Агата Кристи
Слоновете помнят (10)

Глава десета
Дезмънд

Два дни по-късно Еркюл Поаро пиеше сутрешния си шоколад и в същото време четеше писмо, което получи с кореспонденцията си тази сутрин. Той го четеше за втори път. Почеркът беше сравнително добър, въпреки че му липсваше зрелост.

„Драги господин Поаро,

Страхувам се, че ще намерите писмото ми странно, но вярвам, че би било от полза да спомена една Ваша приятелка. Опитах да се свържа с нея, за да попитам дали е възможно да ми уреди среща с Вас, но тя очевидно отсъствува. Нейната секретарка — става въпрос за мисис Ариадна Оливър, писателката — та нейната секретарка спомена, че е отишла на сафари в Източна Африка. Ако това е така, тя няма да се върне скоро. Сигурен съм, че тя би ми помогнала. Аз наистина бих желал да се срещна с Вас. Ужасно много се нуждая от един съвет.

Мисис Оливър, както разбирам, познава майка ми, с която са се срещнали на един литературен обяд. Ако Вие склоните да ме приемете, ще Ви бъда особено благодарен. Ще мога да съобразя времето си с Вашето. Не зная дали би било от полза, но секретарката на мисис Оливър спомена думата «слонове». Предполагам, че това има връзка с пътуванията на мисис Оливър в Източна Африка. Секретарката го спомена като че ли беше някаква парола. Аз наистина не го разбрах, но може би Вие ще успеете. Намирам се в състояние на голяма тревога и безпокойство и ще Ви бъда много благодарен ако се срещна с Вас.

Искрено Ваш: Дезмънд Бъртън-Кокс“

— Nom d’un petit bonhomme^[1] — промълви Еркюл Поаро.

— Да, сър? — попита Джордж.

— Нищо, нищо — каза Еркюл Поаро. — Има такива неща, след като веднъж са нахлули в живота ти, много трудно можеш да се отървеш от тях. При мене това се оказаха слоновете.

Той се отдалечи от масата за закуска, повика вярната си секретарка г-ца Лемън, подаде й писмото от Дезмънд-Кокс и й поръча да уговори среща с подателя на писмото.

— Понастоящем не съм зает — каза той. — Утре ще бъде доста удобно.

Г-ца Лемън му напомни за двете срещи, които вече беше насрочил, но се съгласи, че остава достатъчно свободно време и тя ще уреди нещо щом той го желае.

— Във връзка със зоологическата градина ли е? — поинтересува се тя.

— Едва ли — отвърна Поаро. — Не, не споменавайте слонове в писмото си. Да не пресилваме нещата. Слоновете са големи животни. Те заемат голяма част от хоризонта. Да, можем да оставим слоновете. Безсъмнено ще се появят в хода на разговора, който възнамерявам да проведа с Дезмънд Бъртън-Кокс.

 

 

— Г-н Дезмънд Бъртън-Кокс — съобщи Джордж, въвеждайки очаквания гост.

Поаро се беше изправил до камината. В продължение на миг, два той не каза нищо, но след първоначалната бърза преценка пристъпи напред. Посетителят му се стори някак нервен и енергичен. Съвсем естествено, помисли си Поаро. Чувствува се малко неудобно, но успява успешно да го прикрие. Протягайки ръка гостът попита:

— Мосю Еркюл Поаро?

— Точно така — отговори Поаро. — А Вие сте Дезмънд Бъртън-Кокс. Моля седнете и ми кажете какво мога да направя за вас.

— Ще ми бъде трудно да обясня — каза Дезмънд Бъртън-Кокс.

— Има много неща, които трудно се обясняват — забеляза Еркюл Поаро. — Но ние разполагаме с време. Седнете.

Дезмънд погледна със съмнение човека срещу него. Наистина комична личност, помисли той. Яйцевидна глава, големи мустаци. Някак си не много внушителна. Всъщност не бе това, което очакваше да срещне.

— Вие — вие сте детектив, нали? — попита той. — Искам да кажа — откривате разни неща. Хората идват при вас, за да научат нещо или да ви помолят да откриете някои неща вместо тях.

— Да — каза Поаро — Това е една от задачите ми в този живот.

— Предполагам, че не ви е известно за какво съм дошъл и едва ли знаете много за мене.

— Известно ми е нещичко — каза Поаро.

— Имате предвид мисис Оливър, вашата приятелка мисис Оливър? Тя ви е споменала нещо?

— Тя ми каза, че се е срещнала с една своя кръщелница, някоя си г-ца Силия Рейвънскрофт. Това е така, нали?

— Да. Да, Силия ми каза. Чудя се също дали мисис Оливър познава моята майка — познава ли я добре, искам да кажа?

— Не, не мисля, че се познават добре. Според мисис Оливър тя я срещнала наскоро на един литературен обяд и е разменила няколко думи с нея. Разбрах, че майка ви е отправила известна молба към мисис Оливър.

— Не е трябвало да го прави — заяви момчето.

Веждите му се събраха над очите и изражението му изведнъж стана гневно, дори заплашително.

— Наистина — продължи то — майките… искам да кажа…​

— Разбираем — прекъсна го Поаро — твърде чувствителни сме станали в днешно време. Всъщност може би винаги е било така. Майките непрестанно вършат неща, които техните деца биха предпочели да не правят. Прав ли съм?

— Да, твърде сте прав. Но моята майка — искам да кажа — се намесва в неща, които наистина не я засягат:

— Разбирам, че Вие и Силия Рейвънскрофт сте близки приятели. Мисис Оливър научила от майка ви, че става дума за женитба. Може би предстояща?

— Да, но майка ми наистина няма нужда да задава въпроси и се тревожи за неща, които, хм, не я засягат.

— Всички майки са такива — каза Поаро.

Той едва забележимо се усмихна и добави:

— Вие вероятно сте много привързан към майка си?

— Не бих казал — отвърна Дезмънд. — Не, със сигурност не е така. Видите ли — е, по-добре да ви кажа направо. — Тя всъщност не е моя майка.

— Наистина ли? Не знаех.

— Аз съм осиновен — обясни Дезмънд. — Тя е имала син. Малкото момче починало. След това поискала да осинови дете и така ме отгледа като свой син. Тя винаги говори за мен като за свой син и ме мисли за такъв, но в действителност аз не съм. Ние изобщо не си приличаме. Имаме различен поглед върху нещата.

Твърде разбираемо — промълви Поаро.

— Трудно ми е да достигна до това, за което съм дошъл да ви помоля.

— Очаквате от мене да направя нещо, да открия нещо, да набавя липсващата информация?

— Считам, че с това вече е приключено. Не зная доколко сте запознат с подробностите и въобще за какво става дума.

— Зная нещичко — каза Поаро. Не в подробности. Не зная много за вас, а също и за госпожица Рейвънскрофт, с която все още не съм се срещал. Бих желал да я видя.

— Да, разбирате ли, аз мислех да я доведа, но после реших, че е по-добре първо да се срещна насаме с вас.

— Звучи доста разумно — каза Поаро. — И така, какво ви води при мен? Нещо, което ви прави нещастен? Угрижен? Имате трудности?

— Не съвсем. Не. Не би трябвало да е така. Нямам, Това, за което става въпрос, се е случило преди години, когато Силия е била още дете, или ученичка. Една трагедия, подобна драма може да се преживее всеки ден, по всяко време. Познавал си двама души, които са били така силно обезпокоени от нещо, че са посегнали на живота си. Сключили са нещо като споразумение за самоубийство. Никой не е успял да научи защо са го направили или каквито и да било подробности. В края на краищата не виждам причина децата на тези хора да се чувствуват потърпевши. Искам да кажа, достатъчно е, че са запознати с фактите. А и това въобще не е работа на майка ми.

— Когато човек се позамисли за живота, разбира, че все повече хора се интересуват от неща, които въобще не ги засягат. Те заместват в съзнанието им част от личните им проблеми.

— С тази трагедия е приключено. Никой не успя да научи кой знае колко за нея. Но, видите ли, майка ми продължава да задава въпроси. Иска да я разнищи докрай и се е захванала със Силия. Докара я до такова състояние, че тя самата вече се колебае дали иска да се омъжи за мен.

— А вие? Все още ли сте убеден, че искате да се ожените за нея?

— Да, разбира се, сигурен съм в това. Имам намерение да се оженя за нея. Твърдо съм решен да го направя. Но тя е загрижела. Копнее да научи истината, иска да разбере защо се е случило всичко това. Убеден съм, че греши, но тя все пак счита, че майка ми знае нещо определено по случая. Че е дочула нещо.

— Да, съчувствувам ви много — каза Поаро. — Струва ми се обаче, че ако вие сте разумни млади хора и единственото ви желание е да се ожените, няма причина, която да ви спре. Ще спомена, че по моя молба получих известна информация за тази тъжна трагедия. Както вие споменахте, това се е случило преди години. Няма обяснение на събитието и никога не е имало. Но в живота се случва и така — не всички тъжни неща могат да бъдат обяснени.

— Било е взаимно споразумение за самоубийство — каза момчето. — Невъзможно е да предположа друго. Но — е…

— Искате да разберете причината, нали?

— Е, да. Ето кое тревожи Силия, а покрай нея и мен самия. Майка ми със сигурност се безпокои за същото, въпреки че това не е нейна работа. Не мисля, че вината трябва да се хвърли върху когото и да било. Искам да кажа, че не е имало някаква разправия или въобще нещо такова. Бедата, разбира се е, че ние не знаем достатъчно. Аз самия по никакъв начин не бих могъл да зная, защото не съм бил там.

— Не сте познавали Генерала, лейди Рейвънскрофт или Силия?

— През целия си живот съм познавал Силия. Виждате ли, хората, при които ходех през, ваканцията и нейните родители бяха съседи. Тогава бяхме ужасно малки. Разбирате ли — просто деца. Винаги сме се харесвали и сме били заедно. След това, в продължение на много години не се виждахме, и детските спомени сякаш поизбледняха. Не бях срещал Силия от дълго време. Нейните родители бяха в Малая, както и моите. Мисля, че там са се срещнали отново — имам предвид родителите ни. Междувременно баща ми почина. Но мисля, че когато майка ми беше в Малая, обезателно е чула нещо и сега си го е припомнила. Предполагам, че това е причината да си е въобразила нещо, което не е възможно да е истина. Сигурен съм, че е така. Но тя е решила да разтревожи и Силия със своите подозрения. Искам да зная какво реално се е случило. Силия също иска да го научи. За какво е била цялата тази работа? И защо? И как? Не ме интересуват глупавите клюки.

— Да — обади се Поаро, — съвсем естествено е вие двамата да се чувствувате неловко. Предполагам, че Силия се притеснява повече от вас. Навярно се тревожи повече. Но, ако мога да се изразя така, наистина има ли значение? От значение е настоящето. Момичето, за което искате да се ожените, момичето, което иска да се омъжи за вас — каква връзка има вашето взаимно желание с миналото? Какво значение има дали родителите й са се самоубили, дали са загинали при самолетна катастрофа или един от тях е загинал при катастрофа, а другият се е самоубил след това? Дали драмата е плод на някаква любовна история?

— Да — отвърна Дезмънд Бъртън-Кокс, — убеден съм, че думите ви са разумни и верни, но — нещата помежду ни така се сложиха, че просто трябва да съм сигурен, че Силия е удовлетворена. Тя е притеснителен човек, който обръща внимание на тези неща, въпреки че не говори много за това.

— Не ви ли е минавало през ум — каза Поаро, — че може да е трудно, да не кажа невъзможно, да открием какво действително се е случило?

— Искате да кажете кой кого е убил или защо, или че единият е убил другия, а после и себе си. Освен ако — освен ако не е имало нещо друго.

— Да, но това нещо е в миналото и трябва ли тогава да го намесваме в настоящето?

— Не трябва да го намесваме, нямаше да има значение ако не беше майка ми, нейното любопитство и непрестанното й желание да рови в тези неща. Предполагам, че и Силия едва ли някога се е замисляла твърде много за това. Тя е била в някакво училище в Швейцария по времето, когато се е случила трагедията и никой не и е разказал подробности. Все пак, когато си млад просто приемаш, че около теб се случват разни неща, но това в действителност не те засяга.

Тогава не считате ли, че искате невъзможното?

— Желая да разкриете истината — каза Дезмънд — Възможно е все пак тя да се окаже нещо, което човек не може да открие или просто не желае да го стори.

— Ще се опитам — каза Поаро. — Вярно е, че в известна степен всеки човек е любопитен, така да се каже. Постоянните драми, всичко, което произтича от изживяна печал, изненада, шок и болест причисляваме към човешките трагедии, човешките емоции и е съвсем естествено вниманието ни да е привлечено от тях, да провокира любопитството ни. Необходимо е, обаче, да изясним дали е достатъчно разумно и нужно да раздухваме нещата отново?

— Може и да не е — обади се Дезмънд, — но нали разбирате…

— А също така — прекъсна го Поаро и продължи — ще се съгласите с мен, че това е една почти непосилна задача след всичкото протекло време.

— Не — отговори Дезмънд — тук именно не съм съгласен с вас. Считам, че все пак ще е съвсем възможно.

— Много интересно — каза Поаро. — И кое ви кара да мислите така?

— Ами…

— Какво? Имате нещо предвид?

— Вярвам, че има хора, които знаят достатъчно и биха ви разказали ако имат желание да го направят. Хора, които може би не биха споделили с мен, със Силия, но вие бихте могли да научите необходимото от тях.

— Интересно — промърмори Поаро.

— В миналото са заровени няколко интересни неща, — продължи Дезмънд — Аз така да се каже, съм чувал съвсем бегло за тях. Носеха се слухове за душевното заболяване на… Не зная кой точно, но мисля, че лейди Рейвънскрофт е прекарала няколко години в психиатрична клиника. Доста дълго време. Някаква трагедия я е сполетяла, когато е била съвсем млада. Чувал съм за дете, което е починало вероятно при нещастен случай. Нещо, което очевидно я е засегнало по някакъв начин.

— Допускам, че това е информация, до която едва ли сте достигнал сам?

— Не, моята майка ми го разказа. Мисля, че тя на свой ред го е чула в Малая, клюка, която хората са разнасяли. Известно ви е, че в колониите хората се сближават, а жените непрекъснато клюкарствуват. Споделят се неща, които може и да не са истина.

— А вие искате да узнаете дали са верни или не?

— Да, аз не зная как сам да се добера до тях. Изминало е толкова много време и просто не зная кого да попитам, при кого да отида. Но докато не разберем какво наистина се е случило и защо…

— Искате да кажете — прекъсна го Поаро, — или поне това, което аз мисля, че искате да кажете, е, че Силия Рейвънскрофт не желае да се омъжи за вас докато не е напълно сигурна, че няма някакъв умствен дефект, унаследен вероятно от нейната майка. Така ли е?

— Мисля, че точно това някак си си е втълпила и майка ми има определена вина. Навярно мама желае истината да се окаже такава, но не считам, че разполага с доказателства като изключим клюките и недобронамерените хули.

— Няма да е лесно да се докаже противното — каза Поаро.

— Да, но за вас съм чувал невероятни неща. Твърдят, че проявявате изключителни умствени качества, когато трябва да откриете истината. Просто задавате подходящи въпроси и принуждавате хората да ви кажат каквото трябва.

— Към кого считате, че трябва да се обърна най-напред? Споменахте за Малая, убеден съм, че нямате предвид местните хора. Става дума за онова минало, което можем да наречем господарско време, тоест периодът, през който в Малая е имало колониално общество. Предполагам, че намеквате за англичаните и ония клюки, които са се разпространявали сред обитателите на някой военен гарнизон?

— Наистина не вярвам, че подобно разследване би имало реална полза сега. Мисля си, че тези, които тогава са разпространявали клюките… толкова е отдавна, че те трябва да са забравили всичко или пък самите отдавна не са между живите. Предполагам също, че майка ми е подразбрала погрешно много от подробностите подочула е това-онова, после го е доукрасила…

— И въпреки всичко вие считате, че аз бих могъл…

— Е, не смея да твърдя, че трябва да заминете за Малая и да разпитате хората там, тъй като едва ли ще намерите някой от тях.

— И така, можете ли да ми дадете някои имена?

— Не тези, които ви трябват — каза Дезмънд.

— И все пак?

— Ще ви обясня какво имам предвид. Мисля, че има двама души, които знаят какво и защо се е случило. Навярно знаят, наистина предполагам, че знаят, защото по това време са били там!

— Бихте могли сам да ги откриете.

— Е, в известен смисъл, но не мисля… Не бих желал да ги попитам това, което трябва да ги питам. Не вярвам, че и Силия го желае. Те са достатъчно благородни. Те биха направили всичко, което е по силите им, за да оправят нещата и може би са се опитали да го сторят, но не са успели. О, толкова неясно се изразявам.

— Не — окуражи го Поаро — правите го отлично, всичко това ме интересува и мисля, че вие имате нещо конкретно на ум. Кажете ми, Силия Рейвънскрофт съгласна ли е с вас?

— Не съм споделял с нея почти нищо. Тя, видите ли, обичаше много Мади и Зели.

— Мади и Зели?

— Така де, това са имената им. О, трябва да ви обясня. Не го направих много добре. Разбирате ли, когато Силия беше още дете — по времето, когато се запознах с нея, тогава живеехме врата до врата в провинцията, тя имаше една французойка — е, в днешно време мисля, че се нарича компаньонка, но тогава се наричаше гувернантка. Разбирате ли гувернантка французойка. Една мадмоазел. И тя беше великолепна, играеше с нас, с всички деца, а Силия я наричаше за по-кратко Мади. Цялото семейство я наричаше Мади.

— А, да. Мадмоазел.

— Да, виждате ли, тъй като тя е французойка, помислех си, че може би тя ще ви каже нещо, което знае и за което не би желала да разговаря с други хора.

— Аха. А другото име, което споменахте?

— Зели. Същото, нали разбирате? Една мадмоазел. Мади беше там, мисля, в продължение на две или три години, но по-късно се върна във Франция или Швейцария, тогава я замести другата. Тя беше по-млада от Мади и ние не й викахме Мади. Силия я кръсти Зели. Цялото семейство й казваше така. Беше удивително млада, красива и много забавна. Всички ние ужасно я харесвахме. Тя също играеше с нас на разни детски игри и ние я обичахме. Семейството се привърза към нея, а особено генерал Рейвънскрофт. Тя му правеше компания в игрите на пикет, нали разбирате, и в другите забавления.

— А лейди Рейвънскрофт?

— О, тя й беше всецяло предана и Зели на нея. Ето защо тя се върна отново, скоро след като беше напуснала.

— Върнала се е отново?

— Да, когато лейди Рейвънскрофт се разболя и прекара известно време в болница, Зели се грижеше за нея и й беше нещо като компаньонка. Вярвам, почти съм сигурен, че тя е била там, когато се е разиграла трагедията. Следователно тя би трябвало да знае — какво наистина се е случило.

— Знаете ли нейния адрес? Известно ли ви е къде се намира тя сега?

— Да, имам адреса й. Пазя адресите и на двете. Помислих си, че вие бихте могли да се срещнете с нея, дори и с двете. Зная, че искам много — той спря.

В продължение на цяла минута Поаро остана загледан в него.

После каза:

— Да, това е възможност — със сигурност води до някаква следа.