Дж. К. Майо
Ловен сезон (18)

Глава осемнадесета

Събудих се от ръката, стиснала рамото ми, и гласът на Санди в ухото ми.

— Някой идва!

— Защо не? — запитах все още не напълно буден. — Може да са ловци. Ти каза, че сега е ловният сезон.

— Хайде, Антъни, побързай! Ловците не излизат толкова рано. Слънцето още не е изгряло.

Измъкнах се тромаво от спалния чувал и започнах да навличам дрехите си, спъвайки се наоколо в тъмнината.

— Добре де, кой е? — попитах, като скачах на един крак и се опитвах да си обуя вълнения чорап.

— Не знам — отговори Санди. — Преди малко чух ръмжене на снегомобил, но после спря.

— Това ли е всичко? Защо не отвори един от капаците и не погледна? Добре, аз ще го направя.

Настроението ми определено не беше добро. Отворих капаците и мрачна, сива светлина проникна в хижата. Първото нещо, което забелязах, бе как Санди взима пушката.

— Какво, по дяволите, възнамеряваш да правиш с това? — запитах.

Тя не ми обърна внимание.

— Какво виждаш? — запита Санди.

Погледнах през прозореца.

— Нищо. Замръзнал е.

— Значи ще трябва да отворим вратата.

Санди се отдръпна от вратата и насочи пушката към пода.

— Остави това нещо — казах. — Или няма да отворя вратата.

Тя се вторачи гневно в мен.

— Санди, да предположим, че е някой, когото познаваме. Някой, за когото си мислим, че може да е враг. Дали си готова да го застреляш веднага, без да зададеш никакъв въпрос?

Тя се замисли върху това.

— Добре — съгласи се тя и облегна пушката на стената.

Открехнах леко вратата и надникнах навън. В подножието на хълма стояха трима мъже и гледаха към хижата. Не виждах ясно в полумрака, но различих, че единият от тримата носеше градски дрехи, а другите двама бяха подходящо облечени за времето и мястото. Носеха ски и раници на гърбовете си.

Тръгнаха към нас. Познах мъжа в балтона и шапката. Около главата си бе овързал шал, за да предпази ушите си от замръзване.

— Това е Коле — казах на Санди. — Телохранителят на Тозети. Той е от почтена фирма.

— Откъде знаеш?

— Докато не сме сигурни в обратното, не можем да започнем да стреляме.

Мъжете вече се намираха на около двайсет метра от нас, но продължаваха да се приближават.

— О, Господи! — изморено каза Санди. — Поне скрий пушката. Бързо!

Скрих я, а някакъв инстинкт ме накара да сваля предпазителя.

— Направи кафе — казах бързо. — Хайде, иди направи кафе.

Отворих вратата с усмивка на уста. Коле беше на метър от мен, а другарите му стояха зад него. Никой не направи никакво рязко движение.

— Ранни посетители — отбелязах жизнерадостно.

— Да — съгласи се Коле.

Наблюдаваше ме с интерес, който не можех да разтълкувам. Погледът му беше почти приятелски, но в същото време предпазлив и нащрек.

— Да — повтори той. — Господин Тозети едва снощи откри къде сте.

— Наистина ни изненадахте — казах. — Но не мога да ви посрещна с добре дошли, нали разбирате? Дойдохме тук, за да се отървем от всички вас. Как ни откри Тозети?

— Има си начини — отговори Коле. — Вътре ли е дамата?

— Дамата прави кафе — отговорих.

Коле изглеждаше леко разочарован. Това също не можех да го разбера, но реших да опитам.

— Не харесвате ли жените? — запитах.

Коле продължи да ме наблюдава, без да отговори. Един от мъжете зад него заговори и въпреки качулката на якето му, познах дребния плешивец от екипа на Коле.

— Той си пада по жените — каза плешивият, — но те понякога пречат на работата.

Лицето на Коле доби леко раздразнен вид.

— Млъкни — нареди той на плешивия, после се обърна към мен: — Ще може ли да пийнем малко от това кафе?

Отстъпих встрани и Коле влезе в хижата. Двамата му спътници облегнаха ските си на стената и свалиха раниците си.

— Добър ден, госпожо Балдуин — поздрави Коле. — Сигурно наистина ни мислите за натрапници.

— Няма да възразя — отговори Санди.

— Защо сте тук? — запитах.

— Господин Тозети мисли, че това място не е безопасно за вас.

— Какво точно мисли? — хитро запита Санди. — Че ще отидем да караме кънки на езерото и ледът ще се продъни?

На лицето на Коле се появи ново странно изражение. Сякаш искаше да ни каже, че Санди почти е уцелила в десетката.

— Нещо подобно — отговори той, а тонът му издаваше същото като лицето.

Внезапно си помислих, че са дошли да ни убият. По-точно, за да убият мен, но тъй като Санди е тук, тя също трябва да бъде убита.

— Донесли са ски — казах на Санди. — А единият има дори палатка.

Тя ме изгледа невярващо.

— Палатка! Да не би да отивате на къмпинг? Вие сте луди!

Тя махна с ръка към палтото на Коле и раирания му костюм.

— Ще умрете от замръзване.

Коле извади пистолет от джоба си.

— Първо ще застрелям момичето — съобщи ни той. — Не мърдайте. Не възнамеряваме да умираме от замръзване.

Помощниците му се усетиха и влязоха в хижата. Плешивият седна на леглото, облегнал пистолет на бедрото си. Другият — висок, рус грозник — се облегна на стената зад мен. Протегнах ръце, за да покажа, че съм послушен, отидох до Санди и я прегърнах.

— Казах ти — измърмори тя. — Казах ти, проклет глупако! Но ти не ме послуша.

— Какво си му казала? — извика Коле.

— Каза ми, че според нея не сте телохранители — отговорих бързо.

— Тя също може да говори — каза Коле. — Е, кои сме ние според теб?

Санди се измъкна изпод ръката ми.

— Всичко е наред, Антъни. Това са те. Боклуците, които убиха моя Брус.

— Не можеш да си сигурна — каза Коле.

— Вярвам го — каза Санди. — За мен това е достатъчно. Знам кои сте. Вие сте бандити от Монреал.

— И откъде знаеш това? — запита Коле.

— Лесна работа — отвърна Санди. — Хората мога да ги различа. Отрепките всичките си приличат.

Русият младеж се отдели от стената и пристъпи напред. Коле леко завъртя глава към него и той се закова на мястото си.

— Имам предвид, откъде знаеш, че сме от Монреал?

— Познавам акцента — отговори Санди. — Работила съм там.

— Значи все пак трябва да сме доволни, че си тук — отбеляза Коле и се изправи. — Вие двамата излезте навън и си сложете ските — нареди той на хората си.

Плешивият възрази:

— Още не сме пили кафе.

Санди събори кафеника от печката. Кафето плисна на земята и опръска мен, Санди и хубавото палто на Коле. Той не помръдна.

— Ето ти отговора — обърна се той към плешивия. — Няма кафе. Тръгвай.

Двамата бандити излязоха навън и започнаха да нагласят ските си.

— Ски ли ще карат? — запитах.

— Вие четиримата ще покарате — отговори Коле. — Аз не карам ски.

— Защо ще караме ски? — запита Санди.

Гласът й звучеше така нервно, както аз се чувствах.

— Няма нужда да знаеш — спокойно отвърна Коле.

— Искам да знам — нетърпеливо каза тя. — Кажи ми.

Коле леко въздъхна. Това сигурно бе най-емоционалният жест, който някога си бе позволил.

— Ще покарате ски, но ще стигнете прекалено далеч и ще останете да спите в палатката.

— В палатката? Там? Знаеш ли колко студено е през нощта?

Санди осъзна каква беше идеята в момента, когато и аз се усетих. Коле потвърди подозренията ни. Мислех, че лицето ми е пребледняло като нейното, още преди той да се доизкаже.

— Знам колко е студено — каза той. — А и вие няма да имате пухени спални чували. Ако първата нощ не ви убие, втората със сигурност ще го направи.

Той се премести към вратата и ми нареди:

— Вземи ските и ги остави навън.

После се обърна към Санди:

— Ела тук.

Ските бяха подредени до стената, до мястото, където бе стоял русият младеж. Санди не помръдна. Отидох до ските и те започнаха да падат, когато Коле отново заповяда на Санди:

— Ела веднага тук!

Ските паднаха, защото нарочно не им обърнах внимание. Грабнах пушката, която бях скрил там, с две ръце и я насочих към Коле. Тя изгърмя, а той падна и каза:

— Господи!

После погледна безизразно към кръвта по гърдите си и умря.

Пистолетът изхвърча от ръката му и се плъзна по полирания под към Санди. Тя го вдигна и го погледна. После погледна към Коле.

Тъкмо бях вкарал нов патрон в цевта, когато русото хлапе се хвърли в хижата и остана проснато на пода, заклещено от ските си. То също изтърва пистолета си, който се плъзна до Коле. Младежът погледна към трупа и после към мен с ужас в очите. За момент в погледа му се появи облекчение, защото по израза на лицето ми усети, че няма да го застрелям.

Тогава Санди го простреля в гърба със „Смит и Уетсъна“ на Коле. Русият кървя много повече от Коле, защото се оказа, че куршумът бе смазал ключицата му, бе излязъл от гърдите му и сега лежеше сплескан на дървения под.

Шумът, който издаваше, също бе доста силен. Това ме раздразни, защото исках да поговоря с мъжа отвън, преди той да се опита да побегне или да се хвърли геройски в хижата. Адреналинът ми се покачи до главата и най-после в нея се оформи идея. Идея, за чието осъществяване се нуждаех от плешивия, но само ако бе жив и здрав.

Отидох до вратата и бързо грабнах пистолета на хлапето, за да не би то да се почувства прекалено смело, после застанах до прозореца и погледнах навън.

Плешивият не чакаше бюлетин от фронта. Караше ските си бързо сред боровете вляво, където се издигаше хълмчето. Ако успееше да го премине, ни чакаше тежко преследване, а ако стигнеше до снегомобила, можехме да го загубим.

— Наистина ли можеш да проснеш елен от половин километър? — попитах Санди.

— Да — отговори тя.

Хванах я за ръката, прескочихме стенещия младеж и кръстосаните му ски и излязохме навън. Подадох й пушката и обясних:

— Плешивият ни трябва здрав. Просто му покажи, че можеш да го уцелиш.

Санди си позволи секунда размисъл, кимна, вдигна пушката на рамо и стреля три пъти. Видях падащия сняг от клончето вдясно от него, после от друго от дясната му страна, и накрая от трето точно пред него.

Плешивият спря, закрепи се и вдигна ръце в знак, че излиза от бизнеса.

— Чудесно — казах. — Дръж пушката и пази момчето под око. Може да измисли някоя дивотия. Игра като тази не свършва, докато всички парченца от мозайката не са прибрани в кутията. А, Санди, имам още една идея. Плешивият ни е нужен адски уплашен и деморализиран, затова не се шокирай от начина, по който ще се държа с него. Дори ако ти се отвори възможност, последвай примера ми.

Тя ме изгледа любопитно, сякаш се чудеше дали възнамерявам да измъчвам пленника, но каза:

— Нямаш проблеми.

Оставих я с пушка в ръка, загледана в ранения на пода.

Обърнах се към плешивия и изкрещях:

— Имаш пистолет. Искам да видя как го хвърляш в снега.

Той хвърли едната си щека и спусна ръка към кръста си. После я вдигна и залюля пистолета, за да го видя добре. Накрая го метна далеч в снега.

Прицелих се в него с пистолета на младежа и му наредих да се върне в хижата. Той подкара бавно към мен. Когато се приближи, му заповядах да застане на около пет метра от вратата.

Преместих се до вратата, като държах пистолета насочен към главата му, и казах на Санди:

— Реакцията ще е след около минута. Искам да седнеш на леглото и да пазиш момчето. Няма да се забавя.

Наблюдавах я, докато прескачаше ранения, който вече бе спрял да крещи и стенеше и плачеше. Надявах се кръвта му да не изтече, преди да съм готов да се погрижа за него.

— Как се казваш? — попитах плешивия.

Той се вторачи в мен, без да отговори. Насочих пистолета към лявото му коляно.

— Палузи — бързо каза той. — Шарл Палузи.

Произнесе малкото си име като французин.

— Добре — казах. — Хайде, Шарл, свали си ските и обувките.

— Тук? В снега?

Прострелях едната от ските и той падна.

— Добре ли си? — извика Санди от хижата.

— Чудесно — отговорих. — Може да пострелям още малко. Не се тревожи.

После се обърнах към Шарл Палузи и наредих:

— Ставай!

Той успя да се изправи и без допълнителни подканяния от моя страна свали ските и обувките си.

— Краката ми замръзват — каза той.

— Свали си дрехите — заповядах. — Всичките.

— Ами… — започна той.

— Следващия път няма да стрелям по ските ти. Вътре има един мъртъв и един умиращ. Какво те кара да мислиш, че ти си специален? Съблечи се, Шарл. Съблечи се веднага и по-бързо.

Той се съблече.

— Часовника — казах. — Свали го.

Плешивият изглеждаше зашеметен, но свали часовника и го хвърли в снега.

— Санди — извиках. — Пращам ти един гол мъж. Накарай го да седне в един от столовете до печката, а когато се настани, аз ще вляза.

— Добре — отговори Санди.

— Влизай, Шарл — наредих.

Той тръгна нещастно през снега — бледо тяло с плешива глава, но силно окосмено отпред. Приближи се до вратата, а аз се отдръпнах встрани. Спря пред вратата.

— Там има дама… — започна той.

— Искаш ли да си рискуваш задника? — запитах и насочих пистолета към треперещия му задник.

Той погледна към момчето, проснато на прага.

— Господи! — възкликна Шарл, прескочи приятеля си предпазливо и изчезна от погледа ми.

— Сядай там — чух гласа на Санди. — Готов е — извика ми тя.

Прескочих тялото на ранения младеж и се настаних до масата срещу вратата.

— Проверка на оръжията — казах. — Пушката е у теб, у мен е пистолетът на хлапето. Къде е пушкалото на Коле?

— Ето го — отговори Санди. — Пъхнах го в колана си.

— Господи! — отново каза Шарл. — Това си била ти?

— Да — отговори Санди. — А и аз застрелях хлапето в гърба.

Той се вторачи в нея, шокиран и разтреперан.

— Ти трябва да си…

— Млъкни! — заповядах. — Това не е купон.

— Просто съм адски ядосана — каза Санди с ужасяващо нежен глас. — А сега искам да провериш има ли някакъв живот в онази печка, да сложиш малко дърва в нея, а ако се опиташ да подпалиш хижата или да направиш нещо друго хитро, ще изкарам гръбнака ти през гърдите.

Докато го гледахме как се справя с печката, казах на Санди:

— Трябва да се погрижим за момчето. Тревожа се, защото навън може да има още някой. Може да са оставили някого при колата.

— Имаме ли нужда от момчето? — запита Санди.

Голият плешивец я изгледа ужасено през рамо.

— За какво мислиш? — запитах я.

— Ами ако не се нуждаем от него, ти можеш да отидеш и да провериш колата им, а аз ще седя тук и ще наглеждам плешивия, докато се върнеш. Вероятно, ако се позабавим, момчето ще си умре.

— Според теб колко комплекта ключове за кола имат? — попитах я, след като се позамислих за момент.

— Добър въпрос — отвърна Санди. — Вероятно два.

— И аз така мислех.

— Колко са комплектите? — обърна се Санди към Шарл, който клечеше до печката и ни наблюдаваше със странен поглед.

— Два — отговори той. — Коле има. — Той спря и преглътна. — Коле имаше резервен комплект, а хлапето шофираше. Може да ги е оставило в колата.

— Провери — наредих.

Дребосъкът затвори очи с болезнена гримаса, отвори ги отново, стана и се приближи до трупа на Коле. Забелязах как Санди прехапва устни и изражението й се променя. Надигнах се и казах спокойно:

— Струва ми се, че бих могъл да пийна един скоч.

Сипах в двете чаши и й подадох едната. Тя я изгълта на две глътки и потрепери от силния алкохол. После ми кимна, за да ми покаже, че вече е добре.

Плешивият намери ключовете на Коле, после отиде при момчето. Опита се да го повдигне, за да погледне в джоба му. Последва силен писък.

— Почакай — казах.

Взех аптечката от банята и намерих спринцовка и малко морфин.

— Шарл — казах, — можеш ли да му направиш инжекцията?

— Мога — отговори той.

Успя да уцели вената на здравата ръка на хлапето, без да се чуят повече писъци от пациента. След малко момчето спря да стене и Шарл извади другия комплект ключове от джоба му.

— Има ли човек в колата? — запитах, докато прибирах ключовете.

— Няма да повярваш, ако ти кажа — отговори той. — Няма никой. Оставихме колата сама. Смятахме, че ще си лесна плячка.

— Добре. Свали му ските, докато още е под наркоза, а после ще го вкараме вътре и ще поработим върху рамото му. Санди, можеш ли да наглеждаш билото за всеки случай?

— Разбира се — отговори тя и се настани на края на леглото, откъдето можеше да гледа навън.

Слънцето вече бе изгряло и се бе качило доста нависоко, но все още не я заслепяваше. Осъзнах, че един добре трениран професионалист, ако бе чул стрелбата, можеше да изчака, докато слънцето застане точно зад него и тогава да се спусне по хълма. Дотогава обаче имахме доста работа и реших, че няма да е лошо да похапнем нещо.

Все пак първо трябваше да свършим най-належащото. Наблюдавах Шарл, който трепереше и проклинаше, докато се бореше да свали ските и обувките на ранения младеж. Когато свърши, му помогнах да вкара момчето вътре и затворих вратата. Топлината щеше да помогне, но се зачудих дали не бе прекалено късно да се захващаме с ранения. Бе престоял доста време на студа, откак бе прострелян. Когато го преместихме, за да го настаним върху спалния ми чувал, кръвта, която бе спряла, протече отново, но този път доста мудно. Зачудих се какво ли означава това, но не за дълго.

— Можеш ли да приготвиш бекон с яйца? — попитах Шарл.

— Разбира се.

Отидох до кухненския ъгъл и взех всички ножове заедно с ножицата. Намерих някакъв канап и го накарах да си върже глезените един за друг, така че да не може да измине повече от петдесет сантиметра.

— Можеш ли да му дадеш някаква дреха или халат? — запита Санди.

Отрязах джобовете на новия си халат, купен само преди два дни, за да съм сигурен, че Шарл няма да успее да скрие нещо полезно за него, и му позволих да се облече.

— Господи, наистина си предпазлив човек — отбеляза Санди.

— Той си изкарва хляба с убийства — казах. — Разбира се, че ще бъда предпазлив.

Шарл се вторачи в мен. Очите му се присвиха, но не ми проговори.

— Благодаря ви, госпожо — обърна се той към Санди.

— Заради халата ли? Не ми благодари, просто ми писна да те гледам гол.

Шарл изпусна нервите си напълно и се разкрещя като луд.

— Ти, мръсна кучко! Бърни Коле лежи там мъртъв. Застреляла си Роби в гърба, когато вече е бил паднал. Коя си ти, че така да се отнасяш с хората?

Той се опита да се приближи към нея, но забрави за канапа и падна на пода. Остана там на четири крака, разтреперан като дете, но продължи да крещи:

— Коя си ти, че да отнемаш достойнството на един мъж и да го караш да ходи с гол задник в ледения сняг, да завързваш краката му, да го караш да готви шибаната ти закуска и да се грижи за шибаната ти печка!

Гневът му изчезна внезапно и той се надигна.

— Ти си най-коравосърдечната кучка, която някога съм виждал — тихо каза Шарл. — Ако доживея да видя как умираш в мъки и молиш за пощада, ще наблюдавам сцената с усмивка на уста.

Санди бе пребледняла като мъртвец. Устните й потрепериха, когато му отговори.

— Ти, лайно такова — каза тя. — Ти и онези изроди убихте мъжа ми, с когото нямахте нищо общо. Объркахте се и го убихте вместо него. — Тя посочи към мен, но задържа погледа си върху мъжа на пода. — А за да поправите грешката си, дойдохте тук, за да ни убиете. Не си ли спомняш? Щяхте да ни оставите да умрем от замръзване, не помниш ли?

Санди остави пушката на леглото, приближи се към плешивия и седна на пода до него с кръстосани крака, сякаш го предизвикваше да се хвърли върху нея.

— Мислиш ли, че има правила за тези работи? Или че ние трябва да знаем вашите правила? Смяташ ли, че ако ги знаем, ще ги следваме? Той застреля Коле, а аз застрелях приятеля ти Роби, защото бях безумно изплашена. Не знаех, че е изпуснал пистолета си, но дори и да знаех, пак щях да го направя, защото бях уплашена и изправена срещу двуметров убиец. А ти беше някъде навън и откъде, по дяволите, можех да знам дали няма да стреляш през прозореца или да се хвърлиш през вратата? Не можеш да убиваш хора, господинчо, и да очакваш те да играят според правилата и да им пука за достойнството ти.

После Санди направи нещо странно. Протегна се и го докосна по бузата, отдръпна ръка и я огледа, след това започна да я търка по килима, без да осъзнава какво прави, като в същото време завършваше речта си.

— Скъпи — продължи тя. — Нас все още ни е страх от теб. Мразя те и те презирам и всеки от нас ще те очисти, ако ни се сториш опасен по някакъв начин. Ти уби моя мъж, господинчо, а откак направи това, аз нямам никаква гордост. Затова не ми излизай с тъпите си номера за мъжко достойнство. Просто иди и приготви закуската. Ти също си гладен, нали? Иди и сготви, а аз ще се погрижа за Роби.

Нещо се промени в него. Не можех да разбера дали Санди бе пречупила духа му, или той прикриваше яростта си и я запазваше за времето, когато щеше да успее да се разправи с нея. Но каквито и чувства да го вълнуваха, лицето му не изразяваше нищо. Видът му бе на болен човек. Очите му бяха приковани в пода пред него. Най-после се надигна предпазливо. Въздъхна тежко като човек, който се буди след дълъг сън и открива, че светът му напълно се е променил.

— Може ли да оставим Бърни навън? — обърна се той към мен.

— Добре, хайде да го направим — отвърнах спокойно, опитвайки се да изглеждам безразличен към това, което бе преминало между него и Санди.

Престорих се, че въобще не съм бил разтърсен от яростта и презрението, които тя бе изсипала върху него. Прикрих собственото си объркване и тъга, предизвикани от нейните думи към човека, виновен за мъката й. Всъщност засрамено усетих, че споделям част от неговата реакция към нея: тя наистина бе нарушила някои от сложните правила, които определяха неговата война.

И така ние завлякохме, или по-скоро аз сам, защото не възнамерявах да свалям въжето му, докато не съм готов за това, завлякох трупа на Коле навън и го оставих на снега. Докато стоях и наблюдавах човека, когото бях убил, дребното, бледо лице, което преди бе излъчвало интелект, самообладание и самоувереност, и мислех колко странно бе това, че точно аз го бях победил, върху него като саван се спусна едно одеяло. Плешивият бе докуцукал, за да изпълни ритуала си на последната почит към падналия командир.

Шарл застана до вратата и за момент си помислих, че ще ми каже нещо, но той просто си стоеше там с безизразно лице, издокаран в халата ми и с въже около глезените, треперещ от студа. По лицето му не личеше нищо — нито тъга за Коле, нито гняв заради унизителното му положение, нито омраза и заплаха, нито сила или слабост. Беше се вглъбил в себе си и каквото и да ставаше в душата му, то бе дълбоко скрито.

Дребосъкът се прибра вътре и вратата се затвори. Знаех, че Санди се грижи за ранения Роби, но също така знаех, че Шарл няма да предприеме нищо срещу нас за доста дълго време. Щеше да приготвя закуска и да прави всичко друго, което му наредим, докато не започнеше завръщането му от мястото, където се бе скрил. За мен най-важното бе да разпозная ранните признаци, които щяха да покажат, че излиза от вцепенението си.

Заобиколих хижата и отидох до купчината с нарязани дърва. Взех няколко наръча, оставих ги до вратата и когато приключих работата си, застанах до къщата и се загледах към замръзналото езеро.

Слънцето беше високо в небето и хвърляше ярка светлина върху снега и леда, а под дърветата образуваше бледи сенки. Мястото изглеждаше диво и грубо, каквото е било преди милиони години, и ме караше да мисля, че вчера е било много отдавна, а утре може да настъпи краят на света.

Искаше ми се да не бях убивал Коле, макар да осъзнавах какъв късмет извадих, че въобще го уцелих. Никой, застанал в позата, в която аз бях, не можеше само да го рани. Започвах да усещам бремето от убийството му върху себе си. Оставих мислите си да поблуждаят още малко, после отворих вратата на хижата.

Роби лежеше на пода с глава върху възглавницата. Очите му бяха отворени, но все още замъглени от морфина. Солидна превръзка обвиваше ребрата и нараненото му рамо. Санди и Шарл изглеждаха спокойни. Тя миеше ръцете си на мивката, а той сервираше бекон с яйца и пържени картофи.

Оставих дървата до печката, после тримата седнахме около масата и изядохме закуската си.