Алън Уилямс
Архивът на Берия (11)

Репортажът на Малори

Пет дни след пресконференцията на Мъскин двамата с Татана обядвахме с Франк Смолет в клуб „Уиг енд Пен“ на Флийт стрийт.

Предния ден бяхме долетели от Париж и се настанихме в един хотел в Саут Кенсингтън, където се регистрирахме като и госпожа и господин Форестър. Борис остана в Париж за un séjour gastronomique^[1], както той се изрази. Междувременно бе превел от номерираната си швейцарска сметка на името на Дж. Грегъри достатъчно пари в моята банка в Лондон, така че успях да оправя отдавна просрочения си дълг и да остана с неколкостотин лири в джоба. (Вярвах, че ще уреди нашите сметки по-справедливо, когато пристигне пълната сума, в деня на излизането на книгата.)

Преди два дни се обадих на Франк Смолет от Париж и му казах, че имам един човек, с когото настоявам да се срещне, но подчертах, че разговорът ще е деликатен и го помолих да бъде умерено трезвен.

Татана изпълняваше ролята си безупречно. Беше облечена скромно в черно и нямаше никакъв грим, изглеждаше самотна и нервна. В бара тя поиска шери, а Смолет си поръча голямо уиски.

— С вода ли? — попита барманът.

— Вода ли? Аз не пия вода! — извика Смолет. — Рибите се чукат в нея.

Барманът очевидно беше чувал този виц и дори не се усмихна, но за момент ми се стори, че маскатана Татана ще се посипе на парчета от смях. Тя успя да се удържи и дори да се престори на леко стресната, докато аз плахо я представих на Смолет като своя приятелка, която съм срещнал на една вечеря на съвипускници в Кингс колидж, навлизайки постепенно, предпазливо в нейната биография, като внимавах да не дам на Смолет и най-малък повод за съмнение, че му „пробутвам“ някаква история. Просто правех услуга на един стар колега, както му бях обещал в Будапеща.

Татана говори много малко и почти не се докосна до яденето. Отговаряше на въпросите на Смолет уклончиво, често едносрично, така че аз започнах да се страхувам да не би той просто да загуби интерес. Бях изял пържолата и десерта си, а Смолет вече преполовяваше бутилка бургундско, когато казах:

— Франк, става дума за онези документи на Берия, за които се чу, че американците ги докопали.

— Така ли!

— Татана се е познавала с Берия. Най-малкото, имала е една среща с него. Една изключително неприятна среща.

Аз се обърнах към нея и тя сведе очи.

— Моля те, недей! Това беше нещо страшно. Ужасно.

За момент и тримата замлъкнахме.

— Много ли ти е мъчително да говориш за това? — казах аз и сложих ръката си върху нейната.

Тя отпи глътка вино и каза:

— Предполагам, че е много важно… — хвърли към Смолет един бърз, почти умоляващ поглед. — Разкажи му ти, Том. Непоносимо ми е да си спомням, дори след толкова време.

Поех си дълбоко дъх и кимнах.

— Ще ти го разкажа, Франк, защото мисля, че е в интерес на историческата истина. Но само при едно условие. Не искам Татана да бъде измъчвана от вашите хора. Утре тя заминава за чужбина и това е единственият ти шанс да говориш с нея.

След това му разказах цялата история — как била ученичка в юношеското балетно училище при Болшой театър през 1952 г., на дванайсетгодишна възраст; как колата на Берия спряла на някакво кръстовище в Москва и неговият адютант излязъл и я помолил да отиде вечерта в къщата на „Малая Никитская“. На това място Смолет извади бележника си и ме попита как се пише това име. В същото време Татана се извини и отиде в тоалетната.

Аз продължих с брутално описание на последвалото изнасилване и как на другия ден откарали баща й на „Лубянка“ и той изчезнал. Когато свърших, Смолет се изсмя сподавено.

— Господи, ти би трябвало да се върнеш към журналистиката! Но как ще докажем, че всичко това е истина?

— Нали не си мислиш, че жена като нея би съчинила такива ужаси?

Малките очички на Смолет се вторачиха в мен през масата.

— Какво очаква да получи тя за това, старче? Или ти, щом е станало дума?

Замълчах. Нямаше нищо лошо той да си помисли, че сме се обърнали към него, движени от жажда за пари.

— Това зависи от теб и от вестника ти — най-после казах аз. — Мен не ме интересува толкова, но тя е доста изпаднала, горката. Няколкостотин лири стерлинги ще й дойдат съвсем навреме.

Смолет погледна намръщено в чашата си.

— Първо трябва да говоря с редактора си. А той сигурно също ще поиска да я види. Въпросът не опира толкова до парите, става дума за доказването на всичко това, по дяволите. А както ти казваш, това може да излезе дебела работа.

— Добре тогава, нека да погледнем нещата от друг ъгъл — предложих аз. — Според въпросния американски издател дневниците на Берия, за които става дума, са пълни със сексуални извращения. А всеобщо известен факт е, че той си е падал по много малки момичета. Твърде е възможно той самият да описва тази история.

Смолет ми отправи подозрителна усмивка.

— А ти случайно да не си чел тези дневници? Да не би случайно да беше в Будапеща заради нещо друго, а не за скапаното парти на Фланагън? И много ли ще сгреша, ако предположа, че се срещна там с онзи унгарски поет, за да вземеш тези дневници и да ги изнесеш?

Аз се взрях в него.

— Без коментари, Франк.

Той се изхили.

— Ако ти си бил куриерът, трябва да си направил цяло състояние!

— Когато тези дневници бъдат публикувани, ще избухне страхотен скандал. И хората, които са замесени, трябва много да внимават.

В този момент Татана се върна. Не можех да кажа дали си е слагала грим, но изглеждаше още по-бледа. Тя седна, без да каже дума. Смолет погледна към нея и попита:

— Татана, ще имате ли нещо против следобед да се срещнете и с моя редактор? Той е много разбран човек. Просто работата е там, че подобна история… — той махна неопределено с ръка. — Прекалено сериозно е, за да мога сам да реша. Особено щом утре заминавате за чужбина.

Последваха няколко минути на ритуално убеждаване, аз й поръчах един голям коняк и тя започна да омеква, докато накрая се съгласи да отиде със Смолет до редакцията. Платих сметката, качих ги на едно такси и точно преди то да потегли, казах на Смолет:

— Ако набуташ нея или мен в някоя лайняна история, Франк, ще те натопя пред данъчните.

Той се засмя.

— С повече от един милион долара в банката, старче, ти можеш да си смениш името, да се сдобиеш с нов паспорт, с нова националност. Можеш дори да си направиш пластична операция!

— Доскоро — казах аз. — Ще следя много внимателно твоята рубрика през следващите две седмици.

Усмихнах се на Татана и проследих таксито, докато отмина покрай сградата на Съда.

* * *

По-късно същата вечер тя ми каза, че редакторът на Смолет бил тих, дори плах човек. Проявил голямо съчувствие и разумност и независимо от сдържаността му си личало, че бил развълнуван. Тя в крайна сметка се съгласила да й направят снимка. Накрая решили да отложат публикуването на разказа за нейната история до излизането на книгата на Берия — което според последната информация, получена от редактора от Ню Йорк, трябвало да стане след две седмици. Той подписал с нея договор, според който тя се задължила да не споделя с никого своите преживявания; след това й издал чек за 500 лири стерлинги.

Тази вечер тя беше в чудесно настроение и ме покани на вечеря в „Уилтън“. На другата сутрин отлетяхме обратно за Париж.