Бо Онест
Отблизо и лично (11)

Тогава:

Вече бяха монтирали зарядите под масата в заведението, тази вечер щяха да действат.

Около 19 часа всичките преминаха през кухнята и многократно изпълниха упражнението с кръга, някакъв метод за концентрация, препоръчан от Робинзон. След това пристъпиха към дегизировката, сега тя бе много важна, защото тази нощ никой не трябваше да ги разпознае. Накрая им остана само да облекат униформите, а менторът им взе решение да е с анцуг, с маратонки и спортна фуражка, но очилата и бастунът също трябваше да са му под ръка, Когато слизаше от колата да пуска записите в пощенските кутии на медиите, немалък брой камери неминуемо щяха да го запишат.

В осем часа Валди, кумът на Иво, в чийто апартамент бяха отседнали все още не се бе прибрал и те се наканиха да тръгват.

Командо грабна лоста и пъхна кутийката с вакса в джоба си.

Горянинът ги поведе към вратата.

— Готови ли сме, пичове?

— Готови сме, шефе!

— Хайде тогава да им покажем, че когато са решили да тровят хората за едната печалба, грешно са си направили сметката.

Той излезе и докара колата досами входа, а те набързо се натовариха в нея и затръшнаха вратите — време бе приключението да започне.

Робинзон подкара към ресторанта, но когато стъпиха на „Цариградско шосе“ избра една пуста спирка и спря колата. Поиска кутийката с вакса от Командо, слезе и преправи регистрационните табели — тройката стана осмица, петицата — шестица.

Върна се, вдигна им палец и продължиха надолу, няколко минути след осем часа спряха на предварително уточненото място — на около 30 метра от прозорците на Унгарския ресторант. Оттук идеално виждаха както входа, така и масата при подиума, но в този момент тя все още бе празна. За тяхно успокоение двамата гардове вече бяха заели своите места на малката масичка в ниското и бе явно, че големите шефове трябва да дойдат.

Така мина почти половин час в напрегнато чакане.

Вече наближаваше 9 часа и те с облекчение видяха как първият джип с допълнителни охранители се появи и спря на ъгъла, а след няколко секунди един полицейски автомобил докара Вълев. Шофьорът му го изчакаха да влезе в заведението и отпътува.

Нашите хора с погледи проследиха колата и отново насочиха вниманието си към сградата. През прозореца станаха свидетели как мишената им мина през цялата зала, тук-таме се поспираше и разговаряше с познати, но накрая достигна масата си, кимна на двамата си пазачи и седна.

— Иво, позицията му добра ли е?

— Точно според очакванията, едното дуло сочи натам.

— Добре тогава, нека да изчакаме и партньора му!

Не бяха минали и пет минути когато огромен военен „Хамър“ се плъзна пред входа и от него слезе Янко Попов, пооправи си дрехите и последва Вълев.

Нашите хора седяха като ловци на пусия, бяха се вторачили в огромните прозорци на залата и не смееха да мръднат.

Ритуалът с поздравите и киманията се повтори, депутатът се спря да поговори и с управителя и най-после благоволи да се качи при съучастника си. Здрависаха се, казаха си нещо и той тежко седна срещу него.

В колата се чу всеобща въздишка на облекчение, Робинзон се бръкна и извади телефона си.

— Готови ли сме за предстоящите събития, след две минути вътре ще бъде като в Сирия?

— Готови сме, но нека направим малка промяна в плана — обади се Иво и извади своя телефон — те убиха моето дете и е въпрос на чест аз да ги накажа!

За отшелника и за Командо това бе поредната напечена мисия, но за него — личен въпрос.

— Прав си, моето момче! Действай!

Бащата на Деница, който след смъртта й бе извървял дълъг път и търпеливо бе чакал за този момент почти две години, влезе в указателя, намери запаметения номер, насочи погледа си към двамата виновници и натисна бутона.

В този миг Вълев и Попов се бяха привели през масата и си говореха отблизо, но долната част от торсовете им си беше точно на мястото — срещу заредените дула. И двамата бяха охранени, с големи шкембета и представляваха идеални мишени за зарядите, които само чакаха да бъдат активирани.

Този метод за разплата бе дело на Робинзон. Още преди няколко дни той пригоди една яка стоманена тръба, като за цеви използва и двата й края. Точно в средата тръбата бе занитена, а двата останали отвора той зареди с барут и върху него изсипа едри сачми. Зарядите се задействаха от две нажежаеми жички, захранени от батерия и мобилен телефон, който активираше батерията. Бяха избрали една проста нокиа си бутони, защото нейната батерия издържаше до седем денонощия с едно зареждане. По-късно монтираха тази адска машина под плота на масата, на която обикновено сядаха мишените им.

Иво вече бе изпратил сигнала!

Обикновено минават 5–6 секунди докато се осъществи връзка между два телефона, а половината от това време вече бе изтекло. Сервитьорът тъкмо припкаше към тях с бутилка шампанско когато импулсите сработиха и апаратът под масата зазвъня. Естествено, тримата отмъстители не чуха звука, но забелязаха озадачените погледи на своите жертви и се досетиха какво става. Миг след това се чу мощен глух тътен и столовете и на двамата се катурнаха назад, сякаш ги изтеглиха с невидимо въже. Ако някой е чувал как гърми ловна пушка знае за какво става дума, а сега звукът бе още по-силен — двата изстрела се сляха в един.

Нашите наблюдатели гледаха като хипнотизирани, а в ресторанта всичко тръгна на забавен каданс и вече се наблюдаваше началния стадий на хаоса.

Изуменият сервитьор изтърва бутилката и отскочи назад, а един от охранителите му се нахвърли и го събори на земята, навярно помислил, че той ги е убил.

Хората се разпищяха и се юрнаха към изхода като зарязваха чантите и връхните си дрехи по масите, повечето от тях вярваха, че това е бомба, предназначена за всички.

Вторият гард излая нещо в радиостанцията си и от джипа, който чакаше на ъгъла се изсипаха четирима мъжаги и с извадено оръжие се затичаха към вратата. Хората отвътре обаче бяха повече и не им дадоха възможност да влязат, мина поне минута, докато ония успеят да нахълтат.

А двамата убити представляваха гротескна гледка. Те бяха вече мъртви, но краката им още се тресяха в някакъв неземен ритъм, а телата неконтролируемо се гърчеха, всичко по земята около тях бе омазано с кръв, фекалии и със съдържанието на стомасите им.

Подскачаха по подиума досущ наркомани на метадонова програма.

Ужасените посетители вече бяха напуснали помещението, половината вече се изнасяха с колите си, но имаше и такива, които стояха на безопасно разстояние и възбудено коментираха, някои дори снимаха с телефоните си.

Хората от персонала също бяха избягали навън и навярно някой от тях вече се бе обадил на 112, защото първата полицейска кола с пусната лампа влетя от булеварда и закова до входа.

— Момчета, вашият час наближава, след малко тук ще се изсипят всички патрули, които са били наблизо.

— Приятели, видяхте ли какво стана? Аз съм се бил в две войни, но такава касапница не бях виждал.

— Във всяка цев бях сложил по 13 едри сачми, а разстоянието до телата им не бе повече от метър. Барутът също беше в повече и при тия обстоятелства не бива да се учудваш от пораженията. От такъв близък изстрел всичките им органи са станали на кайма, десетки вени са се разкъсали и затова количеството кръв е толкова голямо. Иво, доволен ли си?

— Вече да, тия бяха последните замесени в смъртта й, за които знаех. Въпреки неприятната гледка, честно ви казвам, че ми олекна на душата.

— Ти се бе отдал напълно на тази кауза и тя те разкъсваше отвътре, а гневът е лош съветник. Отмъщението, освен че е приятна емоция е и много завладяващо. То е по-силен мотив от страха! Прибирай вече меча в ножницата! Сега постигна своето и се надявам вече да си в мир със себе си. Всичко мина, повече няма смисъл да гледаш в огледалото за обратно виждане! Ето ги, няколко мига, те бяха разликата между триумфа и трагедията!

— Толкова добре ли ме познаваш?

— Познавам яростта, която те водеше. Време е да погледнеш отвъд болката и окончателно да се отърсиш от чувствата си!

— Казах ви, че ми олекна, а ако ме питаш дали ми е жал за убитите, веднага ще ти кажа, че не. Въпреки убийствата, за пръв път от години имам абсолютно чиста съвест. Само като си представя колко родители са на моето място, за да могат тия, а и още куп други гадове да лапат. Е, лапаха, лапаха и им приседна! Вярно е, че повечето мъже на мое място биха предпочели да не поемат подобни рискове, но аз не можех да оставя тази работа несвършена.

— Ти не си като повечето мъже, отдавна съм те преценил — обади се Командо — де да имах и аз твоя кураж.

* * *

След като приключиха със софийските тарикати тримата сториха нещо, което по-късно определиха като грешка. Но когато получиш златна възможност, а времето да вземеш решение е недостатъчно, понякога грешиш. Усещаш възможността и инстинктивно се възползваш! Бяха разбрали къде ония държат парите от дрогата и бяха преценили, че могат да ги приберат без особени рискове, имаше всичко на всичко двама пазачи. Така, донякъде хазартно те откраднаха парите на организацията, малко над десет милиона лева, прибраха ги на сигурно място и се покриха.

Не го извършиха от лакомия, пари вече имаха достатъчно, а за да причинят колкото могат повече щети на групировката. Като ще удряш, удряй силно!