Агата Кристи
Слоновете помнят (12)

Глава дванадесета
Силия се среща с Еркюл Поаро

— Е, мадам, — каза Поаро — как прекарахте със сър Хюго Фостър?

— Най-напред името му не беше Фостър, а Фодъргил. Ако разчиташ на Джулия за имената, все ще объркаш нещо.

— Следователно невинаги можеш да разчиташ на паметта на „слоновете“, когато се отнася до имената?

— Не говорете за „слонове“, приключих с тях.

— Ами СТАРИЯ БОЕН КОН?

— Твърде остаряло, домашно животно, но и безполезно като източник на информация. Преследвано от спомена за някакви хора на име Барнет, чието дете е било убито при нещастен случай в Малая. Няма нищо общо със семейство Рейвънскрофт. Повтарям ви, че приключих със „слоновете“.

— Мадам, вие проявихте невероятна упоритост, изключително благородство.

— Силия ще дойде след около половин час. Искахте да се срещнете с нея, нали? Осведомих я, че така да се каже, вие ми помагате в тази работа. Или ако предпочитате да й кажа, защо сте тук?

— Не — каза Поаро. — Мисля, че е по-добре да спазите уговорката с нея.

— Предполагам, че няма да остане дълго. Ако я изпратим до половин час, ще бъде чудесно, защото ще имаме време да поразмислим преди мисис Бъртън-Кокс да пристигне.

— О, да. Ще бъде интересно. Навярно ще бъде много интересно.

— О, боже, и все пак е жалко! — въздъхна Мисис Оливър, — а след това продължи. — Разполагаме с твърде обемист материал, нали?

— Да, каза Поаро. — Но ние все още не знаем какво търсим. Това, което знаем, е, че по всяка вероятност става дума за двойното самоубийство на едно семейство, живяло спокоен и щастлив съвместен живот. Ала какво можем да изтъкнем като причина, повод? Тръгнахме напред и назад, надясно и наляво, на Запад и на Изток…

— Съвсем правилно — съгласи се мисис Оливър. — Отидохме навсякъде, но не сме стигнали още до Северния полюс — добави тя.

— Нито до Южния — уточни Поаро.

— И какво ли ще намерим там?

— Различни неща, — отговори Поаро. — Ето тук съм приготвил един списък. Искате ли да го прочетете?

Мисис Оливър се приближи, седна до него и погледна през рамото му.

— Перуки? — попита тя, — сочейки първия предмет в списъка. — Защо първо сте записали перуките?

— Четири перуки — каза Поаро, — изглежда ми интересно. Интересно и доста трудно за обяснение.

— Уверена съм, че магазинът, от който ги е купувала едва ли вече съществува. Хората поръчват перуките си на съвсем различни места и не ги носят толкова често. На времето, перуките бяха незаменими при пътуванията в чужбина, нали разбирате, това спестяваше известни неудобства.

— Да, да — намеси се Поаро, — ще направим каквото можем с перуките; това наистина ме интересува. А после, после има и други странни истории. Говори се за душевно болни в семейството. Появи се сестра близначка, която е прекарала доста години от своя живот в клиники за душевно болни.

— По всичко изглежда, че от тази трънка няма да излезе заек — каза мисис Оливър. — Предполагам, че тя би могла и да ги е застреляла, но в действителност не виждам, причина, за да го стори.

— Едва ли — отсече Поаро. — Отпечатъците по револвера определено принадлежат на генерал Рейвънскрофт и съпругата му. Освен това се разпространяват слухове за някакво дете в Малая, което е било убито или нападнато, най-вероятно от сестрата близначка на лейди Рейвънскрофт. Може да го е направила друга съвсем различна жена — дойка или прислужница. Точка втора. Да сте научили нещо повече за парите?

— А къде е мястото на парите в тази история — учуди се мисис Оливър.

— Интересно е, че парите винаги се намесват в играта. Интересуват ме парите, които някой е получил или изгубил в резултат на това самоубийство. Пари, които са причинили трудности, неприятности, алчност, желания. Това е доста трудно. Трудно е да се забележи, защото на пръв поглед няма намесени огромно количество пари. После — явяват се различни любовни истории — жени, които може би са били привлекателни за съпруга, мъже, които навярно са били привлекателни за съпругата. Една такава извънбрачна връзка би могла да доведе до самоубийство или до убийство. Често става точно така. А сетне идва ред на нещо, което в момента представлява най-голям интерес за мен. Затова съм така нетърпелив да се срещна с мисис Бъртън-Кокс.

— О, тази ужасна жена. Не разбирам защо я считате за толкова важна. Всичко, което прави, е да си пъха носа в чуждите работи и да изисква от мен същото.

— Да, но защо тя иска от вас, да разберете тези неща? Това именно ми изглежда твърде странно. Струва ми се, че трябва първо това да разберем. Тя е връзката, нали разбирате.

— Връзката?

— Да. Ние не знаем точно каква е връзката, между Бъртън Кокс и протеклите събития, но тя е очевидна. Всичко, което знаем, е, че тя отчаяно иска да научи повече за това самоубийство. Тя е брънката, която ни свързва от една страна с вашата кръщелница Силия Рейвънскрофт, а от друга — с нейния син, който фактически не й е син.

— Какво искате да кажете с това не й е син?

— Той е осиновено дете — поясни Поаро. — Син, който тя е осиновила след смъртта на своето собствено дете.

— Как е починало то? Защо? Кога?

— Всички тези въпроси си зададох аз самият. Тя би могла да бъде емоционалната връзка — желание за отмъщение чрез омраза, чрез някаква любовна история. Трябва да я видя на всяка цена, нужно ми е да си съставя мнение за нея. Мисля, че това е много важно.

Звънецът иззвъня и мисис Оливър се отправи към вратата.

— Това, мисля, би трябвало да е Силия — каза тя. — Сигурен ли сте, че всичко е наред?

— Що се отнася до мене, да — отговори Поаро. — Що се отнася до нея — надявам се също.

След няколко минути мисис Оливър се върна и въведе Силия Рейвънскрофт. Изражението й беше изпълнено с подозрение.

— Не зная дали… — погледът й се спря на Еркюл Поаро.

— Искам да те запозная — намеси се мисис Оливър, — с човека, който ми помага, а надявам се ще помогне и на теб, да откриеш това, което те интересува. Това е мосю Еркюл Поаро. Той притежава гениалната способност да разнищва разни заплетени неща.

— О, о… — промълви Силия.

Тя изгледа със съмнение яйцевидната глава, огромните мустаци и дребната му фигура.

— Мисля, — започна тя твърде колебливо, — че съм чувала за него.

С известно усилие Еркюл Поаро се възпря да не отсече твърдо: „Повечето хора са чували за мене“. Днес това не беше толкова общовалидно, защото много от хората, които бяха слушали за Еркюл Поаро, вече почиваха в гробищата със съответните надгробни камъни върху тях. Той каза:

— Седнете мадмоазел. За себе ще кажа само, че когато започна разследването, аз преследвам целта си докрай. Ще открия истината. И ако точно това, в действителност искате, тогава аз ще ви осведомя, ще я доведа до вашето знание. Възможно е обаче, да се нуждаете и от увереност. То не е същото като истината. Възможно е да открия различни аспекти, които ще ви вдъхнат увереност. Не зная дали ще бъде достатъчно за вас? Не искайте от мен повече.

Силия седна на стола, който той й поднесе и го погледна съвсем сериозно. После каза:

— Вие мислите, че не се интересувам от истината, така ли?

— Мисля си — каза Поаро, — че тази истина може да се окаже шокираща, тъжна или просто да ви накара да си кажете „Защо не оставих всичко назад в миналото? Защо поисках да узная? Научих нещо болезнено, сега съм още по-безпомощна и нямаше никаква надежда, че мога да поправя стореното.“ В миналото е заровено двойното самоубийство на баща ви и майка ви, които, — трябва да го признаем сте обичали. Не е недостатък да обичаш майка си и баща си, нали?

— В днешно време това чувство се приема като непознат вид стока, намеси се мисис Оливър.

Аз живея — заразказва Силия, — в непрестанна почуда. Хващам се за отломки, които хората в случайни разговори са изпускали пред мен. Хора, които ме гледаха твърде съжалително, но също и с любопитство. Човек започва да открива, някои странни неща за хората, с които се е срещал, които е познавал, които са познавали семейството му. Този начин на живот омърсява. Аз искам, безкрайно го желая… истината. В състояние съм да се справя с нея. Само ми я кажете.

Това не беше просто продължение на разговора. Силия се беше обърнала към Поаро с определен въпрос, който очевидно изпълваше съзнанието й.

— Вие, видяхте Дезмънд, нали? — попита тя. — Той се е срещал с вас. Той самият ми го каза.

— Да, той идва при мене. Но вие може би сте била против?

— Дори не ме е питал.

— А ако ви беше попитал.

— Не зная. Не зная дали бих му попречила или бих го насърчила.

— Искам да ви задам един въпрос, мадмоазел. Дали в съзнанието ви изплува нещо съдбовно, което да означава за вас повече от всичко друго.

— За какво става дума?

— Както казахте, Дезмънд Бъртън-Кокс идва при мен. Той е привлекателен, приятен млад човек и с твърде сериозно отношение към онова, което бе дошъл да ми съобщи. Сега, това е страшно важно, важно е за мен дали вие наистина възнамерявате да се ожените — става въпрос за нещо сериозно. Вие, младите в днешно време невинаги мислите така, но бракът е трайно свързване в бъдещия съвместен живот. Убедени ли сте, че желаете да поделите живота си? Това единствено е от значение. Ще повлияе ли на вашето решение факта, ако се окаже, че смъртта на двамата ви родители не е двойно самоубийство, а съвсем различно нещо?

— Мислите ли, че е нещо различно?

— Все още не зная — каза Поаро. Но имам основание да мисля, че е било така. Някои неща обаче, не доказват версията за двойното самоубийство. Ако се спрем на мнението на полицията, а на нея може да се разчита, там са събрали всички доказателства, данни и факти и съвсем определено са счели, че най-вероятно това е било двойно самоубийство.

— Те просто не са се добрали до причината, която е довела до него? Това ли имате предвид.

— Да, — отговори Поаро — това е, което имам предвид.

— А вие също ли не знаете причината? Искам да кажа като проучвате нещата или размишлявате върху тях?

— Не, не съм сигурен — каза Поаро. — Предполагам, че ще изникне нещо мъчително, което ще научите и затова ви питам, ще проявите ли достатъчно мъдрост, за да си кажете: „Миналото си е минало. Ето един млад човек, когото обичам и който ме обича. Това е бъдещето и нека го изживеем заедно. Не миналото.“

— Той спомена ли ви, че е осиновено дете? — попита Силия.

— Да.

— Какво по дяволите я интересува нея? Защо ще безпокои мисис Оливър, защо опитва да я принуди да ми задава въпроси, да се рови в живота ми. Тя дори не му е истинска майка.

— Дезмънд обича ли я?

— Не — отсече Силия, — бих казала, че не я харесва. Никога не я е харесвал.

— Тя е похарчила доста средства за него, за образованието му, за дрехите и всичко останало. Мислите ли, че тя го обича?

— Не зная. Не вярвам. Предполагам, че се е нуждаела просто от заместител на собственото й дете, което е загинало при нещастен случай. Затова е редила да осинови някого, чувствувала се е сама, съпругът й също бил починал наскоро.

— Зная, зная. Но, ако това е възможно бих желал да ми кажете още нещо.

— За Дезмънд или за нея?

— Той осигурен ли е финансово?

— Не зная какво точно имате предвид. Но той ще е в състояние да ме издържа. Да издържа съпругата си. Подразбирам, че му е била прехвърлена известна сума, когато са го осиновили. Прилична сума и толкова. Не става въпрос за голямо състояние.

— Има ли нещо, от което тя би могла да го лиши?

— Какво! Искате да кажете, че би спряла издръжката му, ако той се ожени за мен? Не мисля, че го е заплашвала с това? Едва ли е в състояние наистина да го направи. Предполагам, че всичко е било предварително уредено от адвокатите, а напоследък се вдига много шум от дружествата за осиновяване, когато някой нарушава подписаните с тях договори.

— Ще ви попитам нещо, което вие бихте могли да знаете, а най-вероятно и мисис Бъртън-Кокс го знае. Та, известно ли ви е, коя е истинската му майка?

— Считате, че това може да е причина за любопитството на мисис Бъртън-Кокс и всичко останало? Нещо във връзка с — както вие се изразявате — неговата истинска самоличност? Не зная. Предполагам, че може навярно да е бил извънбрачно дете. Тях обикновено ги дават за осиновяване. Ако мисис Бъртън-Кокс е знаела нещо за истинската му майка или баща, то тя му е казала. Разбрах, само че му е наговорила куп глупости от рода, че да си осиновен е прекрасно, защото показва колко в действителност си желан. Има и други измишльотини, подобни на тази.

— В някои кръгове на обществото предполагат, че това е начинът, по който трябва да се съобщи подобна новина. Случайно вие и Дезмънд да имате някаква — кръвна връзка?

— Не зная, но считам, че това не го притеснява ни най-малко. Той не е от тези, които се тревожат за подобни неща.

— Известно ли ви е дали мисис Бъртън-Кокс е била приятелка на вашето семейство, на майка ви или на баща ви? Да сте я срещали, доколкото можете да си спомните в бащиния си дом, в детските си години?

— Мисля, че майката на Дезмънд, искам да кажа мисис Бъртън-Кокс, не е била в Малая. Вероятно съпругът й е починал там, а Дезмънд е бил изпратен на училище в Англия — при свои братовчеди или хора, които приемат деца през ваканцията. Всъщност ние с него се сприятелихме в онези дни. И до сега си спомням. Аз бях голяма почитателка на героите, а той чудесно се катереше по дървета и ме научи да разпознавам гнездата и яйцата на птиците. Така че беше съвсем естествено, когато отново го срещнах в Университета ние двамата да се опрем на миналото. Тогава най-неочаквано Дезмънд ме попита как се казвам. Той каза „Зная само собственото ти име“. Всъщност там ние се запознахме отново. Не знаех всичко за него. Сега разбирам, че не зная НИЩО за него. Искам да науча как човек би могъл да уреди живота си и да е наясно какво възнамерява да направи, ако не знае истината за неща, които го засягат, които наистина са се случили?

— И така, доколкото разбирам, вие ме насърчавате да продължа разследването си?

— Да, ако вашите издирвания доведат до някакви резултати. Ще ви бъде много трудно, ние с Дезмънд също сме се опитвали да открием някои неща, но безуспешно. Изглежда, всичко се свежда до простичкия факт, че това всъщност не е историята на един живот. Това е историята на една смърт, нали така? Или по-точно казано — самоубийството на двама души се счита за една смърт. От Шекспир ли беше този цитат; „И смъртта не ги раздели.“

Тя се обърна отново към Поаро:

— Да, разбира се, продължавайте да търсите и моля ви, съобщавайте за издирванията си на мисис Оливър или на мен. Предпочитам да се обръщате директно към мене. — Тя се извърна към мисис Оливър.

— Не искам това да ви прозвучи грозно, кръстнице; вие винаги сте била много добра с мен — но бих искала да узнавам истината направо от първоизточника. Страхувам се, че прозвуча твърде грубо, мосю Поаро, но точно това исках да кажа.

— Не — обади се Поаро. — Приятно ми е да съм този първоизточник.

— И надявам се, че ще останете такъв и в бъдеще?

— Вярвам, че бих могъл.

— А това, което казвате, винаги е истината, нали?

— Обикновено е истина — каза Поаро. — Нямам да прибавя нищо повече.