Бо Онест
Отблизо и лично (12)

Тогава:

— Момчета, този е моментът да решим дали да продължим или да се откажем. Каквото искахме го постигнахме, сега можем да се сбогуваме с Валди и още тази вечер да потеглим към Х. Искам да знаете, че истинският риск тепърва предстои и не ви насилвам с втората част от плана.

— Нека да довършим! Ти сам каза, че от липсата на парите кукловодите ще ги заболи много повече, отколкото от смъртта на част от изпълнителите. Начинът за действие, който измисли е добър и вярвам, че ще успее. Иво, ти какво ще кажеш?

— И аз съм „за“. По принцип моето си го постигнах и съм доволен, но животът продължава и ако разполагаме с повече пари, за нас е по-добре. Всичко се случва, може някой от нас да стъпи накриво и да го приберат, а с такива пари лесно ще уредим да го пуснат. Зная, че нашите магистрати са неподкупни, но все някой може да поддаде.

— Неподкупен магистрат — ха, ха! Хубаво е, че и в трудни моменти чувството ти за хумор работи. Значи решаваме, че продължаваме по план.

— Ще се справите, момчета, преодолеете ли охранителите, работата е почти свършена. Те нямат вашите специализирани умения, освен това ще са тотално изненадани когато някакъв с униформа им скочи.

В този момент още две коли с мигащи светлини заковаха до първата и пасажерите им изтичаха вътре, а от съседната улица с вой се показаха още две.

— Хайде, деца мои, време е! Изчакайте и тези служители да влязат в ресторанта и свивайте едната! Командо, внимавай да не забравиш лоста, че вратите на гаражите с юмруци не можеш ги отвори! Желая ви успех и бъдете сигурни, че жив, умрял ще ви чакам на „Орлов мост“.

От последните пристигнали коли на едната дори вратата зееше отворена и двигателят й тихо мъркаше, сякаш ги канеше да я подкарат. Иво погледна към партньора си и му кимна:

— Време е, приятелю, грабвай лоста и да вървим! Нека да свършим каквото сме планирали, а от утре пак ставаме примерни граждани.

— Ако откраднем парите малко трудно ще станем примерни, по-вероятно е да заживеем още по-бурно.

Излязоха и хвърлиха последен поглед към вътрешността на залата, но там всички служители на реда бяха напълно заети. В момента едни ограждаха подиума с жълта лента, други мереха с рулетка нещо по пода, като гнусливо бърчеха носове от вонята, но никой не поглеждаше навън.

Двамата нехайно се отправиха към отворения автомобил, хвърлиха лоста вътре, качиха се и бавно го подкараха.

Шофираше Иво, според уговорката той трябваше после да приспи вниманието на Вълева и да я докара дотук, а чак след това можеше да се върне и да помогне с нещо на Командо. На завоя хвърлиха един последен поглед назад, очакваха да видят тичащи след тях ченгета, но освен групичката зяпачи пред ресторанта нямаше друго движение. Мярнаха само колата, шофирана от Робинзон, отначало тя ги последва, но още на първата пряка се отклони и пое по своя маршрут.

Вечерта бе суха и топла, с добра видимост, но трафикът както винаги бе натоварен и трябваше да внимават. Оставиха въртящата се лампа включена, все още не знаеха кой бутон я дезактивира, а и така превозните средства им правеха път и понеже знаеха пътя наизуст напредваха бързо. Не бяха минали и 15 минути когато навлязоха в Панчарево, след малко пред тях изникнаха високите стени на имението.

— Е, дойде и нашето време, ще ги разтърсим ли както само ние си знаем?

— Че как, сега ще си припомня времената от Югославия и Камбоджа. И там рискувах живота си, но тук поне има за какво.

— Когато слезем вземи лоста и го скрий в храстите, вътре ще ти потрябва!

— Добре, хайде да започваме, че вече нямам търпение!

Двамата излязоха, пооправиха си униформите и зачукаха на вратата.

— Ида, ида, почакайте малко — отвътре се чуха забързани стъпки, подсилената врата се отвори и навън излезе единият от охраната.

— Здраве желаем! Какво има, шефът ли ви изпрати?

— Не точно! Налага се спешно да говорим с жена му! Тя тук ли е?

— Тук е, някъде вътре по стаите. Сега ще я потърся.

— Извикай я, а после доведи и колегата си!

Той отиде да изпълни нарежданията, но не затвори след себе си, види се охраната наистина бе хлабава.

Двамата останаха до колата и зачакаха, след няколко минути отвътре се чуха гласове, които приближаваха. На прага излезе симпатичната съпруга на Вълев, леко разчорлена, а като видяха и зачервеното лице на другия охранител веднага се досетиха, че са ги вдигнали от кревата. Иво се обърна към палавата вдовица и започна по сценарий:

— Госпожо, налага се спешно да поговорим, но насаме, това, което ще ви кажа, е предназначено само за вас. Елате, моля, малко настрани!

Дръпнаха се на 5–6 метра, той си придаде загрижен вид и добронамерено докосна лакътя й.

— Г-жо Вълева, имам много лоши новини! Преди двайсетина минути срещу съпруга ви бе извършен атентат и той, както и депутатът Попов са в тежко състояние. В момента им оказват първа помощ в Унгарския ресторант и той ни изпрати да ви информираме за инцидента, като изрично помоли да отидете колкото се може по-бързо при него. Състоянието му е нестабилно и не се знае доколко ще издържи, навярно иска да ви каже нещо важно.

Тя хлъцна и закри устата си с ръка, бе като парализирана, само стоеше и го гледаше.

— Аз ще ви откарам, не се притеснявайте, а колегата ще остане тук да чака подкрепление. Уведомете охраната и да тръгваме, а ако желаете вземете и някой от тях да ви придружи!

Едва тогава тя осмисли чутото и се раздвижи, въздъхна и двамата се върнаха при входа. Хлипайки, набързо разказа на момчетата какво се е случило и забърза навътре да облече нещо за пътуването. Когато след няколко минути отново се появи бе освежена и изглеждаше значително по-спокойна.

— Момчета, полицаят ще остане при вас, след малко ще дойдат и други негови колеги. Аз отивам до болницата, а вие тук си вършете работата!

Иво почтително й отвори вратата, кимна на Командо, качи се и подкара към центъра. Дотук всичко вървеше по план, точно както бе предвидил всезнаещият Робинзон. Щеше да е още по-добре, ако с нея бе тръгнал и любовникът й, но тя бе умна, дори в този момент не желаеше да отслабва охраната на къщата. Той спазваше инструкциите и не караше бързо, една нежелана катастрофа за миг щеше да провали всичко. Набързо й разказа какво се е случило, като спестяваше подробностите и я успокояваше, че навярно съпругът й ще се оправи. Тя и без това бе на ръба на нервна криза и точно сега на него не му трябваха истерии, за нейното душевно здраве можеха да се погрижат докторите на местопрестъплението.

Пред тях в далечината вече се виждаше ресторанта, цялото пространство пред него бе осветено от мощни прожектори и от светлините на въртящите се полицейски лампи. Не трябваше да рискува и да кара чак дотам, като видя една пролука до тротоара отби колата и спря.

— Г-жо, налага се да докладвам на началството, затова ще ви помоля да слезете тук! Сама виждате каква лудница е пред заведението, там едва ли ще успея да обърна.

— Благодаря ви много, офицер, оттук и сама ще се оправя. Вършете си работата, а в едни по-добри времена може да пием по едно кафе!

— С удоволствие, вече знам къде живеете. Не се притеснявайте, каквото и да се случи с него, животът продължава!

— Така е! До скоро!

Тя слезе и забърза към мястото, имаше хубава фигура и наистина бе ефектна жена.

Изчака я да завие зад ъгъла, направи обратен завой и се вля в трафика на път към приятеля си. На Командо нямаше да му бъде лесно с тези двамата, можеше да са го надвили, а дори и простреляли. На негова страна бяха предимството на изненадата, опитът и находчивостта му, но все пак като нищо можеше да се наложи и Иво да се намесва и да го измъква.

Подкара по-бързо, вече нямаше търпение да види как са се развили нещата с най-необикновения обир за последните години.

След малко Панчарево се показа в далечината и той намали скоростта, навлезе между първите къщи и спря, искаше да изключи тези мигащи лампи. Лесно откри конзолата със сирената и светлинната сигнализация, натисна това-онова и най-сетне светлините угаснаха. Наоколо стана по-тъмно, само осветлението от уличните лампи показваше пътя, но той почти бе стигнал, оставаше му още около километър.

Когато наближи изгаси и фаровете, ако трябваше да спасява приятеля си по-добре да не обявява на другите своето присъствие. Спря в края на оградата, слезе и бързо тръгна към портите, сега бе сублимен момент и той бе благодарен, че в кобура има зареден пистолет. Тази униформа много ограничаваше движенията му и ако опреше до ръкопашен бой щеше да го затрудни, затова разчиташе и на оръжието.

Стигна до портата и внимателно надникна към осветената зона, видя вратите и на двата гаража да зеят отворени и прецени, че всичко е наред. Точно в този миг приятелят му пъхтейки излезе от по-голямата клетка с два куфара и тръгна към него, Иво се показа на светлината и забърза да му помогне.

— Аверче, виждам, че си жив и здрав. Получи ли някакви наранявания?

— Не, всичко е наред и съм добре, но това едва ли може да се каже за пазачите. И двамата са живи, както ти обещах, обаче се наложи да ги понатупам.

— Щом ти си добре съм спокоен, това е най-важното, че после не знам какви обяснения ще давам на Петя. Ако се наложи и нея да вземам в харема ще ми дойде в повече. Виждам, че вече изнасяш!

— Вътре е като в Държавния резерв на Щатите. Куфарите са общо 10 и всичките са натъпкани догоре, казвам ти, че има милиони.

— Не виждам охранителите, какво стана с тях?

— И двамата съм ги завързал, а единия още спи. Ела да видиш този, любовникът, как съм го подредил!

Командо го заведе зад къщата и му посочи към голяма кучешка колиба, до нея седеше и мрачно гледаше единият пазач. Ръцете му бяха завързани зад гърба, а нашийникът на кучето бе стегнат на дебелия му врат, отделно здрав синджир го свързваше към халка, бетонирана в земята.

— Ето го нашият Шаро! Не ми създаде особени проблеми, веселата вдовица напълно го бе обезсилила. Другият лежи в безсъзнание при парите, но и той е завързан и няма как да избяга. После обаче трябва да го изтеглим дотук, защото мисля да подпалим гаражите.

— Това само ще привлече вниманието. Остави ги, достатъчно им навредихме!

— Ти не знаеш какво открих в малката клетка, затова говориш така. Там на един цял рафт са подредени пликове с наркотици, навярно има стотина килограма.

— Сериозно? Значи и съпругата е била наясно, навярно тя там си държи колата.

— О, знаела е, няма как да е другояче. В едното помещение дрога, в другото пари — ето един добър повод да повикаме пожарната. Това и за нас е добре, ако съм оставил някоя следа, огънят и обилната вода ще ги заличат напълно.

— Добре тогава, нека не губим повече време, а да товарим парите!

— До вратата вече съм пренесъл шест куфара, иди докарай колата и започни да ги редиш в нея! Аз в това време ще извлека другия пазач на безопасно място и ще те чакам.

Иво на бегом отиде до колата, запали двигателя и я докара пред входа. Слезе и започна да товари куфарите, но повече от шест не успя да събере. Пъхна два в багажника и четири на задната седалка и пространството се запълни, когато Командо седнеше отпред мястото свършваше. След това, при прехвърлянето в другия автомобил ставаше още по-сложно, с Робинзон ставаха трима и мястото съвсем се смаляваше.

Той затвори багажника и вратите и се отправи към гаража, в това време приятелят му се показа зад ъгъла.

— Довлякох го при другия, завързах му и краката. Там ще са на безопасно място, когато пожарникарите дойдат ще ги освободят.

— В опела се побраха само шест куфара, другите какво ще ги правим?

— Като седна ще сложа още един на коленете си, останалите ще ги изгорим. Хайде да приключваме тук и да изчезваме!

Изнесоха седмия куфар и разсипаха цяла туба с бензин в двете помещения, поляха и колите вътре.

— Вземи куфара, тръгвай и пали двигателя, аз идвам след секунда!

Иво се затича с парите, тежки бяха, мамка му, навярно сумата в него беше огромна. Сложи го до пасажерската врата и я отвори, качи се зад волана и стартира двигателя.

Откъм гаражите се чу бучене като от силен вятър, Командо бе запалил бензина и той бързо се разгаряше. След секунди се появи на бегом, седна до него и сложи куфара на коленете си:

— Карай сега, но не звъни на 112, че после ще проверят номера! Все ще се намери някой съсед да се обади.

Подкараха колата и напуснаха Панчарево, след няколко минути зад тях се виждаше само заревото от пожара.

* * *

Но те бяха направили за смях цялата Организация, затова босовете впрегнаха всичките си сили, за да открият и накажат виновниците.

През следващите дни по вилите около столицата се провеждаха денонощни съвещания, изпълнени с ругатни, заплахи и пиянски запои. Подземният свят вреше и кипеше, ни един бардак не остана претарашен, ни един уличен тарикат не остана неразпитан. Нищо! Пълна нула! Накрая вече почти се бяха предали, когато едно ченге на заплата при тях им предложи нова стратегия. Достъп до паметта на камерите пред ресторанта, десетина безработни анализатори и още една-две полицейски хитринки, изпитани в годините на прехода.

Това даде резултат, компютрите избълваха номерата на двайсетина коли, които най-често бяха обикаляли района около оная дата. Ченгето си прибра наградата, увери своите работодатели, че винаги е на разположение и се върна към служебните си задължения, които бяха да помага на по-богатите престъпници да работят безпроблемно.

Това бе последната сламка и след няколко телефонни разговора и една конферентна връзка с лидера на една политическа сила, ужилените решиха да се хванат за нея.

Изпратиха съгледвачи да слухтят по всички кътчета на страната, късметът на двама от тях проработи и една нощ те се озоваха пред къщата на Робинзон.

Не че създадоха някакъв проблем! За него те бяха ниска топка, с Иво още на следващата нощ ги пипнаха, но разбраха, че вече никога няма да са в безопасност.