Бо Онест
Отблизо и лично (21)

По-късно, на Сейшелите:

Самият остров превърнаха в луксозен курорт. Гостите спяха в приказни бунгала високо в клоните на дърветата, всяко с различна форма и стил, а въздушни мостчета осигуряваха придвижването им. Бяха като в небесен град.

Долу имаше ресторант, бар, спортни площадки и детски кътове, а точно в средата на имота огромна двайсетметрова ролба, изсечена в скалата, радваше всички. До нея в изкуствено езеро с огромни многоцветни водни лилии плуваха японски шарани и линове, а малчуганите караха водни колела и се състезаваха с рибите.

Отпред в океана, защитени от кея, върху изкуствени островчета се белееха още няколко суперлуксозни къщи, снабдени със собствени пристани и озеленени градини. Те бяха за богатите туристи с по-големи яхти, а такива не липсваха. Местата бяха резервирани за година напред.

Електричество си набавяха от огромен ветрогенератор „Маглев“ с тройно витло, а за всеки случай бяха монтирали и слънчеви панели. Водата бе в изобилие, вадеха я с помпи от недрата на острова. В огромен подземен резервоар поддържаха едно определено количество за всеки случай, другата бе за всекидневните нужди. И ролбата и изкуственото езеро с водопада бяха пълни със сладка вода. Въобще пълна автономия.

Единодушно бяха решили да не предлагат хазартни игри. Именно по такива места се навъртаха мафиоти и измамници от различен калибър, все хора, които те ненавиждаха.

Бяха пожелали спокоен живот и го бяха постигнали.

Сега островът кипеше от живот. С камериерките, готвачите и охраната персоналът наброяваше двайсетина постоянно пребиваващи тук. Като се прибавеха докторът и съпругата му, момичетата от балета и собствениците, цифрата надхвърляше тридесет. Освен това всяка година по няколко пъти при тях пристигаха две приказно красиви северни дами, приятелките на Иво и на Робинзон от далечна Финландия, с които те се бяха запознали преди време на един презокеански кораб. На тях не им бе позволено да плащат за каквото и да било, те бяха ВИП гости. В такива случаи четиримата се натоварваха на яхтата и нареждаха на капитана със седмици да обикаля близките и далечни острови.

С една дума, животът им можеше да се опише като сбъднат сън!

* * *

Тримата приятели излязоха на терасата и се настаниха около кръглата маса от ковано желязо. Иво бе домакин, но те го щадяха, сами нарязаха мезетата и напълниха чашите. Накрая Командо свари цяла кана ароматно колумбийско кафе и я сервира, после седна и той. Бяха в рая!

Корабното платно над главите им, използвано за сенник тихо се поклащаше от лекия ветрец и от крилете на огромните корморани. Животът им се бе превърнал в една осъществена мечта, като по чудо продължила толкова дълго време. Още преди години тримата приятели бяха намерили вярната формула за този просперитет и стриктно я следваха. Всъщност нищо сложно — здраво приятелство, доверие и честност! Това бе всичко.

Командо напълни чашите и вдигна своята за наздравица. Предстоеше им да чуят разказа на Робинзон.

— Е, приятели мои — той отпи яка глътка българска ракия — кратката или пълната версия на случая искате?

— Възможно най-пълната! Ти си добър разказвач и можем да те слушаме с часове.

— Щом е така, целият съм ваш.

Той се облегна удобно и започна:

— Знаете, че с Джабрил натикахме копелето в самолета, взех телефона му, зарядно и малко пари и отлетяхме към Виктория. СИМ картата бях извадил още преди дни, в мига, в който акостирахме с ранения Иво на наша територия. Съвременните телефони имат лошия навик да служат и за маяци, затова отстраних и батерията. Може би не знаете, но някои модели, особено на „Моторола“ излъчват дори и без батерия, те имат вграден фабрично миниатюрен джипиес, който е снабден с автономно захранване. През определени периоди излъчва към стационарен спътник сигнал, той го връща на земята и хората с подходящата апаратура засичат местонахождението му с точност от сто квадратни метра. Това е квадрат с размери 10 на 10 метра.

— Ясно, професоре, продължавай! Придържай се към преживяното, а технически курс ще ни изнасяш някой друг път!

— Ами проверих с лупа корпуса за такова устройство, но не открих и реших, че мога да бъда спокоен. Та отлетяхме с Джабрил и след 40–50 минути вече бяхме в акваторията на столицата. Приводних се и още оттам осъществих първото обаждане.

— Как разбра номера?

— Много лесно, накарах малкия да го набере. Като казвам малък, трябва да ви е ясно, че момъкът беше на около 25–26 години.

— Тоест годен да изнасилва!

— Годен за много неща, включително да носи отговорност за постъпките си. На тези години Командо е бил в Камбоджа и се е сражавал с кхмерите.

— Бях малко по-възрастен, но за отговорността си прав.

— Момчето се бе насрало от страх и сътрудничеше изцяло. Първия разговор с баща си го осъществи то, аз поех по-нататък.

— Все се чудех на какъв език сте говорили, ти не знаеш английски.

— Нали помниш, че във Фермата усвоих немския? Родителите му свободно го владееха и нямахме проблеми. Е, наясно съм, че и полицаите са слухтели, но това не ме притесняваше, ние постоянно променяхме местонахождението си. Знаеш ли, че ако вземеш един гребен за ресане и долепиш до него тънка хартия се получава нещо като синтезатор? Като говориш през него тотално объркваш осцилоскопа.

— Ще си го отбележа! Значи синът ви свърза, а по-нататък?

— Чакай де, нали искаш подробности! И така, не бях груб. Културно им обясних, че това е мерзка постъпка, че психиката на момичето е увредена за „ganze leben“ — цял живот и че лечението струва пари. Попитах ги дали да им върна синчето без пари, но и без полови инструменти или го искат цял срещу един милион долара. Оставих решението в техните ръце.

— А те?

— Няколко дни не ги потърсих и когато го направих бяха пощурели. Неизвестността е лошо нещо! Вече бяха готови да дадат всичко, само да го видят отново. Междувременно Джабрил нае един микробус със затъмнени стъкла и денонощно обикаляхме острова, в него и живеехме. Веднъж звъняхме от летището, друг път от центъра, спирахме само нощем и то за малко. Накрая определих среща на бащата в един огромен супермаркет, като му казах да носи и парите.

— Как го разпозна?

— Предния ден ми беше изпратил с MMC снимката си, а бе облечен и с яркожълт дъждобран. Но щях да го разпозная и само по държанието, като видиш някой нервак с налудничав поглед и треперещи устни да стиска голям сак, значи е твоят човек.

— Те и атентаторите-самоубийци отговарят на това описание.

— Прав си, затова се подсигурих и със снимката.

— Не го ли следяха?

— След него се влачеше цяла върволица агенти, а бяха разположили и хора по етажите. За това не го виня, ченгетата са го принудили, а те наумят ли си нещо, нямат отказване. Карат по учебник, не ги интересува, че похитителите могат и да се ядосат. Дори си мисля, че изпитват някакво перверзно удоволствие да рискуват живота на пленника.

— Просто играят тяхната си игра.

— За което не ги виня! И така, видях го, обадих му се по телефона и му казах откъде да мине. И да е бил клониран апаратът му, времето за реакция е малко и докато полицаите разберат какво сме си казали, аз вече щях да съм се измъкнал.

— После?

— Чакай де, не ми давай толкова зор! Ако само приказвам ракията ми ще изветрее в чашата.

— Прав си, извинявай! Наздраве!

— Наздраве! Та така, докъде бях стигнал? А, да! Той точно изпълни указанията, до пробните за дамски дрехи се разминахме и аз учтиво му поисках сака. Обещах му до час да се обадя.

— А как се измъкна?

Той подробно им разказа.

— Робинзон, ти си невероятен. Не те ли беше страх, че ще те разпознаят?

— Всички търсят мъж с пътническа чанта, а такива имаше десетки. Освен това точно тогава се включи и противопожарната аларма. Настана хаос!

— Ти си бил, нали?

— Май, да! Вървях и никой не ми обръщаше внимание.

— Жестока постановка, никога не бих се сетил.

— Така и трябва, заблудата е велико нещо. Напуснах магазина, открих буса на служебния паркинг и отпрашихме.

— Момчето нали го пуснахте!

— Естествено, няма да се принизявам до отрепките, които преследвахме в България. Дадена дума, хвърлен камък! Избутахме го в гъсталаците на един парк и Джабрил даде газ, това е най-опасната част. Нито му свалихме превръзката, нито му извадихме тапите от ушите, дори ръцете му не бяхме развързали. Поожулил се е като е паднал, но така и трябваше, все пак знаете какво стори с момичето.

— А до хидроплана как се добрахте?

— С такси! Спряхме микробуса на един паркинг и без да бързаме основно го почистихме с препарат. Два пъти от горе до долу! Предварително бях постлал найлони по пода, та се наложи само да ги свия на руло и да напръскаме с белина. Това беше! После хванахме такси, но не до стоянката, а до едно пазарче наблизо. Платихме на човека, придвижихме се до самолета и отлетяхме. Найлоните изхвърлих в океана.

— Пленникът ви може да опише, че е бил возен в хидроплан.

— Нито ни е виждал, нито ни е чувал, нито знае откъде сме го возили. Но предполагам, че след шока ще си трае, ще получи пълна амнезия.

— Но ти слезе от хидроплана с куфар, не носеше сак.

— И сака изхвърлих заедно с найлона, че и малко камъни за баласт. Новите технологии много напреднаха и като предпазна мярка прехвърлих парите в куфара. Тях също ги проверих, пачка по пачка, но изненади не открих. Абе мисля, че няма за какво да се притесняваме.

— Остава да дадем парите на Женоария, а това е огромен риск. Разпитат ли я както трябва, тя ще ни посочи, няма да издържи. Кой дава милион на камериерката си?

— Така е, но ще ви кажа как ще подходим. На нея ще кажем, че учредяваме фонд в подкрепа на дъщеря й и в него ще внесем двайсетина хиляди долара. Като за начало! За това бедно семейство тези пари са предостатъчни, ще им се видят като манна небесна. Тя знае, че сме богати и няма да заподозре откъде идват парите, напротив, ще ни е благодарна цял живот. Периодично ще захранваме фонда с непредизвикващи подозрение суми, а остатъка ще внесем на специална сметка при нашите банкери. И тях няма да банкираме накуп, а по-малко, че в тази малка държавица богатите хора лично се познават и може да възникнат подозрения. Бъдете сигурни, че след месец-два целият Пеликан ще е научил за откупа.

— Бащата от срам може и да си затрае.

— Но полицаите ще се разприказват, навсякъде са еднакви. Един ще сподели с жена си, тя с фризьорката и докато се усетиш, лавината се получила. Чула, недочула ще се намеси и пресата, знаете, че лошите новини вдигат рейтинга!

— Включил си и Джабрил, не рискуваме ли с този ход?

— Има риск, разбира се! По принцип колкото по-малко свидетели има, толкова по-добре, но в случая прецених, че можем да му се доверим. Той не е глупав и може да прецени колко много се промени животът му след като му предложихме работа. Пред мизерното съществуване в Нигерия или непрестанното блъскане в машинното на оня кораб е естествено да остане верен на хората, които му подадоха ръка. И на него ще отворим една сметчица, колкото по-дълго е с нас, толкова повече ще забогатее.

— Ти умееш да преценяваш хората, затова съм спокоен. Значи първата ни задача като свободни хора приключи успешно?

— Бих казал, да! Ако оставим на страна, че почти не те убиха, постигнахме всичко, което планувахме.

— Тогава наздраве! За нови и успешни акции!

— Ако изникнат, защо не?

Почти до сутринта си припомняха стари истории, случили се далеч оттам. Не бе носталгия, няма как да те привлича страна, в която хората мизерстват, а нерядко и умират от глад. И най-простата аритметика показваше, че ако пенсията ти е под сто евро няма как да оцелееш, като платиш тока и водата те свършваха. После, за да се нахраниш излизаш пред блока и пасеш тревата, друг начин нямаше. Но на бирниците това не им стигаше, някой следобед те позвъняваха на вратата и си търсеха и парите за отоплението, което не си ползвал. Да си го ползвал, нали тръбите на парното минават през апартамента ти! Нямаш пари ли, тогава ще те съдим, съдия-изпълнителят все ще намери какво да ти вземе.

И така, пенсионерът, построил тази държава, вадеше от касичката последното си левче, отиваше до спирката на метрото, купуваше си билетче и скачаше под влака. И това не правеше гратис, не бе научен така.

Страхотна сделка за държавата, едно гърло по-малко!

По изгрев-слънце си тръгнаха, че Командо бе обещал на Петя да я вози с яхтата и искаше малко да почине. Разбраха се да се видят чак следобед и да решат как да поднесат новината на Женоария, че дъщеря й вече ще разполага с пари до края на живота си. Нямаше да е лесно, като знаех колко е емоционална трябваше да приготвят цял куп кърпички за сълзите й.

Сигурно бе минало пладне, Иво разбираше това от слънчевите лъчи, които прорязваха спалнята му. Проследи с поглед златистите прашинки, реещи се във въздуха и блажено се протегна. Възстановяваше се бързо, доктор Станков го успокои, че до две седмици болката ще е само спомен.

Тъкмо реши да става, когато страхотен гръм разтърси острова, чак скалата, в която живееше потрепери. След миг му замириса и на дим и той осъзна, че се е случило нещо лошо. Навън се развикаха хора, разпищяха се деца, а след минута-две се включи и яхтената сирена, капитанът от своя пост реагираше на случващото се.

В това време той вече куцукаше надолу към изхода, бос, само по гащета. Излезе навън и се оказа неподготвен за гледката, която се разкри пред очите му.

На стотина метра от брега лодката, която ползваха да превозва пътници до яхтата и обратно, се бе разпаднала напълно и останките горяха, отделяйки гъст пушек. Той различи части от кабината, спасителни пояси и жилетки, но истински се ужаси, когато установи, че с едната спасителна жилетка плуват и части от човешко тяло.

Изтича вътре, грабна бинокъла и го насочи към мястото на експлозията. Нямаше съмнение, към едната жилетка още бе превързано нечие тяло, но личеше само торса, всичко друго липсваше.

Към него на бегом се приближи Робинзон, необичайно пребледнял и разтревожен, състояние, в каквото Иво никога не го бе виждал. Тогава му светна, Командо щеше да вози жена си с яхтата.

— Кой беше в лодката, приятелю?

— Нашето момче! Бе тръгнал на разходка с Петя.

Бе! Минало време!

— Те ли са били? Сигурен ли си?

— Напълно! Аз ги изпратих до пристана.

Край, пълна катастрофа! Всичко се разви прекалено бързо и прекалено лошо! За втори път през живота си Иво усети как светът му се преобръща. Загуби дъщеря си, загуби и най-близките си приятели.

Робинзон, прагматичен и хладнокръвен както винаги го прегърна през раменете.

— Изчерпахме квотата си на късмет, приятелю! Иди успокой туристите, аз ще организирам спасителна команда!

До вечерта с две лодки вадиха останките, неприятна гледка дори за техните, свикнали на всичко очи.

Накрая на брезента почти бяха сглобили телата, почти. Покриха всичко, та децата да не гледат и се върнаха на брега. Там тълпата на различни езици възбудено коментираше случката, но като видяха големия саван хората притихнаха. Всички без изключение мислеха, че някаква повреда в двигателя е причинила експлозията, те не бяха запознати с миналото на собствениците.

Телата бяха откарани в операционната, където доктор Станков и ридаещата му съпруга се заеха да ги съшият, та да възвърнат донякъде човешкия им облик, а Иво дръпна Робинзон настрана.

— Как мислиш, дали е бил бащата на заложника?

— В никакъв случай, дори да е разбрал кои са похитителите той не би могъл да реагира толкова бързо. Та ние едва вчера върнахме сина му.

— Прав си, няма как да е той.

— Ония са били, двамата! Знаех си, че ще опитат нещо подобно.

— И как са го направили?

— Много лесно! През нощта са доплували, заредили са лодката с взрив, свързали са го с някакъв детонатор и са си отишли. Докато ние вдигахме наздравици, те са ни копаели гроба.

— Но как са разбрали коя лодка ползваме за придвижване до яхтата?

— Наблюдавали са ни! Поне няколко дни са се правели на рибари навътре в океана и са се редували на телескопа, докато научат всички подробности. Не забравяй, че си имаме работа с подготвени хора, напълно наясно с нашия занаят! Но допуснаха една грешка.

— Не мисля. Те постигнаха целта си и се измъкнаха.

— Допуснаха и то голяма. Ние с теб оцеляхме. Току-що нещата станаха лични!

На това твърдение Иво нямаше какво да отговори.

До сутринта телата на Петя и Командо бяха придобили нормалните си очертания, инжектирани с формалин и увити в обилно насмолени платнища. Стегнаха ги двете заедно с въже, а после намотаха върху него и дебела метална верига. Джабрил докара едно бъги и на зазоряване натовариха вързопа на него, а после с бавна скорост стигнаха до пристана.

Капитан Анатолий Проценко, техният служител, управляващ „Тина“, ги чакаше на кея със зодиака и след като прехвърлиха труповете на него, отплаваха за яхтата. В лодката бяха Джабрил, капитана, доктора, сестра Рафаилова и Иво, Робинзон отсъстваше.

Стигнаха до яхтата и със скрипеца качиха мрачния товар на борда.

Слънцето вече се показваше, когато вдигнаха котва и отплаваха в неговата посока. По някое време спряха, Иво се прехвърли на платформата и заедно с труповете на един от малкото си верни приятели и на неговата съпруга се спусна на нивото на водата.

Океанът бе спокоен, точно като за погребение.

Той се наведе и подбутна вързопа, който се наклони и от собственото си тегло се плъзна във вълните. Тежката верига го задърпа и след малко от Командо и от Петя не остана и следа. Семейството отплува на едно по-добро място.

Останалите се смълчаха, гледайки вълните.

На острова дойдоха четирима, вече бяха намалели наполовина. Не трябваше да става така, но, Съдба!

Засякоха местоположението на импровизирания гроб, отдадоха последна почест и надуха платната. Всички бършеха очите си, само Иво не успя да заплаче. Пресъхнал бе, от няколко години тази емоция му бе непозната.

* * *

В това време Робинзон кацаше във Виктория, столицата на Сейшелските острови. Той пропусна да отдаде последна почит на взривените си приятели, защото преследваше по-висша цел, искаше да отмъсти на убийците. От няколко години живееше скрит, време беше да се покаже на светло. Знаеше, че извършителите не са виновни, те само изпълняваха заповеди, но не можеше да им прости, виновни или невинни те бяха отнели живота на двама от най-близките му хора.

Стегна си багажа набързо, взе само паспорта си, пачка долари и малко дрехи, тъй като можеше да му се наложи да пътува и в чужбина. Оръжието му се състоеше само от един филипински нож, марка „Балисонг“ с 15 сантиметрово острие, което се сгъваше и прибираше. Повече не му и трябваше, а и заради засилените проверки по аерогарите нямаше защо да рискува. Надяваше се обаче да не се стига дотам и да хване българите на територията на островите. Очакваше, че те първо ще се убедят дали тактиката им е успяла, като изчакат далеч в океана и чак после ще напуснат страната. Това го караше да вярва, че ще му осигури време да ги догони или дори да ги превари при бягството им. Не бе сигурен и какъв транспорт ще използват, но вероятностите бяха две — или кораб или самолет. Той заложи на второто. Затова излетя с хидроплана още вечерта в деня на експлозията, но се приводни на съседния Пеликан, откъдето, за да не привлича внимание хвана друг, чартърен полет до Виктория. Трийсет минути след излитането кацна на летището в столицата и се затича към сградата на заминаващите пътници. Собствените му правила за безопасност налагаха да не привлича внимание с нетипично държание, но сега наистина бързаше, просто нямаше време за губене.

На входа на залата вече спря и успокои дишането си, влезе в роля и след един бърз оглед се насочи към дигиталните табла, показващи часовете на полетите. Приличаше на обикновен бизнесмен с малка пътна чанта, тръгнал по работа. Ако искаш останалите да те приемат, трябва да си приемлив!

Отдъхна си. Първият самолет за Европа излиташе след три часа, а после през определени интервали имаше още три полета — за Лондон, Берлин и Прага. Но преди час към Рим също бе излетял самолет и той се молеше мишените му да не са били на борда. Преди около седмица ги бе видял на пристанището в Пеликан и знаеше как изглеждат, но не си правеше илюзии, че и те няма да го разпознаят. Новков със сигурност им бе показал техни снимки, та да знаят кого да търсят. Така и ги бяха открили.

Затова влезе в огромната луксозна тоалетна и пред едно огледало леко промени вида си като намокри косата си и я зализа назад, а после сложи и чифт очила с тежки рогови рамки. Промяната във външния му вид нямаше да впечатли някой хамелеон, но за целите му щеше да свърши работа. Той беше, а и си оставаше цар на превъплъщенията. Готово, макар и не пълна промяна, а и за тези няколко години на острова доста се бе променил.

Разходи се пред кабинките и огледа местоположението на всичко, като запаметяваше подробностите, после излезе и седна на едно ъглово канапе. Оттук се откриваше панорамна гледка към целия салон и най-вече към входа, откъдето се очакваше да пристигнат наемниците. Те, разбира се може и да не се появяха днес, нито дори утре, но той щеше да ги чака, ако ще и до второто пришествие. Също така бе решил ако не може да свърши работата в чакалнята, да се качи с тях на самолета и да опита там. В този случай трябваше да се лиши от ножа, защото детекторите за метал, които всъщност бяха обикновени магнитомери, щяха да писнат и да привлекат цялото внимание към него. Проблем бе и това, че нямаше предварителна резервация. Надяваше се пачката долари да склони служителите на авиокомпанията да му намерят едно място за дадения полет в последния момент. Кой не би помогнал на един богат чичко, забързал се нанякъде?

Часовете бързо се нижеха, а от двамата българи нямаше и следа. По някое време мръкна и около полунощ той започна да дреме, но остана полубуден, едно от ония състояния, които така добре бе усвоил в гората.

Съмна и потокът от пътуващи отново се увеличи. Робинзон набързо отиде до тоалетните, където се облекчи и освежи, а после бавно се върна на мястото си. По обед си купи няколко сандвича и една кола, с които засити глада си, изхвърли опаковките и от щанда за сувенири избра едно списание. Стана 16 часа и той започна да подозира, че и този ден чакането му няма да се увенчае с успех. Безпокоеше го и мисълта, че някои от камерите за наблюдение неминуемо са го записали, но по този въпрос нищо повече не можеше да направи, разчиташе на дегизировката.

Както се бе замислил, едва не ги пропусна. Първият възможен полет се бе осъществил без никой да се появи, сега предстоеше този за Лондон. Неусетно се бе разсеял.

Ето ги, нямаше как да ги обърка. Вече бяха в обсега му, поредните трупове! Подвижни, нащрек и в добра физическа форма, това веднага му направи впечатление. Обикновени физиономии, дори невзрачни, случайният наблюдател не би ги определил като красиви. Но излъчваха нещо друго — хлад! Атлетични и опасни, описание, което напълно им пасваше.

Двамата забързано влязоха в залата и обучените им очи мигом обхванаха всичко в нея. Единият носеше и фотоапарат, точно като техните в Аржентина, навярно с вграден джипиес, сателитен телефон и какви ли не други шпионски джаджи, замаскирани в корпуса. А дали с него не бяха снимали и взрива на лодката за доказателство? Навярно, да! Другият с пухтене мъкнеше огромен куфар и Робинзон се запита дали това няма да му докара някоя херния.

Разделиха се, обиколиха пространството и едва тогава се отпуснаха на една двойна пейка.

Професионалисти, секретарят бе случил на кадри. Погледнаха таблото с полетите, после часовниците си и се отпуснаха.

Робинзон пък се стегна. Той не бе от хората, които показват емоции, поне външно. Скоро би трябвало да му се отдаде случай някак да ги премахне и то без да привлича любопитни очи, но в тази пълна с пътници зала това нямаше да бъде лесно. Знаеше, че може, дори бе убеден в това, защото той бе писал учебниците, от които те се бяха обучавали. Пред неговите умения те щяха да приличат на болнави джуджета, но първо трябваше да ги доближи.

Понамести очилата и опипа ножа в джоба си, остър като бръснач и готов за употреба. Времето летеше, оставаше още малко до повикването на пътниците за Лондон и чекирането на багажа им.

Ето, единият стана, подритна куфара под пейката и се насочи към тоалетната, навярно искаше да пусне една вода преди полета.

Невероятна възможност, пропуснеше ли я, Новков щеше да е победил.

Зачуди се с него ли да се заеме първо или с този на пейката, реши да е със седящия.

Изчака другия да завие зад ъгъла, надигна се, взе чантата си и с изморен вид се запъти към свободното място. Нищо не изглежда по-безобидно от немощен старец, предизвикващ съчувствие, затова жертвата му реагира едва когато Робинзон тежко се отпусна на седалката до него. Обърна се ядосан към него и на перфектен английски му каза, че мястото е заето.

— Was, was — наведе се Смъртта към него — ich ferstehe nicht?

Това бяха последните думи, които младежът чу. Робинзон мълниеносно изстреля дланта си към адамовата му ябълка, перна го с вътрешния ръб на дланта си и я върна толкова бързо, че наоколо никой дори не долови движението.

Тренираната му ръка усети как порази първо трахеята, а след това и хрущялите на хранопровода, които се смачкаха като яйчени черупки. Но оня не умря мигновено, а подбели очи и захриптя, затова се наложи втори удар. Десният лакът с късо движение се стрелна към диафрагмата на умиращия и счупи ребрата, при което върхът на третото ребро се заби в белия дроб и острият му край мигом причини огромен вътрешен кръвоизлив. Това вече бе достатъчно и тялото се килна напред, но планинецът ловко го задържа и го облегна на седалката.

Жалко за момчето, но смъртта му щеше да тежи на съвестта на Новков.

Това беше, първият емисар на секретаря се пренесе в отвъдното.

Оставаше другият!

Робинзон се огледа за евентуални свидетели, стана, вдигна си чантата на седалката и бавно се насочи към тоалетната. Стори го, защото не бе препоръчително някой да сяда на свободното място. Как ли щеше да се почувства, ако убитият се килнеше на рамото му?

Отвори вратата и влезе в блестящото от чистота помещение, но вторият пратеник никакъв не се виждаше и той предположи, че е в някоя кабинка. Но където и да бе, времето му изтичаше.

Приближи се към последния умивалник, пусна водата и се престори, че си мие ръцете. Нямаше много хора, освен евентуалните посетители на кабинките само един азиатец стоеше пред огромно огледало и се решеше. Това бе добре, на него не му трябваха бягащи и пищящи от ужас пътници.

Робинзон леко се разкърши, извади ножа си, отвори го и пак го прибра. От рулото откъсна отрязък хартия и внимателно избърса ръцете си, те трябваше да са абсолютно сухи. Загледа се в огледалото и това, което видя не му хареса. Отново се бе превърнал в хищник!

Въпреки околните шумове чу как някой пусна водата от казанчето, отвори вратата и тръгна към умивалниците. Напрегна се и хвърли бърз поглед натам, беше целта му. Нещата следваха своя ход!

В това време и азиатецът се насочи към изхода, ето го идеалният момент.

Тръгна на свой ред навътре, все едно ще ползва тоалетните. Като се оказа зад българина бръкна в джоба с дясната ръка, извади ножа, а лявата сключи около шията на жертвата си. Оня видя последното му движение в огледалото, но бе вече късно, нямаше накъде да мърда.

Робинзон го мушна два пъти, единия път в десния бъбрек, а после малко по-нагоре, в черния дроб, точно в частта, която виси под ребрата. Сви бързо ножа, прибра го и затегли човека към кабинките.

И двата удара бяха смъртоносни, те мигом причиняваха поражения, несъвместими с живота. Без адекватна медицинска помощ пострадалият си отива за около пет минути. С мигновена лекарска намеса, за десет. Кръвоизливите са огромни, всъщност от вътрешното налягане още през първите десет секунди изтичат 2–3 литра кръв.

В случая дрехите донякъде я задържаха и попречиха да се образува локва, затова, когато той натика тялото в първата кабинка, по пода не останаха следи. Вътре обаче положението се промени и през крачола тръгна постоянна струя. Оня бе още жив, но в шок и не се съпротивляваше. Робинзон го пусна и изтича навън откъдето взе две стирки и топ широка пухкава хартия за бърсане на ръце, върна се и нареди всичко отвътре под вратата. После хвана главата на убиеца, завъртя я рязко и го натика в ъгъла. Отчетливо чу характерното изпукване, това му стигаше. Сега шията бе под такъв ъгъл, какъвто можеше да постигне само сова, дебнеща мишка зад гърба си.

Внимателно го претърси, каквото откриваше по джобовете, прехвърляше в своите. Опипа трупа за последен път и напусна тясното пространство.

Излезе, притвори врата и се огледа, всичко бе наред. Нови хора бяха влезли в помещението, но всеки бързаше за полета си и не обръщаше внимание на другите.

Той пооправи дрехите си, успокои побеснелия си пулс и с бавен ход пое навън.

Погледна към пейката с първата му жертва, увери се, че наоколо е спокойно, влезе в ролята на пасажер и се отправи натам. Седна на мястото си и в продължение на двайсетина минути без излишни движения обискира мъртвеца. Реши, че е приключил с джобовете и бавно свали фотоапарата от вече студенеещата шия. Големият куфар остави под пейката. Огледа се, стана, взе си чантата и без да бърза напусна залата. Убийците на Петя и Командо определено нямаше да летят за никъде. Бе късно и за медицинска помощ, сега телата се нуждаеха единствено от гроб.

След като си изясни отношенията с двамата нови пратеници, реши да хване такси и да слезе чак в центъра, иди го търси в големия град!

Връщането му отне повече време. През остатъка от деня се разходи до огромния градски парк, взе си сандвич и седна на една пейка, където изчака да мръкне. Използва времето да разгледа съдържанието от джобовете, отдели това-онова, а останалото изхвърли в близкия контейнер за смет. В тази уредена държавица досега не бе видял някой да рови в кофите за боклук и това бе премерен риск.

Изчака до полунощ, стана и се отправи към близките сгради. Съзря неоновата реклама на някакъв бар, влезе, седна на закътана ъглова масичка и като отклони поканата на местната курва за почерпка, се отпусна и зачака да съмне. Кой нормален човек би се забавлявал след убийството на две млади момчета?

Какъв ден само! А така се надяваше този занаят да е останал в миналото!

Пийваше ром с кока-кола, замезваше с ядки и прехвърляше случилото се през главата си. Този път бе рискувал много и бе твърде вероятно службите на Сейшелите да ги надушат. Достатъчно бе да изгледат записите от последните няколко седмици с пристигащите туристи, да разпознаят двойката мъртъвци и като съпоставят данните от компютъра да разберат, че са от България. А колко ли българи живееха на островите? Дори без да става от бюрото си някой по-кадърен следовател би се досетил преди да предприеме каквото и да е, първо да провери тази възможност. Куфарът, който остана под пейката също беше следа. След колко ли време щяха да почукат на вратите им? И всичко това заради егото на Новков, който не можа да се примири, че са го надхитрили. Но какво се чудеше, всичките му постъпки досега показваха, че мисленето не е от силните му страни. Май ще е най-добре още тези дни да потегли с яхтата за България и да приключи окончателно с този човек, достатъчно пакости му позволиха да извърши. Щом той бе решил да си играе със змии, трябваше да знае, че те можеха и да го ухапят.

Стана, разплати се с бармана, остави на масата на отхвърлената дама една петдесетачка и тръгна към пристанището.

Вечерта на същия ден хидропланът му се приводни в тихия залив на тяхното островче. По пътя Робинзон твърдо бе решил какво ще предприеме, сега искаше да го обсъди и с Иво.

* * *

— Как се справи, стари приятелю?

— Работата я свърших, но не бях особено осторожен. Нямах време за подготовка и за пълна дегизировка, импровизирах на място.

Двамата вървяха към жилището на Иво, където масата бе сервирана още преди няколко часа.

Освен него и Джабрил, нигериеца, никой не знаеше с какво се бе занимавал Робинзон през последните няколко денонощия.

— Ще имаме ли проблеми?

— Трудно е да се каже, но по-скоро — да.

Изкачиха стъпалата в скалното образувание и излязоха на терасата, надвесена над океана.

— Хайде сядай и разказвай!

Той наля в две чаши пресен портокалов сок и се отпусна в очакване, знаеше, че приятелят му умее стъпка по стъпка да описва приключенията си.

— Какво да ти кажа, оказах се прав във всичко. Бяха точно двамата, които преди дни срещнах на съседния остров. Как тогава не взех по-сериозни мерки, все това ми е в главата. С тази наша дейност отдавна трябваше да приемем, че много хора ще искат смъртта ни. С времето се е натрупала дълга опашка. Тогава, ако бях по-внимателен и Петя и Командо щяха да са още живи.

— Не се самообвинявай, само щеше да удължиш агонията! Щом веднъж са ни открили, все някога щяха да ударят. Не мисли, че следващите няма да опитат отново!

— Този път ще сложа край окончателно. Решил съм тези дни да потегля за България и да изтрия Новков от лицето на земята.

— Отдавна трябваше да го сторим, имахме няколко благоприятни възможности.

— Но му простихме. Дяволът бди над чедата си!

— Да ти кажа, все си мислех, че е влязъл в пътя. И помъдрял!

— Сега не е моментът да ставаме сантиментални. Някои злодеи просто трябва да бъдат спирани, независимо какви сантименти изпитваме към тях! Отплатата за безчестие навсякъде е една и съща.

— Навярно още не е прежалил парите от наградата, които го принудихме да изпрати. Повярвал е, че вече са негови и търси мъст.

— Но не бяха, заработихме си ги до последния лев. Алчните хора като него обикновено приемат, че и другите са жертва на същия порок.

— Това си е за негова сметка. Той започна всичко, но ние ще го приключим! Не го съжалявай, никой няма да е особено разстроен когато го изпратя в моргата! Отново ще вляза в ролята на ония от СМЕРШ и дано бъде за последно!

— А кои са тези от СМЕРШ?

— Руските тайни служби имат специален отряд с това наименование. Той е звеното им за убийства в самата Русия и по целия свят. Навярно си чувал за Анна Политковская, за ренегата Литвиненко, а на колко още са отнели живота само Бог знае. Дори се говори, че сачмата с рицин, с която простреляха Георги Марков е създадена в тяхна лаборатория.

— Добре, разказвай сега как се справи с неговите пратеници, а после ще ми обясниш какво си решил за секретаря!

— С тях не беше кой знае колко трудно, повече ме притесняваше дали вече не ги бях изтървал. Разчитах, че след задачата са станали немарливи и не сгреших. Направих се на пътник и се позиционирах в залата за заминаващи, готов да изкарам там и цяла седмица ако трябва. Но не се наложи, преспах само една нощ и на следващия следобед те се появиха.

— Извадил си късмет.

— Така е, за разлика от тях. Но бяха добри, прецених ги на секундата. Дори се чудя защо в нощта след като са заложили взрива не минаха през всички помещения и да ни резнат гърлата в леглата, а действаха така половинчато. Нямало е как да бъдат сигурни, че на лодката ще се натоварим всички.

— И аз разсъждавах по този въпрос и стигнах до заключението, че не са искали да рискуват допълнително. Те няма как да са знаели за камерите и за сензорите, но са забелязали вишката на охраната, а и Рита постоянно тича насам-натам. Затова не са слезли на брега, открито е и нямаше как да останат незабелязани. Казваш, че по някое време те са дошли за полета си, не се ли опасяваше, че ще те разпознаят?

— Бях взел мерки, не само заради тях, а и заради камерите по летището. Знаех, че неминуемо ще ме запишат и после цял взвод следователи с интерес ще гледат какви съм ги вършил. Единия го оправих в тоалетната и за там няма свидетели, но се наложи с другия да действам в чакалнята и сега мутрата ми е на всеки монитор в полицейските управления. Както ти казах, бях с променена външност, което е добре, но когато разберат, че убитите са българи, ще сме на косъм. Затова искам да отпътувам колкото се може по-скоро.

— Твърдо ли си го решил?

— Определено, гневът е по-добър ход от тъгата. Вярно, отчаян ход, но имам шанс! Но нека ти се доизкажа, а ти ако забележиш някаква грешка, ме поправи!

— Слушам те!

— И така, изчаках единият да влезе в кенефа и разчитайки, че ще се позабави там с естествените си нужди, седнах на пейката до партньора му и с едно „ем-пи“ му потроших ребрата и каквото там имаше под тях.

— Нещо криеш, това не причинява мигновена смърт и жертвата обикновено започва да вика.

— Така е, внимавал си в моите часове! Първо му смазах трахеята, но не исках да те занимавам с подробности. По-важното е, че умря без никой да разбере.

— А с другия как подходи?

— Него го убих в тоалетната с ножа! За там не изпитвах притеснения, молех се само за няколко секунди да останем насаме и когато се откри такава възможност, не губих време.

— Как точно го свърши?

— Два удара в кръста, малко рискован подход, но се стремях да избегна кървенето. Ако беше „касагири“ щеше да опръска навсякъде.

— На това „касагири“ май не си ни учил.

— Не е имало нужда, това е диагонален удар надолу, обикновено с меч, а ние с този похват не си служим. Както и да е, аз нямах проблеми. Накрая го напъхах в кабинката, претърсих го, полях го с малко амоняк и го зарязах.

— Защо с амоняк?

— Чувал съм, че замаскира всички телесни улики, дори ДНК. Кой да ти каже, може и да е вярно! Наскоро четох, че в лабораториите за пръстови отпечатъци сега използват цианоакрилати и могат да свалят отпечатък почти от всичко. Затова се подсигурих с амоняка.

— И после?

— После преджобих другия и тихомълком се изнесох.

— Но записите остават!

— Да, записите остават и това ме безпокои. Може би тези дни детективите ще дойдат да душат и имам чувството, че те изоставям в беда.

— Всъщност е по-добре, че ще те няма тук. С тези компютризирани програми за разпознаване няма да си в безопасност. Но и в България хич няма да ти е лесно, знаеш оня как го пазят. Дори се питам какъв шанс имаш срещу всичките?

— Повярвай ми, имам! Аз не върша това, защото е лесно, правя го, защото го е заслужил. Победата се измерва не с броя на убитите, а с броя на уплашените. А сега, когато ония не се завърнат в България, Новков ще се насере от страх. Може да се забавя и половин година там, но ще приключа с него подобаващо. Знаеш, че не насърчавам конфронтациите, но истината е, че много си падам по тях. Израелците са създали едни бойни групи — „барак“ им викат, на иврит това означава „светкавица“. Та тия групи при нужда се събират, нанасят светкавичен удар и пак се оттеглят. Така ще постъпя и аз.

— Какво си му подготвил?

— Няма как да знам обстановката, затова не правя предварителни планове. Начини много, но подходите са два — или ще бъда новатор или имитатор. Важното е да свърша работата. Човекът е рационален, което означава, че е страхлив, лаком и егоистичен. Тия му качества го правят предвидим, а на мен това ми стига. Мисля, че ще се справя. А и не забравяй, че още преди години създадохме нашия Център за наказателно правосъдие, така, че екскурзията ми до България е в реда на нещата. А че ще се пазя е повече от ясно, не трябва да забравяме, че там докато ние търсим справедливост, всички останали търсят нас.

— Дай да се обадим на бай Петко и да му поискаме някаква информация за секретаря!

— Вече съм го решил, ще звънна още тази нощ. Там ще е ден, така че няма да го събудя. Но при всички случаи утре потеглям.

— Тогава иди и се наспи добре, напоследък май не си лягал.

— Така е, затова сега те оставям. От бункера ще звънна до България, ще разузная това-онова и после право в леглото.

— В такъв случай на заранта ще се видим и ще ми разкажеш какво си научил!

— Точно така!

Робинзон стана, отиде до парапета и се загледа в океана. Нямаше луна и нищо не се виждаше, но там някъде бяха спуснали труповете на Командо и на съпругата му, оттогава отборът му бе започнал да се разпада. Ако не вземеше мерки повече никога нямаше да са в безопасност, трябваше да са все нащрек.

Въздъхна тежко, обърна се и заслиза по стълбите.

* * *

— Ставай, приятелю, още ли спиш?

Иво Ников отвори едното си око и изненадан загледа приятеля си. Много добре си спомняше, че снощи заключи вратата.

Не го направи на въпрос, от опит знаеше, че за Робинзон не съществуват прегради, отдавна го бе оприличил на безплътен призрак.

— Че то в шест сутринта какво друго да правя?

— Хайде, слагай кафето и ела на терасата да ти разкажа какво научих от бай Петко!

— Значи успя да се свържеш?

— Да, и доста си побъбрихме.

След малко кафеварката сигнализира и стаята се изпълни с екзотичен аромат. Всички те обичаха кафето и сега, когато не им се налагаше да мислят за пари, винаги зареждаха по няколко килограма от най-висококачествените сортове. Последната партида бе йеменска мока с безбожна цена, но при този съвършен вкус никой от тях не го правеше на въпрос.

Излязоха на терасата и седнаха, всеки с димяща чаша в ръка.

— Най-новото е, че Новков вече не е главен секретар на МВР. Правителството е подало оставка и той си е заминал заедно с останалите.

— Много добре, че е напуснал, сега поне няма да прави зулуми. Като му знам морала все едно да държиш лисица в кокошарник. Радвай се, сега ти е в кърпа вързан!

— Бай Петко твърди, че и преди това не е бил служителят на месеца. Били вдигнали ръце от него и вече се чудели как да го разкарат. Но не ме е улеснил, напротив, обградил се е с частна охрана, нали го знаеш, че разполага със средства. Колко ли такива като нас е измамил?

— И измамил, и заделил и пооткраднал, нашите ги бива в тези далавери. А разбра ли защо е паднало правителството?

— Заради много фактори, но най-вече заради тежкия живот на болшинството от населението. Там продължават да се подиграват с хората и нищо не се е променило.

— Да ти кажа, като те слушам и ми става жал за хората. Българи сме, все пак!

— Така е, за съжаление сме българи!

— Май си е за съжаление! Но който и да дойде на власт, все тая. Имам чувството, че там партиите хвърлят жребий — два мандата ти, три мандата ние, а за разнообразие може и четири години в коалиция.

— Бай Петко разправя, че сега от Европа идвали много пари за различни проекти и все се карат кой да ги открадне. Не постигат консенсус, така да се каже. Има за всички, но лакомията е страшно нещо. А нали помниш, че когато бягахме насам, на границата се разминахме с няколко групи чужденци, които пък влизаха в България. Сега те били голям проблем, необразовани тълпи от няколко нецивилизовани и бедни държави вече са започнали да завземат големите градове. При това, тъй като не са християни, не се съобразявали ни със закони, ни с наредби. Абе, пълна лудница!

— Кажи ми нещо за моята родина, което не знам! На крадци, на фалирали банки и на некадърни управници се нагледах още докато живеех там. В живота ми, в който съм виждал всичко поне по три пъти, вече няма какво да ме изненада. За смъртта на дъщеря си също обвинявам институциите, ако те си вършеха работата както трябва, нямаше да има дрога по улиците. И тя си бе виновна, че се поддаде, и ние с майка й, че не я усетихме навреме, но аз гледам голямата картинка.

— То май оттам тръгна всичко, целият ни живот се преобърна след тази трагедия. Но никак не съжалявам, че се превърнахме в ударен отряд, все някой трябваше да оправя нещата.

— Така си е, но ако и тя бе жива щях да съм най-щастливият човек на света. Нещо друго за Новков?

— Не му викай Новков, вече ще му казваме Ковчега! Нали точно той загроби Командо и Петя, сега и неговото място е в земята. А и с неговата фамилия прякорът му е точно на място.

— Ковчег ли, добре звучи!

— Научих му адреса, живее в някакъв луксозен блок в Лозенец. От време на време ходи и до вилата си в Родопите, оная, в която му взривих задника. Освен това се е развел, навярно жена му е подочула за страничните му занимания, въпреки че бай Петко говори друго.

— Той какво казва?

— След развода Новков тръбял наляво и надясно, че я е оставил, защото му била подменила вота. Когато са се оженили била нежна фина блондинка, луда по френската любов и всякакви други полови изненади. Положението рязко се променило след сватбата, когато госпожа Новкова се превърнала в закръглена лелка, тъмни корени на косата и любовна страст, колкото на възрастна монахиня.

— На секретаря не му прави чест да споделя такива подробности.

— Каква чест да търсиш при него? Но сега отново не е сам, обзавел се е с невръстна любовница.

— Е, все по някоя трябва да си харчи парите. Какво казва бай Петко, тази бива ли я?

— Била като вейка, всички мислели, че е болна от анорексия. Ако настъпела червей той едва ли щял да усети, точно така я определи.

— Горкото девойче! Все си мисля, че щом е тръгнала с него едва ли ще е особено умна.

— За мен той е от отрицателните герои, лош човек! За да е с него тази трябва да е някаква мазохистка. А и сам знаеш, че умните жени са скъпо хоби, а той не е по даването.

— Този бай Петко не престава да ме изненадва, като енциклопедия е. Други подробности?

— Мисля си за тая! Не я ли е гнус?

— Може и да не му пуска, още да е във фазата на обещанията. Или пък да са в края на връзката си.

— Но пък сигурно все още не отказва да му духа, нали й задоволява прищевките.

— Предполагам, сега младежта няма задръжки! А може и нищо да не вършат, на тази възраст и след стреса в работата хормоналните му напъни според мен напълно са затихнали.

— Абе каквото и да е си е тяхна работа. Дано само тая не е там като го открия!

— Тази информация би трябвало да ти стигне за да го спипаш. Ех, как ми се иска и аз да дойда с теб!

— Да ти кажа, мислих го, помощта ти нямаше да ми е излишна. Но ти си ранен, а и все някой трябва да остане на острова. Ние сме работодатели, тук също имаме отговорности. Ти държиш фронта тук, аз работя по каузата!

— Както винаги си прав!

— Ти нали имаше и някакъв познат частен детектив в София, не е лошо да ми дадеш номера му.

— Помня го, Венци Недев. Голям пич и много вещ в професията си. Ако си спомняш, той издири адреса на продажната съдийка.

— Точно такъв ми трябва.