Дж. К. Майо
Ловен сезон (19)

Глава деветнадесета

Плешивият отново носеше дрехите си, а краката му бяха развързани. Ако въобще се чувстваше неудобно, то бе само защото аз стоях плътно притиснат до него в телефонната кабина, ухото ми беше залепено до неговото, а цевта на трийсет и осем калибровия „Смит и Уетсън“, който държах под якето му, нежно го побутваше в стомаха. Ухото ми беше нащрек, за да изслуша внимателно телефонния разговор като безмълвен участник в него, а пистолетът задържаше вниманието на Шарл върху това, което трябваше да направи.

Чу се изщракване и слушалката каза:

— Да.

— Обажда се Чарли — съобщи плешивият.

Разгледах лицето му, за да видя дали по него няма някакъв знак, че той е решил да се бори, но получената информация не надвишаваше това, което бих научил от някой марсианец. Помислих си, че вероятно ще свършим работата, но за всеки случай притиснах пистолета до пуловера му, за да го подтикна към действие.

Последва кратка пауза, после въпрос:

— Бърни там ли е?

— Вече не — отговори плешивият.

— Къде отиде?

— Да поплува — каза Шарл. — Отиде да поплува.

— Май е прекалено студено за това. Дори опасно.

— Да — съгласи се плешивият. — Опасно. И мен можеше да ме убие.

Последва нова пауза, а след малко:

— Още някой отиде ли да поплува?

— Аха — отговори дребосъкът. — Една жена и един неин приятел.

Гласът от отсрещната страна на телефона се поосвободи от напрежението, което бе показал при новината за плуването на Бърни. За момент се поуспокоих — плешивият вече се бе обвързал с нас, тъй като даде фалшиво съобщение, че ние със Санди също сме се присъединили към компанията за плуване. После отново го побутнах с пистолета. Нямаше начин да знам какво става в главата му, или какво може да реши да направи.

Следващото, което гласът от телефона каза, бе:

— А ти не отиде да поплуваш, а?

— Не.

— Роби?

— Може да се каже, че Роби е поплувал само малко. Имам сериозен проблем с него.

След поредната пауза гласът въздъхна леко.

— Вероятно Роби ще трябва да отиде на лекар. Как мислиш?

— Точно така. Според мен трябва да отиде на лекар колкото се може по-бързо.

— Да.

Отново мълчание.

— Смяташ ли, че посещение вкъщи е достатъчно или трябва да отиде в болница?

Сдържах дъха си. Почти ръгнах плешивия в стомаха с пистолета, но успях да се спра. Имах чувството, че той ще следва сценария по-добре, ако го оставя на спокойствие.

Този път мълчанието беше от страна на Шарл. Гласът отсреща изчакваше. Аз също.

Междувременно отвън в колата Санди чакаше на задната седалка на волвото с Роби до себе си. Той не се подобряваше така, както очаквахме след първата му окуражаваща реакция на опитното лечение на Санди. Пътуването в снегомобила го беше изтощило страхотно, а оттогава бяхме изминали още около осемдесет километра. Но за всеки случай и към неговия стомах бе насочен пистолет.

— Според мен лекарят трябва да го посети у дома — каза Шарл най-после.

— Добре — отговори гласът. — Доведи горкото хлапе вкъщи. Ти сигурно си много добър, Чарли. Поне така звучи от историята ти с плуването. Водата дълбока ли беше?

— Ужасно дълбока — горчиво отговори Чарли.

Хвърлих му бърз поглед. Това беше първата следа от емоция, която забелязвах у него, откак се бе оттеглил някъде в себе си, но на лицето му не се изписа нищо.

Залепих ухото си до телефона навреме, за да чуя:

— Добре, Чарли, успокой се. Няма страшно. Доведи Роби у дома.

Човекът от другата страна затвори телефона. Шарл остана със слушалката в ръка, тъжно вторачен в нея. Сега изглеждаше мрачен като гласа си и вероятно се готвеше да ни създаде проблеми. Но на мен ми се струваше, че в момента мрази абсолютно всички хора, включително и онзи от другата страна на телефона, затова реших, че може би имаме едно преимущество — той вече не бе на ничия страна. В същия момент обаче осъзнах, че това може да го направи абсолютно непредвидим. Можеше да се превърне в човек, който играе на сляпо, без да мисли за крайния резултат, стига да е сигурен, че ще създаде истинска бъркотия, ако му се удаде възможност.

Не казах нищо, само извадих пистолета от якето му и го прибрах в моето. После излязох от телефонната кабина и зачаках. Оставих го за малко на спокойствие, за да си събере мислите. Той излезе от унеса си, без да го подканям.

Пръстите му отпуснаха здравата си хватка върху слушалката и я върнаха на мястото й. Чарли излезе от кабината и се огледа из огромния магазин, все още почти празен по това време на деня, докато най-после ме забеляза. У него вече се усещаше нещо различно — не се съмнявах в това. Очите му едва се докоснаха до мен, преди той да се обърне и да тръгне към паркинга на магазина и колата. Отправи се към мястото на шофьора.

— Аз ще карам — казах.

Той промени курса без колебание, отвори предната дясна врата и седна. Настаних се на шофьорското място и подкарах вън от града. Никой не проговори, докато не потеглихме по магистралата.

— Как мина? — запита Санди, когато стъпихме на магистралата, и почти веднага добави: — Тук има ограничение на скоростта до седемдесет километра. Не искаме неприятности с полицията.

Отпуснах леко педала за газта.

— Мина идеално — отговорих. — Чарли се прояви като добро момче.

Казах това, за да го провокирам, да видя дали е готов да проговори. Беше. Санди не одобряваше това, но разбираше какво означава.

— Чарли е дошъл на себе си — отбеляза тя.

Стигнахме до чисто място встрани от пътя. Спрях колата, излязох от нея, отворих багажника, извадих ловджийски нож и зловещото въже, което бяхме открили в снегомобила. То бе предназначено, за да бъдем завързани, докато умрем от замръзване, какъвто бе планът на Коле. Сега част от въжето придържаше снегомобила под ледовете на езерото.

Когато отворих вратата на колата и Шарл видя въжето, реши да се впусне в действие веднага, но Санди го фрасна толкова силно по главата, че тя се отметна и се удари във вратата. После Санди дръпна главата му назад с поставена върху челото му ръка и пъхна пистолета в устата му, която все още зееше широко отворена от шока.

— Ще те мразя, докато си жив — каза Санди. — А и ми се иска по-скоро да приключим с това.

И двамата й повярвахме така, както й бяхме повярвали в хижата. Той застина неподвижно и ме остави да го завържа за седалката. Увих въжето здраво около кръста му, стегнато като корсета на южняшка красавица, после закачих китките му за въжето от двете страни на седалката. Свалих му обувките и завързах глезените му. Изглеждаше достатъчно безопасен, а и не исках да се схване. Трябваше да е готов да се движи сравнително свободно, когато настъпеше време за това.

Потеглихме отново.

— Той ли набра кода на района? — запита ме Санди.

— Да. И този номер. Според мен това означава, че ни е дал верния адрес.

— Дотук добре — каза Санди.

Чар ли се изсмя грубо.

— Какво смешно има? — попита Санди.

— Последният тип, когото чух да казва същото — отговори Чарли, — падаше от Емпайър Стейт Билдинг.

— Просто си мисли за това по този начин — каза Санди любезно. — Ти си тентата над магазина и ако тротоарът изглежда прекалено твърд, първо ще се приземим върху теб.

Пътят беше доста дълъг. Плешивият успя да заспи, или поне добре се преструваше. Роби го понесе най-тежко, въпреки че Санди му даваше болкоуспокоителни от аптечката на чести интервали.

Най-после тя се наведе към мен и каза:

— Мисля, че Роби трябва да си отиде.

Шарл още не се бе съвзел напълно от първоначалния си ужас от нейното коравосърдечие към студенокръвните убийци. Той се вторачи в нея с изумление.

— Покажи ми пътя — казах на Санди. — Съобщи ми, когато стигнем дотам.

Навлизахме в Норт Бей. Уличните лампи светеха, но градът още спеше, с изключение на малкия процент работници и нощни птици. Санди ме направляваше из улиците. Когато стигнахме на около половин километър от целта си, накарахме Роби да пийне гореща супа от термоса, преместихме седалката на Чарли напред, за да си освободим повече място, и нагласихме злощастния Роби в собствения му спален чувал. После продължихме напред. Приближихме се на двайсетина метра до един старчески дом. Спрях колата и развързах плешивия. Отпуснах му пет минути, за да се протегне и да раздвижи мускулите си, после му наредих да излезе от колата и да занесе хлапето до приюта.

— Какво е това място? — запита той. — Защо е цялата тази драма? Ако ще го убивате, направете го още тук.

— Никой никого няма да убива — отговорих. — Стига да направиш това, което се иска от теб.

— Но ако не го направиш — обади се Санди, — имай предвид, че тази чудесна, стара пушка е облегната на седалката и имам идеална възможност за точен изстрел през прозореца. Ние няма да загубим колкото теб, а аз лично ще спечеля. Дори на тази светлина мога да прострелям коляното ти оттук, а ако успея да се сдържа и не прострелям и другото, ще ме пуснат да си ходя без проблеми, особено когато разберат за какво става дума. Но ти ще прекараш дълго време в болницата, а после и в панделата.

— Панделата! — възкликна Чарли и отвори задната врата, за да изкара хлапето от колата.

Вдигна Роби на ръце, въпреки тежестта на младежа, и се приготви да тръгне.

— Стигнахме ли? — кротко запита Роби.

— Стигнахме, хлапе — отговори Чарли. — Сложете моя спален чувал на гърдите му — помоли ни той.

Санди взе другия чувал от задната седалка и го постави на гърдите на момчето.

Загледахме ги как се движат по улицата. Дребосъкът носеше едрия си приятел с лекота, сякаш бе точно обратното. До стъпалата Чарли спря, събирайки сили за изкачването. В страничното огледало забелязах някаква двойка. Бяха облечени в дебели якета и очевидно не обръщаха внимание на студа, дори му се радваха. Идваха бавно насам по отсрещния тротоар, тромаво прегърнати въпреки безбройните си дрехи. Приличаха на огромно четирикрако същество, непознато за зоолозите. После някаква кола се появи срещу нас и намали, когато видя двойката на тротоара.

— О, боже, не! — каза Санди.

Бях толкова напрегнат, че въобще не можах да проговоря. Колата се приближи към плешивия, двойката в огледалото стана по-голяма, а Чарли изкачи стъпалата спокойно, сякаш целият град бе на негово разположение.

Остави хлапето на земята, после развърза другия спален чувал и го разгъна. Вдигна момчето отново и го нагласи върху чувала. После слезе обратно по стълбите и бързо се върна до волвото.

В момента, когато плешивият се настани на седалката си, колата ни подмина от едната страна, а двойката — от другата. Всички си продължиха по пътя. Подкарах волвото и отбих още на първия завой. Санди започна да ме направлява.

— Тук — внезапно се обади Чарли. — Можете да телефонирате оттук.

Намалих, а Санди запита:

— Откъде знаеш, че искаме да телефонираме?

— Защото си прекалено мека, бебче — отговори той. — И точно затова ще пльоснеш върху тротоара тежко.

Санди се обади по телефона.

Когато се върна в колата, каза:

— Трябва да изхвърлим остатъка от къмпинг оборудването. Ако ни спрат, веднага ще ни свържат със спалния чувал.

Плешивият се развесели от чутото.

— Ако спрат колата, сладурче — ухили се той, — веднага ще си помислят, че сте Бони и Клайд. Тук имате достатъчно оръжия, за да оберете някоя банка в Монреал.

Тя не му отговори. Продължихме вън от града. След малко Санди ме смени на волана. Шарл спеше, вързан за седалката си, а аз се прозявах и задрямвах от време на време.

— Поспи малко — каза Санди. — Няма да имам проблеми.

Заспах.

Когато Санди ме събуди, пътувахме в сивата светлина на здрача в пейзаж от голи дървета и гранит.

— Какво става? — попитах.

— Някаква кола ни следи — отговори Санди.