Агата Кристи
Слоновете помнят (14)

Глава четиринадесета
Доктор Уилъби

Еркюл Поаро слезе от таксито, плати сметката, добави и бакшиш и след като се увери, че адресът отговаря на този, записан в малкия му бележник, внимателно извади от джоба си писмо, адресирано до доктор Уилъби, изкачи стъпалата до къщата и натисна звънеца. Един прислужник отвори вратата. Когато чу името на посетителя той го уведоми, че докторът го очаква.

Въведоха го в малка, уютна стая с етажерки от едната страна. До камината бяха придърпани две кресла, поднос с чаши и две гарафи. Доктор Уилъби се изправи, за да го поздрави. Той бе мъж между петдесет, и шестдесет години със слабо мършаво тяло, високо чело, тъмни коси и сиви очи, които гледаха проницателно.

Двамата се здрависаха и докторът покани госта да седне. Поаро извади писмото от джоба си.

— А, да.

Докторът го взе, отвори го, прочете го, после го постави до себе си и когато отново вдигна очи в погледа му се четеше някакъв интерес.

— Вече получих известие от полицейски инспектор Гароуей, а така също и от мой приятел във Вътрешно министерство, той също ме моли да направя каквото мога за вас по въпроса, който ви интересува.

— Зная, че това е една твърде голяма и сериозна услуга — каза Поаро, — но съществуват причини, които я правят важна за мене.

— Нима? След толкова години?

— Да. Разбира се, ще проявя разбиране, ако точно тези събития са се изличили от паметта ви напълно.

— Не мисля, че е точно така. Може би сте чули, че в продължение на много години проявявам специален интерес в определена област на медицината.

Зная, че баща ви е бил голям авторитет в нея.

— Да, може да се каже, че това беше най-трайният интерес в живота му. Той разви доста теории, някои от които триумфално бяха доказани, а други се превърнаха в разочарование. Разбирам, че това, което ви интересува впрочем, е някакъв случай на душевно заболяване.

— Една жена. Името й е било Доротея Престън-Грей.

— Да. Аз бях съвсем млад тогава. Вече бях навлязъл в това, с което се занимаваше баща ми, въпреки че неговите и моите теории невинаги съвпадаха. Работата му беше интересна, а и работата, която аз вършех успоредно с него, също ме влечеше. Не зная какво точно ви интересува относно Доротея Престън-Грей, както се казваше по онова време и която по-късно стана мисис Джароу.

— Разбирам, че тя е била близначка — каза Поаро.

— Да. По онова време баща ми изучаваше точно тази област. Тогава имаше на разположение проект за проследяване живота на предварително избрани двойки, идентични близнаци. Такива, които са отгледани в една и съща среда и такива, които по волята на съдбата, са израсли в коренно различна среда. Целта беше да се наблюдава, колко еднакви са останали, колко съвпадащи се неща са им се случили. Две сестри или двама братя, които почти не са живели заедно и въпреки това, което е най-необичайното, изглежда, че едни и същи неща им се случват по едно и също време. Всичко, наистина всичко, беше изключително интересно. Разбирам, обаче, че не това ви интересува.

— Не — отговори Поаро, — това, което ме интересува, е част от една история, ако може така да се каже — една злополука, станала с дете.

— Така значи… Случило се бе в Съри, мисля, много приятна област, в която живееха тези хора. Недалеч от Камбърли. — По онова време мисис Джароу беше млада вдовица и имаше две малки деца. Съпругът й наскоро беше починал при нещастен случай. В резултат от това тя беше…

— Психически разстроена? — попита Поаро.

— Не, не считаха, че е така. Тя беше в състояние на дълбок шок след смъртта на съпруга си и не можеше да преживее чувството за голямата загуба, която я беше постигнала. По наблюденията на нейния лекар, тя се възстановяваше незадоволително. Не му харесваше твърде много начина, по който тя се справяше; нежеланието й да превъзмогне своята печал, както той го желаеше. Всичко това водеше в крайна сметка до твърде странни реакции от нейна страна. Както и да е, нейният лекар се нуждаеше от консултация и той помоли баща ми да се заеме със случая. От медицинска гледна точка баща ми намери състоянието й за твърде интересно, но в същото време считаше, че то крие и определени опасности. Изглежда беше убеден, че е добре тя да бъде поставена под наблюдение в някоя частна клиника, където за нея могат да се полагат по-специални грижи. Убеждението му се засили след нещастието с момченцето. Децата бяха две и според това, което мисис Джароу разказа, по-голямото от тях — момиченцето — нападнало момченцето, което беше четири, пет години по-малко от нея. Ударила го с градинско гребло или лопата, то паднало в езерото, което имали в градината, и се удавило. Е, тези неща, навярно знаете, се случват твърде често при децата. Понякога по-голямото дете изпитва ревност и е в състояние да бутне детската количка заедно с братчето или сестричето си в някое езеро само защото си мисли, че „Мама ще има толкова по-малко грижи, ако Едуард или Доналд или както й да се казва там, го нямаше.“ или „Тя ще се чувствува много по-добре без него!“ Всичко това е резултат от детската ревност. В нашия случай обаче нямаше определена причина или доказателство за такава ревност. Детето не беше изразявало негодувание от раждането на братчето си. От друга страна, за мисис Джароу това второ дете беше нежелано. За разлика от съпруга си, мисис Джароу не го искаше. Тя се беше опитала да направи аборт при двама лекари, но не бе успяла да ги склони, тъй като по онова време операцията се считаше за незаконна. Един от прислужниците спомена, а после същото бе потвърдено и от пощаджията, който донесъл телеграма по същото време, че някаква жена е нападнала момченцето, а не другото дете. Една от прислужничките пък определено заяви, че е наблюдавала от прозореца и извършителката е била нейната господарка. Тя каза: „Не мисля, че бедничката знаеше какво върши. Откакто господарят почина, тя е в състояние, в каквото никога досега не сме я виждали.“

Й тъй, не зная какво искате да научите, но тогава следствието реши, че се касае за нещастен случай по време на игра и че без съмнение е налице инцидент с много трагичен край. Случаят беше оставен без последствие. След като се консултираха с него и в разговор с мисис Джароу, след някои изследвания и наблюдения, баща ми беше твърдо убеден, че тя е отговорна за случилото се. По негово мнение тя трябваше да бъде лекувана психически.

— Беше ли твърдо убеден, че тя го е извършила?

— Да. По онова време, имаше една школа за лечение, която беше много популярна и баща ми вярваше в нея. Според представителите й след подходящ курс на лечение, който понякога продължава доста дълго, — година или повече, хората могат да се върнат към нормален живот, в тяхна полза е да го направят. Те биха могли да заживеят у дома си, ако им се оказва нужното внимание от страна на лекарите и на близките роднини, които са до тях и са в състояние да им осигурят нормален живот. Тази теория, мога да заявя, наистина се радваше на успех при определени болни, но само в началния стадий. По-късно нещата се променяха. В някои случаи те завършваха с изключително трагичен край. Пациенти, които уж бяха излекувани, се връщаха в домашна среда, при семейството, съпруга си, майките и бащите си, но постепенно настъпваше обрат. Те отново изпадаха в болестното си състояние и много често се стигаше до трагедии. Помня един случай, който дълбоко разочарова баща ми. Беше историята на някаква жена, която се върнала при своята приятелка, с която беше живяла преди. Всичко, изглежда, вървяло щастливо, докато след пет, шест месеца тя внезапно не повикала лекаря си и му казала: „Трябва да ви заведа горе, защото ще се ядосате на това, което съм направила и, боя се, ще трябва да повикате полиция. Знаех, че така ще се случи. Но, видите ли, мене ме накараха да го направя. Видях Дявола да наднича от очите на Хилда. Видях Дявола там и знаех какво трябва да сторя. Знаех, че трябва да я убия.“ Жертвата беше намерена удушена на един стол, а след смъртта й убийцата беше атакувала очите й. Тя почина в лудницата, без да почувствува каквато и да е вина за престъплението си, беше убедена, че то е било необходимо, защото неин дълг е да разгроми Дявола.

Поаро тъжно поклати глава.

Докторът продължи:

— Да, аз считам, че меко казано, Доротея Престън-Грей страдаше от някакво душевно разстройство, което я правеше опасна и беше наложително да живее под наблюдение. По онова време тази крайна мярка не беше общоприета и баща ми не я считаше за благоразумна. Веднага щом я изпратиха в една изпитана частна клиника, тя беше подложена на много ефикасно лечение. Излезе от болницата и заживя съвсем обикновен живот в компанията на една доста приятна сестра, която се грижеше за нея, а в домакинството минаваше за прислужница на госпожата. Разхождаше се в околността, завързваше запознанства със съседите и не след дълго замина в чужбина.

— В Малая — уточни Поаро.

— Да. Виждам, че правилно са ви информирали. Тя наистина замина за Малая при своята сестра-близначка.

— И там се е случила друга трагедия?

— Да. Детето на един от съседите било нападнато. Първоначално са мислели, че го е сторила дойката, а по-късно е бил заподозрян един от местните слуги-носачи. Изглежда отново няма съмнение, че поради една от тези душевни причини, известни само на нея, мисис Джароу е виновна за нападението. Не е имало никакво конкретно доказателство срещу нея. Но мисля, че генерал — не си спомням в момента името му…

— Рейвънскрофт? — помогна му Поаро.

— Да, да, генерал Рейвънскрофт е уредил връщането й обратно в Англия, за да бъде подложена отново на лечение. Това ли е, което искахте да знаете?

— Да, това е, което отчасти бях научил главно от слухове. Но исках да ви попитам: В случая говорим за идентични близначки. Ами другата? Маргарет? Маргарет Престън-Грей? По-късно съпруга на генерал Рейвънскрофт? Има ли някаква вероятност и тя да е засегната от същата болест?

— Изключено. Тя беше съвършено нормална. И тъй като баща ми проявяваше интерес към този случай, той я посети няколко пъти и разговаря с нея най-подробно, защото беше запознат с еднакви заболявания или душевни разстройства при идентични близнаци, които първоначално са били много силно свързани помежду си.

— Казахте само първоначално?

— Да. В определени случаи на идентични близнаци след първоначалната привързаност може да възникне чувство на омраза и ненавист. Тази омраза замества първоначалната силна защитна любов. Възможно е първичната обич да се изроди в нещо близко до омраза, ако се появи някакво емоционално напрежение, което да я отприщи, или остра емоционална криза да причини възникването й.

Мисля, че в този случай става дума за нещо подобно. Като млад офицер капитан или каквото й да е бил тогава, генерал Рейвънскрофт се е влюбил силно, мисля в Доротея Престън-Грей, която е била много красива девойка. Всъщност по-хубавата от двете. Тя също се е влюбила в него. Официално те не са били сгодени, но доста скоро генералът прехвърлил своите чувства към другата сестра, Маргарет. Или Моли, както я наричали. Привързал се към нея и не след дълго й предложил женитба. Тя също отговорила на чувствата му и те се оженили веднага щом това станало възможно в неговата кариера. Моят баща не се съмняваше ни най-малко, че другата близначка, Доли, силно е завиждала на сестра си за нейната женитба, че е продължила да обича Алистър Рейвънскрофт и да негодува срещу неговата постъпка. Впоследствие тя навярно е преодоляла кризата и когато му е дошло времето, се е омъжила за друг човек — един напълно щастлив брак, както е изглеждало. По-късно тя често е посещавала семейство Рейвънскрофт — не само в Малая, но и когато са били на друго място в чужбина, а и след като са се завърнали в Англия. По това време Доротея видимо е била възвърнала душевното си равновесие, живеела спокойно в компанията на една много надеждна сестра и домашната си прислуга. Мисля, или по-точно така е разказвал моят баща, че лейди Рейвънскрофт, Моли, завинаги е останала предана на сестра си. Тя я е покровителствувала и обичала нежно; искала често да я вижда, много по-често отколкото било възможно, но генерал Рейвънскрофт не одобрявал много това. Считам за съвсем реално психически неустойчивата Доли — мисис Джароу — да е продължила да изпитва силна привързаност към генерал Рейвънскрофт. Това навярно му е причинявало известно неудобство и затруднение, докато съпругата му е била твърдо убедена, че сестра й е преодоляла чувството си на ревност и гняв.

— Научих, че мисис Джароу е била у семейство Рейвънскрофт три или повече седмици, преди да се случи трагедията, тяхното самоубийство.

— Да. Това е съвършено вярно. Тогава именно е настъпила и нейната трагична смърт. Тя е имала навика често да се разхожда на сън. Една вечер е излязла в съня си и е полетяла от канарата, до която водела една изоставена пътека. Открили са я едва на другия ден и мисля, че е починала в болницата, без да дойде в съзнание. Сестра й Моли е била извънредно разстроена и ужасно нещастна, но бих искал да кажа това, което вие вероятно настоявате да чуете — не считам, че това нещастие може да осветли напълно последвалото самоубийство на семейство Рейвънскрофт. То се е радвало на щастлив семеен живот. Скръбта, причинена от смъртта на сестра или балдъза едва ли би довела до самоубийство, със сигурност, не до двойно самоубийство.

— Освен ако… — каза замислено Поаро — Маргарет Рейвънскрофт е била отговорна за смъртта на сестра си.

— Мили Боже — възкликна доктор Уилъби — Вие едва ли намеквате…

— Че Маргарет е проследила своята сестра-сомнамбул и че ръката на Маргарет се е протегнала, за да блъсне Доротея от ръба на канарата?

— Отказвам да възприема подобна идея — възпротиви се доктор Уилъби.

— С хората никога не можеш да бъдеш напълно сигурен — замислено повтори Поаро.