Бо Онест
Отблизо и лично (4)

Преди…

Колко бързо минава времето? Дали имаше и четири години откак наркотиците убиха дъщерята на Иво Ников, факт, от който произтекоха всички останали събития. Героите от този роман живееха безинтересния си живот, дните и седмиците се нижеха като в забавен каданс и едва ли някой от тях предполагаше какви приключения щеше да им предложи бъдещето.

Тогава Иво, бащата на мъртвата Деница вече се беше предал съсипан от мъката и бавно, но сигурно вървеше по стъпките на дъщеря си. Денонощно се наливаше с алкохол, почти не се хранеше и ден след ден тялото му все повече отпадаше. Това не го безпокоеше, на него вече не му се живееше. Краят му изглеждаше предопределен и му се струваше едно добро решение пред непоносимата болка, която бе обзела душата му. Смъртта не го плашеше, напротив, той се стремеше към нея. Дори я очакваше с нетърпение.

Но тъй като Господ има извратено чувство за хумор, в това Ников се бе убедил когато загуби дъщеря си, неизвестно защо го оставяше да живее.

Обаче един ден се събуди! Пъзелът се подреди ей така, за няколко часа. По-късно винаги се бе питал дали Съдбата се бе намесила, дали Оня отгоре действително е имал някакви планове или всичко е било една голяма случайност. Всъщност истината бе много по-проста — за това допринесе срещата му с група местни тарикати и точно това събитие отново го върна към живота.

Тогава, в онзи преломен момент той залиташе към гробището, одърпан и вонящ на мастика, понесъл с треперещата си ръка два поувехнали карамфила. Отдавна бе спрял да отчита времето и дали бе ден или нощ за него нямаше значение. Разполагаше ли с пари за пиене, друго не го вълнуваше и неотклонно се придържаше към максимата „Каква полза да си трезвен, когато пак ще се напиеш?“

Несигурно крачеше, все още не изтрезнял от обедната доза, когато се размина с кмета на градчето и част от най-близкото му обкръжение, до един ненаситни мижитурки. Всички те носеха някакви папки в ръце и на пръв поглед изглеждаха почтени хора. Но не бяха! Неприятна групичка, с общо тегло най-малко тон. За съжаление това не можеше да се каже за интелекта им, него щеше да го претегли без да се повреди и ювелирна везна.

Обаче първото, което веднага се набиваше на очи бе пълната несъвместимост на телата им с физичните закони, всичките сякаш бяха сглобявани от резервни части. Направо като картина на Пикасо! Малки главици, огромни торсове, кореми като ковашки мехове и бедра с невероятни размери.

Сега тези кофти типове вероятно отиваха да седнат някъде и да уговорят поредната далавера. А съберат ли се на едно място кофти типове, обикновено се случваха и кофти неща! Вършеха се бели!

Не бяха особено предпазливи, дори никак, досегашната безнаказаност бе отслабила вниманието им и те бяха останали с впечатлението, че каквито и пакости да сътворят, винаги ще им се разминава. Не отчитаха обаче едно, в една завера колкото повече бяха участниците, толкова по-голям бе шансът някой от тях да се разприказва. Петима можеха да опазят една тайна единствено, ако четиримата от тях са мъртви! Проверен житейски факт! Засега обаче те все още нямаха поводи за притеснение, малките населени места бяха последна грижа на заинтересованите институции.

Съществуването на подобни хора, при това измежду велможите на града, караше Иво да се пита доколко още природата е склонна да подлага що-годе нормалните хора на такива изпитания.

Освен градоначалника, там се открояваше плешивото теме на поредния набеден хотелиер, все цицащ от държавните програми, който обаче не обичаше да плаща на служителите си. Парите караха кръвта му да закипява така, като тази на ученик, зърнал циците на учителката си по физическо. Всяка банкнота за него бе като адреналинова инжекция. И неговата външност беше повече от неприятна. Малката му устичка бе като разрез със скалпел над брадичката, устните му бяха по-тънки и от изписани с молив вежди. С тази цепка лицето му удивително наподобяваше свински задник, тъй като жалките останки от растителност над врата му трудно можеха да прикрият месестите гънки лой под тях. С лице, типично за потомствен селянин, сега той сякаш плаваше пред другите, движеше се като кит, преял с планктон. Същият се изявяваше и като общински съветник, набутан на това сладко място от политическата сила, която спонсорираше. Кръчмите и хотелите не му стигаха, търсеше и власт. Мотото му беше — „Стига да можеш, прецаквай“ и той всячески се стремеше да спазва това свое верую.

Останалите бяха трима шефове на строителни фирми, абонирани за участие при всички обществени поръчки, които Общината понякога предлагаше. Помежду си те не се харесваха особено, но пък и не беше нужно.

Последен се влачеше заместник-кметът, човекът, отговарящ офертите на претендентите за лесни пари да се попълват по определен и правилен начин. Гражданите го наричаха човекът с ножицата, при всяко събитие, излъчвано от кабелната телевизия, той размахваше огромна ножица, с която разрязваше пликовете и оповестяваше съдържанието им.

Но докато те бяха само едни селски тарикати, качили се на скъпи автомобили и опитали хайвер съвсем отскоро, градоначалникът бе от друго, по-горно ниво. Коварен, зъл и амбициозен той водеше класацията по далавери, той живееше за това.

Иво Ников нямаше и да ги забележи, светският живот отдавна бе престанал да го вълнува, а и за тази особа имаше особено мнение. Едно наум, както се казва!

Причини за това не липсваха. По човечност водачът на групичката бе пълна нула дори по скалата на Фаренхайт и ден след ден затвърждаваше мястото си в тази незавидна таблица. Откровено ощетен от генетичната лотария, за него бе по-важно да живее на показ, отколкото да живее достойно.

Кметът Стоян Цанев, опак и неприятен човек, не изпитваше уважение нито към собствените си съграждани, нито към роднините си. За него те бяха хора без значение. Не блестеше с някакви познания, не бе интелигентен, нито пък държеше на външния си вид. И сега бе с онова сако, на което реверите стърчаха като уши на немска овчарка, вратовръзката вече се нищеше, а панталонът все едно бе купен от благотворителна разпродажба. Платът му бе толкова стар и захабен, та чак лъщеше. С тези дрехи изглеждаше като герой от нискобюджетен филм, пресъздаващ романите на Дикенс от още бедната Англия.

Физиката му също бе отвратителна, с дребен и същевременно напомпан с лой торс, да не говорим, че печатите на времето съвсем не го бяха подминали.

Иво добре помнеше думите на вече покойната си баба, която приживе често му говореше, че един мъж, за да е красив, трябва да е малко по-хубав от Дявола. Но Стоян Цанев излизаше извън всякакви стандарти, той сякаш бе дошъл от друго измерение и изглеждаше като дело на побъркан учен. Определено можеше да изиграе ролята на идиота във всяка комедия.

Главата му беше по-голяма и от стар модел телевизор. Заради козметично оскубаните вежди лицето му бе като на мъртвец и не изразяваше никакви емоции. Само понякога, след поредната далавера то се сгърчваше и в нещо като усмивка.

Кожата около надиплената му гуша висеше като изсъхнал пергамент, дори се полюшваше от вятъра, а бръчките по лицето му приличаха на пътна карта. По тялото му не можеше да се види и следа от мускулна тъкан, всичко бе обилно покрито със сланина, а ръчичките приличаха на клечки. Стивън Хокинг положително щеше да го надвие без дори да му се налага да става от инвалидната си количка.

Никаква мъжественост!

Напълно бялата коса, мазна, проскубана и вече тънееща на темето се мяташе напред-назад като дупето на фолкпевица, опитваща се да впечатли богат наследник.

Един по-внимателен поглед щеше да разкрие, че ноктите му не бяха рязани от месеци, това важеше и за космите, подаващи се като букли от ноздрите му. Ако ги изчакаше още малко, можеше да минат и за мустаци. Тъй като бяха тъмни, те рязко контрастираха с цвета на косата и му придаваха донякъде вид на трол от приказките. Но от ония тролове, злите!

Напълно увреден човек! Спокойно можеше да се каже, че видът му излъчваше очарованието на счупен прозорец с назъбени краища, нямаше как да не го забележиш, нямаше как и да го харесаш.

Благодарение на обилните софри бе оформил налята фигура, далеч от спортния тип и като ходеше не крачеше, а ситнеше като гейша. Нямаше как да е другояче, краката едва го държаха. Коремът му успешно можеше да се конкурира по големина и с най-големия тъпан, като шансовете не бяха в полза на тъпана.

Тъй като коланът на панталона убедително губеше битката с корема, този нестандартен начин на придвижване караше огромното му шкембе ритмично да подскача и да накланя собственика си ту наляво, ту надясно, като го блъскаше в останалите. Те обаче нямаха нищо против, за тях това бе височайша привилегия. За него те бяха готови на всичко, ако той се изсереше, щяха да изтичат и да му пуснат водата.

Все пак правеше впечатление, че кметът е най-слабият от всички, което не значеше, че ако се качи в пътнически асансьор, той няма начаса да аварира. Фигурата му беше пълна пародия!

Но това не го притесняваше, защото възпитанието му бе такова, все едно бай Ганьо да тръгне да чете поезия. Мислеше си, че да бъдеш умен, означава да си тарикат. Влечаха го само парите и жените, но при вторите, в повечето случаи удряше на камък! Е, по банкетите в съседните общини му се случваше и да забие някоя повлекана, но тя тръгваше с него по-скоро от съжаление. Или от някакъв майчински синдром!

Тази заигравка на природата той компенсираше със задкулисни игри, доноси и предателства. Освен това в сметките нямаше равен. Чуеше ли за някаква далавера реагираше като кучетата на Павлов, чак лигите му потичаха. Вероятно щеше да мине и през трупа на майка си, ако кражбата си струваше. През шестте години управление успя да усвои всички методи на полулегален грабеж и дотолкова се пристрасти, че понякога сам се плашеше от себе си. В други случаи пък, при добри дни, дори сам си завиждаше.

А въображение не му липсваше и действаше с размах, в това наистина го биваше. Умението да използваш всяка възможност за лична изгода си е цяла наука, а всяка наука си има своите професори. Той беше от тях! Придържаше се към максимата, че най-добрите лъжи са пропуснатите уточнения и умело водеше за носа различните комисии, граждански комитети и контролни органи.

След ски пистата, която построи през първия си мандат, за да продаде дървесината от изсечените дървета, сега бе насрочил търг за прокарването на въжена линия. Печалбата от стотиците кубици трупи го изненада приятно и тези дни точно на върха предстоеше да се оголи още една площадка с гигантски размери, та да се освободи място за хеликоптерна площадка. От местната техническа служба бяха забили маркерите през такива дистанции, сякаш щяха да строят космодрум. Но какво пък? Щом в Аспен, Албервил и Кицбюел разполагаха с такива съоръжения, какво пречеше и тук да кацат вертолети? Нищо, че имаше далекопроводи, които точно там бяха особено нагъсто, пилотите ще ги заобикалят! Малко нагоре, малко надолу, лупинг и ако имат късмет може и да успеят да кацнат! Те да му мислят, нали затова са учили.

В местността, която той бе обявил за зимен курорт, за последните двайсет години надали бе падал повече от пет сантиметра сняг, а и той, заради промените в климата се задържаше едва няколко дни, затова скиори рядко се мяркаха, най-много да мине някой заблуден турист. Чудо голямо, че нямало сняг, важното бе да се обявяват обществени поръчки. При тях поне едно бе сигурно — процентът!

След лифта пък идеше ред на хотелите, ресторантите и изграждането на пътища до там, все бляскави финансови перспективи.

Но това бе нищо! По едно време дори му бе минало през ума между две села да направи първа копка на писта за Формула 1, добре, че съветниците му, макар и трудно, го разубедиха.

Последното му уникално постижение пък бе, че наскоро строителите завършиха градската пречиствателна станция и той много се гордееше с този факт. Тръбеше наляво и надясно каква придобивка за хората е тази инвестиция и колко усилия са му коствали преговорите с държавната агенция, осигуряваща средствата по строежа. Естествено, за рекордните си комисионни мълчеше, макар да изпитваше вътрешна гордост, че бе изкрънкал от останалите участници в проекта по трийсет процента за себе си, ей така, защото се бе подписал.

Кметски подпис, следователно скъп!

Някак настрана оставаше и истината, че тази пречиствателна станция бе построена след края на града и всъщност чистеше водите на реката надолу по течението, като това облагодетелстваше единствено жителите на съседните населени места. В това нямаше нищо лошо, разбира се, ако не беше фактът, че сметките на съгражданите му за ВИК услуги рязко скочиха нагоре, тъй като персоналът на станцията си получаваше заплатите от градското дружество. Реката в чертите на града си остана все така замърсена, но следващите поколения местни щяха да плащат въпреки това.

Тъй като парите купуват анонимност, но не и пълно мълчание, оттук-оттам започна да излиза истината и за други подобни далавери, обаче на него не му пукаше. Те го плюеха, а той си мислеше, че дъжд го вали. Дори малкото регионално вестниче преди година, след поредните разкрития си позволи да го нарече „Адолф Хитлер, но без чара“, заради което само след два месеца се принуди да закрие дейността си, тъй като от Общината по някакви скалъпени причини му спряха субсидирането.

Пълно перде! Говореше се, че ще излъже дори баба си на смъртния й одър, ако така ще я накара да му завещае нещо.

Поради тези причини вече никой не го обичаше. Дори собствената му съпруга, кротка женица с птичи черти, чийто прякор незнайно защо бе „свирката“, вкъщи с неприязън бърчеше нос и за да го избегне все си намираше работа в съседните стаи. Дойдеше ли време за отпуските никога не съчетаваше своята с неговата. Толкова го мразеше, че от години той сам си купуваше дори мартениците за Баба Марта.

Освен страстта към парите, кметът бе отмъстителен, обичаше да лъже и даваше обещания, които не си и помисляше, че трябва да изпълни.

Вечно начумерен и кисел, не долавяше ли шум на банкноти, настроенията му се люшкаха предимно между гнева и яростта. В такива случаи приличаше на избягал от дом за хора със специфични потребности. Това личеше дори от неискрената му усмивка, нещо средно между тик и гримаса. Такъв си беше човечецът, добър единствено към себе си.

Заради калпавото му телосложение неговите подчинени в Общината го бяха нарекли Главчо или Кабинетния Наполеоновец, тъй като бе дребосък с наднормено тегло, а все се перчеше.

Всъщност той бе най-обикновен хитрец на дребно, напълно корумпиран и безскрупулен и тъй като моралът му бе колкото на гладна акула, виждайки Иво насреща си, започна да го подкача. За служителя на хората това, че някой е загубил детето си не значеше нищо, още повече че следващите избори бяха далеч.

Кохортата около него, нагаждачи до един, започнаха да се смеят на думите му, ако звукът, наподобяващ конско цвилене можеше да се нарече смях. Подигравките не утихнаха, докато групата не се скри зад ъгъла.

Тогава Главчо допусна непростима грешка, ако знаеше какъв специалист по мръсните номера е Ников, щеше да си държи устата затворена. Тази отвратителна постъпка мигом го вкара в графата на хората, живеещи с подарено време. В оня момент той сгреши, но пък безсърдечието му без да ще отприщи куп от събития, които дори аналитиците в някоя многобуквена агенция биха определили като невероятни.

Бащата на Деница преглътна подигравките и продължи по пътя си. Той бе станал толкова безчувствен, че нещо много по-голямо от някаква обида можеше да го разтърси. Отново избяга от реалността и след малко почти бе забравил случката.

Стигна гробището, седна до гроба и се загледа в снимката на момичето си. Неговото дете, единственото!

Казват, че човек има една генерална повратна точка в живота си, която предопределя остатъка му. Истина е!

За него това беше денят, в който го извикаха да я разпознае в моргата, нещо немислимо за всеки родител. Този отрязък от време така се бе запечатал в главата му, че с него заспиваше и с него се будеше. Колкото и да не го желаеше, паметта му постоянно възкресяваше ужасния спомен. Помнеше абсолютно всичко, как от полицията му се обадиха, как като в полусън влезе в стерилната зала и какво преживя в следващите минути! Помнеше и как, донякъде егоистично се бе надявал, че това под силните лампи няма да е дъщеря му.

Надежди, но напразни!

Там, на масата, завито с бял чаршаф лежеше неговото дете, видя познатото личице, все така нежно, но вече бледо, меките коси, разпилени наоколо. И в смъртта си, заради специфичните си черти все още изглеждаше красива, дори впечатляваща. Наследственост, която не можеш да объркаш!

Младостта, която преди извираше от нея си беше отишла, сега от жизненото някога момиче бе останала само обвивката, анатомичен урок за студентите по съдебна медицина.

Очите й леко се бяха отворили и се взираха в него, но не виждаха нищо. Тя бе мъртва и нищо не бе в състояние да я върне.

Окончателната необратимост! Последният спомен и най-кошмарният!

Приживе я обичаше без условности и колкото и мелодраматично да звучеше, това чувство се засилваше с всеки изминал ден. Липсваше му всяка минута, от всеки час! Сега нея вече я нямаше! Но тогава бе приел фактите, бе се примирил, бе се и предал.

Обаче щеше да се окаже, че гореспоменатата повратна точка може и да не е само една. Наближаваше моментът в който животът му отново щеше да се преобърне.

Седя на гроба много време, навярно часове. Нещо го човъркаше! Не беше мъката, от нея болеше другаде, а нещо различно, някаква мисъл търсеше път към съзнанието му.

Той се напрегна да се съсредоточи, но къде ти, всичко му се размиваше. Умът му бе закърнял от литрите спирт и упорито отказваше да функционира.

Отпусна се и почти заспа. Колко дрема, не знаеше. По някое време алкохолният глад му напомни за себе си и той се накани да тръгва, но от портретчето дъщеря му, вперила очи в неговите сякаш го задържаше и подтикваше към нещо.

Зави му се свят, кожата му настръхна. Определено нещо се случваше! Бе като хипнотизиран! Някаква сила се бе намесила и не му позволяваше да помръдне. Нали хората казват, че няма случайни неща! Отново опита да стане и отново не успя, нещо съвсем осезаемо го притискаше към твърдия парапет. „Какво се опитваш да ми кажеш, детенце? Ти ли имаш пръст в тази работа или наистина откачам? То какво ли друго ми остана?“

Той насочи погледа си към грижливо поддържаните цветя, обходи с очите си другите гробове и добре облечените опечалени край тях.

Изведнъж ушите му оглушително забучаха, а косата сякаш се наелектризира! Невероятно! След 2–3 минути взорът му се проясни и светът застана на фокус. Изтрезня отведнъж. Най-накрая му просветна.

Причината! Защо бе стигнал дотук?

Ето какво било, ето го отговора! Твърде прост и лесен, а толкова време му е убягвал.

Защо си в това състояние, човече, защо се пропи? Има ли виновни? Защо животът ти се провали така?

Има виновни, разбира се!

Кой е по-нечестивият на тази земя, той — праведникът или например кметът — крадец? Единственото му дете — светицата или хората, които й продадоха наркотиците? Кой е лошият и кой — жертвата? Кой трябваше да страда? Добрите или злите?

Ами те, разбира се, не можеш да се извиниш на мъртвец!

Това беше! Решението! Малката прашинка, която наклони везните и го върна към живота.

Все още с неуверени крачки си тръгна, прибра се вкъщи и заби глава в мръсната, миришеща на пот завивка.

Цяла нощ не заспа, въртя се, гледаше тавана и мислеше. Това, което прелетя през главата му не му хареса, но то бе минало. Време бе да се преобрази, от жертва да се превърне в хищник.

На сутринта скочи от леглото променен. Вярно, с главоболие, със сърцебиене и махмурлия, но коренно различен. Та той можеше да даде толкова много на този живот.

Грабна едно парче дебел картон и с ножицата го оформи като табела. Седна зад бюрото си, избра най-дебелия маркер и започна да пише:

1. Вече никакво пиене!

2. Нов начин на живот!

Помисли малко, повъртя се из стаята, върна се при бюрото и добави:

3. Забравям всякаква милост, състрадание и прошка!

Това беше, само три точки, но от тях зависеше всичко, нарушеше ли дори едната от тях, нямаше как да успее в предстоящата неравна битка.

Защото бе решил да води битка! Струваше му се несправедливо да остави злодеянията без последствия.

Тази сделка със Смъртта му се виждаше почтена, а и в края на краищата всичко се свеждаше до едно — или те, или той!

Слаб и треперещ като новородено сърне взе табелката и я залепи на стената пред леглото си, от днес тя ставаше неговата Библия.

Един много ядосан баща бе тръгнал по пътя на войната. Загубил бе всичко, оставаше му само разплатата!

Точно това негово решение отприщи събитията, довели до написването на тази книга.

* * *

Бедата е състояние, в което човек най-добре опознава себе си. Така се случи и с Иво. За няколко месеца от отчаяния и обезверен баща се превърна в човек с мисия. Всеки има мечти. При цветарите например те са да използват услугите им при погребението на известна личност или мафиот, при собствениците на автомобилни сервизи се свеждат до автовандали или до натрошени стъкла, разсипани по близките улици. Но това бяха дребни, нищожни въжделения! Иво Ников мечтаеше за отплата. Бе решил да ги накаже! Ето ти цел, та да не мислиш за пиене! На тъгата щеше да се отдаде по-късно!

* * *

Така започна всичко. Подгони дилърите и започна целенасочено да ги избива, като внимаваше да не оставя следи. Не ги съветваше, не ги биеше, не ги наказваше! Направо ги убиваше!

Боклук при боклука!

Установи, че триковете са могъщ съюзник и се стараеше да бъде все по-изобретателен. Още като ученик и студент бе интелигентен и находчив, сега тези качества му бяха само от полза. Мереше сили с хора, които бяха под неговите възможности, в повечето случаи обикновени печалбари, закономерно ги надхитряше и дори понякога скърбеше за жертвите си, но в тази битка на живот и смърт правила нямаше. Престъпността не биваше да се толерира! Честните двубои бяха за честните хора!

Имаше само един проблем и то голям, той беше състрадателен, а в неговия нов свят състраданието бе слабост.

Съседите му биха добавили, че освен това е коректен, жалостив, добър, наивен и доверчив. Други пък биха използвали израза широкоскроен. Но както и да го описваха, тук, в тази държава това се оказваше слабост. Ценни добродетели, но за други географски ширини. Така бе възпитан, а това му пречеше. Затова по някакъв начин трябваше да надмогне човешкото в себе си, нужно бе да оправдае жестокостите, които предстоеше да извършва и в бъдеще. Но как?

Дълго мисли какво да предприеме и накрая намери отговора.

Една вечер отиде с колата до най-близката до градчето пещера, входът й бе затворен с решетка, но още като малки деца бяха открили по-прикрити, резервни отвори. Малко се затрудни, докато разпознае познатите пътечки и след кратко лутане зърна една от пролуките. С усилие се промъкна вътре и застана над най-широкия процеп в дъното на огромното подземие, от раницата си извади фенерче и затворен стъклен буркан. В него, вече съсирена, се поклащаше кръвта на един черен петел, който бе купил в събота на пазара, а преди два часа му бе отрязал главата и бе събрал течността в буркана.

Разви капачката и започна бавно да я излива в процепа на дъното, като същевременно декламираше на висок глас фрази, които измисляше в момента:

„Дяволе, Демоне, Луцифер или Сатана, чуй какво ще ти предложа! Умолявам те, приеми душата ми в твоето царство! Кълна се да ти служа вярно и безрезервно, а в замяна искам само да ме пазиш. И без това не видях добро в моя, уж праведен живот, по-добре да премина в твоето лоно. Напътствай ме и ми помагай като твой слуга да въздам правосъдие там, където небесните сили не могат да се справят! Вече не ми е мил животът, а не ми се и живее. Само мисълта за отмъщение ме крепи жив, но не изпитвам радост от самото съществуване, а и едва ли някога ще изпитам. Тъй като отмъщението е тъмно дело, очаквам от теб да ме подкрепяш, а когато свърши и моят живот, ако ме призовеш, като отплата ще дойда при теб и вярно ще ти служа.“

Той поседя още известно време над процепа, докато изля цялото съдържание на буркана в бездната, после погледна надолу и изкрещя:

— Но с твоя или без твоя помощ, заклевам се да ги изтребя до крак!

По едно време му се стори, че долавя някакви шумове и гласове, долитащи далеч отдолу, като отначало го отдаде на развинтеното си въображение.

Но изненадите явно не бяха свършили, от многобройните разклонения на подземните коридори се понесе глухо стенание, което като повей на вятъра го обгърна отвсякъде, после бавно затихна в далечината.

Какво беше това, отхвърляха ли го или го приобщаваха? Май беше второто! В ушите му то прозвуча като „ЕЛА-А-А“ или нещо подобно, но определено бе зов.

За миг се вцепени, дотолкова реално бе изживяването, на което току-що бе станал свидетел. Всичко бе толкова истинско, че Иво дори се позачуди дали от тази преизподня след малко няма да замирише на сяра.

Насочи се към изхода и изпълзя отново на повърхността, но сега не се провира през тесните процепи, а хвана решетката и почти без усилие я огъна.

Тук нещо не беше наред! Не знаеше дали металът бе отслабнал през годините или ръждата го бе съсипала, но не усети никаква съпротива, просто хвана пръчката и я отмести.

Учуден от постигнатото той се измъкна навън и установи, че дори в тъмнината добре различава предметите пред себе си, някак всичко изглеждаше свръхфокусирано.

Зад ретината си хищниците имат така наречения tapetum lucidum, природна даденост, която им позволяваше да виждат нощем. Такъв ли бе станал и той? В хищник ли се бе превърнал?

Слухът му също бе странно променен, ушите му долавяха и най-малките шумове наоколо. Порази го и друго, мисълта му течеше страшно бързо, сякаш на старинен грамофон слушаше песен, пусната на 78 оборота.

Може би си внушаваше, но наистина в този момент се чувстваше прероден и коренно различен, без никакво съмнение сега не изпитваше страх от нищо, интуитивно усещаше, че ако внимава и обмисля добре нещата ще може с всичко да се справи. Уверен, това беше точната дума!

Има потвърдени доказателства, че когато човек е в кома той е на границата между живота и смъртта, някъде между двата свята и точно тогава придобива свръхестествени способности. Така бе и с него, след случилото се с Дени състоянието му спокойно можеше да се опише и като кома. Твърде лоша комбинация — скръб и алкохол! Той едва не се бе погубил и само мислите за отмъщение и справедливост го върнаха обратно към живота.

Сега най-важното бе да не греши, защото колкото по-дълго време останеше жив или на свобода, толкова повече работа щеше да свърши. Но дори да го разкриеха и вкараха в затвора, мисията му щеше да продължи и там, виновни и престъпници имаше навсякъде.

Най-интересното бе, че той напълно си вярваше, смесваше фантазията с реалността и скоростно чертаеше различни сценарии, но това нито му пречеше, нито изкривяваше преценките му.

Съзнанието му, несвикнало със скоростта, с която фактите се подреждаха в главата му, отказваше да повярва в тази бърза метаморфоза, връхлетяла го изведнъж. Но промяната бе налице, в това нямаше съмнение, защото само като си помислеше нещо, пред очите му всичко се подреждаше като в гигантски пъзел, все едно бе шахматист, предвиждащ бъдещите ходове на противника.

Чувстваше се като зрящ сред слепци или като олимпийски шампион в част по физическо на деца от помощно училище, десетки нива над останалите.

Казват, че не съществува нищо по-опасно от човек, който няма какво да губи, сега той напълно отговаряше на тия критерии. Не изпитваше страх от нищо! Чувстваше се недосегаем, почти като върховен хищник сред стадо беззащитни овце, а дали бе така, щеше да му покаже бъдещето.

* * *

Тази вечер, изтегнал се в леглото си, Иво дълго мисли върху действията, които току-що бе предприел. Правилно ли постъпи като мина от другата страна, загърбвайки общоприетите човешки ценности? Още в гимназията бе прочел, че Фауст също бе продал душата си на Дявола, но там краят на историята бе трагичен. Дали това му решение нямаше да го принизи до нивото на хората, които бе решил да преследва? А нима не можеше да им прости и да зареже всичко?

Даваше си сметка, че трябваше да е истински страхливец за да го направи и ще се презира до края на живота си. А това не можеше да приеме, и без това му бе останала само едната чест. И един гроб, да му напомня! Освен това той неимоверно бе закоравял.

Почти до сутринта прехвърля през главата си всички „за“ и „против“ и накрая реши, че няма защо да съжалява. Как така ще им прощава и защо? За да продължават ли? Прошката е за Църквата, а той доброволно се бе отлъчил, бе стигнал до убеждението, че да разчиташ на Бог, значи да не вярваш в себе си.

Значи решено!

Преди време в едно научно списание откри статия за правилото 10–90. Според твърдението на създателя му, животът е 10% от това, което ни се случва, останалите 90% са това как реагираме на случващото се. Е, Иво Ников вече бе решил как ще реагира. Посещението на пещерата бе не защото вярваше кой знае колко в окултното, просто си търсеше повод да стане жесток. Отмъщението е тъмна и самотна работа и щом веднъж се бе заел, се налагаше да стигне до края, а това с добрина не ставаше. Той вече бе приел, че понякога ще е нужно да дърпа спусъка и да отнема живот, нещо напълно несъвместимо с проповедите на владиките, а и с целия му предишен живот. Световната история бе пълна със случки, доказващи, че понякога, за да направиш добро на всички, се налага първо да сториш нещо ужасно, в името на крайната цел.

Всъщност престъпниците също са от тъмната страна и сега, приел техните методи, за него щеше да е много по-лесно да постигне целите си. Е да, навярно мнозина псевдо-праведници, ако знаеха какво е намислил, щяха да го заклеймят и да нададат вой до небесата, но кои бяха те, че да го съдят? По дефиниция тези хора не разбираха какво нещо е злото, те никога не се бяха сблъсквали с него. Четяха в пресата, естествено, но единствената им реакция бе да поцъкат с език. И те овце в планината при вълците, но още не го осъзнаваха. Заради такива мекушавци ли да подложи и другата си буза? Можеше ли някой от тях с молитви да върне детето му или с псалми да спре бандитите?

Отговорът определено беше „не“ и затова той не мислеше да се оправдава пред никого. А и кой щеше да го съди, сам бе избрал да няма приятели, нали щеше да търси анонимност, не слава. Налагаше се да се крие, моралистите нямаше да проумеят подобна жестокост. Ще се свре на вилата далеч от критичните им очи и ще действа. Поел бе по път, за който знаеше единствено той, а мислеше и така да си остане. Но най-важното бе, че бе обърнал страховете си срещу другите!

Решението бе взето, клетвата бе дадена и сега за него оставаше само да пристъпи към изпълнение на замисленото.

Ето така започна всичко, едно пораснало дете нелепо загина, баща му се превърна в убиец, а хората, предизвикали с действията си тези събития, дори не предполагаха срещу какъв враг ще се изправят.

Иво Ников щеше да ги убеди в едно, пред него и Дяволът щеше да е по-милостив и не така ужасен.

Сега той бе Съдбата — той даваше, той вземаше!

* * *

Заякна, закоравя и коренно смени мирогледа си, от добрия човек, който беше, се превърна в брутален и жесток преследвач без всякакви чувства.

Както при всяко нестандартно начинание пътят му криеше опасности и скоро щеше да дойде моментът, когато щеше да сбърка някъде и щяха да го заловят. Да работиш сам в обстановка на постоянно напрежение не бе лесна работа и Иво започна да мечтае за съюзник.

Казват, че на тоя свят нищо не става случайно. Може и наистина да бе така, защото по-късно той се запозна с един отшелник, когото сякаш му изпрати Провидението.

Необикновено създание, прашна реликва от друго време!

Човекът от десетилетия живееше в малка пещера дълбоко в гората и когато се срещнаха и двамата усетиха, че са родени един за друг. Паснаха си отведнъж колкото и да бяха различни, все едно един магнит с двата си противоположни полюса. Не бе и се надявал на такъв късмет.

Все пак, поради вродената им предпазливост мина почти година преди окончателно да се сприятелят, но оттогава станаха неразделни.