Бо Онест
Отблизо и лично (7)

Тогава:

Около 11 часа боецът пристигна с колата си. Прегърнаха се здраво, не бяха се виждали отдавна.

— Здравей, приятелче, добре, че тренера пазеше номера ти, иначе кога ли щяхме да се видим? Как си, добре ли си?

— Жив съм, тук съм, какво повече?

— Ясно, не се оплакваш! Ела да ти покажа моето местенце!

Разведе го по стаите и излязоха на просторната тераса, оттам видяха Робинзон, който точно в този момент влизаше в двора.

— А, ето идва и друг мой познат. Ще използвам случая да ви запозная, а докато още го няма ще ти кажа — много е точен. Не се подвеждай по външния му вид, такъв стил си е избрал! Наш човек е и не се притеснявай от него, говори си свободно!

— Струва ми се малко странен.

— Съвсем нормален е, със сигурност повече от нас.

Горянинът почука, влезе и като видя госта се направи на изненадан.

Преди време, когато се запозна с Иво първите му слова бяха в рими, сега също не направи изключение.

„Гледам аз, пред вас кола, питам се чия е тя,

после, нали съм гадател, сетих се — на твой приятел.

Ти очакваше го днес, идвам аз от интерес.“

Иво със смях го прекъсна:

— Е, пак започна с римите, успокой се, наш човек е!

Обърна се към Командо:

— Когато се срещнахме за пръв път сума ти време рецитира, после ми каза, че така опознава хората. Така беше, нали Робинзон?

— „Моля те, не му разказвай,

той и сам ще разбере,

че приятелите верни,

трябва да си подбере!“

Насочи се към новодошлия, протегна ръка и се представи:

— Ха здрасти, от нашия домакин човек не може да си покаже талантите! Пресича ме в най-лиричните моменти. Както го чу, нарекъл ме е Робинзон, така и ще се представя. А ти как се казваш?

— Викат ми Командо, а името ми е друго. Вече и аз почти съм го забравил, нека си остане така. Но Командо и Робинзон се допълват чудесно, като Батман и Робин. Трябва да вкараме и Иво в отбора с някакъв прякор.

Тримата си пасваха чудесно. Щом майтапите тръгнаха още от началото, значи всичко беше наред.

Поговориха, посмяха се и преминаха на по-лични теми.

Домакинът им набързо разказа на съученика си какви нещастия му се бяха струпали през последните години — за смъртта на дъщеря си, как напълно се бе предал, за осъзнаването и за бавното си възстановяване. Каза му как се е запознал с Робинзон и че двамата са станали близки приятели. После го заразпитва за неговия живот.

— Какво да ви кажа, момчета, моята история е като турски сериал, но с нещастен край.

— Ти сериозно ли говориш?

— На събирането на класа — той погледна Иво — не можахме много да си поговорим, а и от тогава много неща се промениха. Знаеш, че преди години ходих да се бия в Камбоджа, изкарах известно време там и се върнах с бая парици. Е, не всички бяха от заплати, но тогава кой ти гледаше. Освен в Камбоджа прескачахме и до Лаос, дори до Виетнам, деребействахме и въртяхме далавери с местните велможи.

— Значи сте забогатели?

— По едно време дори не можехме да си преброим донгите, това е тяхната парична единица.

Като се наскитах се прибрах в Търново при баща ми, но не ми се живееше в неговото жилище, та си купих и аз един апартамент на „Пишмана“, знаеш го, новия квартал. Поживях, повъртях се из България, но все не ме свърташе и когато възникна конфликта в Югославия, отидох и се записах да се бия на страната на сърбите. Плащаха по 100 немски марки на ден, като прибавиш и плячкосването, разбираш за какви пари говорим.

— Доколкото си спомням една марка тогава се равняваше на един наш лев.

— Точно така, но тогава левът беше силен, хлябът струваше 30–40 стотинки, а олиото — 70. Та така, вървеше ми около 12–13 месеца, но една нощ албанците ни сгащиха в някакво селско училище и в битката повечето ми приятели загинаха. Аз оцелях, но с ранен крак и от този момент за мене войната и рисковете приключиха.

— Е, все пак леко си се отървал!

— След малко ще продължа с разказа си, но първо искам да вметна, че сърбите нямат грешка, не са като нашите, които все гледат да те прецакат. Въпреки че повече не им бях нужен, ме настаниха в една болница и ме лекуваха докрай, а всяка вечер един майор идваше при мен и ми носеше уговорените сто марки, нищо, че вече не воювах.

— Не ни казваш нищо ново, и ние не сме възхитени от родната действителност.

— Значи сме на едно мнение!

— И после?

— След лечението натъпках валутата в един пояс на кръста и се прибрах насам. Като спомен си донесох някои дреболии и един немски пистолет, но много ценен, още от времето на Хитлер.

— С какво се захвана в България?

— В Търново, за да вложа някъде парите купих още едно жилище, дори се ожених, но не се разбирахме с благоверната и набързо се разведох. След това се хванах за бодигард на един богаташ от Варна, готин пич, винаги ще го помня с добро. Бизнесът му беше в Русия, така, че 2–3 години бях там с него, но по едно време съпругата му пристигна, започна да се меси в делата му и развали и нашето приятелство. После пък бях арматурист в Германия, строихме един от стадионите за Олимпиадата, а знаете, че немците плащат много добре, особено когато гонят срокове.

Разказвам ви всичко това, приятели, за да разберете с колко пари съм разполагал, навсякъде доходите ми, поне по нашите стандарти бяха огромни. Когато окончателно се прибрах в България, освен двата апартамента вече имах и около 100 000 евро кеш. Сложих ги на сметка и си заживях живота, но сам вече не ми се седеше. Някъде бях прочел изключително глупавата сентенция на някакъв известен за времето си ерудит, който бе стигнал до заключението, че е по-добре да имаш нещастна любов, отколкото никаква. И досега проклинам деня, в който се запознах с една учителка по английски, тя преподаваше в Търново, а родом е от Z., едно село на 30 километра от града. Беше с две деца, а съпругът й рано-рано бе починал, горкият и дори само от този факт още тогава трябваше да ми светне лампичката. За съжаление, когато си влюбен не си особено внимателен и допускаш грешки, така сторих и аз.

Събрахме се и заживяхме заедно, гледах си я като принцеса, защото знаех, че вечер като се прибера вкъщи някой ме чака и ще има с кой да поговоря.

Нещата тръгнаха добре, дори баща ми я хареса. След време, когато той почина реших да продам неговия апартамент и с парите да стегна селската й къща в Z., да се преместим там и да заживеем на спокойствие. Аз имах кола, купих и на нея, а 30-те километра, които се налагаше да изминаваме след работа са нищо. Съвместният ни живот наистина вървеше добре и навярно затова започнах да правя генерални грешки — единия от моите апартаменти подарих на сина й, а другия — на дъщерята, и двамата от първия й брак. Купих им и по един автомобил, да ме споменават с добро, а и като нейни деца смятах за редно да ги приемам като свои. После, за капак й направих пълномощно за достъп до моята сметка с валутата, умно, нали? Но нали ви казах, живеехме заедно, обичах я и за мене това си бе в реда на нещата.

— Командо, животът по бойните полета не те ли научи, че не бива да се доверяваш на никого?

— Мислех си, че ме е научил, но съм се самозалъгвал.

— И какво се случи по-нататък?

— Всичко си вървеше постарому, докато един ден тя хънта-мънта ми каза, че е срещнала друг и е влюбена. Този вариант не го бях и помислял, тя не е хубава, освен това е и дебела, мърморица е, абе типична селянка. Не го казвам, защото вече не е моя, просто такава е истината.

Съобщи ми, че иска да се разделим, твърдо е решила да започне нов живот и аз след известно време осъзнах, че тя е сериозна и всичко между нас е приключило. Очаквах, че поне ще ми остави единия етаж от къщата за да има къде да живея, все пак юридически бях станал бездомен когато доброволно й бях прехвърлил всичко. Все още бе зимен сезон, тя не ме гонеше и таях някакви надежди, че няма да остана на улицата.

— Е, след всичко, което си сторил за нея не вярваме да не ти е влязла в положението.

— Чуйте и сами решете! Един ден отидох да изтегля малко пари и все едно ме улучи втори албански куршум, установих, че вече нямам и никакви спестявания, тя бе изпразнила цялата сметка.

Прибрах се унил на село, това беше явен пример за пладнешки обир, но нищо не можех да направя, за съжаление всичко бе законно. Няколко дни не бях на себе си, пълна безизходица.

Накрая дойде и окончателният удар, който направо ме съсипа. Нали ви казах за пистолета антика, споменът ми от войната в Югославия, той наистина бе много ценен — с немския кръст, орела и надпис „Гестапо“ на дръжката. Моята любима, която толкова много ме „обичаше“ когато й подарявах коли и апартаменти и ми харчеше парите, написала донос до полицията, че не искам да се изнасям от къщата й и я заплашвам да я убия с пистолета, който държа еди-къде си. Страхотен сценарий, признавам й.

— И?

— Дойдоха, намериха го където тя беше посочила, осъдиха ме набързо и влязох в затвора за три месеца, тъй като си признах и честно обясних всичко, иначе можеше да полежа и повече.

— Аз на твое място щях да твърдя, че е бил на нейния баща например или на бившия й съпруг. Кой може да докаже, че е твой? При това са го открили в неин имот!

— И адвокатът ми спомена нещо подобно, но така или иначе в оня момент си признах. Сега съм бездомен и живея на квартира, но по-лошото е, че не мога да си намеря работа с тази присъда. От нея ни вест, ни кост, очаквах някаква дори малка компенсация, поне да си стъпя на краката, но не би. Оттогава повече не съм я виждал. Когато излязох от затвора изпратих по един имейл до децата й за малко финансова помощ и знаете ли какво ми отговориха? Синът й ми писа, ако искам да го съдя, но пари от него няма да видя, а на дъщерята отговорът беше — „имал си, дал си“! Каквато майката, такива и децата, какво да ги правиш? Мисля си обаче, че и аз съм виновен и в живота все не ми върви, понеже преди години извърших голям грях. Навремето в Ангкор Ват убих едно камбоджанче, има-няма десетгодишно, тъй като се бе запътило към нашия лагер в джунглата цялото опасано с взрив. Старейшините бяха му сложили пояса на смъртта с цел да влезе при нас и когато ни доближи да го взривят от разстояние. Отзад един кхмер дебнеше за подходящия момент с дистанционното, първо освитках него, после и хлапето. Нямах избор, разбирате ли, аз бях със снайпера и от мен зависеше живота на всички. Сега, след толкова години може Съдбата да ми го връща, но пък тогава трябваше някак да защитя останалите от екипа.

— То е било предварително обречено от своите, ти не носиш отговорност за смъртта му. Нима ако го бяха взривили щеше да оцелее?

— Абе, Командо, — намеси се и Иво — ти направо си за вестник „Лична драма“, там ще разплачеш аудиторията. Тая наистина ти е разказала играта. Така ли ще оставиш нещата?

— А какво да правя? Кварталният в селото ме посъветва да не я закачам, а от съда ми забраниха дори да я доближавам. Само нещо да й се случи и първо мен ще потърсят. Преди да стана и аз потърпевш се възмущавах, когато някоя я потрошаваха от бой или я заливаха с киселина, но сега ми се отвориха очите. Смятай какво зло трябва да са сторили тези жени на някого, за да се реши той на такава постъпка. Толкова време изкарахме заедно и в добро и в лошо и как поне малко не ме съжали? Представям си и как е тормозила бившия си съпруг, за да е умрял на тази възраст. Но в мечтите няма цензура, понякога си представям как оставам насаме с нея и наоколо няма свидетели.

— Бъди спокоен, момче — намеси се Робинзон — понякога и мечтите стават реалност! Има една арабска дума — „ikram“, превежда се като „дълг на честта“. На изток хората вярват, че накрая той винаги възтържествува. Аз също съм на това мнение.

— Ще видим, бъдещето ще покаже! Но стига вече сме говорили за нея, всичко мина и замина, кажете вие как я карате! В края на краищата не съм дошъл дотук, за да се отдавам на спомени!

— Приятелю, направо не мога да повярвам, че си постъпил толкова наивно. Още в училище коефициентът ти на интелигентност не се побираше в скалата, а сега, вече зрял си допуснал такава грешка.

Робинзон отново се обади:

— За вдовиците знам едно, те са или опечалени, или облекчени. Твоята даскалица определено е от втория тип, явно преминалите през живота й мъже много-много не й липсват.

— Съдейки по себе си, явно е така!

* * *

Превърнаха се в непобедим тандем, нямаха нито един провал. И как ще имат с такъв учител? Робинзон им бе казал, че ще ги убие от тренировки и почти бе успял. Обучи ги до съвършенство. Денонощни натоварвания и постоянен тормоз! В дъжд, в пек и при всякакви условия ги моделираше така, както неговите инструктори бяха работили върху него.

Той се бе превърнал в техен лидер — бреме, което по никакъв начин не му тежеше.

Нямаше почивка, крампите и нараняванията не се признаваха. Като те болят краката ще правиш лицеви опори, набирания или ще упражняваш ударите си! Може и да попълзиш няколко километра, там крака не са ти необходими!

Обучението беше адски трудно дори по стандартите на Иво, опитът им се трупаше на много висока цена. Травмите бяха ежедневие, болежките и недоспиването станаха навик. Но те не се противяха, имаха желанието, а това бе най-важното. Желаеш ли силно нещо — отдаваш му се. Дали ще е чужд език, дали ще е поредното хоби или спорт, но решил ли си истински да се заемеш с някое предизвикателство, трудностите не те разколебават. Ставаш като обсебен!

Дотогава Иво държеше да наказват предимно наркодилърите, той винеше тях за преждевременната смърт на дъщеря си. Понякога ако извадеше късмет се добираше и до някой от босовете, бе рядкост, но от време на време се случваше. Това време отмина! След подготовката разшириха контингента, започнаха да наказват всички престъпници, не само тия, свързани с наркотиците. Защо да прощават на някой, който върши само злини, дори това да не са най-тежките криминални провинения? Той ли бе най-хитрият от всички, та не зачиташе правата на останалите да живеят нормално, спокойно и да не бъдат мамени и унижавани?

А бе пълно с мошеници, направо гъмжеше от тях.

Взеха решението без колебание, а и Робинзон им го предложи по такъв начин, че дори и не помислиха да откажат.