Дж. К. Майо
Ловен сезон (12)

Глава дванадесета

Телефонът звънна. Знаех, че в хижата няма телефон и се засмях насън. После се събудих. Телефонът все още звънеше. Вдигнах.

— Антъни — каза някакъв глас. — Не споменавай името ми. Повтарям, не споменавай името ми. Помниш ли ме? Веднъж си говорихме за пай от врани. Ти каза, че тази идея никак не ти харесва. Ще ти дам пет минути да се събудиш, после ще ти звънна отново. Когато се обадя, не казвай името ми, само слушай. Можеш да започнеш да се обличаш.

Телефонът изщрака и даде свободно. Беше затворил.

Обаждането му ми се стори доста зловещо, особено когато си припомних мислите, които ме бяха тревожили, преди да заспя. Но като се има предвид начинът, по който разни хора се набъркваха в личния ми живот напоследък, беше съвсем подходящо. Бях си направил чаша нескафе и отново си бях легнал, когато телефонът иззвъня за втори път.

— Буден ли си?

— Не.

— Излез от апартамента си след петнайсет минути, тръгни на юг по „Йънг“ до улица „Кинг“, завий на изток по „Кинг“ и продължавай да вървиш. Облечи се дебело, защото пътят не е много къс, а навън е доста студено. На юг по „Йънг“, на изток по „Кинг“.

Последва изщракване и линията прекъсна.

Погледнах си часовника. Четири часът сутринта. Най-подходящото време за разходка. Помислих си, че съм достатъчно благоразумен, за да не устоя на поканата. Всеки път, когато четях шпионски истории, се дразнех от откачената тайнственост, по която шпионите си падаха, сякаш без да осъзнават, че точно тя привлича вниманието към тях. Срещаха се в паркове, използваха пощенски кутии в гробищата и си нареждаха един на друг да вървят на юг по „Йънг“ и на изток по „Кинг“ посред нощ. Никакъв шанс! Размърдах пръстите на краката си и ги загледах как се движат под одеялото.

Десет минути по-късно вървях забързано в студената нощ по улица „Йънг“. Светлините угасваха, баровете за стриптийз бяха затворени, а момичетата се бяха прибрали да си приготвят домашните. Купонът беше свършил и както става обикновено с бурните купони, краят му изглеждаше сюрреалистичен и потискащ. Няколко коли минаха бавно покрай мен. Един-двама души седяха самотно на тротоара, рядко минаваше по някоя двойка, видях и няколко закъснели художници. Мъж, маскиран като Зоро, стоеше гордо като статуя и гледаше към пустата улица, стара жена и красиво момиче си брояха парите, щастлива групичка момчета и момичета клечеше около малък огън, който подхранваха грижливо с цигарени кутии, чекови книжки и какво ли не още. Харесах ги и поспрях да ги погледам за момент. Припомних си този вид безсмислено посвещаване на някоя абсурдна цел от дните на пропиляната си младост.

До мен спря кола. Дясната врата се отвори.

— Скачай вътре, Антъни — каза Хари Сидал.

Седнах до него. В същия момент едно от момичетата извика към нас:

— Хей, момчета, имате ли някакви хартии?

Сидал се протегна, взе вестник от задната седалка и ми го подаде. Връчих го на момичето. Викове „Благодаря“, „Страхотно“ и „По-внимателно с вестника“ ни изпратиха по пътя.

— Какво стана с улица „Кинг“? — попитах. — Не бях стигнал до нея.

— Дезинформация — отговори Сидал. — В случай че подслушват апартамента ти, макар да се съмнявам, че го правят.

— Дори да го правят, смяташ ли, че някой ще си направи труда да отиде до „Кинг“ и да ме чака там?

— Някои хора биха го направили. Не е излишно да се презастраховаш. Всъщност исках да видя дали те следят.

— Е?

— Не и тази сутрин. Чист си, Антъни. Засега и аз.

— Добре — казах. — Какво става? Къде отиваме? С Хенидж ли ще се виждаме?

— Не и ако сме късметлии — отвърна той загадъчно.

Запалих цигара и го огледах. Същият човек, който ме бе откарал у дома в онази нощ в Лондон. Отпуснат на седалката, хванал волана с два пръста, облечен небрежно, но с кожена шапка, килната екстравагантно на главата му. На устата му играеше лека усмивка. Помислих си, че му е приятно да кара посред нощ из заспалия град.

— Шапката е нова — казах.

— Да. Тук съм с една търговска делегация. Когато отиваме на конференция, си купуваме разни подаръци, нали знаеш. Искам да ми кажеш някои неща.

— Ще ти кажа едно нещо — отвърнах прямо. — Изпълнен съм с недоверие.

Той кимна сериозно.

— Разбира се, но защо?

— Ти ме превърна в примамка, за да привлечеш на откритото разни типове като Востер и Лехар. Ти си уредил онези статии за мен във вестниците, със снимки и всичко друго.

— Не. Някой друг се погрижи за това.

— Какво значение има? Бил е твой човек.

— За мен има голямо значение — каза той със саркастична нотка в гласа. — Аз не знаех нищо за това.

Не отговорих. Бях прекалено изморен, за да осъзная значението на думите му, дори и да казваше истината. Инстинктът ми твърдеше, че е искрен, но разумът ми не можеше да подкрепи това твърдение с нищо. Пътувахме бавно по празните улици, покрай тъмните небостъргачи на деловия свят.

— Мога да ти доверя нещо — каза Сидал най-после, — но тогава и ти ще имаш същите неприятности като мен.

След това замълча.

— Кажи ми го — помолих.

— Не съм тук официално.

Леката усмивка се разшири палаво, сякаш Сидал нарочно пренебрегваше правилата.

— Никой не знае, че съм тук, освен теб. В офиса мислят, че съм в Италия.

— Защо тогава си тук?

Усетих в гласа си силна нотка на неодобрение, сякаш аз представлявах властта и ми беше писнало от безотговорните действия на Сидал.

Той ме погледна развеселено.

— Проявявам инициатива. Не поддържам връзка с базата. Искам максимално да унищожа врага.

— И Хенидж ли не знае, че си тук? Дори Хенидж?

— Не.

Замислих се.

— Хари, не загрявам — казах. — Как успя да се набуташ в търговската делегация, без хората ти да разберат?

— Ха — изсмя се той и доволно удари волана с длан. — Това е немска търговска делегация.

— Как така?

— Имам приятели в Бон.

Вероятно това означаваше, че немското разузнаване му е помогнало да се вмъкне в делегацията. Не беше много лесно да следиш мисълта на Сидал.

— За кого работиш? — попитах.

Той натисна педала за газта, а аз забелязах, че навлизаме в магистрала „Дон Вали“, която излизаше на север от Торонто.

— Fiat justitia, ruat coelum — каза той.

— Кажи го на английски, по дяволите! Обясни ми, Хари.

— Свободният превод гласи: „Нека Господ защитава правите.“

Сидал ми хвърли бърз, притеснен поглед.

— Правите с малко „п“. Защитавам правите, Антъни.

Запалих нова цигара.

— Съвсем сам, а? — казах. — В противоречие със заповедите и без подкрепа. Направо виждам заглавията: „Сидал полудява“. Страхотно! И защо? Заради веселбата?

— Не — отговори той безстрастно. — Не заради веселбата. Въобще не заради веселбата.

После замълчахме. Сидал отби встрани към мястото за отдих. На паркинга имаше само една-две коли, освен нашата. В ресторанта си избрахме маса в ъгъла, далеч от останалите посетители. Сидал си поръча хамбургер, а аз реших да мина само с кафе.

— Сега ми разкажи какво ти се случи, откак пристигна тук — каза той.

Направих го. Все още не бях сигурен в него, но това беше без значение. Разказах му всичко от пристигането ми на летището, където Брус Балдуин ми показа статията за мен в „Глоуб енд Мейл“, до странната среща миналата нощ. Единственият факт, който запазих за себе си, бе срещата ми с Уайт Денвър. Възможно бе той вече да знае за нея — не можех да преценя дали ме е следил отблизо, но поне нямаше откъде да знае, че Уайт ми предложи вилата си. Струваше ми се, че едно местенце за криене нямаше да ми е излишно.

Когато разказът ми стигна до момента, в който Востер удари Габриела Зангарини, почувствах желание да скрия още нещо, но бях стигнал прекалено надалеч и той долови колебанието ми.

— Хайде, Антъни! Какво каза тя? Защо Востер я накара да замълчи?

— Не разбирам италиански.

Той ме огледа скептично и отегчено. Извади пакет „Голоаз“ от джоба си и ми предложи цигара. Наведе се над масата и бавно поклати глава, после отново се отпусна назад и въздъхна. Запушихме.

— Тя спомена „Монтейт“ — казах най-после.

Сидал наклони назад стола си, докато ми се стори, че ще падне заедно с него, и ме остави да се оправя със сметката. След това се наклони към мен.

— Наистина ли това каза? — запита той тихо.

Келнерката се приближи и ни наля още кафе. Запалихме по още една цигара. Всеки потъна в мислите си. Мислех за семейство Монтейт — баща, майка и дъщеря, които бяха изчезнали преди около седмица.

— В Лондон имаше някакъв проблем, нали? — запитах.

— Да — отговори Сидал и се загледа в нощта зад прозореца. — Някой е минал към противника.

— Кой?

Дори Хари Сидал се изненада от прямостта ми. Погледна ме над въображаемите си очила, като учител, на когото са задали въпрос, говорещ за пренебрежение към работата.

— Извини ме — каза той и отиде до тоалетната.

По магистралата проблеснаха фарове. Два от тях угаснаха на паркинга, а пътниците в колата затръшнаха вратите, влязоха в ресторанта и седнаха на маса близо до нас. Бяха едри, здрави мъже, току-що приключили нощната смяна и тръгнали на лов. На път към горите, за да убиват елени.

Сидал се върна и остави няколко долара на масата. Тръгнахме обратно към Торонто. Улиците вече не бяха празни.

— Планът ми за днес — казах внезапно — бе да закуся, докато обмислям какво да кажа на полицията.

— Полицията!

— А след закуска да отида и да им разкажа за Востер и компанията му, за италианските им приятели и случайно дочутото име на Монтейт — спрях за момент и се прозях дълбоко. — А после да се прибера и да опитам да си върша работата.

— Работата ти?

— Да — отговорих изненадано. — Работата ми. Какво толкова смешно има?

— Майната й на работата ти — каза Сидал. — Прекалено много мислиш за нея.

— Откъде знаеш? Кой казва това?

— Досието ти твърди така. Домакинът на кораба също го е забелязал.

— Да, но той допусна няколко грешки, нали? Мислеше, че си въобразявам някои неща.

— За това сгреши. Но не и за начина ти на живот. Живееш сам, работиш сам. Нямаш връзки, близки приятели и водиш съвсем ограничен светски живот. От време на време по някоя жена. Да, прекалено много мислиш за работата си.

Изслушах го. Доста неприятно описание на живота ми.

— Ти различен ли си? — запитах.

Мълчание.

— Работата ми е различна — най-после отговори той.

— И слава богу!

— Забрави за това — каза Сидал. — Имам предвид за полицията. Не трябва да ходиш в полицията.

— Аз ще реша, но защо?

— Не се ядосвай, Антъни. Защото това ще доведе до смъртта на семейство Монтейт, затова. Бандата, с която си се забъркал, е доста страшна. Половината са тъпанари, а останалите си падат по стрелбите.

— Ами канадските ченгета?

— Ченгетата? Те се грижат за сигурността тук и не ми се иска да се вглеждат в нашия малък, домашен проблем. Не искаме да перем мръсното си бельо пред хората, нали? Стой спокойно, мисли за Англия, старче, и остави всичко на Сидал.

— Разбирам — казах саркастично. — Не само трябва да ти имам доверие, но и да очаквам сам да се справиш с всичко или с малко аматьорска помощ от моя страна.

— Що се отнася до последното — защо не? А и знаеш много добре, че можеш да ми имаш доверие.

— Хари, как, по дяволите, мога да го знам?

— Господи! Не си ли убеден?

— Не знам, Хари. Просто не знам, по дяволите!

Известно време пътувахме мълчаливо. Небето започна да просветлява. Видях ниски, мрачни облаци. Сигурно щеше да вали сняг.

Сидал заговори отново:

— Опитай, Антъни. Скоро ще те оставя. Премисли всичко. Виж дали няма да повярваш, че Хари Сидал има груба външност, но чисто сърце.

Изсмях се.

— Ще ти споделя нещо, Хари. Не си прекалено изискан в подхода си.

Умората ми се прояви в дълга, широка прозявка.

— Затънал съм до ушите сред разни съмнителни типове. Нямам и най-бегла представа за какво става дума. Напълно съм шашнат. Не искам повече да се занимавам с това.

Сидал спря колата и ме дари с една от мързеливите си усмивки.

— Не знам — каза той. — Затънал до ушите не е много приятно, нали? Ще видим. Ще ти се обадя. Време е да тръгваш, Антъни. „Джерърд“ е на две пресечки оттук.

Поставих ръка на дръжката на вратата и изведнъж безброй въпроси се появиха в мислите ми.

— Това ли е финансовата сделка, за която говореше в Лондон? Откъде разбра, че и Канада е замесена? Това са същите хора, които убиха…

Той ме прекъсна:

— Не сега. Ще ти разкажа следващия път. Да не се мотаем повече.

Отворих вратата неохотно и застанах на тротоара. Сидал потегли и зави зад първия ъгъл. Докато вървях по улица „Джерърд“ към апартамента, от облаците започнаха да падат едри снежинки. Зимата дойде рано и в Торонто.

Денят се скъсява чувствително през ноември. Събудих се в мрачен следобед, който отстъпваше пред здрача. Пиех третата чаша кафе и се чудех дали да започна вечерта със закуска или ранна вечеря, когато се появи Брус Балдуин. Бях забравил, че ще идва. Притесних се, че ме намира току-що станал, със зачервени очи и не напълно буден. Изпитвах странно чувство на вина за това, че съм се забъркал с типове като Востер, Тозети и Хари Сидал, вместо да работя върху адаптацията на Дикенс, но после си припомних какво количество работа бях отхвърлил през седмицата.

Брус обаче бе зает със собствените си проблеми. Той си свали якето и го метна в спалнята.

— Това е съвсем кратко посещение — каза той, когато се върна. — Трябва да отида до северната част на Торонто и после ще поговорим. Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Да речем, след около два часа — към седем часа?

— Чудесно. Вечерята ще ми се отрази доста добре.

— Искам да примамя един актьор. Ще имаш ли нещо против той да се присъедини към нас?

— Ни най-малко. Свикнал съм с актьорите.

Брус доби облекчен вид.

— Това е чудесно. Няма да мисля, че трябва да съм на две места едновременно, а и няма да те карам да чакаш. Мога ли да си викна такси? Оставих колата на Санди и дойдох с влак.

— Няма нужда — отговорих. — Вече си наех кола. Вземи я. Седни и пий едно кафе. Бездруго щеше да чакаш таксито поне пет минути.

Той се усмихна и седна.

— Прав си. Трябва да успокоя топката. Държа се като директор на театър.

Брус отпи от кафето си и добави:

— Санди ти изпраща много поздрави.

Беше доста напрегнат и знаеше, че му личи.

— Знаеш как е в театъра, Антъни. Работата става нервна понякога. Сега сме ужасно напрегнати, защото подготвяме следващия сезон.

— Познавам театъра твърде добре. Обичам да правя пиеси за него, но не бих работил там. Как е вашето семейство?

— Добре, благодаря. Санди твори чудеса в кухнята — със средновековното си банкерство — изсмя се той. — Освен това понякога готви, и то добре. А ти как си?

— По-добре, отколкото се надявах. Свърших доста работа тази седмица.

Той хвърли поглед към масата.

— Вече имаш два комплекта бележки. Взимаш предпазни мерки, а?

— Не съвсем — отговорих. — Хората, които ги откраднаха, ми ги върнаха.

Брус учудено повдигна вежди.

— Това е странна история, Брус. Ще ти разкажа на вечеря.

Още докато го казвах, си помислих, че ще трябва да изготвя правдоподобна версия, която да отговаря на предупрежденията на Хари Сидал.

Той допи кафето и влезе в спалнята, за да си вземе якето. Дадох му ключовете от колата и му посочих реното, паркирано на отсрещната страна на улицата.

— Чудесно, Антъни — каза Брус. — Благодаря ти. Ще се видим по-късно.

Върнах се обратно до прозореца. Снегът беше спрял, но градът се бе променил. Улиците бяха побелели, по покривите на колите имаше дебел сняг.

Стана ми мъчно, когато видях колко напрегнат е Брус. Това не беше присъщо за него. Зачудих се дали театърът бе виновен за това, или между него и Санди ставаше нещо. Загледах го как пресича улицата, почиства снега от колата и се отдръпва назад, за да изтупа ръкавиците си.

После Брус се хвърли върху реното и разпери ръце на покрива му. Голяма американска кола профуча покрай него на излизане от паркинга. Ръцете му се плъзнаха бавно надолу и той коленичи, сякаш търсеше ключовете. После се търколи настрани и застина.

Двама души се приближиха и се наведоха над него. Бяха мъж и жена. Изправиха се бавно и отстъпиха далеч от Брус и един от друг. Огледаха се встрани. Жената посочи нещо и мъжът се затича. Отиде до телефонна кабина. Жената зачака, леко осветена от уличните лампи.

Стоях до прозореца и гледах. Не можех да помръдна.

Не бях обърнал внимание, че Брус взима подареното ми от него синьо яке, вместо своето червено. Беше го облякъл, за да се качи в моята кола в тази мрачна вечер.

Всъщност аз бях този, който трябваше да лежи на снега.