Агата Кристи
Слоновете помнят (5)

Глава пета
Старите грехове хвърлят дълги сенки

Еркюл Поаро се остави на въртящата се врата да го понесе. После спря с ръка порива й и пристъпи в малкия ресторант. Нямаше много хора. Не беше предпочитаният час на деня от посетителите, но погледът му скоро улови човека, когото беше дошъл да види. Набитата, внушителна фигура на старши инспектор Спенс се надигна от масата в единия ъгъл.

— Чудесно — каза той. — Ето ви и вас. Лесно ли ни намерихте?

— Без никакво затруднение. Инструкциите, които ми дадохте, бяха напълно изчерпателни.

— Позволете ми да ви представя. Това е главен инспектор Гароуей. Мосьо Еркюл Поаро.

Гароуей беше висок, слаб мъж с източено, аскетично лице и сива коса, която оставяше гола малка кръгла част от темето, подобна на тонзура, като му придаваше по този начин далечна прилика на свещеник.

— Много ми е приятно — каза Поаро.

— Аз, разбира се, вече съм в пенсия — каза Гароуей, — но човек си спомня. Да, има неща, които всеки от нас си спомня, макар отдавна да са минали и заминали, и обществото почти напълно да ги е забравило.

Еркюл Поаро за малко щеше да вметне „Слоновете помнят“, но се спря навреме. Тази фраза сега така здраво се свързваше с мисис Оливър, че му беше трудно да я удържи от езика си в очевидно неподходящи за прилагането й случаи.

— Надявам се, че не изгаряте от нетърпение — каза старши инспектор Спенс.

Той издърпа напред един стол и тримата мъже седнаха край масата. Донесено беше менюто. Старши инспектор Спенс, очевидно почитател на това заведение, услужливо предложи възможности за избор. Гароуей и Поаро дадоха поръчката си. После, облегнати леко на столовете си и отпивайки от чашите с шери, те се наблюдаваха мълчаливо няколко минути, преди да заговорят.

— Дължа ви извинение — започна Поаро. — Наистина трябва да ви се извиня, задето се обръщам към вас с тези въпроси по една история, която отдавна е приключена.

— Това, което за мен е интересно, — каза Спенс — е с какво тя интересува вас? Отначало си помислих, че никак не ви е присъщо желанието да се ровите в миналото. Значи е свързано с нещо, което се е случило сега, или пък е внезапно разпалено любопитство към една необяснима трагедия? Какво ще кажете?

Той хвърли поглед през масата.

— Инспектор Гароуей, тогава още само инспектор, беше натоварен с разследването на случая Рейвънскрофт. Той е мой стар приятел и затова не представляваше никаква трудност да се свържа с него.

— А той беше така любезен да дойде тук днес, — каза Поаро — само за да удовлетвори моето любопитство, на което едва ли имам право, след като случаят е отдавна приключен.

— Е, не бих казал — възрази Гароуей. — Всеки от нас проявява интерес към някои по-специални произшествия от миналото. Наистина ли Лизи Бордън уби с брадва майка си и баща си? И досега има хора, които не са убедени в това. Кой уби Чарлз Браво и защо? Има различни предположения, повечето не особено основателни. И все пак някои продължават да търсят алтернативни обяснения.

Острият му, проницателен поглед се спря на Поаро.

— А и мосьо Поаро, ако не се заблуждавам, неведнъж е проявявал готовност да разнищва заплетени случаи, свързани да кажем с убийство, чиито следи водят далеч назад в миналото. Два, може би три пъти.

— Три пъти, най-малко — потвърди старши инспектор Спенс. — Единият, добре си спомням, беше по молба на момичето от Канада.

— Да, наистина — подхвана предложената му тема. — Момичето беше разпалено, много темпераментно и напористо. Беше дошло тук да разследва убийството, заради което майка му била осъдена на смърт. Макар че тя починала преди присъдата да, бъде изпълнена. Дъщерята беше убедена, че майка и е невинна.

— И вие се съгласихте? — попита Гароуей.

— Не се съгласих, — призна Поаро — когато чух от нея историята за първи път. Но тя беше толкова пламенна и уверена!

— Естествено е желанието на една дъщеря да докаже невинността на майка си, даже когато всички улики сочат обратното — каза Спенс.

— Имаше и друго — прибави Поаро. — Тя успя да ме убеди какъв тип жена е била майка й.

— Човек, неспособен да извърши убийство?

— Не съвсем — отговори Поаро. — Трудно е да се приеме, вярвам тук и двамата ще се съгласите с мен, че има хора, напълно неспособни да извършат убийство. Особено когато се познава характерът на човека, онова, което може да го доведе до престъпление. Но в конкретния случай майката изобщо не оспорила обвинението. Изглеждала напълно доволна, че е осъдена. Като начало това беше доста любопитно. Да е била отчаяна? Не ми изглеждаше вероятно. Когато започвах да разследвам случая, стана ясно, че тя по характер не е била капитулантка. Нещо повече, бих казал, тъкмо обратното.

Гароуей изглеждаше заинтригуван. Той се наведе над масата, пръстите му неволно мачкаха парченце хляб над рулото в чинията.

— И се оказа невинна?

— Да, — заяви Поаро — оказа се невинна.

— Изненада ли ви това?

— Когато го научих, вече не бе изненада за мен. Няколко обстоятелства, особено едното от тях, показваха, че тя не би могла да бъде виновна. Един факт, който на времето никой не беше удостоил с внимание. А в трябвало само да се надникне, така да се каже, в менюто, вместо да се търси другаде.^[1]

В този момент пред тях беше поставена печената на скара пъстърва.

— Имаше и друг случай, при който надникнахте в миналото, малко по-различен — продължи Спенс. — Едно момиченце се беше похвалило на някакво тържество, че е видяло да се извършва убийство^[2].

— Там също трябваше да се върви — припомни си Поаро — как да кажа, по-скоро назад, отколкото напред. Да, интересна задача…

— И наистина ли момичето беше видяло убийство?

— Не, — отвърна Поаро — защото свидетелката беше друго момиче. Пъстървата е много вкусна — добави той одобрително.

— Тук всички рибни блюда се приготвят отлично — похвали кухнята старши инспектор Спенс.

— Прекрасен сос — допълни той, като си взе от поднесения му съд.

Следващите три минути изтекоха в мълчаливо оценяване на деликатеса.

— Когато Спенс дойде при мен, — започна главният инспектор Гароуей — и ме попита дали си спомням нещо по случая Рейвънскрофт, бях едновременно заинтригуван и зарадван.

— Значи не сте го забравили напълно?

— Не, случай като този не може да се забрави така лесно.

— Смятате, че има някакви несъответствия в него? — попита Поаро. Липса на доказателства? Алтернативни решения?

— Не, нищо такова — отвърна Гароуей. — Показанията съвпадаха напълно с видимите факти. Два смъртни случая, каквито е имало неведнъж преди — да, всичко изглеждаше съвсем просто…

— Да? — подкани го Поаро.

— И все пак не всичко беше както трябва — каза Гароуей.

— Така ли? — попита Спенс. Личеше си, че разговорът го е заинтересувал.

— Вие също веднъж изпитвахте подобни съмнения, нали? — попита Поаро, обръщайки се към него.

— В случая с мисис Макгинти^[3], да.

— Не бяхте напълно удовлетворен, когато онзи много буен млад мъж беше арестуван. Той имаше всички основания да извърши убийство, изглеждаше сякаш го е извършил, всички мислеха, че го е извършил. Но вие усещахте, че той не е убиец. Чувствахте се толкова сигурен, че дойдохте при мен и ми предложихте да се намеся и да видя какво ще открия:

— Помолих ви да помогнете — и вие помогнахте, нали? — каза Спенс.

Поаро въздъхна.

— За щастие, да. Но колко упорит излезе този млад мъж. Ако някой някога е заслужавал да бъде обесен, това беше той — не за убийството, в което беше обвинен, а защото не искаше да помогне на никого да докаже невинността му. Да се върнем към случая с Рейвънскрофт. Казвате, старши инспектор Гароуей, че нещо не е било наред.

— Да, бях напълно уверен в това, ако ме разбирате правилно.

— Разбирам ви — каза Поаро. Спенс също ви разбира. Такива неща се случват понякога. Доказателствата са налице, мотивът, подходящият случай, уликите, мизансценът — всичко е налице. Би могло да се каже, готов сценарий. И все пак, истинските професионалисти усещат. Усещат, че нещо не е както художественият критик чувства, когато в картината нещо се губи. Чувства, че има пред себе си фалшификат, а не оригинал.

— Нищо повече не можех, да направя — каза главен инспектор Гароуей. — Оглеждах случая оттук-оттам, отгоре и отдолу, както се казва. Разпитвах хората. Нищо не изскочи. Приличаше на договорено самоубийство, имаше всички белези на самоубийство по споразумение. Оставаше, разбира се, възможности съпругът да е застрелял жена си и себе си, или пък съпругата да е застреляла мъжа си и после да се самоубила. И трите варианта са познати. Когато си изправен пред някой от тях, обикновено се досещаш какво се е случило. В повечето случаи поне си създавал някаква представа за възможните подбуди.

— А в този случай не открихте никаква предполагаема причина, така ли? — попита Поаро.

— Да. Това е проблемът. Виждате ли, когато се заровиш в един случай и по-внимателно разпитваш хората, като правило добиваш ясна представа как е изглеждал живота им. Тук имахме застаряваща двойка, съпруг с изрядна биография, съпруга — обичлива, мила; двамата са се разбирали добре. Това бързо стана ясно. Били са щастливи заедно. Разхождали са се, играли са пикет и покер на две ръце вечер, имали са деца, които не са им създавали особени главоболия. Момчето ходело на училище в Англия, момичето било в пансион в Швейцария. Нищо сериозно не е смущавало живота им. Медицинските данни, доколкото можеше да се съди по тях, не даваха основания да се предполагат някакви проблеми със здравето. Съпругът понякога се е оплаквал от високо кръвно, но е бил в добро състояние. Правилно лечение с нужните медикаменти го е поддържало в добра форма. Съпругата е била леко глуха и е имала незначителни сърдечни оплаквания, но нищо сериозно. Разбира се, допустимо е в един или друг момент у някой от тях да възникне страх от болести. Често хора, които са здрави, си внушават, че имат рак и са убедени, че няма да изкарат повече от година. Понякога това ги тласка дори дотам да посегнат на живота си. Но семейство Рейвънскрофт не изглежда да са били от тях. Правели са впечатление на умерени и спокойни хора.

— Тогава какво беше вашето обяснение? — заинтересува се Поаро.

— Бедата е, че не успях да дам никакво обяснение. Сега, като поглеждам назад, си казвам, че е самоубийство. Няма какво друго да е, освен самоубийство. По някаква причина са решили, че животът е станал непоносим за тях. Не от финансови злополуки, не и заради проблеми със здравето, не ги е сполетяло нещастие. И тук стигнах до задънена улица. Има всички белези на самоубийство. Не виждам какво друго би могло да е, освен самоубийство. Двамата са излезли на разходка. И са взели със себе си револвер. Револверът беше намерен между телата им. По него имаше размазани отпечатъци от пръстите на двамата. И двамата са го държали, но нищо не подсказваше кой точно е стрелял последен. Склонен съм да мисля, че съпругът е застрелял жена си и после се е самоубил. Просто ми изглежда по-правдоподобно. Но остава въпросът — защо? Много години оттогава минаха. Но когато нещо ме подсети, когато прочета във вестника за мъж и жена, намерени мъртви, вероятно извършили самоубийство, спомените ми изплуват и отново се питам, какво всъщност се случи със семейство Рейвънскрофт? Дванадесет или четиринадесет години вече, а още се връщам към този случай и си задавам все същия въпрос: защо, защо, защо? Възможно ли е съпругът толкова силно и дълго да е мразил жена си? Възможно ли е съпругата така отчаяно да е мразила мъжа си и да е искала да го премахне? Възможно ли е омразата им да е стигнала дотам, че да не са могли да се понасят повече?

Гароуей отчупи още едно парче хляб и го сдъвка бавно.

— Да не би вие да сте попаднали на следа, мосьо Поаро? Може би някой ви се е обадил и ви е споделил нещо, а то е събудило специалния ви интерес? Имате ли представа къде да се търси отговорът на това дяволско „защо“?

— Не — разочарова го Поаро. — И все пак, след цялото разследване, вие не може да нямате някакво ваше обяснение. Хайде, признайте си, че имате теория!

— Напълно сте прав. Човек неминуемо си изгражда теории. Надява се поне една от тях да се окаже вярна, но обикновено не става така. Моята теория накрая се сведе до убеждението, че е безполезно да търся причината, защото просто информацията ми не е достатъчна. Какво, всъщност, знаех за тях? Генерал Рейвънскрофт наближаваше шейсетте, съпругата му беше на тридесет и пет. Строго погледнато, всичко, което ми беше известно за тях, засягаше последните пет-шест години от живота им. Генералът беше минал в запаса и живееше от пенсията си. Бяха се върнали в Англия от чужбина и данните, достигнали до мен, цялата ми информация, беше от този, кратък период, през който те отначало са живели в една къща в Бърнмът, а после са се преместили в дома, където стана трагедията. Живели са мирно, щастливо, децата са им гостували през ваканциите. На пръв поглед — мирен завършек на един мирен живот. Но всъщност, помислих си аз, какво точно знаех за този мирен живот? Знаех за пребиваването им в Англия, за семейството им. Нямаше финансов мотив, нито подбуда, свързана с омраза, със сексуални проблеми, с разрушителна любовна страст. Всичко това липсваше. Но има един период преди това. Какво знаех за него? Знаех, че са живели предимно в чужбина с кратки завръщания в родината. Отлична биография за мъжа, хубави спомени за съпругата от приятелките й. Никаква потресаваща трагедия или остър спор. Нищо, за което да се заловя. Но ако просто не бях го открил? Знае ли човек? Губеше се период от двадесет-тридесет години — интервалът от детството до сватбата, а също и времето, прекарано в чужбина, в Малая и другаде. Може би там беше коренът на трагедията? Баба ми обичаше да повтаря една поговорка: старите грехове хвърлят дълги сенки. Дали причината за смъртта им не е някаква дълга сянка, сянка от миналото? Тогава тайната трудно ще се разкрие. Можеш да проучиш биографията на един човек, да изслушаш приятелите и познатите му, но как ще разбереш какво е таял вътре в душата си? Малко по малко у мен се затвърди теорията, че именно там трябва да търся, ако това, разбира се, е възможно. Да търся нещо, случило се отдавна, в онези далечни страни. Нещо смятано за забравено, за изчезнало, но може би продължило да съществува. Някаква стара обида. Нещо, за което никой не е подозирал по време на живота им в Англия, но което е оставило отпечатък върху съдбата им. И този отпечатък може да е стоял пред очите ни, но ние да не сме осъзнали значението му.

— Имате предвид — уточни Поаро — обстоятелства, които хората обикновено не запомнят? Искам да кажа, за които не биха си спомнили сега? Или нещо напълно неизвестно на техните приятели от Англия?

— Приятелите им в Англия са били главно хора, с които са се запознали след пристигането си тук. Допускам и някои стари познати да са ги навестявали от време на време. Но кой ще седне да ти разказва отминали истории? Хората забравят.

— Да, — повтори умислено Поаро — хората забравят.

— Не са като слоновете — подхвърли главен инспектор Гароуей с лека усмивка. — Нали така се казва — слонска памет.

— Вашите думи ми се виждат доста странни — отбеляза Поаро.

— Онова, което казах за отдавнашните грехове?

— Не толкова това. Повече ме заинтригува споменаването на слоновете.

Главен инспектор Гароуей изгледа Поаро с лека изненада, сякаш очакваше допълнително пояснение. Спенс също хвърли бърз поглед към стария си приятел.

— Може би намеквате за връзката им с Изтока, — предположи той — нали слоновете живеят там? Или в Африка. Както и да е, кой още ви е говорил за слонове? — допълни той.

— Една моя близка случайно ги спомена — каза Поаро. Личност, която и вие познавате — кимна той към старши инспектор Спенс. — Мисис Оливър.

— Охо, мисис Ариадна Оливър. Я виж ти! — той направи кратка пауза.

— Какво да видя? — попита Поаро.

— Да не би тогава и тя да знае нещо по случая Рейвънскрофт? — попита приятелят му.

Засега мисля, че не — отговори Поаро. — Но много скоро може и да научи. — И добави замислено. — Тя е просто неуморна, вечно се рови навсякъде, ако мога така да се изразя.

— Вярно — съгласи се Спенс. — И стигнала ли е донякъде?

— Говорите за мисис Ариадна Оливър, писателката, нали? — прояви интерес Гароуей.

— Същата — каза Спенс.

— Тя разбира ли от престъпления? Знам, че пише криминални разкази. Но се чудя откъде взема идеите и фактите си.

— Идеите — обясни Поаро — идват от главата й. Що се отнася до фактите… е, това е малко по-трудно.

Той се умълча за момент.

— Какво се замислихте, Поаро? За нещо конкретно ли се сетихте?

— Да — отвърна Поаро. — Веднъж й провалих един от разказите или поне тя така твърди. Била й хрумнала някаква много добра идея, нещо свързано с вълнена жилетка с дълги ръкави. Точно тогава съм позвънил по телефона и идеята за разказа отлетяла от главата й. Всеки път, когато си спомни, ме упреква за това.

— Боже, боже — поклати глава Спенс. — Звучи ми като онзи магданоз, дето потънал в маслото през един горещ ден. Нали си спомняте, Шерлок Холмс и кучето, което нищо не правело нощем.

— А те имали ли са куче? — попита Поаро.

— Моля?

— Попитах дали генералът и лейди Рейвънскрофт са имали куче. И дали е било с тях на разходката в деня, когато са били застреляни?

— Имаха куче, да — каза Гароуей. — Струва ми се, че в повечето дни са го извеждали с тях.

— Ако беше в разказ на мисис Оливър, — каза Спенс — непременно щяха да намерят кучето, виещо над мъртвите тела. Но, разбира се, не е имало нищо такова.

Гароуей поклати глава.

— Чудя се къде ли е кучето сега? — каза Поаро.

— Най-вероятно е погребано в някоя градина — отвърна Гароуей. — Минаха четиринадесет години.

— Значи не можем да открием и да разпитаме кучето, нали? — каза Поаро. И добави замислено. — Жалко. Удивително е наистина колко много знаят кучетата. А кой точно е бил в къщата? Искам да кажа, в деня на убийството?

— Донесох ви списък — отзова се старши инспектор Гароуей. — В случай че желаете такава справка. Мисис Уитакър, възрастната готвачка и икономка. Използвала е почивния си ден, така че не успяхме да научим от нея нищо особено ценно. Имали са и гостенка, някогашна гувернантка на децата. Мисис Уитакър беше възглуха и леко недовиждаше. Не можа да ни съобщи нищо интересно, освен че напоследък лейди Рейвънскрофт била в болница или в санаториум — нещо с нервите, но очевидно не е имала сериозно заболяване. В къщата е бил и градинарят.

— Някой външен човек може да ги е посетил. Някой непознат, свързан с миналото. Нали това беше вашата идея, главен инспектор Гароуей?

— Не бих я нарекъл идея, просто една теория.

Поаро замълча. Замисли се за случая, когато го бяха помолили да се върне назад във времето. Беше се наложило да проучи миналото на петима души, които му напомняха детското стихче „Пет малки прасенца“. Разследването се беше оказало интересно, а краят беше възнаградил усилията му. Защото се беше добрал до истината.