Алън Уилямс
Архивът на Берия (8)

Четвърти документ

Москва, август 1952 г.

Сутринта Рафик донесе вести за нови тревожни събития. Старият трупал при себе си още досиета. От седемнайсетте потвърдени имена шест са на видни московски лекари, останалите — на интелектуалци, близки до партийното ръководство. Поне петима от тях са евреи.

Вестите стават все по-зловещи: научавам, че въпросът няма да се придвижва по обичайните канали и че Хазаина е прехвърлил цялата работа на онази марионетка Игнатиев^[1]. Това значи, че поне за момента положението е извън моя контрол.

Би трябвало открито да поставя въпроса пред Стария. Но нещо ми подсказва в случая да действам изключително предпазливо. Той става все по-непредсказуем, снощната вечеря в Кунцево беше особено изтощителна. Отново хвърляше злостни закачки, които през последните седмици са насочени главно срещу Молотов, който ги понася с крива стоическа усмивка. По едно време Стария изтърва нервите си и замахна с лулата си, от която изхвърчаха въгленчета към онзи блюдолизец Ворошилов.

В малките часове се захвана с мен — нещо, което не се бе случвало почти никога досега.

Говореше за Израел — „онова ционистко гнездо на зарази, снесено от американците току на нашия азиатски праг“, — после се обърна към мен през масата и рече:

— Естествено далеч не всички от нас са нащрек срещу тази опасност. Има например такива, които са работили за организации като Еврейския антифашистки комитет!

Усетих как останалите се закискаха вътрешно на предполагаемото ми притеснение. Само че мен не е толкова лесно да ме объркаш. Погледнах старата лисица право в очите и заговорих на грузински (което обикновено вбесява останалите):

— Батоно — казах аз, — хубаво ще е междувременно да приключим с онази мингрелска афера, да свършим другото гнездо на зарази, цъфнало току под носа ни!

За момент си помислих, че ще избухне. Но той се изсмя гръмко и се обърна към останалите с пламъче в очите:

— Прокурорът е прав! Както обикновено той си дава пълна сметка за всички опасности. Запомнете думите ми, той е по-умен от всички вас, взети заедно! — След това ме перна приятелски по ухото.

В този миг осезателно чувствах омразата им навред около мен. Те знаят, че аз единствен се осмелявам да се изрепча на Стария и че това не му е неприятно. И въпреки това продължавам да съм неспокоен. Неговото растящо предубеждение към ционизма все повече започва да ми напомня за някогашните неприятности. Сигурно е, че ни предстои една дълга и трудна зима.

* * *

Москва, септември 1952 г.

Горещините продължават. Градът е напечен до бяло. Дори младите фиданки на територията на Кремъл са се сгърчили и вехнат, макар че ги поливат два пъти дневно.

Настроението ми е паднало, нервите ми са опънати. Лекарят ми — който сам е дълбоко загрижен от усилващите се слухове — отдава състоянието ми на прекаленото пиене и ми е предписал една неприятна диета от плодове, кисело мляко и горчиви сърдечни стимулатори.

Нина и Сергей са все още в Сочи. По-добре да са далеч от Москва. Историята с Игнатиев и еврейските лекари още не е стигнала критичната си точка, но на мен ми се иска да обсъдя този въпрос с Никита Сергеевич^[2] лично, тъй като двамата с Игнатиев са близки като две мишки в хамбар.

Между другото вчера се случи един малък инцидент. Връщах се с пакарда на „Малая Никитская“, когато се наложи да спрем на кръстовището на Арбат. Улицата пресичаха момичета, строени в редица по две, много спретнати и хубавички в тъмносините си престилки, къси рокли и бели къси чорапки. Рафик, който седеше до мен, прочете мислите ми и обясни, че това са ученички от Юношеското балетно училище при Болшой театър.

Едно от момичетата ми направи особено силно впечатление. Беше по-висока от останалите, мургава, с изящно маслинено лице и с онзи облагороден орлов профил, характерен за мингрелците. Тя определено ме заинтересува и на следващата пряка аз заповядах на Рафик да направи обичайните проучвания.

Един час по-късно той ми позвъни на „Малая Никитская“ и съобщи, че момичето, както и предполагах, е грузинка от Зугдиди. Баща й бил учител. Била на дванайсет години, макар да изглеждаше на повече.

Виждах, че Рафик не прелива от възторг в случая, но изпълни както трябва задълженията си. Накарах Анна да приготви маса за двама в малкия кабинет на горния етаж, където е френският диван. Вечерята бе скромна, придружено с младо вино, подходящо за случая, и кутия швейцарски шоколадови бонбони с ликьор.

Рафик пристигна с момичето в седем часа вечерта с неофициалната „Победа“. Баща й бе информиран, че аз съм служител в Министерството на културата и че срещата ни е в интерес на дъщеря му. Е, моята любов към музиката трябваше да направи нещата по-гладки.

Казва се Татана, разпространено грузинско име, което много отива на очарователната й външност: обикновена бяла рокля, повдигната от леките девичи хълмчета на гърдите, две тъмни плитки, които се спускаха по раменете й.

Когато влязоха, тя изглеждаше далеч не толкова нервна колкото Рафик и на мен ми стана забавно, настроението ми се повдигна. Държеше се много възпитано, в приятните й сдържани обноски личеше зрелост. И все пак мога да се закълна, че сърцето й пърхаше от притеснение пред една толкова важна личност.

Обстановката очевидно й направи впечатление, макар да съм сигурен, че не се досещаше кой съм всъщност — дори и да беше политически просветена, — тъй като, както обикновено, Рафик я бе докарал по заобиколен маршрут и бе паркирал пред задния вход.

Качих я направо в кабинета и й предложих портокалов сок с две хапчета приспивателно в него. След това й показах грамофона „Грундиг“ с двата вградени високоговорителя и колекцията си от дългосвирещи плочи. Тя очевидно не беше виждала подобни неща и смайването й все повече нарастваше, така че не ми беше трудно да приема доверителен, почти бащински тон. Пуснах й Чайковски, Бородин и Втора прелюдия за пиано от Рахманинов, за която й казах, че ме е разплакала, когато я чух за първи път.

Тя седеше на дивана и слушаше много внимателно. После й предложих вино — отначало не искаше да пие и се съгласи едва след известно настояване от моя страна. След това вечеряхме, тя ми разказа, че искала да стане голяма балерина като Павлова и Уланова и искрено се развълнува, когато й казах, че мога да я представя на Уланова. Този момичешки възторг, в съчетание с девствената й красота, започна наистина да ме омайва и аз я сравнявах с някоя от припрените знойни женища, които Абакумов непрекъснато ми навира. Редом с тях Татана беше една малка светица, чиста като току-що навалял сняг. Когато стигнахме до шоколадовите бонбони, забелязах, че започва да й се доспива. Но за мое голямо облекчение сякаш продължаваше да се чувства в пълна безопасност с мен и не настояваше да си ходи у дома. Беше изцяло в моя власт.

Отново пуснах музика и след малко тя заспа. Повдигнах изящните й глезени на дивана, свалих й обувките и след това мушнах ръка под роклята й. Бедрата й бяха тесни, много нежни и възпламениха сетивата ми. Тя се поразмърда, когато дланта ми докосна малкото й девиче хълмче, но аз внимавах да не проявявам прекалено голяма напористост. Отдалечих се и запалих лампите. След това бързо се разсъблякох и седнах до нея. Съчетанието от приспивателното, виното и ликьора от шоколадовите бонбони я беше замаяло силно и тя само полусъзнателно усещаше началните ми милувки. Пуснах отново прелюдията на Рахманинов, това я унесе допълнително, а аз се залових да свалям дрехите й. Сутиенът й беше от онези новите, с малка кукичка на гърба, и не ме затрудни ни най-малко. Скоро тя беше гола, с изключение на гащенцата. Галех я по цялото тяло, спирайки се на едва напъпилите гърди.

Може и да беше от музиката, но изпитах някакво много особено усещане: страстта, която напираше с кръвта в слабините ми, като че бе извисена от някакво благоговение пред нейната красота. Подобни чувства съм изпитвал само пред някое голямо произведение на изкуството или когато съм слушал велика музика. Едва ли не със срам дадох воля на животното в себе си.

Внимателно се качих отгоре й, по-скоро се сведох над нея, опрян на колене и лакти, и нежно разтворих с пръсти нежните устни на вагината й. Точно тогава тя се събуди изведнъж и нададе остър вик. Това промени коренно нещата. Настървих се, направо полудях. Запуших с длан устата й и я заплаших, че ако не престане да вдига шум, ще я набия. Това не даде никакъв резултат. Веднага щом махнах ръката си, тя започна отново да крещи.

Тогава вече се ядосах. Скочих, при което моят хубостник се разклати като милиционерска палка, и грабнах кожения ремък, който държа под ръка в шкафа до дивана. След това повдигнах тялото й — тя беше много лека — и я обърнах, като натиснах лицето й във възглавницата. Шибнах я набързо четири пъти по кълките, не толкова силно, че да разкъсам кожата й, но достатъчно, за да останат червени резки върху нежната като праскова кожа.

Тя крещеше през цялото време, но когато я пуснах, неочаквано млъкна и цялото й тяло започна да се тресе от глава до пети. Обърнах я отново и придърпах една възглавница под задника й. Очите й бяха широко отворени и се взираха в мен, при което аз разпознах признаците на наближаващата истерика.

Вече бях напълно възбуден, но се владеех дотолкова, че да се намажа с вазелин. Нахвърлих се, без да се интересувам повече дали ще я нараня, и мощно наблегнах под нежното момичешко кичурче. Тя отново извика, този път някак гъргорещо, сякаш звуците идваха много от дълбоко. Усещах как тесният й ханш се напряга, за да устои на моя див напън. В същото време осъзнах, че възглавницата под нея е цялата мокра и топла от урина и това още повече засили възбудата ми. Единственото, за което съжалявах, беше, че всичко свърши толкова бързо. Бях освирепял като бик и така и не усетих разкъсването на химена й, но когато най-после излязох от нея, видях, че оня хубавец е целият в кръв. Кръв имаше и по възглавницата и от вътрешната страна на бедрата й.

Влязох в банята и се измих, след което изнесох един леген с топла вода и кърпа. Тя бе загубила съзнание и лежеше бяла като мъртвец. Измих я отдолу и насила излях малко вода между устните й, след което тя взе да идва на себе си. Започна да плаче като бебе и така се разтрепери, че зъбите й затракаха. Носът й потече отвратително. Сега вече изгарях от желание да приключа по-бързо с нея. Дадох й да пийне нещо с още две хапчета приспивателно и я пренесох в една от другите спални.

Почувствах се уморен и си сипах една чаша от коняка 1906 година, който Балмадзе ми бе донесъл от френското посолство в Техеран.

* * *

Москва, септември 1952 г.

Нещата вървят към развръзка — убеден съм. Тази сутрин се срещнах с Хрушчов, но не останах особено доволен от разговора. Той е един груб недодялан селяк, притежаващ всичката лукавина на украински мужик, съчетана с упорита амбиция. Досега е играл ролята на впрегатно добиче, което се е стремило да остане колкото може по-незабележимо, докато се промъкне при нас, в най-предните редици.

Най не ми хареса неговата самонадеяност, стигаща почти до наглост. Мисли си, че държи под ръка онази другата марионетка, Игнатиев, явно усеща, че Началството го подтиква да се пъха в новите разследвания и затова си въобразява, че може да вири нос дори пред мен!

Бях откровен с него още от самото начало, може би прекалено откровен.

— Нали знаете, че сега е взел на мушка евреите? — подхванах аз, тъй като бях осведомен, че в досието на Хрушчов не са отбелязани прояви или изказвания срещу евреите и че дори преди войната се е обявявал срещу най-крайните случаи на антисемитизъм в Украйна.

Но през целия ни разговор той упорито избягваше и най-дребното признание. Напомня играч на покер, който стиска картите си съвсем близо пред гърдите, и малките му светли, свински очички остават съвършено безизразни през цялото време. Заяви, че евреите не са свещени крави в Русия, че пролетарската законност не може да проявява особено отношение към една или друга група граждани. Разбира се, знае какво назрява, както и всички останали, но докато продължава да си мисли, че е застанал до дясното коляно на Началството, няма да изтърве нищо.

След това обядвах с Надорая и двамата пийнахме доста. По-късно следобед възникна един отвратителен проблем — усложнение, свързано с малката балерина. Рафик доведе баща й в кабинета ми на „Лубянка“. Бяха го повикали през нощта от Грузия: красив мъж, висок и изпънат като царски офицер. Още щом го видях, разбрах, че с него няма да е лесно. Разбира се, моето присъствие и самото място имаха обичайния отрезвяващ ефект, но в очите му прочетох гняв, който надделяваше над всякакъв страх.

Предложих му коняк и кафе и му заговорих като на мъж. Отправих му стандартното си предложение: пенсия от 5000 рубли месечно и дача край Черно море, както и влиятелната си подкрепа за професионалното израстване на неговата малка Татана. Но почти веднага разбрах, че си губя времето. Изслуша ме с високомерна студенина, беше направо обидно, а когато свърших, избухна злобно. За момент си помислих, че ще се хвърли върху мен, защото такъв бяс не ми се беше случвало да видя. Той изля поток от гнусни псувни. За щастие, Надорая беше в съседния кабинет и дойде, преди онзи да бе излязъл от контрол. Аз треперех от възмущение, но бях решен да се владея. Казах му, че това не е лично оскърбление, а обида на държавен и партиен ръководител, че по такъв начин той обижда и самата Партия, а това не може да бъде търпяно.

Надорая го сграбчи, без той да окаже съпротива. В този момент забелязах, че единият му крак е сакат, но аз не изпитвах никакво съчувствие към дебелоглавия глупак. Направих знак на Надорая и той го изведе. В този момент гневът ми беше толкова голям, че реших лично да го очистя. Извадих пистолета си от чекмеджето и тръгнах след тях към килията за екзекуции. Надорая му каза да се изправи с гръб към стената, като главата му застана на равнището на малкото прозорче^[3]. Онзи и сега не се съпротивляваше, явно беше решил докрай да играе ролята на мъченик. Инатът и високомерието му ме влудиха. Надорая го удари в стомаха, след това го свали с два удара на пода. Но едва когато го ритна здраво в чатала, глупакът изкрещя и започна да вие като куче. Изправихме го отново, но той не бе в състояние да се държи на краката си, така че нямаше смисъл да се опитвам да използвам прозорчето. Стрелях два пъти в главата му, но стрелбата ми, за разлика от друг път, не беше точна. Първият ми куршум проби бузата му, вторият премина през врата му и кръвта се разплиска наоколо. Смазах черепа му с приклада на пистолета си, но дори и тогава дебелоглавият му дух не го напусна лесно.

Когато всичко свърши, се почерпих с един силен коняк. Надорая повика двама от моите грузинци да отнесат тялото в мазето и да го погребат там. Понечих да издам необходимите разпореждания да вземат момичето от дома й, но в последната минута се смилих. Тя вероятно и сега няма представа кой съм, освен това исках да избегна усложненията с овдовялата майка. Стигат ми другите неприятности, за да си навличам допълнителни домашни кризи.