Бо Онест
Отблизо и лично (29)

Тогава:

„… Тази вечер тримата приятели бяха около масата в добро настроение. Сценарият с Иван Асенов почти бе уточнен, оставаха още някои дребни подробности, но в общи линии бяха готови. Скуката ги мъчеше и затова никой не се учуди, когато Командо предложи:

— Абе, момчета, не ви ли писна все тук да стоим? Дайте малко да сменим обстановката, а и да забием по някое гадже.

Робинзон неочаквано го подкрепи:

— И аз тия дни мислех да ви предложа същото. Тук се схванахме, не усещате ли, че скоро може и да изперкаме? А и не съм се веселил истински повече от 20 години. Сам нямаше как, но сега сме трима и мога да направя едно изключение.

— И къде предлагате да отидем? Долу в Х. всички дупки ги знам, там няма нищо интересно.

— Защо в Х.? Ето Командо е от Търново, той ще ни заведе някъде. Какво ще ни предложиш, съдружник?

— Там има много заведения, пълно е и с палави студентки. Знам един бар до «Интерхотела», мисля, че ще ви хареса. Добре, решено, там ще ви заведа. Робинзон, ти какво ще облечеш?

— Че какво ми е така, да не отивам на ревю? Аз искам да си пийна и да се повеселя, дрехите не ми пречат. Вие мен не ме мислете, взимайте повече пари и да потегляме!

Натовариха се на едната кола и отпрашиха, след час бяха в бара. Свикнали да са винаги нащрек паркираха колата по-далеч от мястото, после на влизане машинално си отбелязаха местоположението на камерата, монтирана над входа.

Иво така и не свали качулката на суичъра от главата си, дори вътре в бара остана с нея — предпазливостта му го налагаше, а модата — позволяваше.

Помещението беше пълно с хора и нямаше места, затова те се облегнаха на барплота и си поръчаха. Около тях се завъртяха момичета, разговориха се и в общи линии се очертаваше приятна нощ. Най-голям център на женското внимание обаче бе Робинзон, странният му външен вид навярно ги караше да мислят, че е актьор, дошъл тук направо от снимачната площадка. Имаше стегнато тяло, а гъстата растителност по главата не даваше възможност да се определят годините му. Всъщност истината бе, че изглеждаше странно и ретро, а това явно ги впечатляваше.

Една дама, цялата накичена в пиърсинги си го беше харесала и постоянно завираше циците си в лицето му, а той, горкият, грееше от щастие.

Въобще всичко беше наред и си прекарваха чудесно до момента, в който група футболисти от местния «Етър» влязоха в заведението. Бяха доста пияни, навярно ги бяха натирили от някое друго място и идваха да си допият.

Настаниха се около бара и сигурни в своята неуязвимост нагло заоглеждаха наоколо. Имаха пари и числено превъзходство, а понеже бяха и тъпи, се чувстваха недосегаеми. Голяма грешка! Отначало се държаха що-годе прилично, но алкохолът даваше своето отражение и скоро те загубиха всякакви задръжки. Постепенно станаха нагли, задърпаха момичетата и вече бе почти сигурно, че страстите ще избият в насилие. Във въздуха витаеше осезаемо напрежение и изострените сетива на тримата приятели направо вибрираха от предстоящото.

Накрая най-едрият от тях, вероятно вратарят, направи първата стъпка и като типичен страхливец се насочи към най-невзрачния. Изгледа нагло Робинзон и започна да го подкача с глас, който издаваше три кутии цигари на ден:

— Ей, я вижте какво си имаме тук! Чиче, ти да не си объркал поляната с бара? С този ямурлук от каракачанския край ли идваш?

Всички от отбора вкупом ревнаха да се смеят, одобрително потупвайки гиганта по раменете.

Горянинът, живял на ръба близо 45 години от своите почти 60, не се притесни особено. Сега, макар и на възраст, сирените на подготовката му продължаваха да го зоват.

— Ех, момчета, защо не си гледате пиенето? Като ви знам играта и на кое място сте в таблицата, откъде това настроение? Оставете и нас, обикновените хора, малко да се насладим на живота! Направете и вие нещо добро, почерпете хората наоколо и спокойно се веселете! Знам, че изкарвате добри пари, нищо, че не можете да играете. Ето, виж какъв скъп и голям часовник имаш! Мале, че той е колкото будилник, бе!

Наглецът, който не знаеше с кого си има работа, се ококори.

— Ти бъзикаш ли се с мен, какво си се вторачил в часовника ми?

— А, значи било часовник, а аз го помислих за торта, нали съм пийнал. А отвън сигурно си спрял и джипа, нищо, че не бива да караш пиян. Обаче мислил ли си за какво са ти тия огромни неща? Знаеш ли, че природата вече се задъхва от вашите боклуци и бензинови пари? Не можеше ли например да си купиш по-малка кола, дори някоя електрическа, а парите от разликата да дариш някъде? Но не, вижте ме всички, аз съм голям пич, футболист! Какви са тези илюзии за величие?

Всички наоколо бяха млъкнали, а това даде повод на Робинзон да продължи с нова порция подигравки.

— А знаеш ли според последните проучвания какъв е коефициентът ви на интелигентност? Големи усти, крехко его, нисък интелект! Ако това важеше за мен, на момента бих отишъл да се застрелям. Но на вас явно ви е все едно, не ви пука. Да ти дам ли примери? Това е проблемът на нашата България, такива като теб с повече пари, а никакъв мозък се запознават с влиятелни хора, те от своя страна ги издигат и тъпаците започват да ни управляват. Затова сме на този хал. После се дуят, че имат образование, били завършили НСА, ама ние всички знаем по какъв начин се дипломира човек там и хоп — висше! То е малко като да завършиш в Свищов при оня с офшорките. Но да се върнем към тракалото на ръката ти. Още преди време чичо ти Фройд, но ти едва ли си го чувал, е казал, че колкото по-големи са аксесоарите по един мъж, толкова по-малка му е оная работа. Към теб като прибавим и джипа, че ти сигурно нямаш нищо отдолу, бе, не че те обиждам, но науката така твърди! Имаш ли нещо да кажеш в своя защита?

Отстрани тълпата онемяла слушаше тирадата му, дори музиката беше спряла. В настъпилата тишина навярно можеше да се чуе как часовникът на футболиста отмерва времето.

Колоритният човечец бе направил гиганта за посмешище и бурята вече се надигаше.

— Какво каза, тъпо копеле? Ти ли ще ме учиш как да живея и какво да карам? Искаш да те смачкам ли, дребна гнидо!

— И как ще стане това, ще ме набиеш с часовника си ли? Едно ще ти кажа, колкото и да се напъваш не можеш да препикаеш оградата по-високо от мен!

— Сега ще разбереш, сам си го изпроси!

Колегите му одобрително се развикаха и коварно наобиколиха Робинзон, често им се случваше да бият беззащитни хора и знаеха стратегията.

Тая с пиърсингите тъжно въздъхна, залозите не бяха в полза на нейния човек.

Вратарят величествено се надигна от столчето, остави чашата си и с две ръце блъсна противника си по раменете. Поради разликата в теглото им и в съотверствие с физичните закони този удар би трябвало тутакси да запрати опонента му бездиханен в най-близката стена. За голяма изненада на всички обаче и най-вече на самия него, на земята се оказа нападателят, устата му зееше отворена и безпомощно се опитваше да поеме малко въздух.

Ръката на Робинзон бързо се върна в изходно положение, в суматохата почти никой не видя как с мълниеносно движение ръгна вратаря в слънчевия сплит и с това временно прекъсна жизнените му функции.

Последва спонтанна въздишка от всички зяпачи и в следващия момент футболистите вкупом му се нахвърлиха.

Командо и Иво все още седяха на столчетата нащрек и готови да помогнат, но засега само гледаха и не вярваха на очите си, партньорът им нямаше никаква нужда от помощ. Той вече се бе задействал, ръцете му приличаха на гигантска шевна машина, чиято игла се мяташе на всички посоки и фигурата му мина през групата съотборници като горещ нож през масло, а след него оставаха камари от гърчещи се по земята хора.

Пиърсингът вече бе убедена, че нейният човек е екшън герой, най-малкото партньор на Ван Дам.

Докато той весело й намигаше, един от футболистите, останал като по чудо в съзнание и на крака зад гърба му, рязко замахна със счупената си чаша и Иво най-после реши да се намеси. Леко го чукна по определено място на тила и оня застина като статуя, после бавно се свлече при останалите.

Онемелите зрители гледаха купчината тела на пода и не можеха да проумеят случилото се. После някой заръкопляска, след секунди всички се присъединиха към овациите, а боецът скромно стоеше в края на бара и им се усмихваше, той дори не се бе задъхал. Заваляха предложения за почерпки, всеки искаше да се запознае с него и доброто настроение в заведението се завърна отново.

Но злото никога не идва само, тази нощ не им бе писано да разпуснат на спокойствие. На входа бяха застанали две едри ченгета, повече сланина отколкото мускули и гледаха в тяхната посока. Навярно някой, за да спаси Робинзон, още когато започна въргала се бе обадил на 112, откъде да е знаел човекът какъв ще е изходът от битката.

Двамата служители на реда важно се приближиха, единия загледа купчината тела на пода, а другият завърза разговор с бармана, след малко и той се доклати и застана до колегата си. Невярващо гледаше фигурите на стенещите футболисти и ги сравняваше с тази на странния човек, застанал до бара. От бармана бе научил повечето подробности и сега двамата униформени се приближиха до Иво и Робинзон.

— Какво сте направили бе, момчета? Вие сте двама, а те седем, толкова ли пияни бяха?

— Ние тук всички сме повече или по-малко пияни, такова е заведението, но тези направо си го търсеха. Ето, попитайте хората!

Присъстващите наоколо вкупом заговориха, ясно давайки да се разбере кой е бил виновен.

— Добре момчета, работата е ясна, дайте си личните карти да ви запишем данните и сте свободни! Колега, ти викни една линейка!

— Една няма да е достатъчна, не виждам как ще побере толкова хора. А и те май са за изтрезвителя.

— Както решиш! Хайде, момчета, покажете си документите!

Това обаче беше проблем, Иво нямаше никакво намерение да бъде регистриран някъде, а приятелят му пък изобщо не притежаваше лична карта.

— Не ги носим, началник, кой носи паспорта си в бар? Ето, ще платим глоба за нарушението, ще почерпим и нека да се разделим като приятели.

Но полицаите искаха да отчетат някаква дейност, а и обичаха да се налагат, затова се заядоха:

— А, не може така. Щом нямате лични карти ще дойдете до управлението да ви проверим, кой знае какви може да сте? Хайде колега, подкарвай ги!

— Чакайте, защо не санкционирате инициаторите на боя, а се заяждате с нас? Аз не видях някой да поиска техните документи!

— Абе ти на отворен ли ще се правиш, белята ли си търсиш? Като ти казвам да тръгваш, тръгвай!

Властимащи, какво да ги правиш?

Нашите хора можеха веднага и тях да неутрализират и да се измъкнат, но не знаеха дали навън няма още служители на реда. Послушно подадоха ръцете си, единият лявата, а другият дясната и ченгето ги закопча с един белезник. Навярно познаваше някои от футболистите, защото ги погледна и им вдигна палец, а хората наоколо неодобрително се разшумяха, пак невинните щяха да го отнесат.

Полицаите, горди от себе си, грубо заблъскаха двамата приятели към изхода. Е, ако знаеха с какви пепелянки си имат работа щяха да са много по-внимателни.

Командо, който все още тихо си седеше на столчето в края и никой не подозираше, че е член на групата, бавно се надигна и хвърли 50 лева на бармана. Пое към изхода, усещаше, че навън нещо трябва да предприеме и да им помогне по някакъв начин. Нямаше готов план и щеше да импровизира, но приятелите му в никакъв случай не биваше да стигат до районното. Превари арестантите и излезе пръв на открито, видя белия полицейски Опел и с облекчение установи, че е извън обсега на камерата, а други служители на реда наоколо не се виждаха. С нехайни крачки стигна до колата и спокойно зачака, точно в този момент полицаите изведоха приятелите му и също поеха към опела. Чувстваха се напълно спокойни, бяха свикнали всички в този град да им се подчиняват, а и арестуваните бяха с белезници. След тях се изсипа цяла тумба зяпачи, без да подозират, че ще станат свидетели на още една доза зрелищен екшън.

Командо посрещна ченгетата и като размахваше един тъмен бележник се представи:

— Добър вечер, колеги, аз съм главен сержант Петров. Какво става тук?

Целта му беше да се приближи максимално близо до двамата и това вече бе факт. Без да губи време той се пресегна и стисна по-високия за дебелата шия, със закалените си от упражненията пръсти ясно усети как тупти сънната артерия на жертвата му. В гората бяха разработвали това упражнение стотици пъти, без приток на кръв към мозъка човек заспиваше след броени секунди, а от тренировките ръката му бе станала яка като менгеме. Но тази хватка бе и опасна, ако се забавеше и с една идея повече, жертвата изпадаше в необратима мозъчна смърт и след това ставаше само за донор на органи.

В това време Иво също се задейства, той беше по-близо до другото ченге и точно тази му ръка бе свободна. Заби му един саблен удар в гърлото и докато оня се свличаше гъргорейки, Робинзон вече пребъркваше джобовете му за ключето от белезниците. Толкова перфектен тандем бяха станали, че действаха в абсолютен синхрон дори без да разговарят. Всичко се осъществи с такава перфектна последователност, че навярно можеше да влезе в учебниците по криминалистика.

Откъм входа избухнаха нови аплодисменти, шоуто беше страхотно. Зяпачите обсъждаха видяното и коментираха, сякаш присъстваха на открито театрално матине.

Робинзон отключи белезниците и ги щракна на полицаите, после внимателно избърса метала, отпечатъци не бяха желателни. Взе им оръжието и радиостанциите и ги остави да поспят под подигравателните възгласи на зрителите. Набутаха се и тримата в полицейската кола, огледаха се дали не идват подкрепления и бавно подкараха.

— Сега накъде, приятели? Много скоро ще завардят пътищата и няма да можем да се приберем. Дали камерата е запечатала мутрите ни?

— Не ми се вярва, Иво е с качулка, а ти все едно купа сено имаш на главата. Аз пък въобще не съм влизал в обсега й, дано само и вътре да не е имало монтирана някоя.

— Защо обиждаш прическата ми, знаеш ли през зимата как ми топли, като с ушанка съм? Аз съм по последна мода, а ти се подиграваш. Видя ли вътре онова момиченце как ми се сваляше?

Иво се намеси:

— Момчета, стига сте се кодошили, положението ни не е много розово. Сега не става да се прибираме към Х., а и колата ни остана до бара. Предлагам ви да нощуваме тук и да се покрием за 2–3 дни докато отшумят нещата. Ще ви заведа в старата квартира на дъщеря ми, в едната стая има наемателка, но другата е свободна. Там ще сме на сигурно място, но с тази крадена полицейска кола не трябва много да приближаваме къщата, по-нататък ще я изоставим някъде.

Караха и внимателно се оглеждаха, но градът бе все още пуст, властите не можеха да реагират чак толкова бързо.

От време на време вградената станция припукваше с някакви кодирани съобщения, но като цяло обстановката бе спокойна.

Избърсаха конфискуваните радиостанции и пистолетите с един омазнен парцал и ги зарязаха на задната седалка, повече по този въпрос не можеха да направят.

Вече наближаваха центъра, когато отстрани на тротоара забелязаха някакъв пияница поне с пет промила, човекът беше почти полегнал до едно дърво и кротко похъркваше. Ситуацията просто плачеше за достоен завършек, затова спряха автомобила и се заеха за работа. Домъкнаха пияния и го настаниха на шофьорската седалка, до него сложиха и бутилката му.

— Чичка, можеш ли да караш? Ето ти 10 лева, ако подкараш колата, твои са.

Очите на човека светнаха и той несигурно сграбчи волана.

— Ха така, сега на първа и давай — окуражаваха го те, като очакваха всеки момент да се изтърколи от автомобила.

Колата бавно потегли, отначало лъкатушеше, но после тръгна що-годе по права линия и скоро се изгуби от погледите им…“

* * *

Да, такъв си беше Робинзон, техният наставник и ментор. Но май имаше още една случка в красивата Варна, където бяха отишли на гости на Командо. Тогава домакинът им, който тъкмо се бе запознал с Петя, тръгна вечерта с нея по свои бизнес дела, а Иво и верният му приятел решиха, за да не скучаят, да посетят една квартална кръчма в Аспарухово.

Те бяха минали петдесетте години и на пръв поглед изглеждаха лесна плячка в очите на изпълнените с тестостерон младежи, затова не се изненадаха особено, когато една местна групичка им налетя.

Оттогава бяха минали поне три години, но си спомняше всички подробности, все едно е било вчера…