Агата Кристи
Слоновете помнят (7)

Глава седма
Завръщане към детската стая

Мисис Оливър изгледа доста колебливо трите стъпала и входната врата на малката, занемарена къщица, разположена в една странична уличка. Под прозорците й бяха напъпили цветя, предимно лалета.

Мисис Оливър спря, отвори малкото бележниче с адресите в ръката си, увери се, че е на мястото, което търси и потропа леко с чукчето, след като беше натиснала някакъв наподобяващ звънец бутон, без да успее да изтръгне от него задоволителен звук в къщата. След малко, като не получи отговор, почука отново. Този път отвътре се разнесе шум. Нечии провлачени стъпки, измъчено астматично дишане, ръце, които очевидно се опитваха да се справят с отварянето на вратата. Този шум беше придружен и от неколкократно слабо отекване откъм пощенската кутия на вратата.

— Ой, да му се не види макар! Пак заяде нещо, дявол да я вземе тази брава!

Най-после усилията отвътре се увенчаха с успех, вратата бавно и с някакво доста съмнително скърцане се поддаде. Иззад нея стара жена със сбръчкано лице, превити рамена и артритна външност се взря в своята посетителка. Лицето й не излъчваше гостоприемство. По него нямаше и следа от страх, само неудоволствие от това, че някой е дошъл и смутил покоя на дома, който очевидно беше нейният замък. Изглеждаше на седемдесет или дори на осемдесет, но все така храбро бранеше своето огнище.

— Не зная за какво сте дошли и… — започна тя, но изведнъж спря. — Гледай ти — възкликна — мис Ариадна! Каква изненада. Това е мис Ариадна.

Много вода беше изтекла, откакто за последен път някой се беше обръщал към нея с „мис Ариадна“, помисли си мисис Оливър. Но в интонацията на гласа, макар и напукан от времето, звънтеше позната нотка.

— Влез, скъпа, — каза старата дама — заповядай вътре. Много добре изглеждаш. Не зная вече от колко години не сме се виждали, поне петнайсет.

Всъщност, бяха доста повече от петнадесет, но мисис Оливър влезе, без да се впуска в поправки.

— Каква възхитителна памет имате, така да ме разпознаете — каза тя. — Как сте, мисис Мачъм?

Ръцете на мисис Мачъм трепереха и упорито отказваха да се подчиняват на господарката си. Тя успя да затвори вратата и, като влачеше крака и накуцваше, влезе в малката стая, очевидно определена за онези очаквани или неочаквани гости, които мисис Мачъм беше готова да допусне в своя дом. Имаше множество снимки, някои на бебета, други на възрастни. Някои в хубави кожени рамки, които започваха бавно да се провисват, но още не бяха се разпаднали съвсем. Една фотография във вече доста потъмняла сребърна рамка беше запечатала млада жена в церемониална придворна рокля с пера, стърчащи на главата й. До нея можеха да се видят двама морски офицери, двама военни и няколко голи бебета, проснати на килимчета. В стаята имаше кушетка и два стола. Мисис Оливър, както й беше указано, седна на един от тях. Мисис Мачъм се намести на кушетката, като придърпа с известно затруднение една възглавничка зад гърба си.

— Е, мила, радвам се да те видя. Още пишеш онези хубави истории, нали?

— Да — съгласи се мисис Оливър, макар да изпитваше леко съмнение доколко детективските разкази, описанията на престъпления и изобщо на криминално поведение могат да бъдат окачествени като „хубави истории“. Но, помисли си тя, такива бяха просто навиците на мисис Мачъм.

— Сега съм сама — каза мисис Мачъм. — Помниш ли Грейси, сестра ми? Спомина се миналата есен. Имаше рак. Оперираха я, но беше вече късно.

— О, боже, моите съболезнования — каза мисис Оливър.

През следващите десет минути гостенката беше осведомена как си бяха отишли от този свят, един по един последните останали роднини на мисис Мачъм.

— А ти си добре, нали? Всичко е наред? Имаш си мъж? О, да, спомних си, той почина преди много години. И какво те води насам, в Литъл Солтърн Майнър?

— Просто минавам през този край — обясни мисис Оливър — и понеже имам адреса ти в малкия бележник, дето си го нося, реших да се отбия, да те видя как си, ей така.

— И да си поговорим за старите времена. Колко е приятно, когато човек има случай да го стори, нали?

— Да, наистина — мисис Оливър почувства известно облекчение от последната реплика, тъй като горе-долу това беше и причината за посещението й. — Колко много фотографии имате! — посочи тя.

— Ах, да, пазя си ги. Знаеш ли, по-рано бях в един дом, „Щастлив залез“ се казваше, какво глупаво име само. Изкарах там година и три месеца, повече не можах да издържа — много лоши бяха порядките. Не ми разрешаваха да си държа нещата в стаята, казваха, че всичко вътре трябва да е собственост на дома. Иначе се чувствах удобно, обаче аз съм си такава, обичам да виждам наоколо моите си неща. Снимките, мебелите. После дойде една много мила дама, от някакъв съвет, или дружество, и каза, че на друго място предлагат собствени жилища, където можеш да си вземеш всичко, което искаш. И всеки ден минава една любезна помощничка да те види как си. Тук се чувствам много добре. Наистина ми е удобно. Всичките ми неща са при мен.

— По нещичко отвсякъде — подхвърли мисис Оливър, докато обикаляше с поглед стаята.

— Да, тази маса — бронзовата, ми я изпрати капитан Уилсън, от Сингапур или от там някъде. А месинговото украшение е от Бенарес, хубаво е нали? Тук, на пепелника, има нещо интересно. Египетско е. Казва се скарабей. Звучи като име на сърбежна болежка, ама не е. Всъщност е някакъв бръмбар и е направен от камък. Казват, че е скъпоценен. Яркосин. Викат му лази-пази или лапи-плези или нещо подобно.

— Лапис лазули — подсказа мисис Оливър.

— Точно така, това е. И е много хубав. Изпрати ми го моето момче, дето отиде там на археологически разкопки, от него ми е спомен.

— Цялото ви прекрасно минало е събрано тук — възкликна мисис Оливър.

— Да, всичките ми момчета и момичета. Някои още бебета ги поех, само по на месец, някои бяха по-големички. За едни се грижех, когато бях в Индия, за други после, в Сиам. Да. Това е мис Моя в придворния си тоалет. Ах, каква хубавица беше. С двама съпрузи успя да се разведе. Да, първо с негова светлост имаше неприятности, после взе един поппевец и, разбира се, с него също не й провървя. Най-накрая се омъжи за богаташ от Калифорния. Имаха яхта, пътуваха по света. Умря преди две-три години, а беше само на шейсет и две. Жалко, че си отиде толкова младичка.

— Вие също сте били на най-различни места, нали? — попита мисис Оливър. — Индия, Хонконг, а после Египет и Южна Америка, ако не греша?

— О, да, доста попътувах.

— Помня, когато аз самата бях в Малая — подхвана мисис Оливър — ви срещнах у едно семейство, бяха на служба там. Някакъв генерал, ама как се казваше, чакай сега, не мога да си спомня… генерал и лейди Рейвънскрофт, нали?

— Не, не, грешиш името. Ти говориш за семейство Барнаби. Аз работех у тях, а ти им погостува за известно време. Спомняш ли си? Правеше някаква обиколка и остана у тях. Бяхте стари приятелки с госпожата. Той беше съдия.

— Ах, да — каза мисис Оливър. — Малко ми е трудно с имената. Понякога ги бъркам.

— Те имаха две хубави дечица — продължи мисис Мачъм. — Разбира се, пратиха ги на училище в Англия. Момчето отиде в Харвард, а момичето мисля, че в Роудийн. Ех, нещата сега много се промениха. Няма вече толкова бавачки, както някога. Вярно, бавачките създаваха от време на време и неприятности. Аз чудесно се разбирах с нашата, докато бях при семейство Барнаби? А ти за кого говореше? Рейвънскрофт? А, спомням си ги. Само че съм забравила точно къде живееха. Не беше далеч от нас. Семействата им бяха близки. Да, много отдавна беше, но си спомням всичко. Аз всъщност още бях в семейство Барнаби. Останах известно време и след като децата тръгнаха на училище, за да помагам на мисис Барнаби. Да се грижа за вещите й, да ги поправям и така нататък. И бях там, когато се случи това ужасно нещастие. Нямам предвид Барнаби, а Рейвънскрофт. Никога няма да го забравя. Вестта за това ме потресе. Аз, естествено не бях замесена лично, но колко ужасно е нещо такова да се случи, нали?

— Трябва да е било ужасно — съгласи се мисис Оливър.

— Стана доста след като ти се върна в Англия, сигурно бяха минали години. Каква хубава двойка бяха! Много мили хора, за тях беше направо шок.

— Вече трудно си спомням — изпусна нишката мисис Оливър.

— Разбирам. Хората забравят. Но не и аз. За нея казваха, че винаги си е била малко странна. Още от дете. Имало някаква отдавнашна история. Извадила едно бебе от количката и го хвърлила в реката. Някои казваха, от ревност. Други обясняваха, че искала бебето по-скоро да отиде в рая.

— Говорите за кого — за лейди Рейвънскрофт?

— Не, разбира се, не за нея. Аз май наистина си спомням по-добре от тебе. За сестрата говоря.

— Каква сестра?

— Не съм сигурна сега дали беше нейна или негова сестра. Разправяха, че дълго време била в заведение за душевноболни. Май още от единайсет-дванайсет годишна възраст. Държали я там, после решили, че се е оправила и я пуснали. Оженила се за някакъв военен. Но тогава станала белята. И както подочух след това я пратили в едно от тези заведения, нали знаеш, за откачени. Много добре се държат там с тях. Имат си самостоятелна, хубава стая и всичко необходимо. Те и ходели на свиждане, генералът или жена му. Децата ги отгледал някой друг, защото те май се страхували от нея. Така или иначе, накрая приели, че вече се е възстановила. Тя се върнала да живее с мъжа си. И после той умрял — високо кръвно ли имал, или нещо сърцето, не знам. Тя била ужасно разстроена и отишла да живее с брат си, или сестра си — там каквато им се пада. Изглеждала щастлива, много била привързана към децата и уж всичко било наред. Момченцето не пострадало, тогава мисля, че било на училище. Момиченцето било там заедно с едно друго момиченце, което било дошло да си играят този следобед. Е, вече не си спомням всички подробности. Толкова отдавна беше. Много се говори тогава за случая. Имаше хора, дето даже казваха, че изобщо не била тя. Твърдяха, че бавачката го направила, но бавачката толкова обичаше децата и беше страшно разстроена. Тя отдавна искаше да ги отведе от къщата, смяташе, че там не са в безопасност. И всякакви такива неща говореше. Но другите не повярваха и тогава стана това. Май все пак решиха, че го е сторила тази, как й беше името, забравих го сега. Така или иначе, вече нищо не можеше да се направи.

— А какво стана със сестрата, на генерала или на лейди Рейвънскрофт?

— Ами, мисля, че знаеш, някакъв лекар я отвел, затворили я, и в края на краищата се върнала в Англия. Не знам дали е била в същото заведение, където по-рано са я лекували, но се грижели добре за нея. Защото имали много пари, доколкото съм чувала. Много пари по линия на съпруга. Може и да се е излекувала отново. От години не бях си спомняла за това. Едва сега, като дойде и ме пита за генерал и лейди Рейвънскрофт, стана дума. Чудя се къде ли са сега. Трябва отдавна да са се пенсионирали.

— Уви, имаше с тях една тъжна история — подхвана мисис Оливър. — Сигурно сте чели във вестниците.

— Какво да съм чела?

— Ами, те купиха къща в Англия и после…

— Чакай, чакай, сега се сещам. Спомням си, че четох във вестника. Да, тогава си казах, че името Рейвънскрофт ми е познато отнякъде, но не можах да си спомня откъде точно. Паднали от една скала, така ли беше? Нещо от този род?

— Да, — кимна мисис Оливър — нещо от този род.

— Ах, мила моя, толкова се радвам, че те виждам. Непременно ще пийнеш чашка чай, нали?

— Благодаря, опита се да я възпре мисис Оливър — не ми се пие чай. Наистина не ми се пие.

— Моля ти се, няма да ми откажеш! Хайде да се прехвърлим в кухнята, ако нямаш нищо против. Аз повечето време си го прекарвам там. Там всичко ми е подръка. Гостите обаче ги отмъквам тук, защото се гордея с моите неща. Обичам да се хваля с подаръците си, а също и с децата, дето съм ги гледала.

— Сигурно хора като вас — каза мисис Оливър — могат да се гордеят със своя прекрасно осмислен живот. Колко много малчугани са минали при вас.

— Да. Спомням си, когато беше малко момиченце, обичаше да слушаш приказките, дето ти ги разправях.

Имаше една за тигъра. А също за маймунките, маймунките на дървото…

— Да, спомням си ги — каза мисис Оливър. — А колко отдавна беше!

Мисълта й се впусна далеч назад. Видя се момиченце на шест-седем годинки, вървеше по някакъв път в Англия със стегнато закопчани обувки и слушаше приказка за Индия и Египет, която леличката до нея й разказваше. Ето я тогавашната леличка. Следвайки домакинята тя хвърли на излизане прощален поглед наоколо. Взря се още веднъж в снимките на всички тези момиченца и ученици, които мисис Мачъм беше отгледала. Бяха се снимали обикновено в най-хубавите си дрехи, като деца или пък вече като големи, зрели хора и бяха изпратили фотографиите в хубави рамки, грижливо оформени. Не бяха забравили леличката си. Вероятно на тях тя дължеше средствата, който й позволяваха да се радва на сравнително спокойна старост. Мисис Оливър внезапно усети нещо да я хваща за гърлото. Сълзите бяха толкова чужди на характера й, че трябваше да направи усилие на волята, за да се овладее. Последва мисис Мачъм в кухнята и там й поднесе скромния подарък, който й беше приготвила.

— Колко мило! Кутия „Топхоул Татъмз“. Точно този е любимият ми чай: Как си го запомнила! Много рядко го намирам вече. А това са най-хубавите чаени бисквити. Ах ти, нищичко не забравяш! А помниш ли двете момченца, дето идваха да си играете? Едното ти викаше лейди Слон, а другото лейди Лебед. Това, дето ти казваше лейди Слон обичаше да се качва на гърба ти, а ти обикаляше на четири крака и се преструваше, че имаш хобот, с който събираш разни неща.

— Каква завидна памет имате, леличко! — възхити се мисис Оливър.

— Ех, — въздъхна мисис Мачъм — нали си чувала да казват, слонска памет.