Дж. К. Майо
Ловен сезон (9)

Глава девета

Прекарах уикенда в хотел. Миналата седмица се бях съсредоточил прекалено усърдно в работата с Брус Балдуин и през последните два дни не правих нищо друго, освен да взимам горещи вани и душове, да плувам в хотелския басейн, да гледам някой филм и малко да почета. Спях дълго и комбинираната умора от полета и трите дни тежка работа в Стратфорд ме бе напуснала, когато се събудих в понеделник сутринта.

След закуска звъннах в агенцията за недвижими имоти, която рекламираше къщи под наем за кратки срокове. Вечерта вече се нанасях в мебелиран апартамент на улица „Джерърд“ и започвах да опознавам центъра на Торонто. Временният ми дом беше добре обзаведен, чудесно отоплен и безукорно чист, но му липсваше следа от присъствието на Мур. Излязох и си купих няколко подаръка за добре дошъл у дома. Отидох до „Най-голямата книжарница в света“, на две преки от дома ми, и се върнах натоварен с книги, карти, тетрадки и бележници. После излязох отново и си купих касетофон и няколко касети със записи. По време на това излизане установих, че температурата е паднала под нулата, затова потеглих отново и си купих пухена жилетка, която да нося под скиорското яке, което Брус ми бе дал на заем. Купих си и яркочервена вълнена шапка, наречена „туук“. Издокаран като деветдесет процента от минувачите по ветровитите и студени улици на Торонто, реших да се поразходя до художествената галерия на Онтарио. Излязох от нея с три репродукции на картини от канадски художници и купчина по-малки копия, изработени като пощенски картички.

В апартамента закачих репродукциите на стената и разпределих картичките по рафтовете и первазите на прозорците. Последната ми експедиция в хапещия студ бе с цел закупуване на храна и пиене. Най-после затворих вратата на апартамента отвътре и се приготвих да прекарам вечерта у дома.

Знаех, че трябва да отделя няколко часа на „Студеният дом“ тази вечер, за да запаля огъня под бойлера, така да се каже, но когато се залових за работа, открих пълна липса на желание. Седях на масата до прозореца, а пред мен лежаха новозакупените канцеларски материали, планът на сцената и няколко екземпляра от „Студеният дом“, разбъркани и обозначени по различен начин. Празният лист ме очакваше в пишещата машина.

Прочетох бележките, които си бях водил, докато с Брус нахвърляхме основните линии, за да опресня паметта си и да накарам мозъка си да заработи. Двадесет минути по-късно открих, че в главата ми няма пито една мисъл, а цялото ми внимание е съсредоточено върху ярките, подканящи светлини на Торонто.

Позволих си кратко размотаване, за да се поразсея — направих си кафе, послушах Моцарт, нагласих термостата, който управляваше температурата в стаята, и седнах отново. Нямаше смисъл. Вместо да се върна към героите на Дикенс от деветнадесети век, сред които се бях движил толкова успешно миналата седмица, мислите ми бяха концентрирани върху днешния свят и хората, с които се бях срещал през последните две седмици.

В това имаше нещо повече от познатото желание на артистичния темперамент да направи всичко възможно, за да избегне започването на работа. Искаше ми се да осмисля действията на Хенидж-Сидал-Кена в светлината на поведението на Брус и Санди, да сравня живота и работата на едната група с другата. Не толкова да установя баланса на морала им, колкото баланса на реалността. Не че характерите и отношението им към живота бяха противоположни — те бяха прекалено различни дори за това. Намираха се толкова далеч един от друг, че приемах едните за реални, а другите — просто фантастични. Ако едните живееха в действителния свят, то другите просто играеха в пиеса.

Сипах си нова чаша кафе и звъннах на Балдуинови.

Брус вдигна телефона.

— Брус, обажда се Антъни. Искам да ти дам телефонния си номер.

Той го записа, побъбрихме лениво, после Брус каза:

— Възнамерявах да ти кажа още преди, но забравих. Говорих с Шийла Смит от „Бийкън Хералд“ за статията за теб. Изглежда, някакъв човек от посолството ви пристигнал от Отава, завел я на обед — в „Чърч“, и й дал цялата информация, върху която се базира статията й.

— Аха — отвърнах озадачено, тъй като почти бях забравил за безплатната и прекалена реклама. — Страхотно от негова страна.

— Странна работа. Отава е на около петстотин километра от Стратфорд. Това е доста път за един дипломат само за да отиде да обядва.

Петстотин километра. Погледнах към телефона, сякаш той бе направил грешка.

— Да, далечко е. Но може да е имал някаква друга работа в града ви.

— Не и според него. Наблегнал на това пред Шийла. Споделил с нея, че от посолството много държали да се обърне внимание на културните връзки между Англия и Канада.

Последва кратка пауза, преди Брус да заговори отново:

— Знаеш ли, Антъни, не искам да те обидя, но за нас Англия е просто една от хилядите чужди страни, затова не мога да разбера тази история с културните връзки. Дипломатите не са чак толкова наивни.

— Предполагам, че не са — съгласих се. — Хайде да не мислим за това. Имаме и по-кофти проблеми.

— Така ли?

— Да. Седя тук и се опитвам да работя, а единственото, което ми се върти из главата, е колко чудесно прекарахме заедно в Стратфорд.

Долових усмивка в гласа на Брус, когато ми отговори.

— Е, Антъни, ние също си мислим за това. Хей, можеш ли да изчакаш една секунда?

Чух го да оставя слушалката и след малко заговори отново:

— Имаш много поздрави от Санди. В банята е, иначе щеше да ти се обади. Нареди ми да ти предам, че ако ти писне там, можеш да се върнеш и да работиш тук. Тя е готова да сподели кухнята с теб по всяко време.

Беше мой ред да се засмея.

— Прекрасно предложение. Но ако говорим сериозно, мястото тук е чудесно. Просто се нуждая от малко съвет и солидно окуражаване.

— Ще ти дам съвет, но от другото не се нуждаеш. Не работи тази вечер. Излез и пий едно питие, върни се, прочети някой пасаж от „Студеният дом“ и легни да поспиш. Книгата ще повлияе на сънищата ти, а утре сутрин ще започнеш работа без проблеми. Вече знам телефона ти, но къде се намира апартаментът?

— На улица „Джерърд“. В западната част. От южната страна.

— Добре. Излез навън и завий надясно. Тръгни по улицата към хотел „Челси“. Там има много приятен, полутъмен бар с пиано. Не е вълнуващо, но сигурно ще ти подейства добре. Или искаш истински нощен живот?

— Не, не искам. Искам подходящата терапия, за да мога да заработя.

— Добре, тогава отиди там. Следващата събота може да дойда до Торонто. Ако искаш, можем да обядваме заедно, а после да поработим заедно няколко часа.

— Чудесно. Ще последвам съвета ти, Брус. Междувременно измисли няколко окуражаващи думи, в случай че все още се нуждая от тях.

— Какво ще кажеш за: няма работа, няма пари? Чао засега.

Хотел „Челси“ беше голям, северноамерикански хотел, висок около двайсет етажа, но имаше известна, нарочно постигната прилика с английските странноприемници. Портиерите носеха униформата на студентите от Челси, фоайето беше облицовано с дървена ламперия, а в средата му стоеше яркочервена желязна пощенска кутия. По-късно научих, че следобед сервирали чай, точно както правеха във „Фулър“.

Дългият тъмен бар обаче спокойно можеше да се намира в Ню Йорк или Чикаго. Едно момиче пееше любовни песни в съпровод на малък оркестър. Макар че в бара бе доста оживено, успях да си намеря маса точно според вкуса си. Не беше прекалено близо до музиката или заобиколена от шумни съседи. Чувах гласа на певицата, но в същото време можех да мисля спокойно. Поръчах си питие, а момичето запя „Не говори за мен, когато си отида“. Знаеше как да изпълнява любовни песни. Пееше леко и тъжно, без да прекалява. Мислите ми се лутаха разсеяно из главата и постепенно усетих как се отпускам. Осъзнах, че с идването си в Канада се бях измъкнал от зловещата история, започнала във ферибота и завършила с вечерята в клуба на Хенидж. Поглеждайки назад, видях колко изкуствено бе протекла тя, макар да не разбирах какъв резултат са смятали да постигнат. Вероятно Хенидж и Сидал до такава степен бяха привикнали с театралните си маниери, че вече им бяха станали втора природа и представляваха единствената среда, в която можеха да се движат и дишат. Това бе атмосфера на пълен цинизъм, която ги караше да вярват, че хората са способни на всичко. Без съмнение включваха и себе си в това число. Защо не?

Защо не?

Лицето ми се скова, очите ми се отвориха широко. Наведох се леко напред и седнах изправено на стола. Някаква неосъзната мисъл си пробиваше път в мозъка ми и почти успях да я разгадая, когато някой ме заговори:

— Мога ли да ви донеса нещо?

Беше келнерът, който бе изтълкувал неволното ми движение погрешно и бе приел погледа ми като повикване.

Каквато и да бе неясната мисъл, чиято поява ме стресна сериозно, тя вече бе изчезнала. Нямаше смисъл да я преследвам. Щеше да се появи отново, когато си реши. Огледах се наоколо. Певицата и оркестърът почиваха. През цялото време в бара имаше движение и един от новодошлите, когото не бях видял, когато се настанявах, ме наблюдаваше внимателно. Зачудих се дали го познавам, но в това време оркестърът се върна на мястото си и аз се обърнах, за да гледам певицата. Гледката си заслужаваше. Момичето се бе преоблякло в черна сатенена рокля с широко деколте, която нежно се спускаше върху гърдите й. Косата й беше пепеляворуса и падаше свободно върху белите рамена, като звезден прах върху сняг. Тя огледа тълпата в бара за момент, срещайки няколко погледа, между които и моя, усмихна се леко на нещо далечно и запя „Справям се много добре без теб“. Опитах се да не приемам песента лично.

Уискито ми пристигна и когато го взех, отново забелязах човека, който ме наблюдаваше. Сега очите му се бяха спрели на момичето и той бавно облизваше устни. Познах го. Това беше мъжът, който бе разсипал супата си, когато видя Санди, издокарана в златистата й рокля. Не се замислих много върху съвпадението — такива неща се случват често, когато човек пътува в чужбина. Поне не се бяхме запознали — не беше човек, когото можех да харесам. Завъртях се обратно, за да се наслаждавам на вида и гласа на певицата.

„Какъв мъж! Каква глупачка съм да мисля,

че разбитото ми сърце ще трогне луната!“

Пееше чисти, дълги, легато тонове, без трепет в гласа и излишен драматизъм. Великолепно. Келнерът ми донесе ново питие, без да го моля за това. Прекрасно. Отказа парите ми и посочи към мъжа с разсипаната супа и похотливия поглед. Човекът вдигна чашата си, скочи от стола и седна до мен.

Новият ми приятел и аз загледахме певицата. Тя погледна право в очите ми, хладна и далечна, но усетих, че е наранена. Не трябваше да се сприятелявам с никого за един скоч. Момичето разтърси звездния прах върху раменете си и продължи да пее. „Най-добре е да се държа за песента си“ — завърши тя и се поклони. Косата й падна като завеса върху лицето. Оркестърът засвири отново след аплодисментите и тя раздвижи тяло, леко и лениво, но със страхотен ефект и започна „Тяло и душа“.

— Присъединявам се към вас — заговори ме съседът ми. — Надявам се да ми простите.

— Защо? — запитах не особено любезно.

Нямах желание да говоря с дребния кретен. Маниерите му бяха ужасни, а видът — кошмарен. Имаше мазна коса, огромни мустаци, дебели устни, доста подвижни очи, а и беше прекалено закръглен навсякъде — нос, брадичка, костюм, който го правеше да прилича на буре. Не беше дебел, просто неприятно закръглен. Миришеше на евтин одеколон и имаше чужд акцент. Бях в Канада само от една седмица, но вече се чувствах като патица във вода. Според мен, ако съществуваше нещо абсолютно неканадско, това бе разговорът с тази реликва от стара Европа.

— Запознахме се в Стратфорд — излъга той безсрамно. — Вие вечеряхте с прекрасната дама в златната рокля.

Неприятен блясък оживи очичките му, които бяха грозно кафяви, като краищата на прегорени яйца.

— Не сме се запознавали, не сме говорили, не сме били представени един на друг — отвърнах ледено.

— Представям се — каза той, без да се засяга от грубостта ми. — Аз съм Франц Лехар.

Разсмях се — кой не би го направил, и разбрах, че съм загубил битката.

— Франц Лехар — повторих.

Той кимна леко.

— От Мексико.

— Лехар не е мексиканско име — казах.

Усмивката му изчезна.

— Така се казвам и съм мексиканец.

Това беше неопровержимо.

— И все пак — казах — Лехар…

— Дядо ми беше унгарец.

Реших да не питам за баща му. Човекът бе показал испанска горделивост, когато се усъмних във връзката между името и националността му, а това доста ми хареса.

— Господин Мур — запита той с леко изкуствена любезност, разклащайки леда в чашата си, — коя беше прекрасната дама с вас в Стратфорд?

— Съпругата на един колега — отговорих. — Откъде знаете името ми?

— Видях снимката ви във вестника. Разпитах келнера в ресторанта за компанията ви. Казаха ми, че и другият мъж работи в театъра. Надявах се, че дамата е актриса.

Неприятните очи издаваха лошите му помисли. Той отново разлюля чашата си.

— Нали знаете, актриси!

Това беше вярно. Познавах доста актриси. Реших да се позабавлявам колкото се може с нежелания си събеседник. Поне имаше характер, за разлика от повечето компаньони, които сте принудени да търпите, когато пътувате в чужбина. Този тип бе по-скоро абсурден, отколкото досаден.

— Актрисите — казах — са много скъпи.

— Мислите ли, че вашата приятелка е много скъпа?

Очевидно този въпрос го вълнуваше — очите му бяха напрегнати.

— Санди? Познавам я само от три дни, но тя ми показа ясно, че е много, много скъпа!

Зачудих се дали ушите на Санди Балдуин горят. Погледнах виновно към сцената, сякаш певицата можеше да дочуе отвратителния ни разговор. Тя обаче беше заета с изпълнението си. Пееше прочувствено за това как с радост ще се предаде, ще подари тялото и душата си.

— Освен това — обърнах се към Франц Лехар — съпругът на Санди е адски ревнив.

— Да бе! — ухили се той. — В Мексико ние се пазим от ревнивите съпрузи. Но при англосаксонската раса няма нужда от това.

Той се замисли за момент.

— Санди е чудесно име. Човек лесно може да го изговори. Санди, Санди — повтори той.

Движението на дебелите червени устни, произнасящи името на Санди, внезапно ме направи изключително старомоден Искаше ми се да прасна сеньор Лехар по муцуната. Вместо това обаче изпих уискито му на една глътка.

Той въздъхна.

— И все пак всяка жена си има определена цена. Мислите ли, че тя ще е прекалено скъпа?

Допих питието.

— Тя носи злато — казах. — Символично.

— Символично? Аха, символ! Като вашите секссимволи. Секссимвол в злато!

Лехар се разсмя весело и плесна шумно закръгленото си бедро. Хората се обърнаха към нас. Певицата се бе оттеглила.

— Трябва да тръгвам — казах.

Той ме изгледа стреснато.

— Толкова рано?

— Имам много работа утре. А и предполагам, че трябва да се върнете при компанията си — допълних, защото бях сигурен, че не бе седял сам.

— О, моите приятели си отидоха. Но аз съм това, което наричат нощна мишка.

— Нощна птица — поправих го. — Да, но аз не съм. Приятно ми бе да се запозная с вас — излъгах и станах. — О, благодаря за питието.

— Няма нищо — каза той.

Очевидно нямаше желание да ме пусне да си ходя.

— В апартамент ли живеете, господин Мур?

Още докато питаше, лицето му се промени, сякаш бе объркал нещо.

— Откъде знаете? — запитах любопитно, навличайки анорака и якето си.

Усмивката се върна на мястото си.

— Облечен сте за излизане. Това ме кара да мисля, че не сте отседнали в хотела. Значи вероятно имате апартамент.

— Да — отговорих кратко. — Имам.

Започвах да се дразня от решителността, с която се противеше на тръгването ми, затова категорично се надигнах и отблъснах стола назад от масата, за да мога да изляза.

— От апартаменти ли се интересувате? Затова ли живеете там?

Въобще не можах да разбера последния въпрос. Пито пък изражението му. Лицето му се бе издължило, усмивката бе изкривена, а обикновено шарещите му очички сега бяха съсредоточени върху мен. Успя да ме накара да се спра за момент.

— Да. Не. Обичам ги, за да живея и работя в тях.

— Не се ли интересувате от тях като от имоти?

Той отново се поколеба, преди да изрече ключовата дума.

— Имоти?

— Имоти — кимна утвърдително Лехар.

Писна ми от него. Измъкнах вълнената си шапка изпод стола и го оставих да си кима самичък. Бездруго оркестърът бе приключил работа и сега прибираха инструментите си. Певицата бе изчезнала.

Когато влязох във фоайето на кооперацията, забелязах някакъв човек, който стоеше до телефоните на стената. Той излезе от сградата, докато чаках асансьора. Мъж в делови костюм слезе от асансьора, минавайки покрай мен с разсеян поглед. Качих се на дванадесетия етаж и отключих вратата.

Нещата не бяха така, както ги бях оставил. Всичките ми бележки и екземплярите от „Студеният дом“ бяха изчезнали. Влязох в спалнята. Нямаше нанесени щети, но матракът лежеше на пода, а чаршафите и одеялата бяха струпани небрежно върху леглото.

Обадих се на домоуправителя, който пристигна с фенер в ръка и озадачен вид. Той обиколи апартамента, стиснал фенера като оръжие, и се успокои, когато видя, че нищо не е повредено. Каза ми, че се е обадил в полицията.

— Такива са правилата в сградата — допълни той.

Домоуправителят беше едър, трийсетинагодишен мъж, с широко лице и мързелива усмивка. Чухме полицейските сирени, които раздираха покоя на нощта.

— Тъкмо гледах „Малтийският сокол“ — каза той. — Сигурно съм го гледал поне двайсет пъти.

— Страхотен филм — съгласих се.

Бяхме оставили вратата отворена и полицаят влезе, преди да осъзнаем, че е пристигнал, държейки пистолета си в ръка.

— Здрасти, Бил — поздрави ченгето.

— Били са тук, но са изчезнали — съобщи домоуправителят. — Бързо пристигна, Стюарт.

— Разбира се — отговори ченгето и тръгна да обиколи апартамента. — Добре, Дъг — извика той и още едно ченге влезе откъм коридора.

Черпих ги по едно кафе и им разказах историята. Те прилежно си водеха бележки, но всъщност нямаше какво толкова да запишат. Беше странно престъпление, най-меко казано, и решихме да не си измъчваме главите с него. Старшият полицай, навлизайки предпазливо в непознатата му територия, ме запита дали не е възможно това да е дело на театрални съперници — опит да провалят адаптацията на романа на Дикенс.

— Не — отговорих и се усмихнах леко. — А и това не би им помогнало. Мога да помоля да ми изпратят копия от всичко, което сме свършили досега, от Стратфорд.

— Изглежда напълно безсмислено, нали?

— Поне за мен — отговорих.

В главата ми се появи странна мисъл, но вместо бързо да изчезне, се задържа и постепенно се оформи ясно: един човек се опитва да ме задържи в хотелския бар, друг наблюдава фоайето на сградата, където живея, и звънва горе, когато се прибирам, а трети излиза от асансьора. Изглеждаше абсурдно, но те бяха забелязали лицето ми, затова го разказах на полицаите. Бележниците се появиха отново и ченгетата записаха всичко. Очевидно харесаха идеята за този хипотетичен екип крадци. В него имаше нещо професионално.

— Ако са чели за вас във вестника, може да са решили, че притежавате нещо, което си заслужава да бъде откраднато — каза Стюарт.

— Да, но аз нямам нищо такова — отговорих. — Дори у дома. Една-две картини, стереоуредбата ми, нещо подобно.

— Господин Мур — каза Стюарт, — ще предам доклада си, но не мога да ви обещая, че ще има някакъв резултат. Твърдите, че откраднатото не е за повече от петдесет долара. За нас това е дребна работа.

— Знам — съгласих се. — Не виждам какво можете да направите, освен ако не ги заловите при някакво друго престъпление.

— Франц Лехар — каза ченгето. — Страхотно име. Не ви ли се струва фалшиво?

Усмихнах му се.

— Понякога се срещат подобни имена — отвърнах и свих рамене.

Той кимна в съгласие.

— Вярно е. Понякога се чудя защо не чуваме нищо за правнуците на Моцарт.

Окуражен от това позоваване на историята на културата, младият полицай се намеси:

— Може унгарският дядо на този Лехар да е отишъл от Австрия в Мексико заедно с император Максимилиян. Тогава Австро-Унгария е била една държава.

— Дъг е завършил университета — поясни Стюарт. — Когато те взех за партньор, Дъг, ти ми обеща да не парадираш пред мен с образованието си.

— Хайде, Стюарт — отвърна Дъг жизнерадостно. — Ти заговори за Моцарт. И аз се чудя къде ли са всички малки моцартовчета.

— Добре, да приключваме тогава. Поне до следващия път. Чао, Бил. Господин Мур, благодаря за кафето.

Полицаите и домоуправителят си тръгнаха, а аз пуснах веригата на вратата. Запалих настолната лампа и седнах с цигара в ръка, потънал в зловещи мисли.

Престъплението ужасно ме нервира. Очевидно световните престъпници се бяха обединили, с цел да откажат Антъни Мур от драматургията. Това беше сериозна форма на критика, помислих си и се засмях кисело. Усмивката не се задържа дълго, но неприятното чувство остана. Тормозеше ме следният въпрос: дали хората, проникнали с взлом в апартамента ми, бяха в съдружие с престъпниците, на които се бях натъкнал по време на злощастното си пътуване от Франция до Англия?

Идеята ми се струваше пресилена и изсмукана от пръстите и се надявах да не отговаря на истината. Определено предпочитах взломът да е дело на професионални крадци, отколкото отново да ме върнат в зловещия, анархичен свят, където нормалността беше представена от безсърдечните убийци на Марко и мъжа в мерцедеса. Не харесвах и света, където Джон Хенидж и Хари Сидал се движеха по мистериозните си пътища. И все пак тази вечер в бара бях доловил лекия мирис на Хенидж и Сидал в онези статии, отпечатани във вестника в моя чест. А откак открих разхвърляния си апартамент, размишлявах върху идеята, че вероятно противният Франц Лехар (ако това беше истинското му име) ме бе открил в Стратфорд и нарочно ме бе последвал в Торонто. Ако този сценарий не бе толкова пресилен, колкото се надявах, тогава наглият начин, по който Лехар ме бе задържал в бара, докато приятелите му спокойно са ровили из апартамента ми, напомняше обезпокоително за спонтанното и ефикасно справяне с проблемите, показано от враговете ми на ферибота.

Опитах се да си спомня неясния пасаж от ръководството за ловци на едър дивеч, който се мотаеше из главата ми, и когато най-после успях да оформя мисълта си, тя ми поднесе неприятен шок. Изречението бе съвсем просто: „Завържете козле на поляната и това ще изкара тигрите от джунглата на открито.“

Помислих си, че може Хенидж да ме е посочил с пръст и с помощта на културното аташе в Отава да ме е превърнал в жертвено агне, за да изкара враговете си на открито.

Легнах доста късно, но сънят упорито ми бягаше. Нощните звуци на Торонто ме уверяваха, че лежа насред цивилизован, модерен град, а от време на време полицейските сирени ме убеждаваха, че полицията никога не спи. Въпреки това на всеки час се събуждах, наострил уши, за да чуя тежкото тяло, прокрадващо се през високата, суха трева, да чуя шумоленето на листата, когато разместеното клонче се връща на мястото си, да чуя зловещото ръмжене на тигъра.