Бо Онест
Отблизо и лично (2)

Всички знаем за това,

учат го дори децата,

който пати си от зло,

зло извършва за отплата!

Ако някой по-любопитен служител на бреговата охрана се бе загледал през бинокъла, може би щеше да види елегантния двумачтов ветроходен кораб, който по тъмно бе пуснал котва малко извън тримилната зона и в този момент скрипецът му сваляше към водата малка гумена лодка.

Навярно наблюдателят щеше да различи и името на плавателния съд — „Тина“, изписано на латиница с фосфоресцираща синя боя върху белите страни на борда, зад шлюзовете на котвите.

А платноходът привличаше внимание и си заслужаваше гледката. Силуетът му бе твърде футуристичен — издължен, нисък и красив, като на болид от Формула 1, екипиран с платна.

Личеше, че е дошъл отдалеч, флагът на предната мачта бе непознат по тези географски ширини, златисти слънчеви лъчи и нещо като герб в средата.

Бе малко след шест часа сутринта, вече светло и заради цвета на спасителните си жилетки двамата пътници в лодката добре се открояваха на фона на яхтата, очаквайки всеки момент съприкосновението с вълните.

Вятърът, необичайно силен за сезона ги полюшваше и блъскаше в кърмата, но никой от тях дори не помисляше да се върне обратно и на завет да изчака по-благоприятни условия. Предвид сложността на задачата, която ги бе довела чак дотук, лошото време бе последното нещо, което ги притесняваше.

Ако някой следеше хоризонта положително щеше да ги забележи, но за техен късмет, в този час двата денонощно патрулиращи катера на гранични войски и боядисаният в оранжево съд на „Морска администрация“ не обикаляха в този район. Всъщност те дори не бяха на вода, защото по тях постоянно нещо аварираше и през повечето време ги ремонтираха близо до бургаския порт, но тези подробности пасажерите на „Тина“ не ги знаеха. Имаха информация единствено за новопостроената под лек наклон пилотска станция близо до Варна, по-точно на входа за квартал Аспарухово, чийто радари, ако се вярваше на някои сериозни източници, не пропускаха нищо и това обстоятелство закономерно бе удължило пътя на яхтата с няколко десетки мили. Наложи се да акостират по-близо до Бургас, при това извън териториалните води на България, където според морския закон бяха недосегаеми.

Не че прекарваха нещо незаконно, в трюмовете освен гориво, вода и хранителни запаси нямаше нищо друго, но човекът, който трябваше да слезе на брега държеше никой да не разбира за това.

В надуваемата лодка „Зодиак“, по-малката версия на военния вариант, се бяха настанили двама души, моряк и пътник, като пътникът щеше да бъде откаран до брега и оставен там, а матросът трябваше да върне зодиака до яхтата и с капитана отново да отпътуват обратно за там, откъдето бяха плавали цели дванадесет денонощия.

Пасажерът, възрастен човек, с голяма раница „Берген“ в краката, не се отличаваше с нещо особено, ако изключим тъмния му тен и жилестото тяло той бе наглед един средностатистически пенсионер в добра форма. Някой можеше да реши, че е бивш учител, счетоводител или строителен работник. Личеше, че отдавна е прекрачил в средната възраст, дори твърде отдавна, бръчките по лицето му не бяха от усмивки.

Но това бе само на пръв поглед и логично създаваше грешно впечатление. Човекът бе необикновен, пълна загадка и само който го познаваше отблизо, знаеше на какво е способен, обаче тази чест имаха малко хора, те се брояха на пръстите на едната ръка.

Но дори определението необикновен за него беше твърде слабо, тъй като не даваше ни най-малка представа за възможностите му.

Някой би казал, че има и тъмна страна, защото делеше хората единствено на добри и лоши, не можеше да намери общ език с тарикатите и никога не прощаваше. Той бе уникален и за съжаление, изчезващ вид.

Име не използваше, то отдавна бе забравено дори от бившите му колеги, с които от 30–40 години не поддържаше никаква връзка, настоящите му познати и приятели го знаеха просто като Робинзон.

Приятели! Прекрасна дума и ценна стока, но в последно време поради егото на един човек те значително бяха оредели, действие, което никой истински мъж не би оставил ненаказано.

Особено той!

Мощният, но заглушен двигател разпени водата зад лодката, тя се отдели от яхтата и се стрелна към сушата, возейки пасажера си за една последна мисия.

Морякът, як като скала нигериец, уверено я управляваше, избягвайки бушуващите била на по-големите вълни, граничните буйове и гигантските шамандури.

След няколко минути брегът изникна срещу тях, скалист и неприветлив, почти естествена преграда за контрабандистите и мигрантите, опитващи се да проникват със саловете си от Турция.

Вперил поглед в джипиеса, на който предварително бяха нанесли маршрута, Джабрил — нигериецът, сви зад носа и тихото заливче изскочи пред очите им, един спокоен оазис в иначе бурното море. Още на яхтата откриха и обозначиха това място, системата НАВСАТ, по-известна като „Магелан“, с която бяха оборудвани на борда им позволяваше да намерят и игла в купа сено дори на другия край на света.

От инерцията лодката се плъзна чак на сушата и Робинзон без да губи и секунда се освободи от спасителната жилетка, метна раницата си навън, скочи в пясъка и забута зодиака обратно в морето.

Никак не му се връщаше отново тук, в държавата, в която властваха тарикатите, а не законите и която преди няколко години принудително бе напуснал. Не му се връщаше, но се налагаше. Честта го изискваше!

Не губиха време в приказки, всичко бе предварително уточнено, затова само си кимнаха и двигателят изрева обратно.

След няколко минути на плажа нямаше никого, по пясъка останаха само стъпките на неканения гост.