.

Решихме да не караме по магистралата, а да тръгнем по черния път за Бон и после да отбием към Пуии. Татана се разбъбри весело как ще се засели във Франция, ще купи някой изоставен замък, ще го стегне и ще кани приятелите си за уикендите, организирайки огромни купони, които ще се прочуят в цяла Европа. През изтеклата седмица чувствата й към нас двамата се бяха променили — едва доловимо, но все пак реално, при това в моя полза. Тя все още проявяваше към Борис своята екстравагантна обич: смееше се и го прегръщаше, шепнеше му нежни думи на руски, но аз установих, че вече не спи с него. В хотела имахме отделни стаи и се бяхме любили само два пъти: след един обилен обяд и още веднъж, след дълга разходка из лозята, когато изтичахме в стаята й. Физическата й енергия бе все така неизчерпаема, но държанието й бе станало още по-отчуждено и по-загадъчно.

Спряхме в Бон и седнахме в кафенето на стария каменен площад. Тя се шегуваше колко смешно би било, ако Борис просто изчезне с трите милиона и ние никога вече не го видим. По обед тръгнахме по една пътечка надолу към реката. Не се виждаше жив човек, Татана се съблече гола и влезе в бавно течащата вода. Аз я последвах. После наредихме трапезата за обяд във високата трева. Чухме шум от кола, която мина по шосето над нашата пътека, но иначе цареше пълна тишина. Чуваше се само жуженето на насекомите. Татана ме накара да пийна малко вино, наляхме си в картонени чаши. После заприказвахме за Кеймбридж. Аз й говорих за нашия някогашен ректор: дребен човек с дълга бяла коса, един от най-големите познавачи на старогръцката култура и страстен комарджия — всяка ваканция го виждаха в Довил или на Ривиерата. Разказах й как една година го поканили да чете лекции в университета в Тексас, в Хюстън, и той играел покер по цяла нощ в игралните домове — облечен с черната си тога и със смокинга. На връщане се отбил в Лас Вегас, където според слуховете загубил едно малко състояние.

Тя се смееше и отпиваше от виното си, легнала по гръб. Бедрата и гърдите й бяха бледо маслинени, а цялото й тяло беше кафяво и подхождаше на очите й.

— Люби ме — каза тя.

Задвижихме се ведно с въздуха, натежал от аромата на мащерка и орлови нокти. Когато се отделихме един от друг, тя остана да лежи със затворени очи и да се усмихва към небето. Изпихме останалото вино и изядохме ягодите, после заспахме. Събуди ме нежната и изкусна ласка на ръката й. Тя се наведе над мен и целуна крайчеца на ухото ми.

— Какво ще кажеш, да го направим по френски този път? — прошепна тя.

В същия момент чух, че отгоре избръмча друга кола и спря.

— Горе има някой — казах аз.

Тя се засмя:

— Толкова по-добре. Ще им покажем, че не само французите знаят как да се любят.

Зарових глава между бедрата й. Вкусът на виното се смеси със солените сокове на тялото й, което потрепери при едновременния ни оргазъм.

— Ставаме все по-добри — каза тя, когато свършихме. — С никого не ми е било толкова хубаво.

След това отново плувахме, а после се излежавахме един до друг на слънцето, докато започна да захладнява. Не бях чул колата да си тръгва, но никъде по околните полегати хълмове не се виждаше жива душа. Прибрахме нещата от пикника и се върнахме при ситроена. На около половин километър надолу по пътя задминахме някаква кола, паркирана под дърветата. Вътре нямаше никой.

Бях обещал на Борис да му позвъня в шест в цюрихския хотел, затова на връщане излязохме на магистралата, платихме си таксата недалеч от Пуии и се отправихме на юг към Бон. След двайсетина километра стигнахме до една бензиностанция. Резервоарът ми беше пълен до половината, но аз се отбих и поисках 20 литра супер. Казах на момчето да провери маслото и водата, а после пуснах в автомата монета от един франк и получих две пластмасови чашки с черно кафе.

Пет минути по-късно бяхме отново на магистралата. Сега бях сигурен, че ни следят. Беше същата кола, която задминахме по пътеката към реката — голямо рено с лионска регистрация. Бях го забелязал при бариерата, където платихме таксата, тогава беше на неколкостотин метра отзад и на бензиностанцията пристигна само няколко минути след нас. Беше доста далече и не можах да разгледам добре шофьора, видях само, че е със сламена шапка и тъмни очила.

Реших засега да не казвам на Татана и се съсредоточих да измисля нещо. Ситроенът не вдигаше повече от 150 километра в час и се съмнявах, че можем да се откъснем от реното. Най-близкият голям град беше Шалон, там можех да му се изплъзна по страничните улички, но не познавах града — вероятно за разлика от него. После реших да спра в канавката и да видя какво ще стане: шофьорът едва ли би направил нещо рисковано на такава оживена магистрала.

Изведнъж ми хрумна нещо друго. Между двете платна имаше равна пясъчна ивица с недовършена мантинела от вълниста стомана. Забелязах, че на места тя прекъсваше, за да могат да се правят отбивки при ремонти на пътя. Казах на Татана да затегне колана си. Вече карах с над сто и двайсет в час по скоростното платно. Виждах, реното ни следва, на около четиристотин метра зад нас. В този миг съзрях малка пролука в мантинелата, на по-малко от триста метра. Проверих в огледалото какво прави реното, после минах в средното платно и казах на Татана да се облегне назад и да се държи здраво. След това рязко натиснах спирачките, извих кормилото, за да не поднесе колата, минах на втора и почувствах как цялата кола се изправя като кон на задните крака. Моторът изрева, когато рязко извих кормилото наляво. Чу се свистене на гуми и мантинелата профуча на няколко сантиметра. Колата подскочи върху пясъчната ивица в средата на пътя и мина в отсрещното платно.

Натиснах газта и само след секунди се разминах с реното. Шофьорът рязко натискаше спирачките, но беше закъснял. Чудех се дали ще рискува да направи опасния завой в насрещното движение при следващата пролука в мантинелата — там обаче щеше да възникне проблемът с талона за платената пътна такса. Аз вече бях решил да кажа, че моят е излетял през прозореца. В крайна сметка щях да платя пълната такса от Лион, но ако след мен се появеше още една кола без талон, щеше да стане доста подозрително.

Сигурно онзи, който ни следеше, е разсъждавал по същия начин, защото реното вече не се появи. Реших да не рискувам повече и отново да обърна при изхода за Пуии. Почувствах, че докато стискам кормилото, ръцете ми се потят. Едва тогава обясних на Татана какво се случи.

— Може да е съвпадение — неуверено каза тя.

— Няма да рискувам трите милиона заради някакво съвпадение — отвърнах аз.

— Кой ли би могъл да е?

— Сигурно някой от хотела.

Веднага си помислих за бледия мъж, който сутринта снимаше на моста. Сетих се как фотографите от вестниците държат обективите под прав ъгъл напред, за да могат мигновено да насочват апарата в различни посоки.

— Може да работи за руснаците, за американците или дори за швейцарците — продължих аз. — Който и да е, да се омитаме. Трябва да предупредим и Борис, с неговия шибан паспорт без гражданство могат да го засекат на всяка граница.

— Моля се на бога да работи за швейцарците — каза тя.

Кимнах в знак на съгласие.

— Техните служби са много подозрителни. Ако Борис е открил вече онези сметки на твое и на мое име, много е възможно да правят някаква бърза проверка — говорех така не само за да убедя нея, но и себе си.

— Само да не са руснаците — промълви тя. Седеше сковано на седалката и гледаше напред.

Когато стигнахме при изхода за Пуии, аз обясних как съм загубил талона, а мъжът на бариерата ми написа дълга квитанция, глоби ме с 22 франка, хвърли един одобрителен поглед на Татана и ни пусна да минем.

През това време аз разучавах картата и реших, че най-безопасният и най-бърз маршрут назад е отново на юг по магистралата. Мислех си, че реното е вече далеч пред нас и ако интуицията не ме лъже, човекът вече се е върнал в хотела.

Минахме в отсрещното платно и прекосихме бариерата, като отново платихме таксата. Тогава Татана каза:

— Ако са руснаците, здравата сме загазили.

Усмихнах се тъжно на себе си: думите й буквално повтаряха слабите възражения, които бях изложил пред Борис още във „Фрабечи“. Накрая казах:

— Борис е в по-голяма опасност от нас. Той все още е съветски гражданин, нали знаеш?

— Аз също — отвърна тя. — Който някога е бил съветски гражданин, завинаги си остава такъв, така разсъждават те.

— По-вероятно е да са американците.

— Може издателите да са се усъмнили в нещо и да са поискали от ЦРУ да извърши проверка.

— А как са успели толкова бързо да стигнат до нас?

Не отговорих веднага. Аз също не знаех. Помислих си за Смолет и за Ласло Ласло — като че ли те бяха най-слабите брънки във веригата. А също и за самия Борис и за неговите грузински приятели в Париж. Възможно ли беше някой от тях да се е разприказвал? А може Борис да е оставил някоя сериозна улика в апартамента в Мюнхен.

— Вероятно има някакво просто обяснение — неуверено казах аз. — Най-важното е, че парите са у нас. Ако се наложи, още утре можем да се метнем на някой самолет, а до другиден да сме обиколили половината свят.

Татана не каза нищо и през останалото време карах колата в пълно мълчание. Първото, което забелязах при пристигането в хотела, бе, че реното го няма. Обърнах ситроена и паркирах на около двеста метра от хотела, по посока на швейцарската граница. Часът беше шест без петнайсет. Хотелът беше съвсем тих, в бара и в ресторанта нямаше никой. Качихме се в моята стая и изведнъж си дадох сметка, че Татана идва за пръв път с мен. Дадохме поръчка за телефонен разговор с хотел „Швайцерхоф“ в Цюрих. Свързаха ме почти веднага — след минута чух гласа на Борис, който викаше:

— В джоба ни са, mon cher! Не можеш да си представиш колко лесно стана. И едно дете можеше да се справи! Единственото, което искат, е да си покажеш паспорта и да оставиш спесимен от подписа си.

Прекъснах го, за да му кажа, че това е чудесно, и продължих:

— А сега слушай внимателно, Борис — и му разказах какво се случи следобеда.

— Сигурен ли си?

— Деветдесет и пет на сто. Следят ни и трябва да изчезваме още тази вечер. Същото се отнася и за теб… не ме прекъсвай! Веднага си уреди сметката и кажи, че още тази вечер заминаваш за Париж. Дай им адреса на „Американ експрес“, там да ти препращат писмата. После вземи такси и слез на някоя оживена улица. По това време има голямо движение, няма да е трудно. Изчакай малко и вземи такси в обратна посока. Тогава си плати сметката и се качи на другото такси. Стар номер, но все още най-добрият. После намери някой малък хотел и ми се обади, за да ми кажеш адреса. Ние ще тръгнем утре, още преди разсъмване. Чакай ни към 6 часа.

— Мисля, че драматизираш, mon cher.

— Дано да е така… Дано, по дяволите!

Затворих телефона и отидох да намеря собственика.

— Случи се нещо непредвидено — казах му аз. — Налага се още тази вечер да заминем за Париж. Ако някой ни потърси, може да се свърже с нас чрез „Американ експрес“ в Париж. Между другото — продължих аз, като сниших гласа си — можете ли да ми кажете какъв е този човек, който пристигна онзи ден вечерта? Онзи бледият, който се храни сам на ъгловата маса?

— А, за американеца ли питате? Казва се мосю Фрум. Не е ли ваш приятел?

— Не. Защо?

— Той също попита за вас, още първата вечер, когато пристигна.

— Какво му казахте?

Французинът се намръщи.

— Казах му имената ви. Беше много настойчив, нали разбирате? — Лицето му се проясни и той хитро намигна: — Помислих си, че се интересува от госпожата.

Усмихнах се насила и казах:

— Ще ми направите ли една малка услуга? Не искам американецът да научи, че си тръгваме, поне до утре. Вие сте напълно прав — добавих. — Наистина имаме усложнения с госпожата. Искам да тръгнем към два часа през нощта, но без той да усети. Можете ли да ми дадете ключ, за да излезем от хотела?

— Разчитайте на мен, аз ще се погрижа за това! — Той се усмихваше, очевидно конспирацията му доставяше удоволствие. — Можете да пуснете ключа в пощенската кутия. Ще дойдете ли пак? — попита той и се зае да пише сметката.

— Надявам се — излъгах аз. — Първо ще се обадим по телефона.

Борис позвъни отново след по-малко от час.

— В момента съм в хотел „Банхоф“. Мизерна работа! Запазил съм две стаи и за вас — бързо добави той. — Страхотно го изиграх твоя номер с таксито! Дори го повторих два пъти, наистина беше забавно.

Отново му повторих, че ще бъдем при него към 6 часа сутринта, а после двамата с Татана слязохме за вечеря.

В ресторанта нямаше и следа от американеца Фрум. Татана мълча като никога, през цялото време. Поръчах шампанско и тя изпи сама цялата бутилка, но почти не се докосна до храната. Моите опасения изглежда бяха заразни, защото дори шампанското не я развесели.

Вече пиехме кафето, когато влезе Фрум. Той се насочи право към масата си, без да погледне към нас. Аз обаче забелязах, че лицето му е леко порозовяло, с очертана бяла рязка над носа, оставена от тъмните очила. Господин Фрум очевидно бе прекарал деня на слънце. Забелязах също, че си поръча съвсем лека храна и изглежда бързаше да привърши.

Оставих Татана на масата и взех ключа от външната врата от жената на съдържателя, после се качих да приготвя багажа и го сложих до нещата, оставени от Борис. Татана се качи след няколко минути и двамата отидохме в нейната стая. Бяхме изтощени от слънцето. Легнахме на леглото и задрямахме. Аз обаче бях нащрек за най-малкия шум отвън. Най-после към полунощ се измъкнах от стаята, заключих вратата след себе си и слязох долу. Хотелът бе тих като празна църква. Навън бе изгряла луната с форма на полумесец, кафенето отсреща беше затворено и градчето спеше. Пред хотела имаше четири коли, всичките с френска регистрация, но реното го нямаше нито на площада, нито на улицата до реката. Огледах набързо ситроена — да не би някой да е изпуснал гумите или да е прекъснал захранването. Всичко беше наред и моторът запали веднага. Когато се върнах в стаята, Татана се размърда, но не се събуди.

Почаках да стане 1:45, преди да я събудя. Болеше я главата от слънцето и от шампанското и настоя да си вземе един студен душ. Наложи се на два пъти да се връщаме в хотела — предпазливо и бавно, — за да пренесем целия багаж до колата. Единственият звук, който чухме, бе крясъкът на две котки, които прекосиха улицата и изчезнаха в някаква алея.

Потеглихме малко след два. Не се виждаше никаква светлина — нито от хотела, нито от друга кола. Фаровете на ситроена осветяваха селския път далеч напред. Той беше прав и пуст, наоколо тъмнееха лозята. Карах направо, докато стигнахме до планинския път с много завои, който се изкачваше нагоре по склоновете на Юра — естествената планинска граница между Франция и Швейцария.

Татана беше спуснала назад седалката си и отново беше заспала, свита на кълбо. През следващия половин час задминах само един ТИР, който пъхтеше нагоре по острите завои. След десет минути стигнахме до границата. Дори не събудих Татана — само взех паспорта от чантата й и го показах заедно с моя на двамата сънени служители, които ми кимнаха и махнаха с ръка.

Започна спускането по стръмния и пълен със завои път сред тъмните борови гори към Леманското езеро. От двете страни имаше червени и бели стълбове за маркировка по време на зимните снегове. Изпреварихме само една кола — малко семейно пежо, с мъж и жена в него. Фаровете му скоро се загубиха зад нас. Непрекъснато поглеждах в огледалото и вече бях сигурен, че никой не ни следи.

След петнайсетина километра с много завои пътят стана равен и ние излязохме на магистралата за Женева. След още двайсет минути навлязохме в покрайнините на Лозана. Отбих се до гарата, чийто вход бе осветен. Събудих Татана и двамата влязохме в една денонощна закусвалня, където пихме кафе, а тя си взе и коняк.

— Всичко е наред — казах аз, — отървахме се от него. Ако имаме късмет, собственикът ще му каже, че сме заминали за Париж и следващите няколко дни той ще кисне в „Американ експрес“ и ще ни чака да се появим.

Тя не изглеждаше много убедена.

— Ако са се заели с нас, има и други начини да ни проследят. Могат например да проверят регистрацията в хотелите. По-добре да се върнем във „Фрабечи“.

— Най-напред трябва да уредим въпроса с парите — постарах се гласът ми да звучи небрежно. — Все ще измислим нещо, скъпа. Веднага щом пристигнем, ще проведем истински военен съвет с Борис.

Тя мълчаливо допи коняка и си купи пакет цигари. Аз взех сутрешното издание на „Журнал дьо Женев“, но в него не се споменаваше нищо за дневниците на Берия, а още по-малко за англичанин, руснак и израелка, издирвани за измама.

Пет минути по-късно вече карах на север към Берн. По пътя срещах главно камиони, но аз вече не се тревожех от фаровете зад нас. Разбира се, Фрум, ако това наистина беше името му, е записал номера на ситроена ни, но не виждах как би могъл да ни следи отблизо, без да потърси помощта на швейцарската полиция, дори ако приемем, че вече е разбрал за заминаването ни. В същото време реших, че трябва колкото е възможно по-скоро да се отърва от старата кола.

В 4:30 бяхме в Берн, след час и половина пристигнахме в Цюрих. Небето избледняваше над сивите сгради и зад камбанариите на църквите край реката. По улиците се появяваха хора, тръгнали рано на работа. По Хаупт щрасе дрънчаха първите трамваи. Открих гарата — хотел „Банхоф“ беше срещу нея. Някакъв старец метеше фоайето, но на рецепцията нямаше никой. Натиснах звънеца и същият човек пристигна, накуцвайки. Казах му, че хер Дробнов е направил резервации за нас, но не му казах имената ни. Той се наведе над бюрото и извади две адресни карти.

— Бите — каза той, след което, без да ни поиска паспортите, се върна куцукайки при метлата си и продължи да мете.

Разбрах, че късметът ни проработи и набързо попълних картите. Себе си нарекох Дейвид Маркам, директор на компания, а Татана — госпожа Маркам, домакиня. Изругах по адрес на Борис, че е запазил отделни стаи, но реших, че ако някой се заинтересува, ще кажа, че очакваме още някакъв приятел. На рецепцията имаше списък на гостите и аз открих името на Б. Дробнов в стая 277 — а се надявах, че той е минал със същия номер при регистрирането.

След продължително чукане той най-после отвори вратата. Очевидно беше заспал, облечен в синьо-зеления си костюм с кремавата копринена риза и обувките от крокодилска кожа.

— Добре дошли, другари! — той затвори вратата и тежко се запъти към страничната маса, където имаше полупразна бутилка шнапс. — Нямам нищо за теб, mon cher — обърна се той към мен. — Ще трябва да пиеш вода. Тук не сервират дори кафе преди седем.

Той напълни две чаши и подаде едната на Татана, а своята изля наведнъж в гърлото си.

— И така — каза той, обръщайки се отново към мен, — значи смяташ, че има някакви проблеми?

— Да, и то сериозни. Не знам как са загрели, дяволите да ги вземат, но факт е, че знаят.

— Кои са те?

— Някакъв американец на име Фрум.

Борис закрачи из стаята, докато аз се отпуснах в креслото, а Татана се излегна на леглото.

— Значи американец… — най-сетне каза той. — Имаш ли някакво доказателство, че е американец?

— Така пише в паспорта му.

— Паспортите могат да бъдат фалшифицирани, купени или откраднати. Те не доказват нищо. — Той стоеше в средата на стаята, сплел ръце над главата си. — И ти смяташ, че е опасно да оставаме тук?

— В този момент да. Винаги могат да ни открият в хотелите. Но аз искам да знам как са ни открили. Възможно ли е някой от грузинските ти приятели да е казал нещо, например старецът, който ти даде пишещата машина?

Борис кресна ядосано:

— Ти не знаеш какъв човек е! Един път да го видиш и през ум няма да ти мине такова нещо! Тези грузинци са твърди като скала! — Той извъртя очи към Татана, която само сви рамене. — Те не дрънкат, където им падне! — изрева накрая той.

— Добре де — казах тихо, — все някой трябва да се е разприказвал. А сигурен ли си, че не си оставил някакво доказателство в апартамента?

— Изхвърлих всичко ненужно. Същото направих и когато си тръгнахме от „Фрабечи“, всичко изгорих. Не съм глупак. А ти? Какво ще кажеш за цирка, който разигра в Будапеща? Не мислиш ли, че това може да им е подсказало нещо?

— Това си беше просто едно шоу. Нямаше нищо, което да ме свърже с Берия. — Но в себе си съзнавах, че в Будапеща бях прекалил. — Пък и РСЕ им е винаги под ръка, нали ти казах, че това е едно от първите места, където ще проверят.

— Там работят хиляда души — заяви Борис. — Според теб разполагат ли с достатъчно агенти, за да проследят всичките?

— Но нас ни следяха — отвърнах аз, като си дадох сметка, че така няма да стигнем доникъде. Изглежда той още не проумяваше, че наистина сме заплашени. — Слушай — казах накрая, — нали взехме парите? Нека днес уредим банковите сметки, а утре да се махаме. Да отидем някъде далеч. Някъде, където няма да имаме проблеми с прехвърлянето на парите и, най-важното, където КГБ и ЦРУ — ако наистина е ЦРУ — няма да ни стигнат.

Борис се изсмя дрезгаво:

— И къде, по дяволите, е това място? Може би на луната?

Погледнах към Татана.

— Повече от сто страни членуват в Обединените нации. Да кажем, около петдесет от тях, са извън комунистическата сфера на влияние. — Станах и взех от бюрото няколко листа от хотелските бланки за писма. — Да започнем отначало — казах. — От буквата „А“.

— Албания — каза Борис и двамата с Татана се засмяха в един глас.

Разполагахме само с три часа, за да измислим някое безопасно кътче на света, преди да отворят банките.

* * *

Макс Фрум съзнаваше, че се е държал като глупак. Дори нещо по-лошо: като последен аматьор. „Вече съм твърде стар за този вид оперативна работа“, горчиво си мислеше той. Преследването с коли беше номер за Джеймс Бонд. Фрум го беше приложил, защото мислеше, че двойката напуска хотела. Руснакът вече си беше отишъл, а той видя другите двама да слагат някакви пакети в колата и реши, че е пропуснал товаренето на останалия багаж. Вместо това те си направиха пикник и се чукаха в тревата.

Оставаше възможността да ги следи чрез съдържателя на хотела. Бедата обаче бе там, че както старецът, така и жена му поддържаха чудесни отношения с двамата гости и Фрум не искаше да събуди подозренията им с въпросите си и да подплаши птичките. И след това дойде катастрофата, инцидентът на магистралата. Нямаше съмнение — те са го видели и успяха да го надхитрят на негов терен. Откъде, по дяволите, им хрумна да се навират в оня пущинак! Разбира се, че там са забелязали колата. Той побърза да отиде до бюрото на „Авис“ в Шалон и да смени реното със симка — макар че това едва ли имаше вече някакво значение. И като капак на всичко беше твърде уморен след прекарания на открито ден, за да стои буден и да наблюдава хотела както трябва. И ето че пиленцата бяха отлетели.

Фрум не скри нищо в своя доклад до Компанията: нямаше смисъл да продължава играта, след като е разкрит. Това не само щеше да изложи на риск цялата операция, но и съществуваше вероятност играта да загрубее. А Фрум очакваше с нетърпение добрата си пенсия, за да може да се оттегли на Бахамските острови и да се отдаде на подводен риболов.

На следващата сутрин той напусна хотел „Бургиньон“ и замина за Лион, където изпрати от Централната поща телеграма до Лангли. След час и половина получи отговора: ДЪЛБОКО ОГОРЧЕНИ ТВОЯ НЕУСПЕХ ТЧК НАЛОЖИТЕЛНО ЗАМИНАВАНЕ ТЧК ПРЕДЛАГАМЕ ХОТЕЛ МАЙЕРХОФ ЦЮРИХ ТАМ ВАНГЕР И МАКЛИЙН ЩЕ ПОМОГНАТ С ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО ТЧК ПРИЯТЕЛИТЕ ВЛЕЗЛИ ВЪВ ВРЪЗКА С ФОЛКСКАНТОНАЛЕ БАНК ЦЮРИХ ТЧК ТОМАС. „Приятелите“ означаваше „противника“, а Томас бе шефът му.

Фрум се обади на гарата и разбра, че след по-малко от час има влак за Цюрих. Той върна симката в представителството на „Авис“ и взе такси до гарата, където изпи две бири, за да убие двайсетте минути до заминаването на влака. Компанията, естествено, бе направила единственото възможно нещо: отстраняваха го от работата и я прехвърляха на Вангер и Маклийн, които сега трябваше да информира в хотел „Майерхоф“. Тед Вангер беше американец, който работеше като старши пласьор във фабриката на „Нестле“ във Веве; а Маклийн беше резидентът на Компанията в Женева, където ръководеше малка и уважавана финансова фирма. Фрум лично не се познаваше с нито един от двамата.

В 11:40 влакът за Цюрих пристигна и той се качи в празно първокласно купе. Докато спретнатите покрайнини на града се изнизваха край прозореца, той си блъскаше главата да разбере как Противникът е успял да се добере до Фолкскантонале Банк. Това беше сериозен удар за Компанията, но пък, от друга страна, несравнимо по-опасен за Дробнов, Малори и госпожа Бернщайн. Следата отново пареше — само че вече и от двата края!

Фрум се облегна удобно назад и си помисли с надежда, че във влака има приличен вагон-ресторант. Той не бе успял да оцени по достойнства храната в хотел „Бургиньон“.

* * *

Саша Димитров пристигна с наетия мерцедес, спортен модел 280 SL, във Вердюн сюр льо Ду в 4:30 следобед, след като бе изминал 314-те километра от Орли за малко повече от два часа. И въпреки това закъснението му бе от четирийсет и един часа. На рецепцията научи, че англичанинът и израелката са заминали за Париж преди две нощи, посочвайки като адрес за връзка бюрото на „Американ експрес“. Руснакът Дробнов изчезнал преди това, очевидно оставяйки англичанинът да плати сметката му.

Първата реакция на Саша бе учудването му, че изобщо са си направили труда да оставят някакъв адрес. Това почти със сигурност беше блъф. Освен ако разбира се не очакват някакво важно съобщение. Той изпи едно перно на бара и поръча два телефонни разговора — с бюрата на Комитета в Париж и в Женева. Когато го свързаха, той прояви предпазливостта да говори на английски, тъй като телефонът беше зад бара и френският можеше твърде лесно да бъде подслушан, а руският веднага би привлякъл вниманието. Саша беше скрил съветския си дипломатически паспорт и сега се представяше за американец, живеещ постоянно в Лихтенщайн.

Връзката с Париж бе установена почти веднага и той нареди да се установи наблюдение над „Американ експрес“, особено на пратките до поискване. С изненада научи, че френското бюро вече разполага със снимки на тримата заподозрени.

Връзката с Женева се забави повече: тя мина през централното швейцарско бюро, което изпълняваше поръчки двайсет и четири часа в денонощието, и няколко минути по-късно го свързаха с един необявен телефонен номер. Гласът в слушалката се представи като мосю Ролан. Беше ясен и остър и говореше безпогрешен английски с лек швейцарско-немски акцент.

— Къде се намирате?

Когато Саша му обясни, мъжът каза кратко:

— Тръгвайте веднага и елате на Рю де Гранж 46, апартамент 3.

Преди Саша да успее да каже нещо, линията замлъкна.

От кухнята вече се разнасяха приятни миризми, но той се задоволи със сандвич и двойно кафе, преди да потегли отново с колата за Женева. Към осем часа вечерта беше на Рю дьо Гранж — светилището на женевската тежка буржоазия, чиито крепости с бронзови решетки и дантелени завеси крият банковите тайни за милиарди долари във всякаква валута, често с потаен, съмнителен произход.

Мосю Ив Ролан обитаваше мезонет на последните етажи на една от малкото жилищни сгради на улицата. Саша успя да напъха мерцедеса в редицата американски автомобили на улицата и натисна звънеца на плочката встрани от вратата. Някакъв глас прохриптя от домофона на швейцарски немски и Саша се представи с новото си американско име. Вратата щракна и се отвори.

Апартаментът беше наистина разкошен, напомняше изложбена зала за скъпа скандинавска мебел. Собственикът му беше стар човек с грижливо сресана назад посивяла коса. Очите му имаха цвета на мръсен лед, тънките му стиснати устни бледнееха. Очевидно не се усмихваше често, дори от учтивост.

— Изпуснали сте заподозрените във Франция — започна той на руски, след като затвори вратата и окачи двойната верига. — В Москва не са доволни.

Саша сви рамене и потъна в едно жълто кресло от пенокаучук с формата на огромно яйце.

— Искам да пийна нещо — каза той.

Ролан му наля мъничко немска водка. Саша отпи без удоволствие: беше блудкава на вкус и неизстудена.

— Какво е очаквала Москва да направя? — каза той. — Да наема частен самолет от Лондон до Бон?

— Не се опитвайте да остроумничите, моля. — Руският на Ролан бе с прецизния елегантен ленинградски акцент. От швейцарския немски не бе останала следа. — Москва очаква резултати — продължи той и се разположи в друго тапицирано с кожа яйце. — Вашите издирвания в Лондон и Мюнхен бяха от полза, но се оказаха недостатъчни. Заподозрените са все още на свобода.

Той връчи на Саша три снимки: първата беше студиен портрет на млад мъж с умислено изражение, втората — на мургава млада жена с кръгло лице, я на третата, доста размазана, личеше мъж с рошава коса и груби черти.

— Томас Малори, госпожица Татана Шумара и Борис Дробнов — каза Ролан. — Последните две са от нашите собствени фотоархиви. Не са много скорошни, особено тази на Дробнов, но вършат работа. Фотографията на англичанина е от обложката на последния му роман. — Той млъкна, за да си запали тънка черна пура. — Вие не се сетихте да го потърсите сам, Димитров.

Саша внезапно се почувства уморен и потиснат. Този вид игра не му харесваше: той се палеше лесно и бе прекалено подвижен. Липсваха му търпението и упоритостта на истинския агент, постоянното следене на всички факти, на най-малките подробности, преди да се стигне до окончателното заключение — без въображение, без каквото и да било вдъхновение или полет на фантазията, само с железните изводи на хладния ум.

Ив Ролан притежаваше точно такъв ум. Освен това заемаше твърде висок пост в Комитета: шеф на швейцарското бюро, което контролираше съветската шпионска и контрашпионска мрежа в Западна Европа. Швейцарските власти го знаеха като преуспяващ търговец на картини и антики, фактът, че бе повикал Саша лично можеше да означава само едно: че е било взето някакво решение и сега се предприемат съответни действия.

— Докато вие кръстосвахте Англия и Франция — продължи възрастният мъж, — ние извършихме проучвания в Унгарската народнодемократична република. Смятаме, че едновременното присъствие миналия месец в Будапеща на англичанина Малори и на вашия алкохолизиран журналист от Лондон не е случайно. — Той изтръска с пръст пепелта от пурата си в една зелена ониксова купичка. — Журналистът ви е осведомил, че Малори е бил във връзка с някакъв унгарец. Нашите служители в Будапеща проведоха разследване и са задържали за разпит този човек. Подозрителен тип, лежал на два пъти в затвора, като втория е било заради участие в контрареволюцията. Миналата есен е успял чрез връзки в армията да получи виза за Съветския съюз, където е посетил един нежелан индивид. — Той каза името на един добре известен писател дисидент, чиито романи Саша бе чел в самиздатски копия.

— Според нас — продължи Ролан, — едва ли въпросният унгарец е могъл да изнесе някакъв нелегален материал при посещението си, но проявите и биографията му говорят, че е възможно да се е съгласил да подпише документа, който американските издатели твърдят, че притежават.

— Какво казва той по този въпрос? — попита Саша.

Ролан пусна остатъка от пурата в ониксовата купичка, след което се облегна назад и се вторачи в тавана.

— Естествено, отрича всичко. Също така твърди, че има влиятелни връзки сред военните в Москва, което може и да е истина. За съжаление, нямахме възможност да проведем самостоятелен разпит, а само в присъствието на унгарците.

— А какво казват хората от персонала на хотела, където се е състоял приемът на киноактьора?

— Не могат да ни помогнат. Познават добре човека: това е голям туристически хотел, точно от онзи тип космополитно сборище, каквото би могло да се очаква той да посещава. Но нищо не могат да кажат за въпросната нощ нито пък да го свържат по някакъв начин с англичанина Малори. Унгария е изключително хлабаво управлявана страна — с лека въздишка добави той. — Имперското им буржоазно минало плаче за по-твърда ръка, а ние напоследък съвсем сме ги отпуснали. Но това е друг въпрос. Що се отнася до нашия проблем, нещата много ще се улеснят, когато заловим Дробнов.

Той се изправи и отиде до едно бяло бюро, отключи чекмеджето и извади от него някакъв плик.

— Димитров, това е вашият шанс. Комитетът ви възлага една изключително деликатна задача. Ако успеете, ще получите награда. Ако се провалите… — той сви рамене. — Вие няма да се провалите.

Саша се взря в плика, който бе поел. На лицевата му страна пишеше с червени букви: ЛИЧНО ЗА АЛЕКСАНДЪР ДИМИТРОВ. Той го разпечата и извади един лист тънка розова хартия, изписан на машина. Подпис нямаше.

Ролан се отпусна във фотьойла и внимателно го наблюдаваше, докато той четеше. Саша се постара да запази лицето си безстрастно. Прочете два пъти написаното, сгъна отново листа и каза:

— Само Дробнов ли? А другите двама?

— Другите двама не са ваша грижа. Вчера предобед бяха проследени от Фолкскантонале Банк в Цюрих до тукашното летище, откъдето излетяха снощи с еднопосочни билети първа класа до Найроби, със самолета за Йоханесбург, който има престой в Кайро. Вече са поети от нашето африканско бюро.

— А Дробнов?

— С Дробнов се заемате вие. Отседнал е в хотел „Банхоф“ в Цюрих, където съм поставил трима души на пост. Дробнов е подал молба за южноафриканска виза, което с неговия Fremadenpass ще отнеме няколко дни. Тоест разполагате с достатъчно време, за да изпълните възложената ви задача, Димитров. — Той погледна часовника си. — Бих желал да ви предложа кафе, но ми се струва, че е най-добре да потеглите незабавно за Цюрих. Имате резервация в хотел „Мариенбад“, недалеч от „Банхоф“. — Той се изправи отново и отвори вратата. Когато Саша вече пристъпваше прага, Ролан каза: — Забравихте нещо.

Саша се огледа наоколо, после бръкна в джоба си и извади инструкциите. Ролан запали розовата хартия с една златна запалка и остави пепелта да се разпилее по бледите дъски на пода. Той кимна на Саша на излизане, без да му подаде ръка.

* * *

— Поне в едно ни проработи късметът — каза Тед Вангер, оставяйки телефонната слушалка. — Макар че не знам дали „късмет“ е точната дума в случая? Това е един мой отдавнашен приятел от „Гелен“. Някакъв куриер на КГБ, който работи извън Мюнхен, им подхвърлил нещо и моят приятел помислил, че може да е интересно за нас. Противникът е хванал на мушка Дробнов и Малори. Както изглежда, размърдването е на доста високо равнище: изпратили са специален човек от Москва.

— По дяволите! — Макс Фрум дъвчеше студен сандвич с пуешко месо. — Само това ни липсваше, да си омешаме шапките с руснаците! Само Дробнов и Малори ли? А момичето?

— В сценария няма никакво момиче. От моя човек искали да направи справка за адреса и битието на Дробнов в Мюнхен. Така се натъкнал на съквартиранта му Малори: двамата работили заедно в РСЕ. Изяснило се също, че Дробнов прекарал доста време в архива на радио „Свобода“, проучвайки периода на Берия. Човекът направил проста сметка и се свързал с германците — той им подхвърля от време на време нещо полезно, а те не го закачат. Един вид танто за танто.

Фрум се намръщи над чинията си.

— И колко ще струва всичко това, Тед? Не ми казвай, че твоят приятел ти съобщава това заради черните ти очи?

Тед Вангер се ухили. Той беше едър рус мъж с типично американска външност, около четирийсетгодишен.

— Въпросният двоен играч се опитал да изработи германците за петдесет хиляди марки, те смъкнали с пазарлък наполовина и той сега ще е много щастлив да получи от нас още половината от тази половина.

— Евтино, няма що! — възкликна Фрум. — За едното удоволствие да научим, че Противника работи редом с нас по същия сценарий. Може би дори точно тук, в Женева, в същия този момент.

Телефонът иззвъня отново. Вангер вдигна слушалката, кимна няколко пъти, записа си бързо нещо в един бележник, каза „Браво на теб!“ и затвори.

— Хайде на работа — извика той. — Малори и момичето са ходили на летището и са си купили билети за полет 287 на Суис Ер до Найроби. Излитат след час и петдесет минути.

— А Дробнов?

— Не се подава от дупката си в „Банхоф“. Кършоу и Типинг имат грижата за него. Молбата му за южноафриканска виза се връзва напълно с последното развитие на нещата: макар че Найроби вероятно е само междинна спирка. Поне се надявам да е така. В Южна Африка се работи далеч по-лесно.

Фрум кимна.

— Тамошните хора пипат доста здраво. Ще направят живота на Противника черен.

След двайсет минути Вангер се носеше с едно такси към летище Коантрен. Като висш служител във фирмата той на практика си беше сам шеф и неговите колеги бяха свикнали с честите му пътувания в чужбина, понякога с предизвестие само от няколко часа.

Тед Вангер не направи никакво съзнателно усилие да остане незабелязан, когато пристигна на летището. Носеше два куфара от свинска кожа и също такава пътна чанта и се отправи направо към бюрото на Суис Ер, където си купи билет първа класа за отиване и връщане до Йоханесбург. Беше облечен в кремавобял костюм, препасан с пълен комплект фотографско оборудване, каквото обикновено мъкнат богатите туристи, и след като мина през митническата и граничната контрола, както и през обичайната проверка за скрито оръжие, влезе в безмитния магазин в залата за заминаване и си купи четири бутилки от най-скъпото уиски и три картона от любимите си цигари. Тед Вангер външно напълно съответстваше на онова, което в действителност беше: високоплатен американски служител в командировка до Южна Африка, съчетаващ удоволствието с бизнеса.

Той разпозна Малори и Татана още с влизането в залата: не само по описанието на Фрум, но и по техните снимки, чиито копия лежаха върху бюрата на всички служители на Компанията: тази на Малори, взета от неговите английски издатели, а на момичето — от лондонския „Сънди“. Имаше също така и по-скорошни снимки, направени от Фрум пред хотела във Вердюн, за потвърждение на идентичността.

Двамата седяха в най-отдалечения край на залата и изучаваха всеки от пътниците така щателно, сякаш съставляваха жури на конкурс по красота. Вангер се отправи към бара, който беше недалеч от тях, и с висок бодър глас си поръча водка с доматен сок. След това седна на една маса и разлисти „Дейли американ“.

Десет минути по-късно в залата влезе Скип Маклийн. И неговите дрехи бяха сякаш преднамерено ефектни, изключвайки всякаква възможност да мине незабелязано: беше висок строен мъж, облечен с велурено сако, риза в цвят каки и вратовръзка, с обувки от змийска кожа и колониален шлем на главата. Вангер си помисли, че с този вид можеше да мине за какво ли не — от застаряващ плейбой до наемен войник, — само не и за конвенционален таен агент.

В боинга, 707, имаше много празни места — в Южна Африка беше зима и повечето пътници очевидно пътуваха с делови задачи. Тед Вангер се настани до прозореца, точна зад Малори и госпожица Шумара, от другата страна на пътечката. Маклийн седна сам отзад, в туристическата класа, и се зачете в джобно издание на „Кръстникът“ на френски език. Гласът на стюардесата ги приветства с „Добре дошли“ на борда на самолета на три езика. Полетът до Кайро щеше да продължи два часа и петнайсет минути.