Агата Кристи
Слоновете помнят (19)

Глава деветнадесета
Мади и Зели

— Мадмоазел Русел? — Поаро се поклони.

Мадмоазел Русел протегна ръка. „Около 50-годишна“, помисли си Поаро. „Доста властна на вид. Постигнала своето. Интелигентна. Умна. Доволна от живота, който е живяла.“

— Вашето име ми е познато. Вие имате приятели, и в тази страна, и във Франция. Не зная какво точно мога да направя за вас. О, помня, обяснявате нещичко в писмото, което ми изпратихте. Става дума за случилото се в миналото, нали? Мъчителни събития, които ви интересуват, не точно те самите, а ключа към тях. Но, моля, седнете. Да, този стол е доста удобен, надявам се. Вземете си петифури, гарафата е на масата.

Тя беше спокойна, гостоприемна и не проявяваше излишна настойчивост.

— Преди време вие сте била гувернантка — започна Поаро, — в семейство Престън-Грей. Може би сега едва ли си ги спомняте.

— Но, да. Човек трудно забравя някои неща, които са се случили на младини. В семейството, където отидох, имаше едно момиченце и момченце — около четири-пет години по-малко. Бяха приятни деца. Баща им стана генерал в армията.

— Съпругата на генерала имаше сестра?

— А, да. Спомням си. Тя не беше там, когато пристигнах първия път. Мисля, че беше болнава. Здравето й не беше наред. Лекуваха я някъде.

— Спомняте ли си малкото име на съпругата на генерала?

— Маргарет, мисля, че беше. За името на сестра й не съм сигурна.

— Доротея.

— А, да. Име, което не се среща често. Но те се обръщаха една към друга с по-кратички имена. Моли и Доли. Бяха идентични близначки, нали разбирате, със забележителна прилика. И двете бяха много красиви, млади жени.

— И се обичаха?

— Да, бяха си предани. Но ние, като че ли малко се пообъркахме. Престън-Грей не беше фамилията на децата, които трябваше да обучавам. Доротея Престън-Грей се омъжи за един майор — не мога да си спомня името му сега. Ароу? Не, Джароу. А Маргарет по мъж се казваше…

— Рейвънскрофт, — помогна й Поаро.

— Точно така. Любопитно е, как човек трудно запомня имена. Семейство Престън-Грей са едно поколение по-стари. Маргарет Престън-Грей е била в пансион в тази част на света и когато след женитбата си се обърнала с писмо към мадам Беноа, а тя ръководеше този пансион, дали познава някоя надеждно момиче, което би постъпило при нея като възпитателка на децата й, аз бях препоръчана. Ето така попаднах в тяхното семейство. Споменах и другата сестра, защото тя гостуваше от време на време у тях. Децата бяха две — едно момиченце, което тогава мисля, беше на шест или седем години. Името й беше взето от Шекспир. Спомням си — Розалинда или Силия?

— Силия — уточни Поаро.

— А момченцето беше само на три или четири години. Казваше се Едуард. Палаво, но обичливо дете. Бях щастлива с тях.

— И те са били щастливи с вас, както разбирам. Обичали са да играят с вас, а и вие сте била особено мила.

— Moi, j’aime les enfants^[1] — каза мадмоазел Русел.

— Мисля, че са ви наричали Мади.

Тя се засмя.

— Обичам това име. То ми припомня миналото.

— Познавахте ли някакво момче на име Дезмънд Бъртън — Кокс?

— А, да. Живееше в една съседна или почти съседна къща. Ние имахме няколко съседи и децата много често идваха да играят заедно. Той се казваше Дезмънд. Да, спомням си.

— Вие сте прекарали там доста време, мадмоазел?

— Не. Останах там само три или най-много четири години. След това ме повикаха обратно тук. Майка ми беше тежко болна. Трябваше да се върна и да се грижа за нея, въпреки че знаех, че това няма да продължи дълго. Така и стана. Майка ми почина година, или най-много година и половина, след като се завърнах. След това основах малък пансион тук, приемахме доста по-големи момичета, които желаеха да учат езици и други неща. Не съм посещавала Англия повече, въпреки че в продължение на една-две години поддържах връзки със страната. Двете деца ми изпращаха картички за Коледа.

— Правеха ли генерал Рейвънскрофт и съпругата му впечатление на щастлива брачна двойка?

— Много щастлива. Обичаха децата си.

— Изглеждаха сякаш са родени един за друг?

— Да, имаха всички необходими качества за хармоничен и успешен брак.

— Споменахте, че лейди Рейвънскрофт е била предана на своята сестра близначка. Тя отвръщаше ли й със същите чувства?

— Нямах голяма възможност да преценя. Откровено казано, убедена съм, че Доли, както я наричаха, — беше определено душевно болна. Един-два пъти реагира по много особен начин. Беше завистлива жена, а по едно време си беше самовнушила, че е сгодена или ще бъде сгодена за генерал Рейвънскрофт. Доколкото можах да разбера, той отначало се е влюбил именно в нея, но по-късно е насочил чувствата си към сестра й, което е голям късмет, тъй като Моли Рейвънскрофт беше уравновесена, и много мила жена. Що се отнася до Доли — мисля си, че тя понякога обожаваше сестра си, друг път я ненавиждаше. Беше ужасно ревнива и считаше, че на децата се посвещава твърде много обич. Впрочем има един човек, който може да ви разкаже за това по-добре от мен. Мадмоазел Моура. Понастоящем тя живее в Лозана. А при семейство Рейвънскрофт попадна около година и половина, две, след като аз трябваше да ги напусна. Тя прекара при тях няколко години. По-късно, след като Силия замина да учи в чужбина, мадмоазел Моура отново се върна при семейство Рейвънскрофт като компаньонка ни госпожата.

— Аз ще се срещна с нея. Имам адреса й — каза Поаро.

— Тя знае много повече от мен, а и е очарователен човек, на когото можеш да разчиташ. Това, което им се случи по-късно, беше една ужасна трагедия. Навярно по-добре от всеки друг тя знае причината за нея. Удивително е дискретна. Никога не ми е споделяла нищо. Дали ще се съгласи да разкаже на вас — не съм сигурна. Все пак опитайте.

Поаро остана за миг загледан в мадмоазел Моура. Беше впечатлен от мадмоазел Русел, но и жената, която стоеше срещу него и се готвеше да го приеме му направи не по-малко впечатление. Тя не беше така едра, беше поне с десет години по-млада и впечатляваше с нещо друго. Беше изпълнена с живот, все още изглеждаше привлекателна, очите й внимателно го наблюдаваха и правеха своя собствена преценка, бяха готови да те приемат радушно, ако идваш като приятел. Това е необикновена личност, помисли си Поаро.

— Аз съм Еркюл Поаро, мадмоазел.

— Зная. Очаквах ви днес или утре.

— Вие сте получили моето писмо?

— Не, то без съмнение още е в пощата. Нашите пощи са малко несигурни. Просто получих писмо от друг.

— От Силия Рейвънскрофт?

— Не. Писмото беше написано от някой близък на Силия. Момче или млад мъж, няма значение как ще го наречем, на име Дезмънд Бъртън-Кокс. Той ме подготви за вашето идване.

— А, да, разбирам. Той е умен и не губи време. Настояваше бързо да дойда и да се срещна с вас.

— Така си и помислих. Възникнала е някаква неприятност, доколкото разбирам. Проблем, който той и Силия трябва да разрешат. Те вярват, че само вие можете да им помогнете?

— Да, а с мен споделиха, че единствено вие можете да ми помогнете.

— Навярно се обичат и искат да се оженят?

— Да, но се появиха известни пречки на пътя им.

— Поставила ги е майката на Дезмънд, както разбирам. Всъщност точно това той ми внушава в писмото си.

— Има обстоятелства, в миналото на Силия, които са настроили майката на Дезмънд срещу ранната му женитба с това момиче.

— Аха. Заради онази трагедия, която се разигра в нейния дом?

— Да, права сте. Силия има кръстница, която майката на Дезмънд е помолила да разбере от Силия точните обстоятелства, при които е станало невероятното, самоубийство.

— Не виждам никакъв смисъл в тези нейни действия — каза мадмоазел Моура.

Тя махна с ръка.

— Седнете. Моля, седнете. Предполагам разговорът, ни ще бъде дълъг. Силия не би могла да разкаже нищо определено на своята кръстница — тя беше мисис Ариадна Оливър, писателката, ако не се лъжа? Няма как Силия да й съобщи информация, която тя самата не знае.

— Тя е отсъствувала по време на трагедията и никой не й е разказал подробности за случилото се, така ли?

— Да, решихме, че не е препоръчително да я обременяваме.

— Аха. А вие самата одобрявате ли подобно решение?

— Не съм сигурна, много е трудно. Аз не успях да разреша този проблем за себе си през годините, които минаха от тогава, а те не са малко. Доколкото ми е известно, Силия не е била обезпокоявана, що се отнася до причините за събитието. Тя го прие по същия начин, по който би го възприела, ако родителите й бяха загинали при самолетна или автомобилна катастрофа. Нещо, което естествено е довело до смъртта им. Прекара дълги години в пансион в чужбина.

— Всъщност този пансион е бил ръководен от вас, мадмоазел Моура?

— Това е съвсем вярно. Оттеглих се наскоро. Една моя колежка пое ръководството сега. Но Силия беше изпратена при мен с молба да й намеря добро място, за да продължи образованието си, подобно на други момичета, които идват в Швейцария със същата цел. Можех да й препоръчам няколко добри пансиона, но реших да я взема при себе си.

— И Силия не ви попита нищо, не поиска от вас никаква информация?

— Не. Това, видите ли, беше преди да стане трагедията в дома й.

— Не успях да се ориентирам съвсем добре.

— Силия пристигна тук няколко седмици преди драматичната случка. По това време самата аз не бях тук. Все още живеех при генерала и лейди Рейвънскрофт. Грижех се за лейди Рейвънскрофт в качеството си на нейна компаньонка, а Силия все още беше в един интернат. Но изведнъж уредиха Силия да замине в Швейцария, за да довърши образованието си.

— Лейди Рейвънскрофт не беше добре със здравето, нали?

— Нищо сериозно. Нищо така сериозно, както тя се страхуваше по едно време. Но ужасно страдаше — от нервното напрежение, шока и общото безпокойство.

— Значи вие останахте с нея?

— Една от моите сестри, която живееше в Лозана, прие Силия и я настани в пансион, който беше само за 15–16 момичета. Там тя трябваше да започне учението си и да дочака моето завръщане. Аз се завърнах три-четири седмици по-късно.

— Но вие сте били в Оувърклиф, когато нещастието се е случило?

— Бях в Оувърклиф. Генералът и лейди Рейвънскрофт излязоха на обичайната си разходка и не се върнаха. Бяха намерени мъртви — застреляни. Пистолетът лежеше до тях. Беше притежание на генерал Рейвънскрофт, а той го държеше в едно чекмедже в кабинета си. Бяха намерени отпечатъци и на двамата по оръжието. Нищо не сочеше определено кой го е държал последен. На него личаха леко размазани отпечатъците на двама души. Очевидното заключение беше — двойно самоубийство.

— И вие не намерихте причина да се усъмните в това?

— Полицията не откри никаква причина, за да се усъмни.

— Аха — замислено въздъхна Поаро.

— Моля? — каза госпожица Моура.

Нищо. Нищо. Просто размишлявам.

Поаро я погледна — кестенява коса, едва прошарена, твърдо стиснати устни, сиви очи, лице, което не издаваше никакви чувства. Тя се владееше напълно.

— И така, вие не можете да ми кажете нищо повече?

— Боя се, че не. Беше толкова отдавна.

— Все пак си спомняте това време достатъчно добре.

— Да. Човек не може напълно да забрави една толкова тъжна история.

— И вие приехте, че на Силия не бива да се разказва нищо повече за това, което е довело до нея?

— Нали току-що ви казах, че не разполагах с никаква допълнителна информация?

— Била сте там, живяла сте в Оувърклиф известно време преди трагедията, нали? Четири или пет седмици, може би шест.

— Всъщност повече. Въпреки че бях гувернантка на Силия, аз се върнах отново, след като тя замина за пансиона, за да помагам на лейди Рейвънскрофт.

— Сестрата на лейди Рейвънскрофт живееше там приблизително по същото време, нали?

— Да. Известно време прекара в болница, където бе подложена на специално лечение. Когато състоянието й се подобри значително, управата реши — става дума за медицинската управа — че за нея е по-добре, ако води нормален живот при своите роднини в домашна среда. И тъй като Силия беше заминала в училището, моментът бе съвсем подходящ лейди Рейвънскрофт да покани сестра си, за да поживее при нея.

— А обичаха ли се двете сестри?

— Трудно е да се каже — госпожица Моура смръщи вежди. Думите на Поаро изглежда изостриха нейния интерес. — Аз самата съм се питала, разбирате ли? Чудех се по онова време, та и досега. Те бяха идентични близначки, нали знаете. Между тях имаше връзка на взаимна зависимост и любов. В много отношения те си приличаха. Но имаше и нещо, по което се различаваха.

— Какво искате да кажете? Ще се радвам да разбера какво точно имате предвид.

— О, това няма нищо общо с трагедията. Нищичко. Но забелязах определен физически или умствен недостатък — както искате го наречете. Някои хора в днешно време поддържат теорията, че съществува физическа първопричина за всяко душевно разстройство. В медицинските среди се поддържа тезата, че идентичните близнаци се раждат със силна връзка помежду си, огромна прилика в характерите, независимо от това че могат да израснат в различна среда, да бъдат възпитавани различно, в живота им се случват едни и същи неща по едно и също време. Проявяват еднакви склонности. Някои от феномените, цитирани в медицината, изглеждат доста необикновени. Две сестри например — едната живее във Франция, а другата в Англия, притежавали куче от една и съща порода, което си избрали почти по едно и също време. Те се омъжили за мъже, които също си приличат. По всяка вероятност и децата, които са родили, са с около месец разлика. Изглежда така, сякаш следват някакъв общ модел, където и да се намират и независимо една от друга. Но съществуват примери и за противоположно поведение — идентичните близнаци изпитват взаимно отвращение, почти омраза, нещо, което кара едната сестра да се отдръпне, или пък единият брат да се отрече от другия. На преден план излиза стремежът да избягнат еднаквостта, приликата, знанията за нещата, които са общи. А това може да доведе до много странни резултати.

— Зная — обади се Поаро. — Чувал съм за това. Дори съм го виждал един-два пъти. Любовта може много лесно да се превърне в омраза. По-лесно е да намразиш този, когото си обичал, отколкото да останеш безразличен.

— А, значи сте запознат с проблема — каза мадмоазел Моура.

— Да, сблъсквал съм се с него, неведнъж. А сестрата на лейди Рейвънскрофт много ли приличаше на нея?

— Мисля, че невероятно си приличаха на външен вид. Обаче, ако мога така да се изразя, изражението на лицето й беше съвсем различно. Беше в постоянно напрегнато състояние и изпитваше силна антипатия към децата. Не зная защо. Предполагам, че е преживяла несполучлива бременност като млада или е жадувала за дете и никога не го е имала — кой знае? Но ненавиждаше децата. Просто не ги понасяше.

— Това е довело до един или по-точно до два сериозни инцидента, нали? — попита Поаро.

— Някой ви е разказал?

— Подочух някои неща от хора, които са познавали лично и двете сестри, когато са били в Малая. Лейди Рейвънскрофт е била там със съпруга си, а сестра й Доли й е гостувала. Станало е нещастие с едно дете там, предположили са, че Доли може да е частично отговорна за това. Не е било доказано нищо определено, но разбрах, че съпругът на Моли е отвел балдъзата си в Англия и тя отново е постъпила в клиника за душевно болни.

— Да, мисля, че информацията ви е обстойна и пълна. Аз, разбира се, не съм свидетелка на тези събития.

— Не, но има неща, които вие трябва да знаете, защото сте присъствали на тях.

— Ако е така, не виждам причина, за да си ги припомня сега. Не е ли по-добре да оставим миналото така, както е било възприето?

— Има и други неща, които вероятно са се случили в Оувърклиф през този ден. Възможно е да е било двойно самоубийство, да е било убийство, или нещо трето. На вас са ви преразказали събитията, но от едно кратко изречение, което току-що произнесохте, аз мисля, че и вие самата имате мнение по въпроса, тъй като съществуват допълнителни факти, които са ви известни, защото сте била там. Вие знаете какво е станало в този ден. А мисля, че ви е известно и това, което е започнало да се случва, нека кажем така — няколко седмици преди фаталния ден. Времето, когато Силия е заминала за Швейцария, а вие все още сте били в Оувърклиф. Ще ви задам един въпрос. Бих желал да узная вашия отговор. Той не е насочен към някаква директна информация, а по-скоро касае личното ви мнение. Какви бяха чувствата на генерал Рейвънскрофт към двете сестри, към близначките?

— Разбирам какво искате да кажете.

Неочаквано нейното поведение се промени. Тя се поотпусна, не беше вече нащрек; напротив, наведе се напред и заговори на Поаро така, сякаш определено намираше някаква утеха в думите си.

— И двете са били красавици като девойки — каза тя. Чух го от доста хора. Генералът се влюбил в Доли, душевноболната сестра. Въпреки своето заболяване, тя беше изключително привлекателна — сексуално имам предвид. Той я е обичал много нежно, а после изведнъж открил у нея някаква характерна черта, нещо, което вероятно го е обезпокоило и отблъснало. Навярно е усетил първите симптоми на умопомрачение в нея, опасностите, които са били свързани с това. Чувствата му се прехвърлили върху сестра й. Той се влюбил в другата сестра и се оженил за нея.

— Искате да кажете, че е обичал и двете. Не по едно и също време, но и в двата случая става въпрос за истинска любов.

— О, да, той беше предан на Моли, разчиташе на нея, а и тя на него. Той беше изключително симпатичен човек.

— Простете ми — намеси се Поаро — подозирам, че вие също сте била влюбена в него.

— Как се осмелявате?

— Смея да го твърдя. Не намеквам, че сте му била любовница, нищо подобно. Казвам само, че вие сте го обичали.

— Да, — призна Зели Моура — обичах го, в известен смисъл все още съм запазила чувствата си. Няма от какво да се срамувам. Той ми имаше доверие и разчиташе на мен, но… нищо повече. Човек може да обича някого, да му служи и да е щастлив. Аз не исках нищо повече от това — доверие, съчувствие, вяра в мен…

— Тогава вие — каза Поаро — сте направили всичко, което е било по възможностите ви, за да му помогнете в ужасната криза на неговия живот. Има неща, които ще ви доверя, факти, които съм разбрал от разнообразната информация, достигнала до мен, но за тях не зная подробности. Преди да се срещна с вас, изслушах други хора, които са познавали не само лейди Рейвънскрофт, не само Моли, но и Доли. Зная нещичко за Доли, за трагичния й живот, скръбта, нещастието, но също и омразата й, линията на злото, любовта към разрушение, които могат да се предават по традиция в семейството. Ако тя е обичала мъжа, за когото е била сгодена, по-късно, когато той се е оженил за сестра й, тя очевидно е изпитвала омраза към сестра си. Възможно е никога напълно да не й е простила. Ами Моли Рейвънскрофт? Дали пък тя е харесвала сестра си? Може би също я е мразила?

— О, не — възкликна Зели Моура. — Лейди Рейвънскрофт обичаше сестра си. Обичаше я удивително силно и я защитаваше. Това мога да го кажа със сигурност. Тя молеше сестра си да живее с нея. Искаше да я спаси от нещастие, от опасностите, защото сестра й често изпадаше в пристъпи на буйна ярост. Понякога се и страхуваше от нея. Е, вие знаете достатъчно. Вече сам споменахте, че Доли изпитваше някаква странна неприязън към децата.

— Искате да кажете, че е изпитвала неприязън към Силия?

— Не, не, към Силия, а към брат й — Едуард. На два пъти беше заплашен от нещастие. Единият, докато играел с някаква количка, а другият — при изблик на силно раздразнение. Зная, че Моли се зарадва, когато Едуард се върна обратно в училище. Беше много малък, много по-малък от Силия. Той беше само на осем или девет години, в подготвителен клас. Беше уязвим и Моли се страхуваше за него.

— Да — каза Поаро. — Разбирам. Сега, ако ми разрешите, ще кажа нещо и за перуките. За носенето на перуки. Четири перуки. Малко множко са за една жена да ги притежава наведнъж. Известно ми е какви са били и как са изглеждали. Известно ми е, че една странна французойка е посетила магазина в Лондон и ги е поръчала. Намесено е и куче — кучето, което е излязло на разходка с генерал Рейвънскрофт и неговата съпруга в деня на трагедията. По-рано, малко преди това, то е ухапало господарката си Моли Рейвънскрофт.

— Кучетата са такива — каза Зели Моура. — Никога не можеш да им се довериш напълно. Да, зная го.

— Сега ще ви разкажа какво мисля, че се е случило в онзи прокобен ден и какви събития са станали преди това. Малко преди това.

— А ако не желая да ви изслушам?

— Ще ме изслушате. Ваше право е да решите, че греша. Да, можете да го направите, но не мисля, че ще го сторите. Заявявам ви, и от цялото си сърце го вярвам, че ми е нужна само истината. Това не е просто игра на въображението, нито пък произволни догадки. Едно чудесно момиче и нейният приятел, се харесват, но се страхуват от бъдещето, поради нещо, което се е случило в миналото, поради някаква предполагаема генетична обремененост предадена от бащата или от майката на това момиче. Мисля си за Силия. Одухотворена, непокорна, с нея трудно можеш да се справиш, но умна и добронамерена, способна да намери щастието, способна на решителност, ала нуждаеща се — както и всички нормални хора — от истината. Тя може да застане лице в лице с нея без страх. Способна е да я посрещне и приеме смело, защото трябва да имаш куража да застанеш срещу истината, ако искаш животът ти да е достоен. А и нейният приятел, когото тя обича, също желае това — заради нея. Ще ме изслушате ли?

— Да съгласи се Зели Моура. — Усещам, че вие сте навлезли твърде дълбоко в нещата и знаете повече, отколкото бих могла да си представя. Говорете, аз ще ви слушам.