Агата Кристи
Слоновете помнят (6)

Глава шеста
Една стара приятелка си спомня

Когато мисис Оливър се прибра у дома на другата сутрин, завари мис Ливингстоун в очакване.

— Два пъти ви търсиха по телефона, мисис Оливър.

— Да? — каза мисис Оливър.

— Първият път от „Кричтън и Смит“. Искаха да знаят дали сте се спрели на тревистозеления брокат или на светло синия.

— Още не съм решила — отговори мисис Оливър. — Не забравяйте да ми напомните утре сутринта! Искам да го видя на нощна светлина.

— Другият беше един чужденец. Някой си Еркюл Поаро, ако не греша.

— О, да — откликна мисис Оливър. — И какво искаше?

— Попита дали ще е удобно да ви види днес следобед.

— Няма да е възможно — отсече мисис Оливър. — Позвънете му, моля ви се, и му предайте, че ми се налага да изляза веднага. Той остави ли телефонния си номер?

— Да, остави го.

— Тогава всичко е наред. Няма нужда отново да издирваме. Чудесно. Само му се обадете. Кажете, че съжалявам за пропуснатото удоволствие, но съм по следите на един слон.

— Моля? — премигна мис Ливингстоун.

— Кажете му, че съм по следите на един слон.

— Разбирам — мис Ливингстоун се вгледа изпитателно в своята работодателка. Питаше се дали наистина не беше права, когато понякога я обземаше усещането, че мисис Оливър, макар и преуспяваща писателка, бе същевременно малко нещо мръднала.

— Никога досега не съм ходила на лов за слонове, — продължи ентусиазирано мисис Оливър, — обаче се оказва доста интересно занимание.

Тя влезе във всекидневната и отвори най-горната от натрупаните на дивана книги. Повечето от тях изглеждаха доста намачкани, след като ги беше преровила предишната вечер, изписвайки цял лист с различни адреси.

— Човек трябва все отнякъде да започне — промърмори си тя. — Ако Джулия досега не е изкуфяла напълно, бих могла да се видя първо с нея. Тя винаги е имала интересни идеи и познава онзи край добре, защото живееше там, близо до тях. Да, предлагам да започна с Джулия.

— Имате тук четири писма за подпис — напомни й мис Ливингстоун.

— Не мога да се занимавам с тях сега — отряза я мисис Оливър. — Нямам нито минутка свободна. Трябва да отида до Хамптън Корт, а това е доста далеч.

 

 

Почетната дама Джулия Карстеърз се измъкна с леко затруднение от креслото си. Това затруднение, познато на всички, достигнали възрастта от седемдесет години, беше свързано с усилието да се изправиш на крака след продължителна почивка или даже кратка дрямка. Тя пристъпи напред и сви леко очи, за да разпознае току-що обявения гост в апартамента, който заемаше в качеството си на член на „Заслужен дом“. Малко недочуваше и името й се беше изплъзнало. Мисис Гъливър? Това ли беше? Но тя не си спомняше никаква мисис Гъливър. Все още с присвити очи, тя направи няколко крачки напред. Колената й леко потреперваха.

— Едва ли ще ме познаеш, толкова отдавна беше, когато се срещнахме.

Както повечето възрастни хора, мисис Карстеърз помнеше гласове по-добре от лица.

— Гледай ти! — възкликна тя. — Ама това е, я да видя, това е Ариадна! — Господи, колко ми е приятно!

Размениха си обичайните поздравления.

— Случайно се озовах в този край на света обясни мисис Оливър. — Трябваше да посетя един човек недалеч оттук. А снощи докато разглеждах адресите в бележника си, забелязах, че твоето жилище е много близо. Чудесно си се устроила — добави тя, оглеждайки се.

— Доста прилично — съгласи се мисис Карстеърз. — Макар да не е съвсем така, както официално го представят. Но има много удобства. Можеш да си внесеш свои мебели и други неща. Има централен ресторант, където можеш да се храниш, но ако желаеш можеш да си готвиш и вкъщи. Да, наистина, никак не е лошо. Градинките наоколо са хубави и добре поддържани. Заповядай, Ариадна, моля те, седни. Отлично изглеждаш. Разбрах, че си била на литературен обяд онзи ден. Не е ли странно, да зърна името ти във вестника и само след ден-два да те видя лично. Много интересно.

— Наистина — съгласи се мисис Оливър, настанявайки се в предложения й стол. — Случват се понякога такива неща.

— Още ли живееш в Лондон?

Мисис Оливър потвърди, че още живее в Лондон, а после подхвана разговор, който, по смътните си детски спомени от уроците по танци, оприличи на първата фигура от кадрила. Стъпка напред, стъпка назад, ръцете горе, две обръщания, завъртане и така нататък.

Тя разпита за дъщерята на мисис Карстеърз и за двете й внучета, после се осведоми за другата й дъщеря, каква прави, как е. Оказа се, че тя се бе озовала чак в Нова Зеландия. С какво точно се занимаваше там, мисис Карстеърз не беше съвсем наясно. Някакви социални изследвания. Мисис Карстеърз натисна електрическия звънец, разположен отстрани на креслото и поръча на Ема да донесе чай. Мисис Оливър настоя да не си прави труда.

— Разбира се, че Ариадна ще пие чай — каза Джулия Карстеърз.

Двете дами се облегнаха в креслата си. Втора и трета част от кадрила. Стари познати. Децата на другите. Смъртта на приятели.

— Кой знае колко години не съм те виждала — каза мисис Карстеърз.

— Мисля, за последен път се срещнахме на сватбата на Люълин — припомни си мисис Оливър.

— Да, май че там беше. Мойра изглеждаше ужасно като шаферка. С този страшно неприятен кайсиев цвят на тоалетите им.

— Спомням си. Никак не им отиваше.

— Днес вече сватбите не са така хубави, както бяха по наше време. Някои се обличат така необичайно. Онзи ден една моя приятелка беше на сватба и ми разказа, че младоженецът носел дреха от нещо като ватиран бял сатен, с волан около врата. Валенсианска дантела, доколкото разбрах. Съвсем екстравагантно. А момичето било с някакъв особен костюм с панталон. Също бял, но целия щампован със зелени детелини. Кажи ми, скъпа Ариадна, можеш ли да си представиш такова нещо. Каква е тази мода! И при това в църква. Ако бях на мястото на свещеника, сигурно щях да откажа да ги бракосъчетая.

Дойде чаят. Разговорът продължи.

— Онзи ден срещнах кръщелницата си, Силия Рейвънскрофт — подхвана мисис Оливър. — Помниш ли ги Рейвънскрофт? Вярно, беше много отдавна…

— Семейство Рейвънскрофт? Чакай, чакай. Онова тъжно произшествие, нали? Двойно самоубийство, като че ли така го представиха. Близо до къщата им в Оувърклиф.

— Каква прекрасна памет имаш, Джулия — похвали я мисис Оливър.

— Никога не съм се оплаквала. Само имената понякога ме затрудняват. Да, много печална история, наистина.

— Истинска трагедия.

— Един мой племенник ги познаваше много добре от Малая, Роди Фостър се казваше. Генерал Рейвънскрофт направил там безукорна кариера. Когато се върнаха в Англия, недочуваше. Понякога не долавяше съвсем ясно какво му казват.

— Ти спомняш ли си ги добре?

— О, да. Как бих могла да ги забравя? Ами че те живяха в Оувърклиф има-няма пет-шест години.

— Забравила съм вече малкото име на лейди Рейвънскрофт…

— Маргарет, ако не се лъжа. Но всички й викаха Моли. Да, Маргарет се казваше. Много жени носеха това име тогава, нали? Тя ходеше с перука, помниш ли?

— О, да — каза мисис Оливър. — Аз самата не си я спомням ясно, но ми струва, че така беше.

— Веднъж дори се опита да ме убеди и аз да си купя. Казваше, че е много удобно, когато пътуваш в чужбина. Имаше четири различни перуки. Една вечерна, една за пътуване и една много странна, такава. Можеше да си сложи шапка отгоре, без да развали прическата.

— Е, аз не ги познавах толкова отблизо. А по време на смъртта им бях в Америка, имах лекторска обиколка. Така и не научих подробностите.

— То си беше голяма мистерия — каза Джулия Карстеърз. — Направо не знаех какво да мисля. Разказваха се най-различни неща.

— Какво установиха при разследването, предполагам, че е имало разследване?

— Разбира се, че имаше. Полицията се зае със случая, но заключението им беше доста неопределено. Казваше се, че смъртта е настъпила вследствие на револверни изстрели. Така и не успяха точно да установят какво се е случило. Допускаха генерал Рейвънскрофт да е застрелял жена си и после себе си, но очевидно съществуваше и възможността лейди Рейвънскрофт да е застреляла съпруга си, а сетне себе си. Най-вероятно, мисля аз, е било договорено самоубийство, но беше изключено да се узнае как точно е станало.

— Не е ставало дума за убийство?

— Не, не. Беше казано съвсем ясно, че няма никакви подозрения за нещо нечестно. Не откриха следи от стъпки или нещо друго, което да подсказва, че някой се е приближил до тях. Излезли на разходка след чая, както обикновено. Но не се прибрали за вечеря и прислужникът, или градинарят, не знам кой е бил, излязъл да ги търси и ги намерил мъртви. Револверът лежал до тях.

— Револверът е бил на генерала, нали?

— Да. Той е държал два револвера вкъщи. Нали знаеш, бившите военни често правят така. Сигурно се чувстват по-спокойни, знаеш какво става в тези наши времена. Единият револвер си стоял кротко в чекмеджето на бюрото му, така че те, или по-скоро той трябва умишлено да е взел другия, така излиза. Не ми изглежда правдоподобно тя да тръгне на разходка с револвер.

— Не. За нея не е така просто, нали?

— Все едно, нищо в показанията след това не подсказва да ги е сполетяло нещастие, да са имали разправии помежду си, или някаква друга причина да посегнат на живота си. Разбира се, знае ли човек какви тъжни неща могат да споходят всеки от нас в един момент.

— Да, да — кимна мисис Оливър. — Знае ли човек. Каква истина има в тези думи, Джулия. А ти самата имаш ли свое обяснение?

— Е, човек не може да не се пита, мила.

— Така е, — съгласи се мисис Оливър. — Човек винаги се пита.

— Може, например, да е страдал от някакво заболяване. Да допуснем, узнал е, че ще умре от рак. Но медицинските данни не го потвърждават. Бил си е съвсем здрав. Е, имал е… как му казват на това, нещо коронарно, ако не бъркам думата. Звучи като корона, но всъщност си е сърдечен удар, нали? Генералът бил прекарал нещо такова, но се бил оправил, а тя била доста нервна. Тя си беше невротичка от край време.

— И аз имах подобно впечатление — сподели мисис Оливър. — Разбира се, не ги познавах добре, но… — после изведнъж вметна — а тя носела ли е перука?

— Виж, това точно не мога да си спомня. Тя винаги носеше перука. Някоя от перуките си.

— Просто си помислих — каза мисис Оливър. — Защото ми се струва, че ако тръгнеш да се самоубиваш или да застрелваш мъжа си, надали ще си сложиш перука, нали?

Двете дами обсъдиха този въпрос с интерес.

— Последно, как все пак си го обясняваш, Джулия?

— Преди малко ти споменах, човек не може да не си зададе някои въпроси. Вървяха разни приказки, те, хората, винаги говорят.

— За него или за нея?

— Разправяха, за някаква млада жена. Била му нещо като секретарка. Подготвял спомени за работата си в чужбина — май че имал договор с издател или нещо такова. Тя пишела, той диктувал. Обаче някои разправяха, знаеш какви са хората, че той доста хлътнал по това момиче. Всъщност, не е била много млада. Над трийсет и не някаква красавица, да кажеш. Нито пък нещо скандално имало около нея, но знае ли човек? Клюкарстваха, че може би е застрелял жена си, за да няма пречки, нали, ако е искал да се ожени за момичето. Никой, обаче, не говореше открито за нещо такова и аз лично не го вярвам.

— А какво беше твоето обяснение?

— Е, аз повече си мислех за нея.

— Намекваш, че е замесен някакъв мъж?

— Май се е случило нещо там, в Малая. Бях дочула за една история, свързана с нея. Била се забъркала с някакъв мъж, доста по-млад от нея. Съпругът й бил много разгневен и й вдигнал скандал. Забравих къде е станало. От друга страна, това е било твърде отдавна, не вярвам тази история да е продължила.

— Не си спомняш да се е коментирал животът им тук, в Англия? Да са поддържали по-близка връзка с някой съсед? Или пък да е имало разправии между тях?

— Не, не ми се вярва. Изчетох всичко навремето. Много се интересувах, наистина. Защото все не можех да се отърва от усещането, че сигурно е имало някаква тъжна, трагична любовна история, за да се стигне дотам.

— Но сега вече не мислиш така? А какво ще кажеш за децата им? Момичето беше моя кръщелница, разбира се.

— Да, имаха и син. Мисля, че тогава беше малко момче, в някакво училище. Момичето беше само на дванайсет — или малко по-голяма. Гостуваше на едно семейство в Швейцария.

— Предполагам, че не си чувала някой в семейството им да е бил… да е страдал психически, искам да кажа.

— О, имаш предвид момчето? Е, и това е възможно, разбира се. Какви ли не странни неща стават. Помня, едно момче беше застреляло баща си — мисля, че се случи някъде край Нюкасъл. Няколко години преди смъртта на Рейвънскрофт. Ужасна история. Било много потиснато, разправяха, и първо се опитало да се обеси, още докато било в университета. Както и да е, нищо подобно няма при семейство Рейвънскрофт. Смятам, че няма, направо съм сигурна. Обаче все ми се струва…

— Да, Джулия?

— Все ми се струва, че най-вероятно някой мъж е замесен там.

— Мислиш си, че тя…?

— Да, защото изглежда доста възможно нали? — Да вземем само перуките.

— Не ми е ясно какво общо могат да имат с трагедията тези перуки?

— Е, искала е да изглежда по-привлекателна.

— Тя беше на трийсет и пет, нали?

— Повече, повече. На трийсет и шест, мисля. Спомням си, че веднъж ми показа перуките и наистина една-две от тях я правеха много симпатична. Слагаше си и много грим. И всички тези грижи започнаха скоро след като се установиха да живеят там. Тя беше доста хубава жена.

— Искаш да кажеш, че може да се е запознала с някой мъж?

— Винаги съм го допускала — каза мисис Карстеърз. — Нали знаеш. Когато един мъж излиза с някое момиче, хората обикновено забелязват, защото мъжете не умеят добре да заличават следите си. Но една жена знае как… мисълта ми е, че може да е имала някаква връзка и никой нищо да не е усетил.

— И да е останала в пълна тайна, Джулия?

— Не съвсем, защото хората все пак рано или късно научават по нещо, нали? Имам предвид прислужниците, градинарите, шофьорите на автобуси. Или съседите. Все някой научава нещо. И тръгват клюките. Ако наистина е имало такава връзка и да кажем съпругът е дочул нещо…

— Намекваш за убийство от ревност?

— Възможно е.

— Значи смяташ за по-вероятно той да я е застрелял и после да се е самоубил, отколкото тя да е стреляла в него и след това в себе си?

— Да, не бих се учудила. Защото ако една жена си науми да се отърве от мъжа си — надали ще тръгне с него на разходка и ще мушне револвер в ръчната си чанта — просто ще й трябва и по-голяма чанта тогава. Нека да гледаме нещата и откъм практическата страна.

— Разбирам — каза мисис Оливър. — Действително е така. Много интересна идея.

— Сигурно ти е интересно, скъпа, защото пишеш криминални истории. Така че по-скоро ти можеш да дадеш някакво любопитно обяснение. Навярно по-добре от мен знаеш какво би могло да се е случило.

— Нямам ни най-малка представа, за съжаление — призна мисис Оливър. — Виждаш ли, всички тези престъпления, които съм описала, аз самата съм ги съчинила. В моите разкази решавам аз. Каквото пожелая да стане, това и става. Всички събития са измислени, не са неща, които наистина са се случили или биха могли да се случат. Така че всъщност аз съм най-неподходящият човек за обсъждането на истински загадки. Интересно ми е ти какво мислиш, Джулия, защото познаваш много добре хората, а познаваше и тях отблизо. Допускам тя да ти е споменала нещо или пък той да ти се е доверил.

— Да, да. Сега, когато заговори за това, сякаш си припомням едни нейни думи.

Мисис Карстеърз се облегна в креслото си, поклати глава замислено и потъна в унес, подобен на кома. Мисис Оливър я загледа мълчаливо с онова изражение, което обикновено се чете по лицето на жените, когато очакват всеки момент млякото да кипне.

— Тя наистина веднъж сподели нещо с мен, спомням си, че се чудих какво ли има предвид. Беше, в смисъл че започва нов живот — каза мисис Карстеърз. — И беше свързано със Света Тереза. Света Тереза от Авила.

Мисис Оливър изглеждаше доста стресната.

— От къде на къде Света Тереза от Авила ще има нещо общо с нея?

— Не мога да кажа със сигурност. Мисля, че по това време четеше някакво нейно житие. Така или иначе, спомена, че е прекрасно, когато жените преживяват нещо като второ раждане. Не бяха точно тези думите й, но бяха, в смисъл че когато станеш на четирийсет или на петдесет, някъде на тази възраст, внезапно ти се приисква да започнеш нов живот. Така се е случило с Тереза от Авила. Дотогава нищо особено не е била направила, била си е обикновена монахиня, а после изведнъж се развихря, реформира манастири, развива голяма дейност и става велика светица.

— Да, но това не ми се струва съвсем същото.

— Вярно, по-друго е, но нали знаеш колко глупаво понякога се изразяват жените, — каза мисис Карстеърз — когато заговорят за любовни истории, а самите те вече не са в първа младост. Колко обичат да казват, че никога не е прекалено късно.