Бо Онест
Отблизо и лично (27)

Сега:

— С теб ще държим връзка по сателитния телефон да те информирам докъде съм стигнал, но не мисля, че ще ми отнеме много време да го освиткам. Дори се чудя дали да не накарам капитана и Джабрил да ме изчакат някъде по крайбрежието. Кой да ти каже, може и за десетина дни да приключа.

— По-добре ги изпрати обратно и не бързай, обмисляй всичко по няколко пъти. Не искам след Командо да загубя и теб.

— Аз и без това съм пътник, множко са ми вече годинките. Има един лаф, че понякога и легендите умират. Животът ми е към края си, въпросът е как мисля да прекарам остатъка от него.

Иво се замисли, той наистина не знаеше колко възрастен е партньорът му. Приятелят му остаряваше достолепно и никой нямаше представа на колко е всъщност.

— Знаеш ли, откакто сме се запознали не си мръднал, дори ми се струва, че се подмладяваш. Вярно, косата ти вече е повече сол, отколкото пипер, но само толкова. На повечето хора, достигнали твоята възраст са им останали само болежките и спомените.

— А, старея си аз, природата не можеш я излъга. Но усещам, че имам още време.

— Как точно го чувстваш?

— Ами човек преди да умре просто спира да живее. Губи желание за всичко, ни храна го влече, ни развлечения. Спира да се интересува от живота.

— И аз съм наблюдавал подобно държание.

— А при мен такива симптоми все още не се наблюдават, дори сам си създавам предизвикателства. Срещу противниците си нямам проблеми и мога да се справя с почти всеки, който мърда, единствено срещу Смъртта съм безсилен.

— За мен си като един герой от „Параграф 22“, който бе повярвал в безсмъртието.

— Нито съм чел книгата, нито съм гледал филма.

— Той все повтаряше: „Или ще живея вечно или ще умра в опит да го направя!“

— Аз съм здравомислещ и няма как да съм сигурен какво може да ме сполети в България. А и Смъртта все някога те спохожда!

— Абе ти се върни жив и здрав, а си умирай тук! Няма нужда заради някаква отрепка да страдаш и ти.

— Трудно ще ме хванат, ако нещо се обърка по-вероятно е охраната му да ме убие. Но така е по-добре, защото от смъртта не ме е страх, повече се ужасявам от живота там. А и тия с нашата професия рядко умират от естествена смърт. Азиатците са нарекли този казус „бушидо“, нещо като последната мисия на самурая.

— Не викай Дявола! Ако нещо се случи по-добре се предай, че от затвора ми е много по-лесно да те изкарам отколкото от гроба.

— Че как ще го направиш? Дори и Командо да беше с теб, трудно бихте превзели охраняван зандан.

— Ти май забравяш за коя държава говорим. Ще те измъкна преди надзирателят да си е избърсал носа. Едно анонимно дарение на вицепрезидента, малко шушу-мушу с лидера на неговата партия и си вън. Ако предложа като залог яхтата с платена десетгодишна стоянка на някое гръцко островче, ще се избият да съдействат. Имаше един вицепрезидент преди две-три правителства, който освобождаваше едрите престъпни босове на конвейер. Денонощно издаваше укази. Почти всяка седмица някой, благодарение на финансовите си възможности биваше помилван. Едва към края на мандата му работата се размириса и той се кротна, но вече се бе подсигурил с мангизи за поколения напред.

— И ще се лишиш от яхтата заради мен?

— Не само от кораба, от живота си ще се лиша заради теб. Яхтата я посочих като пример.

— Вярно бе, не бях мислил в тази насока! Но дано не се наложи! Ще внимавам, знаеш, че съм предпазлив. А този, за който говориш не му ли потърсиха отговорност?

— Моля те, не ме разсмивай! Но това е идея, сега като ще пътуваш натам може да събереш някои разузнавателни данни за него. Недев не може да не знае адреса му.

— Как се казва този човек?

Иво му каза.

— На този с тази смешна фамилия, ако си прав за нещата, които е вършил, заслужава да му обърнем специално внимание. Хора като него са плъзнали из целия свят и вършат само злини. Излиза, че той е по-голям бандит и от Ковчега. Ако имам време ще поразпитам.

— Там такива като него с лопата да ги ринеш. Не забравяй и мързеливата сбирщина с костюмчетата и вратовръзчиците, и те хищници до един! И десет да очистиш, останалите ще продължат с далаверите.

— Е, ние нали сме покровители на изгубените каузи! Точно заради това животът ни беше толкова интересен.

— Това е меко казано. Интересен е слаба дума. Стремяхме се да вършим неща, които децата ни биха намерили за важни.

— А аз до оня ден наивно мислех, че сме спрели с тази дейност.

— Тя е до гроб, като дрога е! Все едно да накараш Ван Гог или Реноар да захвърлят четките в разцвета на вдъхновението си.

— Чувал съм, че единият от тях бил малко луд. Дано поне ние запазим разсъдъка си. Но си прав като казваш, че все още сме на бойното поле, нищо че временно сме се кротнали! Нашият живот е като една дълга и прекрасна мелодия, тишината между тоновете също е музика, не е бездействие. Та аз и сега като си легна постоянно чертая планове за бъдещи операции. От известно време гледам по час-два българските новини и пиша в тефтера. Не съм ти споделял, но такава картотека на гадняри съм оформил, че свят ще ти се завие. Ще ми се по-нататък да се заемем с тях, да ги открием и да ги смажем за благото на цялото човечество!

— А аз съм си дал дума изобщо да не мисля за там, камо ли да гледам новини. И казват ли нещо интересно?

— Постоянно, но все е негативно! Едни с подправени документи окрадели най-апетитните земи около София, че и в нея, други покрай бизнеса си обезлюдили цели населени места, трети застроили дюните на плажа — все хора, плачещи да ги посетим и да ги вкараме в пътя. Да им покажем, че природата няма любимци, както явно са си внушили тези тарикати. Особено подробно следя една групичка, която все избягва правосъдието, делата се точат и до днес. Още преди години източиха сума ти пари от „Сапард“, нали помниш, че имаше такава агенция! И имената им съм записал, и къде се подвизават, а ако реша и адресите им ще науча.

— Имената откъде ги разбра?

— Там всички ги знаят, бе човек, самите телевизии ги съобщават. Крадели, крадели, че се забравили, а най-спокойно си живеят живота.

— Тия от „Сапард“ ги помня, но ми се струва, че съдът ги оправда.

— Тогава не е лошо да се заинтересуваш и от членовете на този съдийски състав, то е ясно защо са го направили. Но няма да ти стигне времето, за такъв дълъг списък с отрепки ще са ти нужни години.

— Тук си прав, бройката е огромна.

— А открих и истински виртуози във врътките.

— О, българите сме ненадминати по тази част.

— Наскоро е пострадал и един мой колега, но не лекоатлет, а футболист. Може и да си го чувал, защото е известен.

— Как се казва?

— Мартин Петров. Играл е в няколко отбора от висшата лига.

— Знам го, разбира се! И какво му се е случило?

— Някаква крадлива банкерка му е свила близо четири милиона от спестяванията. И не само на него, пипала и по други сметки. Докато футболистчето се усети тя си събрала багажа и заедно с мъжленцето си духнали от България.

— Не го мисли, банката ще го обезщети!

— Няма такова нещо, заинатили са се и се чудят как да го прецакат, та да не обеднеят случайно. Дори водят съдебни дела срещу него, та дано им се размине.

— Нима не си наясно, че банките са едни от най-големите крадци, само че законни. Съдиите често отсъждат в тяхна полза и този спортист може и да пие една студена вода. А може и да извади късмет и да му предложат извънсъдебно споразумение за една десета от сумата. Те така действат, малко са като застрахователите. Хорицата не виждат алтернатива и често се съгласяват.

— Думата ми беше дали няма да имаш време в София да се разровиш и да се опиташ да й хванеш дирите на тази, която си е позволила тази гадост?

— Знаеш ли имената й?

— Ирина Аткова ли беше, Паткова ли, но ще се разровя в Интернет и до няколко часа ще разбера подробно.

— Направи го, там ще се поослушам! Ех, какъв народец сме, става ли дума за пари все ще измислим как да ги откраднем.

— Но нека поне малко се съобразяват кого обричат! Тарикатите съвсем изгубиха мярката. Някакъв съдия-изпълнител с подправени документи изкарал длъжници сума ти народ и присвоил всичките им спестявания. С едно адвокатче такава схема завъртели, че и на Уолстрийт биха могли да им завидят.

— Не се учудвам! Щом и адвокат е замесен, значи сто процента е сътворена някаква измама.

— За това си прав, но съдия-изпълнителите са с класи над тях в грабежите. И го правят законно! А наскоро се заслушах в един, който се оправдаваше в Парламента защо прехвърлил парите на Здравната каса в бюджета на държавата. Обиграно в кражбите юпи, натрупало опит на запад. Истински злодей! Във всяко изречение изговаряше поне по две лъжи, което е прекалено дори за политик.

— Това учудва ли те?

— Разбира се, че не! Но им се чудя на потърпевшите, като стадо добитък са. Разорени, преебани, а само седят и се жалват на журналистите. Ето например тези хорица, които са изгорели заради съдия-изпълнителя и адвоката. Защо не направят като нас и да подирят сметка на ония заради делата им? Ами съберете някой лев, наемете си човек и накарайте двамата да съжаляват, че са се родили! Толкова е близо до ума, че повече няма накъде.

— Ако това се бе случило на мен, досега живи да съм ги одрал.

— Да не тръгнеш сега да търсиш и тях, та да има да те мисля? Свърши само това, за което заминаваш, а като се върнеш ще помислим по въпроса! И аз имам желание да хвърля един поглед на тефтера ти.

— А, няма, няма, откъде време и за тях? Бъди спокоен!

— Не ме лъжи, имаш кофти лице за покер! Приключи с Новков, поослушай се за тия, за които поговорихме и си ела, за всичко има време!

— Така ще стане, имаш думата ми! Сега ще вървя да натикам в раницата малко багаж и по обед ще се видим на кея. Трява да предупредя и Джабрил.

— Предвидил ли си какво ще носиш?

— Както винаги, ще липсва само излишното.

— Нали ти е ясно, че се изправяш срещу един Голиат.

— Ами тогава ще си взема и прашката, какъв е проблемът?

— Върви приятелю, покажи им на какво си способен! Знаеш ли какво е рекламното лого на „Найк“?

— Аз не съм бил спортист като тебе.

— Бил си, но в друга дисциплина.

— И какво им е логото?

— То е: „Просто го направи!“

— Точно затова отивам! И не бъди такъв песимист, че ще ме спипат, имай малко вяра в мен!

— Един умник навремето бе казал, че песимистът е добре информирания оптимист. Знаеш, че в нашия свят няколко хода обръщат нещата. Но понеже те познавам, ще те пусна да отпътуваш.

— Аз обичам играта, немислимо е да остана извън страничната линия.

— Поне ми обещай да се пазиш!

— Поръждясах, Иво и не съм онова, което бях, но обещавам да не те разочаровам. Стар съм, но още не съм излязъл от употреба. Някои са родени да пишат романи, други да делят атома, аз пък съм създаден да воювам. Все още мога да кажа за себе си, че съм една малка армия. Освен това имам едно голямо предимство.

— И то е?

— Най-лесно е да изравниш резултата, когато те смятат за мъртъв. Оня е в неведение какво се е случило с нас.

— Така те искам! Битките не приключват, само защото сме се уморили! Тогава, попътен вятър и успешен лов, но помни едно, независимо колко добре си планирал нещата, винаги трябва да бъдеш готов за импровизация!

— На мен ли го казваш, та аз учебник мога да издам на тази тема.

— Ако се видиш с бай Петко, поздрави го от мен!

— Благодаря!

Това си пожелаха на раздяла двамата приятели. Същия ден „ТИНА“ отплава на дългия си път.

Всяко пътуване, дори и най-дългото, започва с първа стъпка. Тази стъпка току-що беше направена.

* * *

Изминаха две-три денонощия от раздялата и Иво започна да се успокоява, че властите са гледали да претупат случая с двамата убити на аерогарата във Виктория и по една или друга причина не са навързали нещата. Това бе чудесно, разбира се, но него го притесняваше новото предизвикателство, пред което се бяха изправили. Единственият му останал жив приятел бе тръгнал да търси мъст, а там, в България силите бяха твърде неравностойни.

Мръсни игри с още по-мръсни участници!

Но също така бе вярно, че планинецът досега винаги бе намирал изход от на пръв поглед неразрешими ситуации. Той беше уникален и знаещ всички отговори! И докато някои посягаха за напътствия към Корана или към Библията, те двамата с Командо си имаха Робинзон.

Сега знаеше без всякакво съмнение, че Новков, понеже очакваше ответен удар, вреше в собствен сос и се е обградил със сериозна охрана от обучени главорези, които нямаше да се поколебаят да използват оръжията си. В ръкопашния бой горянинът нямаше равен, но какво би могъл да стори срещу куршумите. Откак се бяха запознали преди няколко години, ако изключим обучението, Иво на няколко пъти се бе убеждавал на какво е способен техния учител. Май първия път, когато го видя в действие бе в едно градче, съседно на тяхното, превзето и напълно опустошено от една орда джигитски пришълци.

Доколкото си спомняше оня далечен ден, идеята да ги прогонят дойде от Робинзон…