Глава седемнадесета
Поаро обявява заминаването си
Мис Ливингстоун въведе госта.
— Мосю Еркюл Поаро.
Веднага щом тя излезе от стаята, Поаро затвори вратата след нея и се настани до своята приятелка, мисис Ариадна Оливър. Той слабо понижи глас и изрече:
— Аз заминавам.
— Вие какво — попита мисис Оливър. Тя винаги оставаше малко озадачена от начина, по който Поаро предаваше информация.
— Аз заминавам. Заминавам. Взимам самолета за Женева.
— Звучи като че ли сте на служба в ООН, ЮНЕСКО, или нещо такова.
— Не. Предприемам само едно частно посещение.
— Имате ли „слон“ в Женева?
Вие го казахте. Може би два „слона“.
— Не съм открила нищо ново — каза мисис Оливър. — Всъщност не зная и към кого да се обърна, за да открия нещо повече.
— Мисля, че вие или някой друг споменахте, че вашата кръщелница Силия Рейвънскрофт има по-малък брат…
— Да. Казва се, мисля, Едуард. Почти не съм го виждала. Веднъж или два пъти, спомням си, съм го вземала от училище. Но това беше преди години.
— Къде е той сега?
— Мисля, че е в някакъв университет в Канада. Или следва инженерство там. Искате ли да го навестите и да го разпитате?
— Не, не в момента, за сега бих желал само да зная къде е той. Но зная, че е отсъствувал от дома по време на самоубийството.
— Надявам се, не ви минава дори през ум, че той го е извършил? Искам да кажа, че е убил и баща си и майка си. Зная, че момчетата, понякога го правят.
Те са много странни, когато са в онази, смешната възраст.
— Той наистина не е бил в къщата, — каза Поаро — това ми е известно от полицейските доклади.
— Надушихте ли нещо друго интересно? Изглеждате доста развълнуван?
— В известен смисъл съм развълнуван. Открих някои неща, които могат да хвърлят светлина върху известните ни вече факти.
— И за какво става дума?
— Сега ми изглежда понятно защо мисис Бъртън-Кокс ви е помолила да се доберете до информация около самоубийството на семейство Рейвънскрофт.
— Искате да кажете, че не си е пъхала носа просто ей така, от любопитство?
— Не е просто любопитство. Бях убеден, че зад това се крие някакъв мотив. И го потърсих… парите.
— Пари? Какво общо имат парите с това? Тя е доста добре осигурена, нали?
— Да, тя има достатъчно, за да живее добре. Но изглежда, че нейният осиновен син — с него тя очевидно се отнася като с роден, не знае нищо за истинското си семейство. Предполагам, че когато е станал пълнолетен, той е направил завещание, вероятно подтикван от своята осиновителка. Допускам просто да му е било намекнато от нейни приятели, или от някой адвокат, с когото тя се е консултирала. Така или иначе, когато е навършил пълнолетие, му е било внушено, че е редно да припише всичко на нея, на своята втора майка. Може да се предположи, по това време той не е имал никой друг, на когото да остави завещанието си.
— Не намирам връзка между това и желанието и да събера факти за самоубийството на семейството.
— Не разбирате ли? Тя просто е искала да попречи на женитбата на сина си. Ако младият Дезмънд си има приятелка и й предложи да се оженят в близкото бъдеще — така правят доста млади хора в наше време — те едва ли ще му мислят много. В този случай пък, мисис Бъртън-Кокс няма да наследи парите на сина си, тъй като женитбата ще направи невалидно всяко предишно завещание. Вероятно е, ако той наистина се ожени за любимото момиче да направи и ново завещание, да остави всичко на него, а не на втората си майка.
— И вие намеквате, че мисис Бъртън-Кокс е желаела да попречи на евентуалния им брак?
— Тя е искала да намери нещо, което да отдалечи Дезмънд от момичето. Тя се е надявала, а вероятно е и вярвала, че майката на Силия наистина е убила съпруга си, а след това се е застреляла. Такъв факт би могъл да разубеди всеки. Дори ако бащата на Силия е убил майка й, това е доста обезсърчително и би могло твърде лесно да повлияе на момче в тази възраст.
— Искате да кажете, че ако бащата или майката на Силия се окажат убийци, то и момичето би могло да има вродено предразположение към убийство?
— Не чак толкова грубо, но вие напипахте основната идея.
— Но Дезмънд не е богат, нали? Едно осиновено дете!
— Дезмънд не е знаел името на истинската си майка, нито коя е била тя. По всичко изглежда, че е била известна актриса и певица и е успяла да натрупа доста пари, преди да се разболее и да умре. По едно време тя е пожелала да си върне, детето, но тъй като мисис Бъртън-Кокс категорично е отказала, предполагам, че е мислила непрекъснато за момчето и е решила да му остави поне парите си. Той ще наследи тези пари, когато стане на двадесет и пет години, но дотогава те ще се държат в попечителство. Ето защо мисис Бъртън-Кокс, разбира се, не иска Дезмънд да се ожени. Ако все пак го направи, за предпочитане е да вземе някоя, която мисис Бъртън-Кокс наистина одобрява, или над която може да оказва влияние.
— Да, изглежда ми твърде логично. Тя, обаче, е лоша жена, нали?
— Да — съгласи се Поаро. — Не я намирам за особено приятна.
— Ето защо тя отказваше да се срещнете с нея и да навлезете в нещата, бояла се е, че ще откриете това, към което се е домогвала?
— Вероятно — каза Поаро.
— Има ли нещо друго, което сте научил?
— Да, само преди няколко часа научих, инспектор Гароуей случайно ми се обади по повод на нещо незначително и аз го попитах, а той бе любезен да ми отговори, че икономката е била доста възрастна и наистина била зле със зрението.
— Това вмества ли се в предположенията ви?
— Би могло — Поаро погледна часовника си. — Мисля, че е време да вървя.
— Тръгвате към летището, за да хванете самолета?
— Не, моят самолет излита чак утре сутрин, но има едно място, което още днес желая да видя със собствените си очи. Навън ме чака кола, тя ще ме отведе дотам.
— Какво точно искате да видите? — попита мисис Оливър с известно любопитство.
— Не толкова да видя, колкото да го почувствам. Да, ето точната дума — да го почувствам. Но и да се опитам да разбера това, което ще почувствам.
