Алън Уилямс
Архивът на Берия (4)

Втори документ

Москва, декември 1949 г.

Чувствам се като риба на сухо до море от водка и шампанско. Наистина се повеселихме по празниците, въпреки времето и икономическите затруднения.

Хазаинът^[1] нареди честванията на неговата седемдесетгодишнина да продължат до Нова Година и градът е залят от истерично низкопоклонничество. Тълпите изпадат във възторг при всяко споменаване на неговото име в кината и театрите. Децата пеят коледни химни, в които вместо Христос и Бог се споменава неговото име! Никой не би се изненадал, ако Стария се появи на трибуната на Мавзолея, нахлупил царската корона!

За мен обаче празненствата се вгорчиха от онази мръсна история с Костов^[2]. Началството през цялото време на процеса беше в мрачно настроение и при най-малкия намек лицето му ставаше червено канелено, сипаничавото му чело се покриваше с пот и той се разтреперваше, сякаш ще получи инфаркт. Не съм го виждал така възбуден от Титовата история насам — а това говори много!

Успокои се едва от вестта за обесването на предателя и аз успях допълнително да го ободря, като му описах как моите момчета в София по личните ми указания са нагласили примката така, че се е гърчил цели петнайсет минути, преди да умре. Но ми остана кисел вкус в устата, тъй като всичко това има непосредствено отражение върху Службата. (Разбира се, подробно разпитах момчетата. Действали са според указанията, но май доста са подценили К. Твърдоглавият българин се показал не като някакъв мекушав буржоазен интелектуалец. Изглежда е бил със сериозна закалка от побоищата в полицията по време на войната, с чугунен организъм. Така или иначе този случай хвърли сянка върху вечерята по случай рождения ден на Стария. Гадината сякаш ми се хилеше от пресния си гроб.)

Гощавката в Кунцево си я биваше: свинско, агнешко, патици, фазани, най-добри френски вина и дори плодове от фашистките държави — дини от Испания, портокали и ананаси от Южна Африка. По този повод Хазаина неведнъж пускаше шеги на масата.

Както обикновено помещението беше затоплено до задушаване, но на никого и през ум не му минаваше да разхлаби яката си, да не говорим за сваляне на сакото. Напоследък Стария е станал привърженик на официалното облекло, независимо от шутовщината, която често следва от това.

Той подхвана вечерта настроен за размисъл и ни поднесе дълга поредица от спомени — най-вече за западните ръководители, с които се е срещал. И въпреки че бяхме чували повечето от тези неща, слушахме внимателно, защото в подобни случаи колкото и да изглежда потънал в собствените си мисли, той не пропуска нищо! Разказа ни, че най-много му харесвал канадският милионер Бийвърбрук, когото англичаните направили лорд. Той притежава най-влиятелните буржоазни вестници на Запад и е голям привърженик на старата Британска империя, която бързо запада. Това сякаш забавлява Началството. Той ни каза, че смята Бийвърбрук за хитър негодник, но че в сърцето си той не е антисъветски настроен и двамата си разменили няколко хубави шеги. Дори добави, че би могъл да работи с човек като Бийвърбрук в Политбюро.

Чърчил бил прекалено непоколебим в позициите си — роден антисоциалист, когото можел само да се опитва да надхитри, но не и да се сприятели с него. Рузвелт бил просто един слабоумен паралитик — твърде показателно за американската буржоазна класа. А към Де Гол изпитваше отвращение: казваше, че бил върлинест тъпоглав досадник, бъкащ от помпозни идеали за онази негова нация от сибарити, неспособен да изпие дори чаша вино, без да направи физиономия, сякаш някой му навира под носа мръсен чорап.

По-нататък, с напредването на вечерта, Началството насочи хапливите си остроумия към сътрапезниците около кръглата маса — най-вече към блюдолизеца Ворошилов^[3]. Напомни му какъв подарък е бил за него Парадът на победата след изпълненията му през 1941 г. и нещастникът — лъскав, блеснал в маршалската си униформа, цялата в медали — стана пепелносив.

Нататък играта още повече загрубя, когато Батюшката реши да ни ощастливи с допълнителна доза от своите разсъждения за войната, хвалейки се както винаги, че социализмът направил своите най-значителни крачки чрез меча. Всъщност самоувереността му все още е силно разклатена не само от историята с Тито, но и от берлинския провал и той непрекъснато обмисля начини за отмъщение. Щом излее някой и друг литър вино в търбуха си, разрешението започва да му се привижда като някакъв славен Армагедон. Веднъж след официалния тост за победата при Сталинград се обърна към мен с вълчата си усмивка и каза:

— И така, драги ми прокуроре, очаквам, когато окачиш на бесилката и последния от титовската банда, да ми поднесеш няколко от онези твои хубавички нови бомби^[4], та веднъж завинаги, казано на четири очи, да освободим нашите другари на Запад!

Подобни приказки никога не се казват просто така — прекалено добре познавам Хазаина, за да съм наясно с това. И кой би могъл да се закълне, че тазвечерните подмятания няма да се окажат разпоредбите за утрешния ден? Той дори се увлече и вдигна наздравици за „руските ни предци Петър Велики и Иван Грозни и за техните исторически подвизи“ — сякаш сам вече се бе превърнал в чистокръвен руснак!

Честно казано, от подобни приказки дори и моята кръв се смразява! Тези маршали и техните помощници са такива плужеци, че по-скоро ще се довлекат по корем до собствения си гроб, отколкото да поставят под въпрос дори и най-безумното хрумване на Стария. А страшната истина е, че независимо от Берлин и бомбата той все още сериозно подценява буржоазните сили. Американците според него били прекалено влюбени в своя начин на живот, за да се вдигат отново да помагат на Европа; англичаните били свършени; същото се отнасяло и до французите и италианците, където нашите другари са вече толкова силни колкото бяха в Чехословакия. А Германия била така размазана, че изобщо оставала извън играта.

Аз се опитвам да възразя, че макар по суша да имаме надмощие, ядрените ни възможности са все още слаби. Началството обаче само маха с ръка и заявява, че американците са такива страхливци, че никога няма да посмеят да пуснат бомба над Майка Русия. (Япония, казва той, беше съвсем друго нещо: низша раса, жълтугери, а американците си оставали непоправими расисти.)

Междувременно стръвните му лисичи очички се взират в Средиземноморието, в белите английски брегове и в палмите в Африка… може би дори в пясъците на Арабия и в хималайските снегове! А през това време, докато той яде, пие и се отдава на налудничавите си приумици, нашата страна лежи наоколо трепереща от студ и полугладна.

Към края на тържеството ме обхвана меланхолия. Поскребишев^[5] и Арменян^[6] естествено се натряскаха като диреци и трябваше да ги мъкнат до тоалетната. Аз самият доста се бях наквасил и почувствах облекчение, когато се озовах в колата, препускаща обратно към столицата. Като премислям всичко, вечерта можеше да мине и много по-зле. Защото както понякога се шегуваме помежду си, на тези събирания с Хазаина може както да ти подхвърлят развалено яйце под стола, така и да ти пуснат куршум в тила!

* * *

Москва, януари 1950 г.

Новата година започна с един хубав номер, който погодих на онази усойница Поскребишев. Става ми много смешно само като се сетя!

Той си го заслужаваше, разбира се, този червей, който пълзи наоколо с високите си прегърбени рамене и сивата сипаничава кожа. Като бактериологическа бомба е. Не разбирам защо го търпи Стария — може би защото е безкрайно угодлив лакей.

Непосредствено преди Нова година Хазаина ме извика да обсъдим положението на Поскребишев. Батюшката беше умислен, смучеше незапалената си лула и почти не се докосваше до виното. Това негово настроение ми е добре познато — много спокоен и решителен и в същото време смъртоносен като стара лисица, преди да разкъса плячката си. Затова си помислих; че с П. е свършено. Старият изглежда бе решил, че протежето му прекалено е навирило нос и докато с нас винаги е мазен, самата му поява сред онази банда блюдолизци, министрите, всява истински ужас.

Началството даде да се разбере, че иска да бъде натрит носът на П. Нещо изтънчено и на лична основа, като предостави всичко на моята фантазия. Тръгнах си и сам се погрижих за организирането на всичко, до най-малките подробности, като предоставих на Рафик само техническата страна.

Планът, който измислих, бе наистина класически прост, достоен за самия Хазаин!

В новогодишната нощ П. се прибира от обичайното празненство в Кремъл, където се бе влачил като сянка след господаря си, лочейки всяка чаша вино, която Стария му наливаше. Както обикновено в края на вечерта се бе превърнал в пияна свиня. Прибирайки се обаче в апартамента си на Арбат, изведнъж открива, че жена му я няма. (Тя е скромна, дребна женица, талантлива изпълнителка на пиано, особено добре свири сонатите на Шопен.) Оставихме П. да се поизпоти до ранните часове на утрото, след което наредих на Рафик да му позвъни и да го уведоми, че жена му е била прибрана по заповед на Хазаина за противодържавна дейност. Бяхме сложили подслушвателни устройства в апартамента и чувахме как нещастникът рида известно време, след което започна да се моли. Той наистина се молеше, като поповете едно време!

Но на другия ден беше на работното си място както обикновено — без да закъснее дори минутка, — и се умилкваше покорно на господаря си, само още повече грохнал, като престарял пес! Старият беше особено развеселен вечерта, описвайки поведението на своя секретар с цветисти подробности, а аз само проклинах нашите инженери, че са толкова некадърни, та не можаха да инсталират миниатюрни камери в апартамента, така че да наблюдаваме цялата комедия!

Оставих П. да се мъчи два дни, но той нито веднъж не направи дори намек за нейното изчезване — въпреки че сигурно на бавен огън се е пекъл, чакайки гневът на Стария да се стовари върху него. И в нощта на третия ден от Новата година дойде окончателният удар.

П. се прибира късно в апартамента си, след като го бяхме напомпали догоре с шампанско пряко волята му и го изпратихме, както обикновено, доста пиян. Можех да си го представя как се тътрузи нагоре по онези стълби до четвъртия етаж и как най-сетне, когато стига до последната площадка, чува музиката от пианото. Той се спуска презглава вътре, а там, пред пианото, седи момичето — едра яка блондинка, и блъска по клавишите сонатите на Шопен.

Чухме гласа на П. от магнетофоните, почти нечленоразделен, когато изкрещя:

— Коя си ти?

А тя отвърна, без да спре да свири:

— Другарю Поскребишев, аз съм вашата нова съпруга, изпратена ви като новогодишен подарък от другаря Берия, с поздрав от службите за сигурност.

О, беше наистина красиво! Чухме как П. се разрида като дете — а после момичето ме информира, че той всъщност паднал на колене и започнал да скубе оскъдната си коса! Изглежда в този момент е бил напълно изкукал, защото дъртият сплетник май наистина обича жена си.

На следващия ден го освободихме от нещастието му. Аз го извиках на Лубянка^[7] и лично го приех в кабинета си. Казах му, че жена му е прекарала приятно времето си, настанена в една от най-хубавите килии в старото крило, с голям прозорец, с изглед към двора. Казах му, че може да си я прибере, при което той отново се разрева, още преди да го изхвърля навън.