Алън Уилямс
Архивът на Берия (15)

Репортажът на Малори

Летище „Гийо“ се намира извън Сен Дени, столицата на Реюнион, и е много модерно, много френско: полицаите в тъмносини униформи и спретнати бели тюрбани бяха чернокожи креоли, а мъжът, който подпечата паспортите ни, говореше френски без акцент. Приятна французойка с рижа коса ми обмени 200 долара в африкански франкове, а друго момиче в туристическото бюро — блондинка и още по-хубава — ни даде под наем симка с гюрук и ни тикна в ръцете купчина брошури и карта на острова. Той имаше яйцевидна форма с тясна крайбрежна ивица. Вътрешността му, дори по оцветените контури, изглеждаше дива и заплашителна: зад веригата от вулканични масиви, които се извисяваха от самия бряг, се виждаха три тъмни кръга. Момичето ни обясни, че това са огромни праисторически кратери, наричани циркуси, като най-високият от тях достига 3000 метра. Вътре в тези кратери има малки градчета и селца, залепени за стените от лава. Някои от тях били много красиви, каза ни момичето, а най-известното, Силаос, се намирало на повече 2000 метра и при ясно време оттам се виждал целият остров.

Тя продължи да ни показва картата, сочейки в долния десен ъгъл едно жълто петно с нещо като червено око в центъра. Това беше активният вулкан на острова, заобиколен с пустиня от лава.

— Това е една прочута гледка — каза тя и ни се усмихна ослепително.

Искаше ми се да си поговоря още с нея, но забелязах, че Татана се мръщи нетърпеливо, затова се ограничих да попитам за хотел. Момичето ни препоръча „Бугенвил“, в центъра на града, и ни поведе да ни покаже колата. Пътьом си купих „Фигаро“, току-що доставен със самолета от Париж, както и последния брой на „Тайм“, в който видях, че „Дневниците на Берия“ отново са начело в списъка на бестселърите.

Симката чакаше отпред със свален гюрук. Момичето засече километрите, пожела ни щастливо прекарване и ни отправи отново една прекрасна усмивка, на която отвърнах. Татана само кимна и се качи в колата.

— Ти флиртуваше с това момиче — каза тя, докато излизахме през портала на летището.

Аз се усмихнах, стараейки се да прикрия удовлетворението си. Самата мисъл, че Татана би могла да ревнува — особено по такъв дребен повод — би била невероятна преди месец.

— Тя флиртуваше с мен — пошегувах се аз. — Мисля, че аз се държах доста сдържано.

— Тя ни изнесе цяла лекция за острова, без да е екскурзовод.

— Беше ми интересно да науча толкова много неща, особено след като смятаме да останем тук известно време.

— Ще имаме достатъчно възможност да го опознаем сами — хладно каза тя.

След това грабна вестника и демонстративно се зачете, въпреки силното насрещно течение.

Карахме по широкия крайбрежен път, с океана от едната страна и плантации със захарна тръстика от другата. Мяркаха се вили зад добре поддържани градини, дъсчени бараки, кал, голи деца, пожълтели комунистически плакати, креолски регулировчици с бели палки, други креоли, които си пиеха аперитива под ярките навеси на кафенетата. Стигнахме до градския център, спретнат и бял, с редици палми край брега на океана и бликащи фонтани по площадите. Ако не бяха черните плажове и черните лица, можех да помисля, че съм в някое от непохабените градчета из Ривиерата.

Канех се да спра и да попитам как да стигнем до площад Бугенвил, когато Татана остро извика нещо на руски, след което простена:

— О, господи! Господи!

Тя се наклони цялата напред, стиснала вестника толкова силно, че щеше да го скъса. Аз ударих рязко спирачки, след което се наложи да изтръгна вестника от пръстите й, докато тя се разрида истерично.

Веднага го видях, в кратките новини:

Човек пада от самолет.

Снощи край Гатендорф, югоизточно от Виена, до австро-унгарската граница, е намерен труп. Предполага се, че мъртвият е паднал от частен самолет. Установена е самоличността му: Борис Дробнов, руски емигрант, живеещ в Мюнхен. Полицията търси за разпит д-р Феликс Радин, австриец, собственик на малък самолет, които е излетял вчера в 16:20 часа от едно летище край Лион.

Прочетох го два пъти, след това ми се наложи да стисна главата си между коленете, за да не повърна. Татана продължаваше да плаче и да стене, закрила с длани лицето си, а сълзите й се процеждаха през пръстите и се стичаха по ръцете й. Бях прекалено зашеметен, за да кажа нещо. Единственото, което бях в състояние да измисля, бе, че са го хванали по някакъв начин и той е предпочел да се самоубие, но не и да се остави да го върнат. Той трябва да се е самоубил. Съществуваха толкова други, по-чисти начини да го премахнат, вместо да го хвърлят от някакъв частен самолет, без дори да му вземат документите за самоличност. Горкият Борис! Горкият, проклет Борис! И аз си спомних с горчивина как се бях опитвал да го предпазя — с аргументи, с молби, дори със заплахи — и как единственото, което получих, бе една цепнатина на главата от някаква кана с диви маргаритки. Помислих си за огромното мъртво тяло на Борис, проснато натрошено някъде близо до минните полета и танковите заграждения на Желязната завеса.

Татана продължаваше да плаче, когато подкарах отново, обикаляйки бавно из центъра на града, като на няколко пъти завивах в погрешна посока, преди да намеря хотела. Спрях пред някакво кафене точно до него и й поръчах един голям коняк.

— Той не е усетил нищо — казах аз, хващайки ръката й. — Загубил е съзнание, преди да се блъсне в земята.

— Тия копелета — прошепна тя, — тия мръсни, зли, шибани копелета! — и глътна коняка наведнъж.

Облаците бяха пропълзели надолу по планината и скриваха слънцето, но все още беше много горещо и по лицето и ръцете ми бяха избили капчици пот. Оставих някакви пари на масата и я отведох в хотела. Тук нямаше никаква възможност да избегнем регистрацията. На рецепцията една французойка с делови вид поиска паспортите ни и каза, че сама ще попълни фишовете. След това тя повика един пиколо французин, който ни отведе горе в двойна стая, чиста и функционална, лъхаща на сухия хлад от климатична инсталация.

Пъхнах се под душа, а Татана се строполи на леглото, без да спира да хълца на пресекулки.

— Не мога да повярвам — непрекъснато повтаряше тя. — Борис мъртъв, това не може да е вярно! Той изглеждаше толкова… толкова неунищожим.

Аз обаче вярвах и още как: сега, след като шокът бе преминал и можех да размишлявам по-хладнокръвно, започнах сериозно да претеглям последствията, които тази смърт можеше да има за нас. Намеренията на Москва изглеждаха достатъчно недвусмислени: да заловят някой от нас и да го откарат в Русия, където да го принудят да издаде източника на книгата. Следователно заплахата срещу Борис се превръщаше в заплаха срещу нас.

След това ми хрумна една още по-страшна мисъл. Те бяха извършили отвличането във Франция — ако информацията, че самолетът е излетял от Лион беше вярна. Реюнион също беше Франция, само на осем часа път със самолет. Помислих си дали в крайна сметка Родезия нямаше да е по-добрият избор?

Докато Татана продължаваше да лежи обезумяла на леглото, аз взех „Тайм“ и зачетох един от уводните материали, озаглавен „Берия АД“. Списанието проследяваше основните нишки на конспирацията, но не стигаше до никакво заключение относно автентичността на книгата. Статията завършваше с извода, че ако това е фалшификация, измамниците вероятно в момента са мишена номер едно за съветските служби за сигурност. Броят е бил даден за печат най-малко два дни преди смъртта на Борис.

* * *

Хапнахме на обед без особен апетит, след това се отправихме с колата на юг по крайбрежното шосе край океанската пустош, която се издуваше като кожата на огромно влечуго. Накрая открихме един бамбуков бар, разположен върху ивица черен пясък до самите вълни. Слънцето се бе скрило зад проблясваща тънка мъгла. Изкъпахме се в хладката вода и после се подслонихме под навеса до един въртящ се вентилатор, като Татана поиска коняк, а аз си поръчах лимонов сок.

В бара имаше още само двама посетители: тъмнокожи младежи с дълги коси и по бански с размера на носни кърпички, които щракаха с пръсти пред един мюзикбокс. Погледите и на двамата се спираха нахално на Татана, докато келнерът французин й пълнеше чаша „Хин“ с три звездички, и се оцъклиха, когато тя му каза да остави бутилката.

— Може би е по-добре да се върнем обратно в Йоханесбург и оттам да отлетим за Солсбъри — предложих аз.

Тя ме изгледа с подпухнали очи.

— Каква полза от това? Ако искат да ни хванат, ще ни хванат, където и да сме. Ние сме номер едно в списъка им, можеш да бъдеш сигурен в това.

Тя не бе чела статията в „Тайм“, но я възпроизвеждаше с вледеняваща точност, като гласът й изразяваше по-скоро пренебрежение, отколкото страх.

— В Родезия ще им е по-трудно — настоях аз. — А с парите, които имаме, бихме могли да платим за специална полицейска защита.

— Да, като Троцки. — Тя затвори очи и се усмихна. — Той не само е бил наел мексиканската полиция да го пази, но е имал и лична охрана. И въпреки това са го докопали.

— Докопали са го с хитрост. Троцки е бил непредпазлив — казах аз. — Освен това целта на руснаците вероятно е да ни отвлекат, не да ни убиват. С една добра полицейска охрана няма как да го направят, освен ако не подкупят едва ли не цялата родезийската полиция: а не виждам как дори и КГБ би могло да постигне това.

Тя се загледа в коняка си.

— Щом възлагаш толкова надежди на тези прекрасни родезийци, върви при тях. Върви и се затвори в някаква малка крепост, където тъпи полицаи ще те пазят двайсет и четири часа на денонощие. Аз по-скоро бих отишла в затвора.

Отново, както много пъти с Борис, осъзнах, че е безсмислено да споря. Пак се изправях пред непреодолимата сила на руския инат, който не трепва дори пред заплахата от смъртта.

Един от дългокосите юноши се приближи и я покани да танцуват. Тя вдигна разсеяно очи към него и безмълвно поклати глава. Той я изгледа, сви презрително рамене и се върна при приятеля си до мюзикбокса. Няколко минути по-късно те си тръгнаха, както си бяха по бански, и аз ги видях през бамбуковата преграда как отпрашиха шумно с откритата си двуместна кола.

Татана беше изпила една трета от бутилката и беше все още трезва, когато заваля дъжд: дебели вертикални водни копия, които отскачаха от вулканичния пясък, вдигайки облаци пара. Изтичах навън и вдигнах гюрука на симката, макар че седалките вече бяха мокри. По обратния път планината изобщо не се виждаше, а по пътя течеше буен поток. В хотела се поинтересувах дали някой е питал за нас, но жената поклати отрицателно глава. Горе Татана не ми позволи да я целуна, за да не ми дъхти на коняк, и настоя да я любя отзад, което направих под монотонното жужене на климатичната инсталация. След това тя потъна в тежък сън, а аз легнах до нея и се замислих дали нямаше да е най-добре да взема следващия самолет за Йоханесбург, да отида право в английското посолство и да призная всичко. Да свикам пресконференция и да разкажа цялата история до самата смърт на Борис, а после да предложа на „Бърн Хирш“ покриване на щетите, тъй като договорите за издание с меки корици и преводи в чужбина вероятно щяха да бъдат обявени за нищожни в мига, когато истината излезе наяве. И кой знае дали тогава не бихме могли да сключим допълнително споразумение подобно на Клифърд Ървинг и да подпишем договор за написването на книга за книгата — цялата история на мистификацията, до последната й, ужасна развръзка. Но преди това имах нужда да поговоря с някого. Не с Татана. С някой, който не е замесен, но би се отнесъл със съчувствие и би ме посъветвал, а може би дори би подсказал някакъв безопасен изход.

След вечеря отидохме на кино и гледахме един стар филм с Жан Габен, като лентата се къса на три пъти. Публиката се състоеше предимно от креоли, които приказваха, шумяха и трошаха орехи в тъмното, а щом лампите светнеха, дюдюкаха и свиркаха.

Легнахме си към единайсет, но аз дълго време не можах да заспя от бръщолевенето на някакво радио през отворения прозорец.

Чудех се как ли ще погребат Борис.

* * *

Спахме до късно и аз се събудих от мъркането на телефона до леглото. Беше жената от рецепцията.

— Мосю Малори? Тук двама господа питат за вас.

Стана ми студено, сякаш климатикът изведнъж бе заработил на пълна мощ, и потреперих под чаршафа. След това станах, като внимавах да не събудя Татана, която продължаваше да спи дълбоко, облякох се и се отправих към асансьора.

Видях ги веднага щом прекрачих във фоайето. Седяха точно срещу рецепцията и пиеха кафе на една ниска масичка. Единият беше едър рус мъж, който ми се стори познат от салона за транзитни пътници на международното летище в Кайро. Другият беше онзи Хемингуеев герой. Той се изправи бавно и каза с полупротегната ръка:

— Господин Малори? Казвам се Маклийн. Скип Маклийн. Това е Тед Вангер. — Докато говореше, той придърпа един стол и аз седнах, като извиках на жената на рецепцията да донесе още едно кафе.

— Време е да сложим картите на масата, господин Малори. Вие сте разкрити, изцяло.

Аз го погледнах, без да кажа нищо. Не изпитвах нито изненада, нито страх. Доколкото си спомням, помислих си, че беше излишно да се харчат близо седемстотин долара за билет до Реюнион, след като можехме със същия успех да говорим в някой женевски хотел.

— Не сме дошли, за да ви обвиняваме или порицаваме — продължи Маклийн. — Всъщност сме тук, за да се опитаме да ви помогнем.

Той се пресегна под стола си и ми подаде един брой на вчерашния „Хералд Трибюн“. На първа страница имаше тлъсто заглавие:

Загадъчната смърт на руския емигрант, паднал от самолет, изглежда има връзка с „Дневниците на Берия“.

Следваше драматично описание как Борис бил отнесен в безсъзнание до самолета на лионското летище от двама души — въпросният д-р Радин и някакъв неидентифициран американец; как впоследствие самолетът бил засечен от австрийски радар южно от Виена, близо до унгарската и чехословашката граници, откъдето изчезнал към Сопрон в Унгария.

Имаше и подробна биография на Борис, която съдържаше повече неща, отколкото дори и най-настървената вестникарска хрътка би могла да изрови за толкова кратко време: материалът не беше подписан и аз разпознах услужливата ръка на ЦРУ. Моето име никъде не се споменаваше, макар да бе посочено, че по всяка вероятност Дробнов е имал поне един съучастник. Статията завършваше с резюме на интервюто на Татана в лондонския вестник. Бяха се свързали и със Сай Мъскин, но той отказал да коментира, а в отделна дописка от Ню Йорк се съобщаваше, че заедно с още няколко шефове на „Бърн Хирш“ той се намирал под полицейска охрана.

Аз върнах вестника.

— Поредната сделка — казах и мъжът, наречен Вангер, се усмихна.

— Така е, господин Малори, наистина става въпрос за сделка. Но това ще трябва да е само наша игра.

Аз разперих ръце и повдигнах рамене, докато жената оставяше на масата кафето ми.

— Най-добре е от самото начало да си изясним едно — каза Маклийн. — Ние работим за федералното правителство на САЩ.

— Никога нямаше да се сетя — измърморих аз.

Маклийн се усмихна и продължи с тихия си глас.

— Видяхте какво се случи с вашия приятел Дробнов. Водели са го обратно, за да го принудят да изплюе камъчето. След като изтърваха него, ще насочат вниманието си към вас. А ние случайно знаем от доста надежден източник, господин Малори, че те са били едновременно по следите на Дробнов и по вашите. За жената не сме сигурни, но ако са следвали същата диря като нас, не би трябвало да са много далеч.

Аз продължих да мълча.

— Трябва да ви призная обаче — добави Маклийн, като наклони тясното си сбръчкано лице и едва чуто се изсмя, — че с вашия номер да долетите тук през Йоханесбург и Тананарив за малко не ни преметнахте. Все още не знаем как се справят ония, но в Южна Африка руснаците са доста притеснени. Ще им трябва известно време, за да се ориентират… Но ще го направят със сигурност. И тогава вие ще имате нужда от приятели.

— Искате да кажете, че би трябвало да се отнасям към ЦРУ като към приятели? — попитах аз, духайки парата от кафето си.

Двамата ме съзерцаваха търпеливо.

— Погледнете на нещата така — рече Маклийн. — Вие и момичето сте сами. Фактически в момента вие вероятно сте двете най-самотни същества в цялото Южно полукълбо.

— Не сме дошли, за да ви задържаме или да ви преследваме — намеси се Вангер. — Не ни интересува юридическата страна на нещата. Възможно е да ви се забрани достъп до Съединените щати за няколко години, но дори и това бихме могли да уредим, стига да не ни подведете.

Маклийн отново взе думата:

— Ето каква е сделката, Малори. Вие ще ни разкажете писмено как сте извършили фалшификацията на „Дневниците на Берия“. С всички подробности, от самото начало: пътуването до Будапеща, клетвената декларация от унгареца, изповедта на момичето пред лондонския вестник. Всичко. И ще повторите това публично пред пресата. В замяна ние ви гарантираме, първо, непосредствената безопасност, както и защита срещу евентуално преследване впоследствие и, второ, че ще накараме Държавния департамент да се опита да постигне споразумение с Москва да озаптят копоите си. Запомнете: щом веднъж си признаете, руснаците ще загубят интерес към тази проклета история, както ни се иска и на нас. Единственото, което желаят всички, е да се сложи капак и тя да бъде забравена.

Докато слушах, се почувствах като пациент, на когото лекарят току-що е казал, че в края на краищата болестта му не е неизлечима. Разбира се, двамата можеха и да блъфират, но нещо ме караше да им се доверя: вероятно просто нуждата да се доверя на някого, който и да е той. А Маклийн и русокосият му приятел изглеждаха опитни, почтени и надеждни. Мина ми през ум, че при всички случаи е по-добре да заложа на тях, отколкото да кисна с Татана, без приятели, на този вулканичен остров.

— Ще ви кажа истината — проговорих най-после, — аз самият си мислех да направя нещо такова. Да отлетя за Йоханесбург и да се предам.

— Стойте по-далеч от Йоханесбург — каза Вангер. — Кротувайте засега тук. Хората от КГБ са стигнали тъкмо до Йоханесбург и слава богу, засега следата нататък изглежда им се губи. А ние сме казали на южноафриканците да слагат ръка върху всеки, който се заинтересува от списъка на пътниците на Ер Мадагаскар до Тананарив през последните дни.

— Само че се махнете от този хотел — каза Маклийн. — Прекалено централен е, прекалено очебиен. Идете в някое затънтено кътче. Има едно място, наречено Силаос, горе на вулкана. Там има хубав хотел с плувен басейн, идеален курорт. Може би ще се наложи да прекарате няколко седмици, докато изгладим нещата.

— Вие ще останете ли?

— Единият от нас — каза Вангер. — Няма да ви оставим сами, бъдете спокоен.

— Само при едно условие — казах аз. — Ако напиша всичко това за вас, искам да запазя авторските си права. С други думи, искам да направя опит да го продам.

Гласът на Маклийн стана твърд:

— Не смятате ли, че вече сте продали достатъчно?

— Вижте — казах, — аз ще направя самостоятелна сделка, за да се разплатя с „Бърн Хирш“, ако те ми гарантират приличен аванс за истинската история. Бихте ли могли да ми помогнете?

Маклийн понечи да се усмихне.

— Аз не съм литературен агент, Малори. И на ваше място не бих хранил илюзии, че в „Бърн Хирш“ изпитват особено топли чувства към вас. Но ако двамата с момичето върнете своя дял от парите, тогава всичко ще стане много по-лесно и за вас, и за нас. — Той кимна тържествено, след което добави: — Между другото, вие бихте се чувствали по-добре с нови паспорти, поне докато отмине най-лошото. — Той ми подаде два чисто нови британски паспорта. — От сега нататък използвайте тези. С малко късмет следата може да се заличи.

Моят беше на името на Ричард Гленвил Форсайт, търговски пътник, роден в Бромли, Кент, през 1935 година. Снимката ми бе взета от обложката на последната ми книга, имаше дори входящи и изходящи печати от летище Коантро, Женева, както и печат от граничния пункт тук, на летище Гийо. А Татана бе вписана като госпожа Лаура Форсайт, по баща Малтини, домакиня, родена в Милано през 1940 г. Нейният паспорт съдържаше същите входящи и изходящи печати, като и двата паспорта бяха издадени от Форин Офис преди шест седмици и половина и важаха за десет години. Снабдени бяхме и с необходимите свидетелства за ваксинация против холера и дребна шарка, издадени от швейцарското министерство на здравеопазването в Женева. Единственото, което липсваше, бяха подписите ни.

За малко да ги попитам как са успели да направят това за толкова кратко време, едва ли за повече от двайсет и четири часа, но реших, че въпросът ми би бил наивен, а и малко нагъл. Насреща си имах истински професионалисти. Нещо повече, те ми предлагаха — в случай че бяха почтени — тъкмо сделката, за който се молех, откакто прочетох за смъртта на Борис.

Когато станахме, Маклийн ми подаде една визитна картичка. На нея пишеше: Мишел Друе Льомон и сие. Навигация, Франция — Африка АД. Следваха два адреса и телефонни номера в Сен Дени и в Сен Пол.

— Това е вашият човек за връзка — каза той, — в случай че нещо се обърка и искате да се свържете с някого от нас.

Никой от двамата не се усмихваше.

— Ние ви се доверяваме, защото не ви броим за мошеник, Малори. Ако искате да живеете, при това на свобода, трябва и вие да ни се доверите. Опитате ли се да побегнете, дори с тези нови паспорти, скоро ще се уверите, че няма да стигнете далеч.

— Ще ме предадете на руснаците ли?

— Няма да има нужда да го правим — каза той. — Просто ще ги оставим да ви пипнат. Това ще им отнеме известно време, но няма начин да не успеят. Ние сме последните, които биха си позволили да подценяват Противника.

Внезапно ми хрумна подозрението, че е възможно това да е най-удобното разрешение за тях: връчват ни нови паспорти, след което уведомяват КГБ и ги оставят да свършат черната работа, измивайки по този начин ръцете на ЦРУ. Но както казваше Маклийн, ако не исках да свърша като Борис, нямах друг избор, освен да им се доверя.

— Е, желая ви успех — каза Тед Вангер.

— И не се тревожете — добави Маклийн. — Стойте си спокойно и кротувайте. Запомнете, хотел „Белвю“ в Силаос.

Този път си стиснахме ръцете.

* * *

След като си заминаха, аз се качих горе и събудих Татана. Разказах й за двамата посетители и тя изпадна в ярост.

— Защо не ме повика! — изкрещя тя. — В края на краищата аз съм натопена колкото и ти!

Опитах се да я успокоя, но тя по принцип се събуждаше с лошо настроение и аз реших да я запозная с условията на Маклийн постепенно, на малки порции. Доколкото бях успял да я опозная, тя нямаше да се откаже от тези 300000 долара без борба. Дадох й новия паспорт, казах й да се подпише в него и да не забравя, че сега се казва Лаура Форсайт и е моя съпруга — след което я уверих, че срещата във фоайето на хотела е била съвсем приятелска.

Тя влезе в банята, като мърмореше недоволно през вратата — защо трябва сега да си чупим краката от бързане — и аз й креснах, че следобед времето се разваля.

Половин час по-късно излязохме от хотела. Небето все още бе чисто, слънчевите лъчи играеха по океана с диамантено великолепие и изпълваха улиците с ярки, болезнени отблясъци. Успях да купя два пакета машинописна хартия, преди да затворят магазините, обяснявайки на Татана, че докато стоим затворени там, смятам да започна работа над нова книга.

— Нима не ти стигат парите, та искаш още да работиш? — попита тя.

— Парите никога не бива да убиват творчеството — заявих надуто аз.

Усещах, че онази алчна съставка в характера й, която тутакси я въвлече в нашия план от самото начало, щеше тепърва да създава проблеми и реших да отложа всякакви обяснения за Силаос.

Сега, когато имах възможност да разсъждавам по-спокойно, някои страни от сделката и от разговора започнаха да ми се явяват в друга светлина. Например изготвянето на паспортите говореше за предварителен план, изработен още преди да се разбере за смъртта на Борис, тъй като едва ли според мен дори и ЦРУ бе в състояние да свърши такова нещо за няколко часа. Но ако планът е бил толкова подробно замислен, защо Маклийн каза, че е възможно да минат няколко седмици, докато те успеят да изгладят нещата? С кого? С шефовете на ЦРУ? С Държавния департамент? С Главния прокурор? Или с Москва? И защо настояват да стоя в Реюнион? Те признаха, че руснаците са проследили дирята до Йоханесбург и че дори и засега да са спрели там, нямаше да им е нужно много време, за да се ориентират и да наваксат закъснението — както Маклийн си позволи внимателно да изтъкне. Така че за какъв дявол трябваше да стоим тук и да чакаме да ни спипат? Щом за ЦРУ не е било проблем снабдяването ни с фалшиви паспорти, защо не ни приберат в някое от сигурните им скривалища, вместо да ни пращат на върха на един угаснал вулкан само с името на някакъв непознат французин за свръзка?

Обмислях всичко това, докато карах отново на юг край брега, и псувах себе си за наивността. И наистина бях така зашеметен от появата на двамата мъже и толкова успокоен от умело изиграната им загриженост, че приех за чиста монета всичко, което казаха. Сега обаче се колебаех. Колебаех се дали да не взема следващия самолет за Южна Африка и да отида да се предам. Две неща ме възпираха: летището беше точно в обратната посока и самолети за Йоханесбург имаше само сутрин. Оставаше обаче и нощният полет за Париж в 10 часа вечерта, което значеше, че все пак имах време да реша, след като стигнем в Силаос.

И все пак дълбоко в себе си предпочитах да се доверя на Маклийн и Вангер. Или по-точно: да им се доверя, за да не налетя на тях — дори и с тези фалшиви паспорти. „Скоро ще се уверите, че няма да стигнете далече“, бе казал Маклийн. Реших да го послушам.

При малкото градче Сен Луи завих наляво към планината.

* * *

В началото пътят беше доста приличен: тесен и изровен от дъждовете, но сравнително прав. От двете страни на повече от триста метра височина се издигаха стръмни скали, целите обрасли в гъст храсталак, израсъл почти хоризонтално от стръмните скатове. Минахме край много водопади: бели струи, които се разбиваха на прах доста преди да достигнат земята.

След един остър завой всичко се промени. Навлязохме в големия циркус на Силаос, най-широкия и най-високия от трите угаснали вулкана. Пътят се стесни дотолкова, че две коли можеха да се разминат само на една боя разстояние, и се виеше на спирала, издълбан в застиналата лава от вътрешната страна на кратера, като резба на пистолетно дуло. Дъното на кратера тънеше в сянка, а върхът му, на около 3000 метра височина, се губеше в тъмен кълбест облак. Някъде там горе се намираше прехваленият с хубостта си Силаос.

Проверих за горивото — имаше около три четвърти резервоар. Оставаше ми да се моля спирачките да са наред и да карам нагоре, почти през цялото време на втора. Пътят хем се изкачваше, хем току изневиделица, без всякакво предупреждение се гмуркаше в остър завой, уж обезопасен с няколко бели камъка.

По някое време навлязох в толкова остър и стръмен завой, че в последна сметка не можах да го взема и спрях на няколко сантиметра от ръба. След това, било от паника, било защото не бях свикнал със скоростите, дълго не успявах да включа на задна. На няколко пъти пусках ръчната спирачка и освобождавах съединителя, за да усетя как колата се плъзга още малко към пропастта, която тук беше дълбока неколкостотин метра. Накарах Татана да слезе и стараейки се да не гледам бездната, поех дълбоко дъх, стегнах мускули и започнах бавно и внимателно връщане назад. Когато успях да измъкна малката симка и да я поставя отново на предполагаемата осева линия, ризата беше залепнала за гърба ми и усетих как потта се стича на вадички по прасците ми. Яростно се разпсувах, ругаейки не само Маклийн и Вангер, но и прелъстителната блондинка от летището. В този миг бих обърнал обратно към Сен Дени, но просто не виждах място, където да го направя.

Опасността идваше не само от релефа. Въпреки че беше делник и времето бързо се разваляше, пътят съвсем не беше пуст. Когато проследявах с поглед виещия се нагоре пунктир от бели маркировъчни камъни, съзирах пъплещи като буболечки в двете посоки автомобили. Обикновено успявах да преценя навреме разстоянието, за да се отдръпна встрани и да изчакам, но все пак се налагаше почти непрекъснато да натискам клаксона, готов всеки миг да ударя спирачките и да се залепя за стената от лава — особено след като две спортни коли една след друга изскочиха със свистене на един завой, летейки насреща ми кажи-речи по средата на платното. Започнах да се питам дали пътуването до Силаос не е някакъв перверзен национален спорт в Реюнион.

След цели два часа мъчение бяхме успели да изминем едва четирийсет километра, все още твърде далеч от приоблачния таван. Междувременно видът на скалите бе започнал да се променя. Стените от черна лава се начупиха в колони оголен като кости камък сред кичури гъбест прокажен мъх. Когато спрях за пореден път на един завой, чух тишината. Това беше внушително, мъртвешко безмълвие, допълнително подчертавано от гърмящото ехо на някаква кола, която сменяше скорости далече долу.

Десет минути по-късно облакът ни захлупи и бялата мъгла скри всичко, дори завоите пред нас. От време на време слънцето бляскаше за миг и ние зървахме скалите по ръба на кратера, извисяващи се все още високо над главите ни като черни вълчи зъби.

Пристигнахме в Силаос неочаквано. Мъглата се поразпръсна и зърнахме купчина бели къщурки, струпани пред нас върху хълбока на скалата като бучки захар. В центъра на града стърчаха две съвременни бетонни сгради — едната училище, другата малък супермаркет и банка. Хотелът беше над града: дълга двуетажна сграда, опасана със засенчени балкони. Минахме край стръмна поляна с цвят на зелено сукно, изпъстрена с туфи разкошни ярки цветя. Някои напомняха полуотворени устни, други бяха покрити с остри, зли на вид бодли, дългите венчелистчета на трети висяха като месести езици и изпускаха гъст презрял аромат.

Фоайето на хотела беше огромно и пусто, със стъклописи в псевдопримитивен стил. В дъното се виждаше бар с едно пълно, тромаво наглед момиче зад него, потънало в списание „Ел“. Гишето на рецепцията беше празно. Аз подадох на момичето новите ни паспорти. Тя ни каза, че сме единствените гости на хотела и аз я попитах шеговито много ли хора се претрепват по пътя дотук.

Тя сви рамене:

— По двама-трима на месец. Най-вече в събота и неделя, идват доста младежи да танцуват. Пият повечко и после тряс!…

Тя взе един ключ и зашляпа с чехли нагоре по бетонното стълбище. Въведе ни в обширна бяла стая с климатична инсталация и парно. Отвори капаците и аз зърнах през мъглата овален плувен басейн с безлюден бар до него и няколко изоставени столове и маси.

Поставих пишещата си машина и пакетите хартия на масата до балконския прозорец. Татана помоли момичето да изпрати бутилка коняк.

След половин час бях изложил в общи линии предложението на Маклийн. За мое учудване тя го прие почти без да спори. Единствената подробност, която спестих, бе възстановяването на тристата хиляди долара. Реших, че това може да почака, докато разрешим по-важните проблеми.

* * *

Вече седемнайсет дни сме в хотел „Белвю“ в Силаос. Обикновено от изгрев-слънце до обед времето е ясно, с един особен алпийски блясък на въздуха, който действа много ободряващо. В такива моменти, както ни бе обещало момичето от летището, се вижда целият остров — огромен масив от изумрудени и черни планини, спускащи се пласт по пласт надолу към смътната сиво-зелена линия на океана.

Хотелът през повечето време е празен, като се изключат случайните гости за по една нощ: предимно двойки французи на средна възраст, дошли за ваканцията от метрополията. В събота вечер долу е дискотека и за няколко часа хотелът се напълва с дългокоси момчета и момичета и гърмяща музика, която кънти над планините. Иначе мястото е зловещо тихо.

Татана прекарва по цели дни в четене, сутрин лежи край басейна, а следобед в кревата си. Аз свикнах да ставам при изгрев-слънце и понякога работя по десет часа на ден, описвайки с най-малки подробности нашето начинание — от онази първа вечер, когато се заехме да разчистваме апартамента на Борис, до този момент.

Скип Маклийн ни направи неочаквано посещение заедно с човека за връзка, онзи от френско-африканската корабна компания. И двамата се държаха приветливо и делово. Маклийн се поинтересува как върви моята работа. Казах му, че пиша за много неща, които едва ли биха интересували разузнаването, но той ме успокои, че след като бъде въведена в компютър и преработена, всичко ще се сведе само до голите факти. А при положение че не променям и не прибавям нищо в оригинала, щях да разполагам с него както намеря за добре.

След това се опитах да науча от тях защо всичко толкова се проточва. Маклийн отвърна весело, че дипломатическите въпроси винаги изискват време, особено когато нещата опират до Русия. Увери ни, че Държавният департамент е предприел сериозни стъпки по обичайните канали да убеди Москва, че скандалът с Берия скоро ще бъде изяснен за всеобщо удовлетворение и ни каза да се надяваме на резултат през следващите две седмици. Според него най-доброто си оставаше дотогава да се крием в Реюнион. КГБ изгубили следата в Йоханесбург, където двама техни агенти били заловени на летище „Ян Смит“. Те си признали, че са от африканското бюро на КГБ със седалище в Конакри, Гвинея, и че били изпратени да ни открият с Татана, очаквайки окончателни инструкции от Москва. BOSS, Южноафриканската служба са сигурност, поддържала известно време следата гореща, карайки двамата агенти да изпращат кодирани съобщения в Конакри, докато накрая се получила заповед да изоставят издирването. Или там са разбрали какво е станало, или са се отказали. Нито едно от тези обяснения не ми звучеше съвсем удовлетворително, а мисля, че същото важеше и за Маклийн, но той се придържаше към инструкциите си и продължаваше да се държи приветливо, оставайки твърд в основното: двамата с Татана трябваше да останем тук, в Силаос. Две седмици не са цял живот, весело заяви той, а ако имаме нужда от нещо, винаги можем да се обадим на мосю Друе Льомон.

Но две седмици не са малко време — не толкова за мен, защото аз работя, колкото за Татана, която както забелязах, живее с постоянна тревога и все повече се затваря в себе си. Носехме десетина книги с нас, тя ги прочете и препрочете до една, без да се броят купчината евтини романи на Сименон, купени от малкия супермаркет. Обикновено докато работя сутрин, тя слиза и плува в басейна, после се разхожда по циментовия ръб като в затворнически двор. Освен това пие много, предимно коняк, макар от това да няма видим ефект, и пуши цигара след цигара.

Следобедите и вечерите текат особено бавно: облаците надвисват ниско и още по пладне навън сякаш се здрачава, а от небето се сипе ситен траурен дъждец и изпълва хотела с миризмата на влажен бетон и гнила растителност. Любим се редовно, но дори и това започна да придобива монотонността на задължителен обред.

Вчера най-сетне нарушихме еднообразието и предприехме един излет до вулкана. Това беше в разрез с инструкциите на Маклийн да не напускаме Силаос без негово разрешение, но аз не виждах с какво може да ни застраши пътуването до някоя забележителност в околността. Предната вечер бях помолил момичето от бара да ни приготви суха храна и потеглихме преди изгрев-слънце, тъй като времето при вулкана започва да се разваля към десет-единайсет.

Слава богу, този път не се наложи да се спускаме по циркуса, тъй като поехме към вътрешността на острова, южно от кратера, през лунен пейзаж от скали и серни пясъци, смити от дъждовете и омесени в бледожълта палачинка. Пътят скоро се стесни до широка пътека с дълбоки коловози. Не срещнахме нито една кола. В крайна сметка стигнахме до ниска ръждясала ограда с табела, на която се виждаха череп с кръстосани кости и надпис с червена боя:

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА! СТРЪМЕН СКАТ

Спрях колата на няколко метра и излязох. Надникнах през оградата и веднага се дръпнах назад. Отвесно надолу започваше пропаст, дълбока навярно триста метра или повече. На дъното й и нататък се простираше пустош, напомняща сбръчкана черна кожа, цялата в белези и струпеи. Облаците бяха останали отдолу, океанът не се виждаше.

Пристъпих отново към оградата, този път с Татана, и погледнахме заедно. Тук не беше трудно да повярваш, че земята е плоска и че сега сме застанали на ръба й.

В средата на пустинята се издигаше някакъв ръждиво чер конус и от върха му кротко се издигаше стълб от пушек като от чашката на стара лула. В същото време ме блъсна миризмата — вкиснато-мъртвешка смрад в чистия планински въздух, воня на сяра, на студена пепел и гнилоч, макар да не бяхме видели нито един стрък растителност през последните десетина километра дотук.

Татана хвана ръката ми.

— Том, да се махаме оттук.

Влязохме в колата. Облаците се носеха нагоре по склоновете зад гърба ни, когато потеглихме обратно. Изглежда пакетът със суха храна щеше да остане недокоснат.

Бяхме изминали около три мили и първите мъгли вече започваха да ни обгръщат, когато в един остър завой под надвиснала буца лава отсреща изскочи някакъв ландроувър и се размина на косъм с нас, свивайки в последния миг. Не видях лицето на шофьора, колата изчезна за миг в мъглата.

След неколкостотин метра видях знак пред едно отклонение, което бях пропуснал на идване: „Кратер Коломбие — 100 м“. Намалих скоростта.

— Съвсем близо е — казах. — Жалко ще е след толкова път да не видим поне един кратер.

Татана не гореше от въодушевление, но моите нерви бяха опънати от разминалата ни се катастрофа с ландроувъра и имах нужда да се разведря. Спрях, слязохме от колата и стигнахме по добре утъпкана пътека до един угаснал конус. Стърчеше на около шест метра, склоновете му представляваха сипеи, по които трябваше да се пълзи на четири крака. Горе зееше дупка, към метър и осемдесет широка, с отвесни черни стени.

— Сигурно е базалтов кратер — каза аз. — Базалтът е един от най-твърдите минерали. Вулканолозите наричат това комин: клапата в дъното на кратера, през която разтопената лава и газовете изскачат, изтласкани през земната кора. Базалтът остава невредим дълго след като лавата се превърне на прах. Внимавай! — извиках аз, когато Татана се наведе над ръба и се взря надолу. — Бог знае колко е дълбоко, може би няколко километра.

— До центъра на земята — прошепна тя.

Взе един камък и го хвърли в дупката. Отекна страхотен бумтеж, който бързо заглъхна и пак настана мъртвешка тишина. Точно тогава се чу двигателят, съвсем наблизо. Явно в залисията не сме усетили по-рано колата. Обърнах се и видях ландроувъра, с който избегнахме сблъсъка преди малко. Беше спрял в края на пътеката. Отначало не се случи нищо.

Татана започна да слиза надолу по стената на конуса.

— Ела, сигурно е някой турист като нас — извика ми тя.

Тръгнах след нея, когато вратата на ландроувъра се отвори и от нея излезе мъж с жълто-кафяво сако. На половината път от него разпознах нашата френска връзка Мишел Друе Льомон. Той ни се усмихна измъчено и протегна ръка.

— Много съжалявам, досетих се, че сте вие. Май карах прекалено бързо преди малко! — Той пристъпи напред, като все още държеше ръката си протегната. — В хотела ми казаха, че сте тръгнали насам, но при вулкана ви нямаше. Днес следобед трябва да летя за остров Мавриций — добави той — и исках да ви видя, преди да замина.

— Защо? Какво се е случило? — попитах аз.

Той отново се усмихна.

— Има добри новини, както ми се струва. Мосю Маклийн ви иска утре по обед в Сен Дени. С багажа, готови за път.

— Къде заминаваме?

— Това ще ви каже той лично. Срещата е в бара на хотел „Бугенвил“, утре по обед — повтори той.

— И вие изминахте целия този път, за да ни съобщите това? Не можеше ли мосю Маклийн да позвъни по телефона или сам да дойде? — подозрително попитах аз.

Французинът само сви леко рамене.

— Мосю Маклийн днес не е в Реюнион. Освен това държеше да ви предам лично инструкциите. — Той понечи да се обърне и да тръгне към колата си, след което добави: — Съветвам ви да изчакате до утре сутринта и тогава да тръгнете. Днес следобед се очаква времето да се развали. А вече знаете какъв е пътят надолу.

Той се качи в ландроувъра и замина.

Почти веднага го последвахме и ние, но мосю Друе Льомон очевидно караше бързо и се бе разтопил в мъглата.

* * *

Пиша това в нашата стая със затворени капаци, докато дъждът плющи по балкона отвън и макар че е едва четири часът следобед, лампите са светнати. Татана лежи и чете, багажът ни е прибран, с изключение на тоалетните принадлежности, сметката е платена и ние сме готови призори да напуснем хотела.

Така че всъщност това е краят на тази история. Остава да се разбере какво е успял да уреди Скип Маклийн със силните на деня в Европа и в Щатите. Още не съм казал на Татана, че трябва да върне своя дял от парите, но като си помисля какво се случи с Борис, тези 300000 долара ми се струват нищо. Всъщност ако имах някаква представа как ще се завърши всичко, никога нямаше да се захвана с тази работа.