Дж. К. Майо
Ловен сезон (3)

Глава трета

Пристигнах на пристанището в Хавър един час преди отплаване и без проблем си взех билет за ферибота. Беше средата на ноември, извън сезона на отпуските и стачките, и палубата за коли бе полупразна. Изключих двигателя, а морякът, който ме бе довел до мястото за паркиране, пъхна глава през прозореца.

— Дръпнете ръчната спирачка докрай, моля — каза той.

— Тежко пътуване ли ни очаква? — запитах.

— Има леко вълнение — отговори той и тръгна към следващата кола.

По това време на годината през Канала превозваха повече камиони, отколкото леки коли. Шофьорите на дългите тирове подлагаха подпори под колелата на камионите и ремаркетата си. Дръпнах здраво ръчната спирачка и събрах нещата си — малко куфарче, дебел рибарски пуловер и непромокаемо яке. Приготвях се да се разхождам по палубата през нощта, защото с нетърпение очаквах завръщането си в Англия след месеци тежка работа в изгнанието, което сам си бях наложил.

Последната кола беше черен мерцедес с парижки номер. Паркираха го близо до вратата и докато отивах към коридора за горната палуба, видях шофьора му, сгушен в яката на палтото си, заровил брадичка в плетения шал и с мека шапка, нахлупена ниско над челото му. Приличаше на жертва на жестокия грип, нападнал Франция този месец. Вестниците бяха пълни с истории за него.

Отправих се към ресторанта, който беше почти празен. Запазих си маса за след един час и отидох до бара за един бърз скоч. После излязох на палубата, за да наблюдавам излизането ни от пристанището.

Оставих куфарчето на близката пейка, нахлузих пуловера и непромокаемото яке и отидох до парапета. Макар да се намираше на подветрената страна, той бе доста студен и мокър. Дъждът биеше косо, завъртан от силния вятър, който духаше в лицето ми. Притиснах скъпоценното куфарче до себе си, сякаш държах новородено бебе, което можеше да бъде отнесено от бурята. Точно това и стана все пак, макар и малко по-късно.

Куфарчето съдържаше плода на шестмесечната ми изолация в Югоизточна Франция — пиеса в две действия, много по-добра от последната. През цялото време бях работил в някакво странно състояние на вдъхновена съсредоточеност и умора, бях се вживявал в пиесата, вниквал в характерите и значението й, и накрая бях постигнал такава пълнота, както никога преди това. Затова притисках куфарчето до себе си и с удоволствие наблюдавах хората, които се трудеха да изведат кораба в морето.

Фериботът се отдели от мястото си и погледнах към пилотните корабчета, закотвени от вътрешната страна на пристанището. Макар и заслонени, те се люлееха неспокойно и подсказваха, че ни очаква бурно пътешествие. Минахме покрай американски танкер с надпис „Галвестън“ и завихме към външното пристанище. Корабът спря за момент, после потегли бавно. Вятърът го пое и наклони нежно, подобно на двуетажен автобус по неравен път. През по-голямата част от пътя се движихме по този начин.

Вече не стоях на подветрената страна и дъждът плющеше с такава сила, че само изключително здрави мушамени дрехи биха му устояли. Реших, че достатъчно съм се позабавлявал и настудувал, и тръгнах обратно към топлината и светлината на палубата.

Миналия ден бях вечерял яребици в един хотел в Жиен на Лоара, но днес реших да залагам на сигурно и си поръчах пържола със сирене и половин бутилка бургундско. Никога не бях пътувал по море в такова време. Ако ме заплашваше морска болест, това бе най-подходящата нощ за нея. Възрастен човек, с вид на грижлив стюард, подкрепяше жена си на излизане от ресторанта. Старата дама беше прежълтяла като пергамент.

Храната пристигна и аз се заех с нея енергично. Бях вечерял навън само няколко пъти, откак се намирах във Франция. И нито веднъж през последния месец, прекаран в усилена работа. Чувствах се като монах, освободен от килията и спуснат в бурния светски живот. Замаян от бягството от седмиците самота и внезапното чувство на задоволство, което никога не идваше, докато не напиша думата „Завеса“ в края на пиесата.

Най-после въодушевлението ме завладя напълно и когато стюардът разчисти остатъците от вечерята и ми донесе кафето, сложих куфарчето на масата и извадих пиесата, за да й се порадвам.

— Вие сте Антъни Мур, драматургът, нали? — запита ме глас с американски акцент.

Един успех в лондонски театър не ви прави прочут. Вероятно човекът си бе припомнил името ми с помощта на надписа „Антъни Дж. Мур“, гравиран върху куфарчето, принадлежало в миналото на баща ми, провинциален ирландски адвокат, прекалено горд, за да се задоволи само с инициали, или да ме кръсти с име, различно от това, което бе достатъчно добро за него. Но все пак останах твърде изненадан.

— Да — отговорих. — Но името ми не е чак толкова известно.

— Ние със съпругата ми сме на почивка. В Лондон изгледахме пиесата ви, преди да потеглим за Париж. Поздравявам ви, господин Мур. Чудесна пиеса.

— Благодаря ви — казах. — Много ви благодаря.

— Не, господине, аз ви благодаря. Това бе една от най-приятните вечери, които съм прекарвал в театъра.

Той погледна към ръкописа на масата.

— Това новата ви пиеса ли е?

— Да. Току-що я свърших. Преди два дни.

— Пожелавам ви успех с нея. Сигурно се чувствате прекрасно.

Беше дребен мургав човек, с дружелюбен и топъл глас. Тръгна си и седна до една от масите, където бе настанена голяма група. Всички бяха добре възпитани и не се обърнаха да се вторачат в мен, но по някакъв начин всеки от тях успя да ми хвърли по един поглед.

Ако това беше славата, то тя ми харесваше. Бе абсолютно различна от усещанията, предизвикани от доброжелателните критики в пресата. Човечността на този различен подход стопли душата ми.

В същото време обаче се почувствах и странно разголен. Седях до масата, където лежеше новата ми пиеса, и бях принуден да играя ролята на драматург, наблюдаван от публика. Искаше ми се да мога да се оттегля в самостоятелна каюта, където да си вдигна краката на масата и да прочета пиесата на спокойствие, а после кротко да потъна в сън, унасян от люлеенето на кораба.

Стюардът бе оставил сметката ми на масата. Добавих щедър бакшиш с последните си френски франкове, прибрах пиесата в куфарчето, взех палтото и пуловера и се отправих към вратата, а после към кабинета на домакина.

Приближих се забързано до стъклената кабина, а жената зад прозореца ме изгледа, намръщи се и поклати глава. После сведе очи и възобнови попълването на някакъв документ. Очевидно това означаваше, че офисът е затворен за през нощта, но изпитвах истинска нужда от каюта, затова почуках по стъклото. Тя вдигна очи към мен, а аз й се усмихнах жизнерадостно. Жената отвори прозорчето и ме погледна с онзи изпитателен поглед, който не отстъпва пред нищо. Беше хубава жена, явно французойка, и не особено любезна.

— Нуждая се от каюта — казах.

— Приключихме списъка с каютите преди цял час — каза тя с едва доловим акцент и се протегна към прозореца.

— Разбирам — казах. — Но ако има поне една незаета каюта, много бих искал да я получа.

— Не чухте ли повикването? Навсякъде по ферибота има високоговорители.

— Бях в ресторанта.

— Там също се чува.

— Аз бях там, за да вечерям.

Тя повдигна вежди.

— Съжалявам — каза тя.

— Вижте, наистина се нуждая от кабина. Какво можем да направим по въпроса?

Извадих чековата си книжка и я оставих на плота пред мен. Пет минути по-късно имах уредена каюта. Взех ключа и тръгнах предпазливо по тесния коридор, като внимавах клатушкането на кораба да не ме запокити във вратата на някой невинен спящ човечец. Стигнах до каютата и сравних номера на вратата с този на ключа. Отключих тихо. Бях страхотно доволен от себе си. Спомням си, че се усмихвах, докато отварях вратата.