Агата Кристи
Слоновете помнят (3)

Глава трета
Настолната книга на леля Алис

— Можете ли да ми намерите бележника с адресите, мис Ливингстоун?

— На бюрото Ви е, мисис Оливър. В левия ъгъл.

— Не търся този — каза мисис Оливър. — Този е, който сега използвам. Трябва ми предишният. Онзи от миналата година или може би даже по-предишният.

— Дали не сте го изхвърлили случайно? — предположи мис Ливингстоун.

— Не, аз никога не изхвърлям адресници и други подобни неща, те толкова често ми трябват. Искам да кажа, само там мога да открия адреси, които не съм си преписвала в новия. Струва ми се, че може да е в някое от чекмеджетата на високите скринове.

Мис Ливингстоун се беше появила сравнително наскоро, тя замести мис Седжуик. Ариадна Оливър чувстваше липсата на мис Седжуик. Тя познаваше навиците й така добре. Знаеше къде обикновено мисис Оливър си оставя нещата, къде обикновено прибира някои по-ценни вещи. Помнеше имената на хората, на които мисис Оливър беше писала мили писма, а също и имената на онези, които, вбесена до крайна степен, мисис Оливър беше удостоила с доста остри думи. Тя беше незаменима, за съжаление вече бивша помощница. Беше като — как се казваше тази книга? Мисис Оливър насочи мислите си далеч назад. Да, сещам се, голям кафяв том. Всяко викторианско домакинство го имаше. „Наръчник по всичко“. И наистина там човек можеше да намери всичко! Как да се отстранят отпечатъци от ютия след гладене по бельото, как да се справим с пресечена майонеза, как да се започне писмо до епископ. Много, много неща. Какво ли нямаше в „Наръчник по всичко“. Любимото помагало на леля Алис.

Мис Седжуик беше почти толкова полезна, колкото книгата на леля Алис. Мис Ливингстоун беше нещо съвсем различно. Мис Ливингстоун винаги стоеше някъде наблизо и лицето й, издължено и умислено с бледожълтеникава кожа, излъчваше най-решително намерение да бъде полезна. Всяка черта на лицето й сякаш казваше: „Вижте колко съм полезна!“. Но всъщност беше безполезна, помисли си мисис Оливър. Тя знаеше само къде бившите й работодатели литератори си бяха държали нещата, и очевидно очакваше от мисис Оливър да слага своите на същите места.

— Това, което търся, — каза мисис Оливър с решителността и настойчивостта на разглезено дете — е адресникът ми от 1970 година. А навярно и от 1969 година. Моля ви, потърсете го колкото може по-бързо.

— Разбира се, разбира се — каза мис Ливингстоун.

Тя се огледа наоколо с доста празния поглед на човек, заел се да търси нещо, което никога дотогава не е виждал, но което най-неочаквано би могло да изскочи само отнякъде, стига той да прояви достатъчно усърдие и да има късмет.

Ако не си върна Седжуик, ще полудея, помисли си мисис Оливър. Няма да се справя с тази работа, ако тя не е наоколо, за да ми помага.

Мис Ливингстоун се залови да отваря чекмеджетата на мебелите в помещението, което беше нещо като работен кабинет на мисис Оливър и стая за писане.

— Ето го миналогодишният — възкликна мис Ливингстоун доволно. Този ще бъде много по-полезен, нали? 1971-а.

— Не ми трябва 1971-а — каза мисис Оливър.

В главата й започнаха да се появяват неясни спомени и смътни мисли.

— Погледнете в масичката за кутийките с чай — подсказа тя.

Мис Ливингстоун се огледа наоколо с доста притеснен вид.

— Ето тази масичка — посочи мисис Оливър.

— Бележник за адреси едва ли ще стои в кутийка за чай — отбеляза мис Ливингстоун, напомняйки на работодателката си един от общоизвестните житейски факти.

— Може да е там — не се предаваше мисис Оливър. — Аз като че ли си спомням.

Отмествайки мис Ливингстоун настрани, тя отиде до чаената масичка, повдигна капака, спря поглед на изящната инкрустация вътре.

— Наистина е тук! — обяви доволно мисис Оливър като отвори кръглата кутия от папиемаше, предназначена за съхраняване на „лапсан сучон“, който трябваше да се държи отделно от индийския чай. Отвътре тя извади неголям сгънат кафяв бележник.

— Ето го — каза тя.

— Но този е от 1968 година, мисис Оливър. От преди четири години.

Той май ще свърши работа — успокои я мисис Оливър, измъкна го от ръцете й и го отнесе към писалището. — Засега това е достатъчно мис Ливингстоун, само бихте ли се опитали да намерите албума ми за рождените дни.

— Не знаех, че…

— Аз вече не го използвам — поясни мисис Оливър — но някога имах такъв. Един такъв доста голям. Започнах го още когато бях дете. Години наред го поддържах. Трябва да е някъде горе на тавана. Нали знаете, онази стаичка, дето я използваме само за гости — когато идват момчета за през ваканцията или хора, които не са много претенциозни. Там до леглото има нещо като шкаф или бюро.

— Да се кача ли да проверя?

— Тъкмо това имах предвид — каза мисис Оливър.

Щом мис Ливингстоун излезе от стаята, тя малко се ободри. Затвори плътно вратата след нея, върна се до масата и започна да разглежда адресите, изписани с избледняло мастило и ухаещи на чай.

Рейвънскрофт, Силия Рейвънскрофт. Да. „Фишейкър Мюз“, 14, S. W. 3.

Това е адресът в Челси. Тогава тя живееше там. Но имаше друг, по-нов. Беше нещо като Странд-он-дъ-грийн, близо до Кю Бридж.

Тя прелисти още няколко страници.

О, да, този като че ли е малко по-късен. „Мардайк Гроув“. Това беше май пресечка на „Фулъм роуд“. Някъде в този район. Дали има телефон? Много е изтрит, но мисля, че ще е това, да — Флаксмън… Все едно, ще пробвам.

Тя отиде до телефона. Вратата се отвори и мис Ливингстоун надникна.

— Мислите ли, че може…

— Намерих адреса, който търся — каза мисис Оливър. — Продължавайте издирването на албума за рождените дни. Много е важно.

— Не мислите ли, че може да сте го оставили в Сийли хаус, където сте живели преди?

— Не, не мисля — сряза я мисис Оливър. — Продължавайте.

Тя набра номера и изчака, провиквайки се нагоре през вратата.

— Вижте в онзи испански шкаф, дето е с бронзова обковка! Не помня къде е сега. Май че е под масата в хола.

Първият опит на мисис Оливър излезе неуспешен. Тя попадна на някоя си мисис Сидни Потър, която се оказа колкото раздразнена, толкова и неотзивчива и не знаеше нищо за сегашния номер на бившата обитателка. Мисис Оливър отново потъна в изучаване на адресната книжка. Откри още два адреса, надраскани набързо върху други номера, които не изглеждаха особено полезни. Едва при третия опит едно почти неразчетимо „Рейвънскрофт“ сякаш си пролича изпод задраскванията, инициалите и адресите.

Гласът, който се обади, потвърди, че познава Силия.

— Боже мой, да. Само че тя от години не живее вече тук. Мисля, че за последен път ми се обади от Нюкасъл.

— Колко жалко! — възкликна мисис Оливър. — Страхувам се, че не разполагам с този адрес.

— И аз го нямам — отзова се любезно момичето. — Доколкото си спомням, тя май стана секретарка на някакъв ветеринарен хирург.

Не звучеше много обнадеждаващо. Мисис Оливър направи още няколко опита. Адресите в последния от двата й бележника не дадоха положителен резултат. Тя се задълба още по-назад. И попадна на златна жила, така да се каже, едва когато откри най-ранния, който беше от 1967 година.

— Питате за Силия ли? — обади се един глас. — Силия Рейвънскрофт, нали? Или беше Финчуел?

Мисис Оливър едва се сдържа да не каже: „не, не беше и Редбрест“^[1].

— Много способно момиче — продължи гласът. — Работи за мен повече от година и половина. Щях да съм много доволна, ако беше останала. Мисля, че се премести оттук някъде на Харли Стрийт^[2], но май че имам някъде адреса й. Почакайте да проверя.

Последва дълга пауза, докато мисис X, името й беше неизвестно, проверяваше някъде.

— Намерих тук един адрес. Изглежда да е в Айлингтън. Мислите ли, че е възможно да е този?

Мисис Оливър отговори, че всичко е възможно, благодари сърдечно на мисис X и си записа адреса.

— Толкова е трудно да намериш адреса на човек, когото търсиш. Уж винаги го получаваш. Нали знаете, изпраща някоя картичка или нещо друго. Обаче точно на мен винаги ми се случва да ги губя.

Мисис Оливър я успокои, че тя самата също е потърпевша в това отношение. После набра номера в Айлингтън. Отговори й плътен глас с чуждо произношение.

— Търсите — да, кажете вие кого търсите? Да, кой живее тук?

— Мис Силия Рейвънскрофт?

— О да, права сте. Да, да, тя живее тук. Има стая на втория етаж. Сега е излязла и не се е прибрала.

— Дали ще се върне по-късно тази вечер?

— О, мисля, че скоро ще се прибере. Трябва да се облече за някакво парти и излиза отново.

Мисис Оливър й благодари за информацията и сложи слушалката.

Какво да ги правиш, каза си тя с леко раздразнение. Момичета!

Опита се да си спомни преди колко време се беше видяла за последен път с кръщелницата си Силия. Една прекъсната връзка. Точно това беше проблемът. Силия, помисли си тя, сега е в Лондон. Ако приятелят й беше в Лондон, ако и майка му беше и Лондон, всичко се събираше на едно място. Господи, помисли си мисис Оливър, напрано ме заболя главата.

— Да, мис Ливингстоун? — извърна се тя.

В доста неузнаваем вид, украсена навсякъде с паяжини и цялата в прах, мис Ливингстоун стоеше до вратата с купчина прашни книги в ръце и изглеждаше доста раздразнена.

— Не зная дали някоя от тях може да ви бъде от полза, мисис Оливър. Те са от преди доста години. — В гласа й звучеше неодобрение.

— Трябва да бъдат — увери я мисис Оливър.

— Има ли нещо по-конкретно, което бихте искали да потърся в тях?

— Няма нужда — каза мисис Оливър. — Само моля, поставете ги в края на кушетката, за да мога да ги прегледам тази вечер.

Мис Ливингстоун излъчваше нарастващо неодобрение.

— Както желаете, мисис Оливър. Мисля си, че мога да ги изтупам от праха по-напред.

— Много сте любезна — благодари мисис Оливър и едва се спря да не добави — но за бога, изтупайте и себе си. Имате поне шест паяжини в лявото ухо.

Тя погледна часовника си и набра отново номера в Айлингтън. Този път гласът, който отговори, беше чисто англосаксонски и за голямо удоволствие на мисис Оливър звучеше ясно и звънко.

— Мис Рейвънскрофт? Силия Рейвънскрофт?

— Да, тук е Силия Рейвънскрофт.

— Вие едва ли си спомняте за мен много добре. Аз съм мисис Оливър. Ариадна Оливър. Много отдавна не сме се виждали, но аз всъщност съм вашата кръстница.

— О, да, разбира се, зная това. Наистина не сме се виждали от дълго време.

— Много ми се иска да се срещнем. Ако желаете да ме посетите или както предпочитате. Може би ще дойдете на вечеря или…

— Знаете ли, тук, където сега работя, ще ми бъде доста трудно да ви поканя. Ако е удобно, бих могла да се отбия тази вечер. Около седем и половина или осем? Имам уговорена среща, по-късно, но…

— Ако успеете, ще ми доставите голямо удоволствие — каза мисис Оливър.

— Да, разбира се, ще дойда.

— Ще ви дам адреса. — Мисис Оливър й го продиктува.

— Чудесно. Да, знам къде се намира това място, много добре го познавам.

Мисис Оливър записа нещо кратко в телефонното бележниче и се обърна с лека досада към мис Ливингстоун, която току-що беше влязла в стаята, огъвайки се под тежестта на голям албум.

— Мисля си, дали не е този, който търсите, мисис Оливър?

— Не, не е този — разочарова я мисис Оливър. — В този са готварските рецепти.

— Боже мой — въздъхна мис Ливингстоун. — Наистина са те.

— Нищо, може да погледна някои от тях, все пак — и мисис Оливър решително пое тома. — Идете да потърсите пак. Знаете ли, сетих се за шкафа с бельото. Той е точно до банята. Ще трябва да надзърнете на рафта най-отгоре, над хавлиените кърпи. Понякога мушвам там някои документи и книги. Почакайте. Ще дойда сама да видя.

Десет минути по-късно мисис Оливър прелистваше страниците на пожълтял албум. Мис Ливингстоун, навлязла в последния стадий на мъченичеството, стоеше до вратата. Неспособна да понесе гледката на толкова много страдание, мисис Оливър каза:

— Е, дотук добре. Може още да погледнете в масата в трапезарията. Старата маса. Онази, дето е малко счупена, нали я знаете. Вижте дали там няма да откриете тефтерчета с адреси. Отдавнашни. Всичко, което е от преди десет години си струва да се прегледа. А след това — добави мисис Оливър — мисля, че повече за днес няма да имам нужда от вас.

Мис Ливингстоун се оттегли.

Чудя се, каза си мисис Оливър, докато сядаше с дълбока въздишка, кой е по-доволен — тя, че си тръгва, или аз, че ми се маха от главата? И започна да прелиства страниците на датник с рождени дни. След като Силия дойде и я изпратя, помисли си тя, ще ме чака напрегната вечер.

Мисис Оливър взе нова тетрадка от купчинката, която държеше на малка масичка до бюрото си, вписа в нея няколко дати, евентуални адреси и имена, погледна едно-две неща в телефонния указател и после набра номера на мосю Еркюл Поаро.

— Вие ли сте, мосю Поаро?

— Да, мадам, самият аз.

— Направихте ли нещо? — попита мисис Оливър.

— Извинете, какво да съм направил?

— Каквото и да е — каза мисис Оливър. — Това, за което ви помолих вчера.

— Ах, да. Задвижих нещата. Уредих да се изготвят няколко справки.

— Но още не сте готов — заключи мисис Оливър, която нямаше ясна представа какво разбират мъжете под свършена работа.

— А вие, скъпа мадам?

— Аз бях много заета — отговори мисис Оливър.

— Така ли? И с какво се занимавахте, мадам?

— Събирах слонове, — каза мисис Оливър — ако това ви говори нещо.

— Мисля, че се досещам какво имате предвид.

— Не е толкова лесно да се надникне в миналото — каза мисис Оливър. — И все пак удивително е колко хора си спомня човек, когато се зарови в бележниците. Не можете да си представите какви глупави неща се пишат понякога в книгите за рождени дни, честна дума! Не мога да си обясня защо, когато бях на шестнайсет, на седемнайсет, или даже на трийсет, канех гостите да напишат нещо в дневника на рождените ми дни. Има такива цитати от поети за всеки един ден от годината. Някои от тях са ужасно глупави.

— Имате ли успех в търсенето?

— Не съвсем — каза мисис Оливър. — Но все пак мисля, че съм на прав път. Звъннах на кръщелницата си…

— А, значи ще се срещнете с нея?

— Да, по-точно тя ще ми дойде на гости. Тази вечер между седем и осем, освен ако не ме остави на сухо. Знае ли човек. Младите хора са много несериозни.

— Стори ли ви се доволна, че сте й позвънила?

— Не зная — каза мисис Оливър. — Не се зарадва особено. Гласът й беше един такъв строг. Спомням си, че последният път, когато я видях, трябва да е било преди около шест години, малко ме хвана страх.

— Страх? От какво?

— Искам да кажа, че по-лесно тя би могла да ме напляска, отколкото аз нея.

— Това може да се окаже по-скоро добро качество, отколкото лошо.

— Така ли мислите?

— Ако някой реши, че не сте му симпатична, ако е сигурен, че никак не ви харесва, тогава му доставя по-голямо удоволствие да ви накара да осъзнаете този факт. А по този начин разкрива себе си по-пълно, отколкото ако се опита да бъде любезен и мил.

— Ако започне да ме четка, искате да кажете? Да, в това има нещо вярно. Тогава човек говори неща, които очаква да се харесат. В обратния случай, ако не му допадам, ще гледа да ме дразни. Дали Силия ще се държи така? Спомням си я много по-добре, когато беше на пет години, отколкото, в която и да е друга възраст. Тогава имаше една гувернантка. Често я замеряше с обувки.

— Гувернантката замеряше детето или детето гувернантката?

— Детето замеряше гувернантката, разбира се! — усмихна се мисис Оливър.

Тя остави слушалката и отиде на дивана да разгледа натрупаните спомени от миналото. От време на време промърморваше някое име под носа си.

— Марина Жозефин Понтарлие — разбира се, да, от години не съм се сещала за нея. Мислех, че е умряла. Ана Брейсби, да, да, тя живееше в тази част на света… Чудя се къде ли е сега…

Увлечена така, тя не усети как мина времето и звънецът я сепна. Отиде сама да отвори вратата.