Агата Кристи
Слоновете помнят (4)

Глава четвърта
Силия

Едно високо момиче стоеше на рогозката отвън. За миг мисис Оливър я погледна стреснато. Значи това беше Силия. Впечатлението за жизненост и енергия беше наистина поразително. Мисис Оливър имаше усещане, което рядко изпитваше.

Ето човек, помисли си тя, който е наистина целеустремен. Агресивна навярно, би могла да създава трудности, би могла да бъде дори опасна. Едно момиче, което има мисия в живота, което е готово да се бори, може би, да отстоява някаква кауза. Но интересно, определено интересно.

— Влез, Силия, — каза тя. — Много отдавна не съм те виждала. Последния път, доколкото си спомням, беше на една сватба. Ти беше шаферка. Беше облечена, спомням си, в рокля от шифон в кайсиев цвят. И имаше големи китки от някакво цвете, не помня вече, приличаше на златник.

— Сигурно е било златник — каза Силия Рейвънскрофт. — Много кихах тогава, хванах сенна хрема. Беше ужасна сватба. Сещам се. Марта Легхорн се женеше, нали? Никога не съм виждала шаферки с по-грозни рокли. Във всеки случай моята беше най-ужасната, която някога съм слагала.

— Да. Надали биха отивали, на когото и да е. Ти изглеждаше най-добре от всички, това поне мога да кажа.

— Много мило от ваша страна. Но аз съвсем не се чувствах най-добре.

Мисис Оливър посочи един стол и предложи напитки:

— Ще пийнеш ли шери или нещо друго?

— Благодаря. Ще пия шери.

— Заповядай, тогава. Сигурно ти се е сторило доста странно. Да ти позвъня така неочаквано.

— О, не. Не виждам нищо особено смущаващо в обаждането ви.

— Боя се, че май не се проявявам като примерна кръстница.

— Едва ли е и необходимо — на моите години.

— Тук си права — съгласи се мисис Оливър. — Имам чувството, че в един момент човек изчерпва задълженията си. Не че аз съм успяла да изпълня моите. Не си спомням да съм присъствала на първото ти причастие.

— Сигурно задължение на кръстницата е да те накара да си научиш молитвите и разните там правила? Да пропъди дявола и всичките му изчадия от душата ти? — Лека, насмешлива усмивка се появи на устните на Силия, докато казваше това.

Много приятно момиче, мислеше си мисис Оливър, и все пак в същото време някак си опасно.

— Е, ще ти разкажа защо те потърсих. Цялата история е твърде странна. Аз не ходя, често на литературни банкети, но се случи така, че онзи ден отидох на едно такова тържество.

— Да, зная — каза Силия. — Прочетох някаква бележка във вестника и видях там вашето име, мисис Ариадна Оливър. Доста се учудих, защото зная, че не посещавате такива чествания.

— Не — каза мисис Оливър — и по-добре да бях пропуснала и това.

— Не беше ли хубаво?

— Всъщност, донякъде ми беше приятно, защото преди не бях посещавала подобни празненства. Когато нещо е за първи път — е, винаги е малко забавно. Но — добави тя — винаги се намира и какво да ти развали настроението.

— Значи се е случило нещо, което ви е развалило настроението?

— Да. И колкото и да е странно, то е свързано с тебе. Затова реших, помислих си, че навярно трябва да ти го разкажа, защото, казано честно, не ми хареса. Никак не ми хареса.

— Става интригуващо — отбеляза Силия и отпи от шерито си.

— Една жена се появи и ме заговори. Нито аз я познавах, нито тя мене.

— И все пак, мисля си, че навярно често се оказвате в подобно положение — предположи Силия.

— Неизбежно — съгласи се мисис Оливър. — Това е, бих казала, една от опасностите на литературния живот. Най-различни хора идват и започват да ти изказват възторга си от книгите ти и радостта си, че имат възможност да се запознаят с тебе. И така нататък.

Веднъж работих като секретарка при един писател. Познати са ми тези неща и разбирам какво затруднение създават.

— Да, и този път имаше нещо такова, но аз бях вътрешно подготвена. Точно тогава се появи тази жена и ми каза: „Вие имате кръщелница на име Силия Рейвънскрофт, нали?“

— Това наистина е доста странно — призна Силия. — Просто така да ви спре и да изтърси подобен въпрос. Струва ми се, че би трябвало по-внимателно и постепенно да насочи разговора натам. Първо да спомене нещо за книгите ви, после да похвали последната и така полека-лека да стигне до мен. И какво имаше тя против мен?

— Доколкото разбрах, тя няма нищо против теб — поясни мисис Оливър.

— Да не е била някоя моя приятелка?

— Не знам — каза мисис Оливър.

Настъпи кратко мълчание. Силия отпи още малко шери и изгледа изпитателно мисис Оливър.

— Знаете ли, — каза тя — доста ме озадачавате. Не мога да разбера накъде насочвате този разговор.

— Как да ти кажа, — подхвана мисис Оливър, — надявам се, че няма да ми се разсърдиш…

— А защо трябва да ви се сърдя?

— Ами защото ще кажа нещо, или по-точно ще го преразкажа, а ти сигурно ще решиш, че изобщо не е моя работа и не би трябвало да отварям дума за това.

— Събудихте любопитството ми — каза Силия.

— Тази жена ми се представи. Казва се мисис Бъртън-Кокс.

— О! — възклицанието на Силия беше твърде многозначително.

— Познаваш ли я?

— Да, познавам я.

— И аз си помислих, че сигурно я познаваш, защото…

— Защото какво?

— Защото тя каза, че…

— Какво каза? Нещо за мен? Че ме познава?

— Каза, че синът й смята да се жени за тебе.

Изражението на Силия се промени. Веждите й се вдигнаха и отново се спуснаха. Тя погледна твърдо мисис Оливър.

— И вие искате да знаете дали това е истина?

— Не — каза мисис Оливър. — Всъщност никак не ме интересува. Просто го споменах, защото това бяха първите й думи. После каза, че тъй като си ми кръщелница, аз навярно бих могла да поискам от теб известна информация. Предполагам, мисълта й беше, че когато получа тази информация, аз би трябвало да й я предам.

— Каква информация?

— Е, мисля, че това, което сега ще кажа, никак няма да ти хареса. На мен самата не ми харесва — каза мисис Оливър. Направо казано, кара ме да се чувствам просто противно, защото… защото това е толкова ужасно и нагло поведение. Абсолютно непростимо. Тя ме попита: „Можете ли да разберете дали баща й е убил майка й или майка й е убила баща й?“.

— Така ви каза? Поиска от вас това?

— Да.

— И без да ви познава? Искам да кажа, освен че сте известна писателка и присъствате на банкета?

— Изобщо не се познавахме. Никога не ме е виждала, нито пък аз нея.

— Това не ви ли се стори необичайно?

— Не бих казала, че има нещо необичайно в думите й. Тя просто ми се видя, ако мога така да се изразя, изключително отблъскваща.

— Да, наистина е рядко неприятна жена.

— И ще се ожениш за сина й?

— Разисквахме този въпрос. Не съм сигурна… Вие запозната ли сте със събитието, за което тя ви е заговорила?

— Дотолкова, доколкото вероятно е известно на всеки, който познава семейството ти.

— Че след като баща ми се уволнил от армията, са купили с мама къща край морето, че са излезли един ден на разходка заедно, че са тръгнали по някаква пътечка край скалите. Че са ги намерили там, застреляни и двамата. До тях имало револвер, който принадлежал на баща ми. Той, както разбирам, държал два револвера в къщата. По нищо не успели да установят дали е уговорено двойно самоубийство, дали баща ми не е застрелял майка ми и след това себе си, или пък майка ми е убила него и после се е застреляла. Сигурно всичко това не е тайна за вас.

— Само донякъде. Случило се е преди дванадесет години, ако не греша.

— Горе-долу толкова, да.

— И ти си била на колко — на дванайсет или четиринайсет години тогава?

— Да…

— Не зная подробности — каза мисис Оливър. — Самата аз не бях в Англия по това време. Просто прочетох във вестника. Пресата му отдели много място, защото беше трудно да се разбере истината — отсъстваше като че ли какъвто и да е мотив. Баща ти и майка ти винаги са живели щастливо и се разбираха чудесно. Спомням си, подчертаваше се това. Интересувах се, защото ги познавах още от времето, когато бяхме много по-млади, особено майка ти. Бяхме съученички с нея. После пътищата ни се разделиха. Аз се омъжих и заминах нанякъде, тя се омъжи и замина, струва ми се за Малая или някаква подобна страна. Последва своя войник. Покани ме, обаче, да стана кръстница на едно от децата й. На теб. Понеже родителите ти живееха в чужбина, дълги години почти не ги виждах. От време на време виждах теб.

— Да. Вие ме посрещахте след училище. Спомням си. И ме черпехте с много вкусни неща. Истински лакомства.

— Ти беше необикновено дете… Обичаше хайвер.

— Още обичам — каза Силия. — Макар че вече не ми го предлагат толкова често.

— Бях шокирана, когато прочетох за смъртта им. Всъщност, нищо определено не беше казано. Нещо като отворен, финал. Липсваше конкретен мотив. Никакви улики. Никакви свидетелства за разправии или за нападение отвън. Бях шокирана — повтори мисис Оливър, — а после забравих. Веднъж или два пъти се питах какво ли е довело нещата дотам, но тъй като не бях в страната — по това време бях на обиколка в Америка, както казах — цялата история ми излетя от съзнанието. Години по-късно те видях пак, но естествено не заговорих пред теб за това.

— Така беше — потвърди Силия. — Благодаря ви за това.

— През целия си живот — продължи мисис Оливър — човек се сблъсква с различни любопитни неща, които се случват на негови приятели или познати. Когато е свързано с приятели, разбира се, много често имаш свое обяснение за причините — каквото и да е станало. Но когато дълго време не си чувал нищо за тях, не сте поддържали връзка, оставаш на тъмно и няма пред кого да любопитстваш за произшествието.

— Винаги сте била много мила към мен — каза Силия. — Изпращахте ми хубави подаръци, особено този за двадесет и първия ми рожден ден. Не съм забравила.

— Тъкмо това е възрастта, когато момичетата се нуждаят от малко допълнително пари на ръка — каза мис Оливър. — Точно тогава има толкова много неща, които им се иска непременно да направят или да си купят.

— Да, винаги съм ви смятала за човек, който проявява разбиране и не е… нали знаете какви хора има. Непрекъснато разпитват, искат винаги всичко да научат. Вие никога не ми задавахте въпроси. Водехте ме на представления, угощавахте ме чудесно. И така разговаряхте с мен, сякаш всичко е нормално, сякаш сте просто далечна роднина на семейството. Много съм ви признателна за вниманието. Доста хора са си пъхали носа в живота ми.

— Да, всеки се сблъсква с това, рано или късно — каза мисис Оливър. — Сега можеш да разбереш какво ме разстрои толкова на писателското събиране. Стори ми се съвсем необяснимо това, което мисис Бъртън-Кокс поиска от мен да направя. Не мога и да си представя за какво й е да знае. Във всеки случай, миналото на твоите родители никак не я засяга. Освен ако…

— Мислите, че се интересува заради моята женитба с Дезмънд? Дезмънд е нейният син.

— Да, допускам това да е поводът, но не виждам каква е връзката и защо ще я вълнува една лична драма.

— Нея всичко я вълнува. Тя е клюкарка. Всъщност, както и вие го казахте, тя е направо отблъскваща.

— Но мисля, че Дезмънд не е отблъскващ?

— Не, не. Аз харесвам Дезмънд и той ми отвръща със същото. Но не харесвам майка му.

— А той обича ли майка си?

— Наистина не знам — каза Силия. — Предполагам, че я обича — всичко е възможно, нали? Така или иначе, засега не смятам да се женя. Просто нямам желание за това. А има и много, как да кажа, препятствия, много „за“ и „против“… Сигурно доста ви е заинтригувало — подпита Силия. — Това, че мисис Любопит-Кокс ви е помолила да измъкнете подробности за мен и после да й ги поднесете. Между другото, искате ли да ми зададете прословутия въпрос?

— Имаш предвид въпросът дали баща ти е убил майка ти, дали майка ти го е застреляла, или е било двойно самоубийство? За това ли говориш?

— Общо взето, да. Но трябва да зная, в случай че ми задавате този въпрос, имате ли намерение да предадете на мисис Бъртън-Кокс информацията, получена от мен — ако има такава, разбира се?

— Не — заяви мисис Оливър. — Определено не. И през ум не би ми минало да съобщавам на тази отблъскваща жена неща от такъв характер. Ще й кажа най-категорично, че това не е нито нейна, нито моя работа и че нямам никакво намерение да удовлетворявам любопитството й.

— Така си и мислех — каза Силия. — Вярвах, че мога да ви имам доверие. Нямам нищо против да ви разкажа каквото зная. Колкото зная.

— Няма нужда. Не те питам за това.

— Да, виждам. Но все пак ще ви отговоря. И отговорът е — не зная нищо.

— Нищо — повтори мисис Оливър замислено.

— Да. Тогава не бях там. Не бях в къщата, искам да кажа. Сега не мога да си спомня точно къде съм била. По това време бях на пансион в Швейцария, а може да съм била и на гости у съученичка през ваканцията. С времето доста ми се объркаха спомените.

— Предполагам, — каза колебливо мисис Оливър — че едва ли помниш нещо, като се има предвид на каква възраст си била.

— Интересна ми е вашата гледна точка — каза Силил. — Дали намирате за нормално да зная всичко? Или да не зная нищо?

— Както спомена, по това време ти си отсъствала. Ако тогава си била в къщата, бих отговорила — да. В такъв случай бих предположила, че ще знаеш повече. Децата са впечатлителни. Особено тринайсет петнайсетгодишните. На тази възраст те обичат да наблюдават, забелязват много, макар често да премълчават видяното. Обръщат внимание на подробности, които възрастните подминават. Но макар и да знаят много, нямат желание, как да кажа, да го разкриват пред разни разпитващи полицаи.

— Така е. Това, което казахте, е напълно разумно. Няма начин да не зная. Или да съм знаела. Не мисля, че съм имала реална представа за случилото се. А какво реши полицията? Надявам се, че не възразявате да ви питам, все пак нормално е да се интересувам. Никога не са ми попадали резултатите от разследването, полицейското заключение или други официални документи.

— Изглежда са го приели за двойно самоубийство, но не са изказали и най-бегла догадка по отношение на причината.

— Искате ли да знаете какво мисля аз?

— Не, ако ти не искаш да зная — каза мисис Оливър.

— Предполагам, че все пак ви е интересно. В края на краищата, съчинявате истории за престъпления, за хора, които се самоубиват или се убиват едни други и които трябва да имат мотиви за това. — Нормално е да се интересувате.

— Признавам, че е така — каза мисис Оливър. — Но последното, което бих направила е да те оскърбя с любопитството си за нещо, което изобщо не ми е работа.

— Наистина, — каза Силия — неведнъж съм се питала, чудила съм се как и защо е станало, но тогава малко познавах живота. Почти не знаех как вървят нещата у дома. Ваканциите прекарвах на разменни начала на Континента, така че всъщност твърде рядко виждах баща си и майка си. Вярно, идваха един-два пъти до Швейцария, вземаха ме от училището, но това беше всичко. Изглеждаха ми както обикновено, само дето ми се виждаха поостарели. Баща ми, мисля, леко боледуваше. Беше един такъв отслабнал. Не знам дали го безпокоеше сърцето или нещо друго. Не съм се замисляла за това. Майка ми също беше неспокойна. Не беше хипохондричка, но имаше склонност да се тревожи повечко за здравето си. Бяха в чудесни отношения, съвсем приятелски. Нищо особено не съм забелязала. Само понякога, как да кажа, въобразявах си едно друго. Не че го вярвах или нещо ми даваше основание, но просто се питах…

— Най-добре да не говорим повече за това — прекъсна я мисис Оливър. — Не ни е нужно да знаем, нито да търсим. Цялата тази история е отминала и забравена. Заключението е напълно задоволително. Наистина, липсват следи, мотив или улики. Обаче и дума не може да става баща ти да е застрелял предумишлено майка ти, или пък майка ти предумишлено да убила баща ти.

— Ако ме питате кое ми изглежда най-правдоподобно, — каза Силия — бих предположила, че баща ми е убил майка ми. Защото за един мъж е по-естествено да застреля някого, нали? Да застреля жена, каквато и да е причината. Не мога да си представя, че жена, или поне майка ми, би могла да застреля баща ми. Ако е искала той да умре, допускам, че би избрала друг метод. Но просто не вярвам някой от тях двамата да е желаел смъртта на другия.

— Значи би могло убиецът да е външно лице?

— Да, но какво значи външно лице? — попита Силия.

— Кой още е живеел в къщата?

— Икономката, възрастна жена, доста сляпа и възглуха, едно момиче, чужденка, възпитателка — тя някога ми беше гувернантка. Много беше мила. Върна се специално да се грижи за мама, след като тя лежа в болница. И имаше една леля, която никога не съм обичала. Не ми се вярва някой от тях да е имал причина да отмъщава на родителите ми. Никой не бе облагодетелстван от тяхната смърт, освен аз и брат ми Едуард, който е четири години по-малък от мен. Наследихме парите им, но те не бяха много. Баща ми получаваше пенсия, разбира се. Мама имаше някакъв свой малък доход. Не, нямаше нищо особено примамливо.

— Съжалявам — каза мисис Оливър. — Съжалявам, ако съм те разстроила с всички тези въпроси.

— Не ме разстроихте. Върнахте ме към миналото и събудихте интереса ми. Тъкмо сега съм на възраст, когато, знаете ли, ми се иска да разбера. Познавах ги и ги обичах, както всеки обича родителите си. Не страстно, просто нормално. Сега разбирам, че всъщност не съм знаела какви хора са били в действителност. Как са живели? Какво е било важно за тях? Нищо не зная, а ми се иска да зная. Нещо сякаш ме боде отвътре, постоянно ме човърка, не ме оставя на мира. Да, искам да узная. Защото тогава най-сетне ще се успокоя и ще забравя.

— Значи все още те измъчва това?

Силия я погледна за момент. Имаше вид, сякаш събира сили за важно решение.

— Да — каза тя. — Мисля и то почти непрекъснато. Просто започвам да развивам комплекс на тази тема, ако разбирате какво искам да кажа. И с Дезмънд е същото.