Дж. К. Майо
Ловен сезон (24)

Глава двадесет и четвърта

Прекарах няколко седмици в болница. Първо, в някакво градче, наречено Пемброук, а после в Отава, където одобриха това, което хирурзите в Пемброук бяха свършили, и доусъвършенстваха поправките им. Куршумът, който ме бе съборил от стълбите, бе останал в мен, вместо да излезе от другата страна, бе разкъсал няколко органа и това наложи премахването на далака ми.

Казаха ми, че той надали ще ми липсва, тъй като съм драматург, а не критик. Трябваше да се смея на тази шега много по-често, отколкото според мен си заслужаваше. Също така ми казаха, че било опасно да се мотаеш из горите на Онтарио по време на ловния сезон, без да носиш ярки дрехи, защото ловците били склонни към превъзбуда и стреляли по всичко, което се движи, смятайки го за сърна. Смятаха, че съм извадил голям късмет, че съм се отървал толкова леко, и по този въпрос бях напълно съгласен с тях.

Санди дойде да ме види веднага след като ми разрешиха да имам гости. Съобщи ми, че тя ме закарала до Пемброук, а Хари я посъветвал да излъже лекарите, че съм пострадал по време на лов. Не пожелал да отиде с нея. Казал й, че Востер ще го закара там, където искал да отиде.

В същия ден, макар да не му позволявали да влезе при мен, докато не си почина достатъчно след посещението на Санди, пристигна да ме види някакъв човек от английското посолство в Отава. Той учтиво затвори вратата след сестрата, която го въведе при мен, постави пръст пред устата си и се разходи из самостоятелната стая, инспектирайки всичко с голям интерес. После извади лист хартия от джоба си и го задържа пред очите ми, така че да мога да го прочета удобно. Текстът беше напечатан с главни букви, а разстоянията между редовете бяха доста широки. Изглеждаше по следния начин:

1. ПРАВИТЕЛСТВОТО НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО ВИ БЛАГОДАРИ СЪРДЕЧНО ЗА ИЗВЪРШЕНОТО ОТ ВАС.

2. ПРАВИТЕЛСТВОТО НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО ЩЕ ПОЕМЕ ВСИЧКИ РАЗНОСКИ ПО ЛЕЧЕНИЕТО ВИ.

3. МОЛЯ, НЕ СПОМЕНАВАЙТЕ НИЩО НА НИКОГО ЗА НЕОТДАВНАШНАТА ИСТОРИЯ, НИТО СПОМЕНАВАЙТЕ ИМЕНАТА НА X. С. ИЛИ ДЖ. X.

— Добре — казах изморено, а мъжът грижливо прибра листа в джоба си и обеща, че отново ще дойде да ме види.

Санди ме посещаваше всеки ден, но след около десетина дни, когато вече се позакрепих, усетих, че чувствата ни са се променили и някак си сме се отдалечили един от друг. Точно на този десети ден тя ми съобщи, че напуска хотела и се връща в Стратфорд.

— Трябва да се върна там — простичко каза тя. — Там е домът ми.

Имаше предвид, че споменът за Брус е все още там.

— Така е — съгласих се. — Трябва да се върнеш.

— Прекалено рано е, за да мисля за бъдещето — каза тя, целуна ме леко и си тръгна.

След това редовно ми пишеше веднъж седмично и макар писмата й да ми пожелаваха бързо оздравяване и да бяха подписани „с любов“, постепенно започнаха да звучат като писани по задължение.

Посланикът ни ме изпрати на летището през януари. Летях първа класа, придружен от един млад дипломат, макар вече да бях в добра форма и да не се нуждаех от грижи. Прибрах се в апартамента си в Кенсингтън.

Сред голямото количество кореспонденция, което ме очакваше, имаше и писмо от Уайт Денвър. Той ми благодареше за това, че съм подменил откраднатото му волво, а по-нататък ми обясняваше какъв идиот съм — застрахователната компания му бе възстановила всички щети. Затова в плика с писмото бе пъхнал и чек за сумата, която бях платил за новата кола. Освен това ми благодареше за апартамента в Лондон и за това, че бях оставил вилата му толкова разтребена и чиста.

Помислих си, че няма да мине много време, докато Хари Сидал се появи пред вратата ми, за да обясни някои неща като това. Оказах се прав. Пристигна на третия ден, след като вече се бях възстановил от умората от пътуването. Дойде в шест часа вечерта, тъкмо когато се надигах от следобедната дрямка, препоръчана ми от доктора.

Изглеждаше по-елегантен от обикновено и леко накуцваше.

— Преместиха ме в Отбраната — съобщи ми той. — Заради накуцването. Пък и закриха стария отдел на Хенидж. А ти как си, Антъни? Чух, че си загубил далака си. Съжалявам.

— Изглежда, човек се справя съвсем добре и без него — казах. — Само не ми казвай шегата.

— Каква шега?

Разказах му за болничното чувство за хумор.

— Мили Боже — замислено каза той. — Разбирам какво имаш предвид. Направо е чудо, че си оцелял.

Показах му писмото от Уайт Денвър и той се засмя.

— Да, подарихме му нова кола. Плешивият изчезна безследно. Разумен човек.

— Този чек — казах. — Става дума за хиляди долари. Не мога да го изпратя обратно, нито да откажа да го осребря — Уайт ще се обиди и обърка. Той вече е получил нова кола от застрахователната компания. Ще трябва да го изплатя на твоите хора.

— Не можеш — жизнерадостно отвърна той. — Това са вече отчетени държавни пари. Купи си ново пежо. Не мислиш ли, че си го спечелил, за бога? А ако се тревожиш, че застрахователната компания е измамена, помисли си, че вероятно мафията притежава поне част от нея.

— Да, това би могло да помогне — съгласих се.

— Между другото — каза той спокойно — мафията не те мрази. Нито мен, нито когото и да било от нас. Платих на приятеля на Хенидж, Карини в Монреал, за да разчисти бъркотията. Всички трупове са погребани, всички доказателства — унищожени. Дори семейство Монтейт не знае какво е станало. Чух, че самият Джони Монтейт упорито се опитвал да научи на кого трябва да благодари.

— Какво плати на господин Карини? — запитах.

— Един милион щатски долара. Сключихме сделка и той ще се придържа към нея — мафиотите винаги така правят. Не сме приятели, но не сме и врагове. Отношенията ни са безупречно чисти.

— Боже Господи — въздъхнах леко. — Един милион. Да, мисля, че ще си купя ново пежо.

— Разумно момче — каза Хари. — Искаш ли да научиш още нещо?

— Не — отговорих. — Да, искам. Как успя Коле да ни открие в хижата? Бих се заклел, че никой не ни проследи.

— Проста работа — отвърна Хари. — Кварталният ти докладвал, че апартаментът ти е обитаем, въпреки че ти си в чужбина. Всички доклади за теб отивали до твоя приятел Кена, а после автоматично в офиса на Хенидж. Той самият надали е имал нужда от повече от два часа, за да научи всичко за Уайт Денвър и да събере две и две.

После настъпи мълчание. Осъзнах, че Хари е притеснен за нещо.

— Какво има? — запитах го.

Той се усмихна саркастично на себе си, за да не покаже колко е засрамен.

— Ще ми кажеш ли какво направи Хенидж, когато влязохте в къщата?

Разказах му. Усмивката му се стопи, докато ме слушаше. Когато свърших, каза:

— Добре се е справил, нали?

Много му се искаше да се съглася с него. Започнах да разбирам какво точно ми харесва у този човек.

— Да, добре се справи.

— И той го знаеше — каза Хари. — Седях, облегнат на стената и със счупен крак, а той умираше. Единственото, което каза, беше: „За Бога! Не мисля, че работата щеше да бъде свършена, ако ме нямаше“.

— Уелингтън — казах. — След Ватерло.

— Да — разсеяно промърмори Хари. — Е, не трябва да те изморявам. Ще ти се обадя, но ако имаш нужда от нещо, просто ми звънни в министерството. Полковник Сидал.

— Знаех ли, че си военен?

— Аз дори не го знаех. Но не съм сигурен, че съм такъв, а и те не са. Никога не са били.

Той се ухили.

— Много народ от семейството ми е правил кариера в армията. Продължават дори и до днес. Затова аз правя всичко възможно да не…

Хари не довърши мисълта си.

— Е, довиждане — каза той и си тръгна.

След това вечеряхме заедно около веднъж месечно. Обикновено в някой малък ресторант, открит от него, където храната бе добра и нямаше никой друг от Уайтхол. На два пъти той си водеше по някое момиче и правехме четворка, но за мен четвъртата трябваше да е Санди Балдуин. Бяхме си разменили няколко картички и кратки писма, но това бе доста отдавна.

Съвзех се напълно и си възстанових предишната форма. Написах нова пиеса, която според мен бе по-добра от загубената в морето. Реших да я забравя и да оставя океана да се забавлява с нея. Завърших новата си пиеса през юни и бе определена за поставяне в Уест Енд за есента. Затова реших да полежа малко на слънце и подбрах няколко брошури от туристически агенции.

Не се бях чувал с Хари от доста време и когато телефонът звънна, не се изненадах, че чувам гласа му.

— Хайде да се видим утре — предложи той.

Разбрахме се кога и къде и после той каза:

— Изпратих ти един пакет по куриера. Трябва да пристигне при теб след около петнайсет минути. Мисля, че ще те заинтересува.

След четвърт час на вратата се позвъни. Отидох да си прибера пакета.

Подаръкът беше опакован в златиста рокля, носеше златисто червило и други златни неща. Имаше очи като лятното небе, а бледата му руса коса блестеше като звездите.

— Здрасти — каза подаръкът. — Няма ли да ме разопаковаш?

Сграбчих я за китките, сякаш я заплашваше опасността да падне в някоя пропаст, издърпах я на безопасно място в апартамента и затворих вратата.