Дж. К. Майо
Ловен сезон (23)

Глава двадесет и трета

Да кажа, че само се страхувах, щеше да е прекалено самоуверено от моя страна. Бях вцепенен от ужас. Двама от общо тримата, които отивахме към Палумбо и приятелите му, бяхме вцепенени от шубе, но в моя случай изразът не бе само в преносен смисъл. Потеглих към къщата на врага с вдървени крайници, а когато завъртах глава, тя се движеше схванато и предпазливо, сякаш пробваше дали някой прешлен на врата ми не е счупен. Страхът на Востер бе по-различен. Той се смали и се отпусна от ужас. Миришеше на страх, а лицето му бе покрито с пот. Когато излезе от колата, се спъна, а докато се качвахме по стълбите, поставяше и двата си крака на всяко стъпало като току-що проходило дете.

Ако не беше Хенидж, балонът с лъжите щеше да се спука много по-рано и щяхме да изгубим състезанието по стрелба. Когато всичко свърши и точно преди да умре, Хенидж цитира думите на Уелингтънския херцог при Ватерло: „За Бога! Не мисля, че работата щеше да бъде свършена, ако ме нямаше“.

Наистина нищо нямаше да свършим.

Палумбо беше нервен като вожд на сиуксите, видял как белите нарушават прекалено много мирни договори и как прекалено много коне се прибират у дома, изцапани с кръв и без ездачите си.

Востер бе шофирал лимузината по стоте метра до къщата, докато ние с Хенидж седяхме на задната седалка. Когато стигнахме дотам, Хенидж нареди на Востер:

— Спри точно пред вратата. Това може да помогне на Хари.

Имаше двама часови — младеж с пушка, за когото реших, че е един от внесените от Италия бандити, и някакъв по-възрастен мъж. Очевидно познаваха колата, но когато Востер се измъкна от нея, а аз излязох от задната врата, която затворих бързо, за да запазя топлината на могъщия си господар, те се вторачиха в мен, а после в Хенидж.

По-възрастният стисна пистолета си в ръка и започна да задава въпроси:

— Добре, какво става? Кои са тези типове? Каква беше цялата онази стрелба?

— Млъкни, глупако! — грубо нареди Востер, който се бе облегнал на колата, за да не трепери. — Това е самият господин Пертинакс. Важният човек. Шефът. Иди и кажи на Палумбо, че той е тук.

Мъжът размаха ръка към помощника си, който се затича към къщата. Хенидж свали леко прозореца си и каза:

— Пистолета. Кажи им да разкарат пистолета.

Мъжът се вторачи в него.

Най-после се усетих. Трябваше да се държим като типични, високомерни англичани пред врага.

— Чухте нареждането на господин Пертинакс — казах. — Моля, приберете оръжието. Чудесно. Вие сте разбран човек.

Той продължи да ни гледа изумено, но прибра пистолета в презраменния си кобур.

Младежът се появи отново.

— Трябва да влязат в къщата — съобщи той.

— Хвърли един поглед, Джонатан — ми каза Хенидж, използвайки новото име, което ми бе дадено за ролята.

Изговори думите, сякаш бе изиграл сцената поне сто пъти преди. После затвори прозореца и остана седнал уютно в колата, чието отопление работеше с пълна сила, за да поддържа удобството, на което бе свикнал. Без съмнение това бе господин Пертинакс.

Застанах неподвижно за момент, чудейки се какво ли, по дяволите, искаше да каже с това „да хвърля един поглед“. После се обърнах към Востер:

— Стой тук — наредих му и тръгнах към къщата.

Човекът с пистолета под мишница ме последва.

Влязохме в някаква голяма стая, без да си промълвим и дума. И тук парното работеше усилено. В средата на стаята стояха трима мъже. Единият от тях пристъпи напред. Имаше широки рамена, които преминаваха в къс, дебел врат и почти се сливаха с главата му. Движението му към мен беше агресивно и аз едва не отстъпих, сякаш бях видял приближаването на огромен бик. Вместо това минах спокойно покрай него.

— Казвам се Палумбо — съобщи той на гърба ми. — Не разбирам. Откъде се появи господин Пертинакс?

Не му обърнах внимание, а продължих напред. Обикалях спокойно из стаята и оглеждах мебелировката. Представях си как Хари Сидал се втурва в стаята с автомат в ръка и изстрелва целия пълнител с един откос. Насочих вниманието си към елегантно, широко кресло, поставено между два високи прозореца, закрити със завеси.

— Стаята е достатъчно топла — казах. — Господин Пертинакс ще седне там.

Обиколката на стаята ме докара отново до Палумбо. Усещах, че лицето ми е сковано като гипсова маска, а неговото, което очевидно и в най-добрите му моменти имаше нервно и раздразнително изражение, сега изглеждаше объркано и издаваше усилена и неприсъща за него мозъчна дейност. Палумбо се опитваше да се приспособи към сложната смесица от неуверена вяра, инстинктивно недоверие и желание всичко да свърши колкото се може по-бързо.

Внезапно се изпълних с увереност, че планът ни ще свърши работа. Актьорската ми игра беше безукорна, мозъкът ми бързо импровизираше нерепетирани думи и действия. След две минути на сцената щеше да доминира Хенидж, а Хари бе навън в храстите, изчаквайки момента да направи това, за което бе обучаван.

После обаче Палумбо сграбчи ръката ми с пръсти, които напомняха за стоманени клещи, а свободната му ръка се раздвижи неспокойно, сякаш не можеше да реши дали да ме фрасне по носа, или да извади пистолет и да ми отнесе главата.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? — запита той.

— Отивам до колата, за да доведа господин Пертинакс — отговорих ледено, макар да усещах, че нямам сили да изговоря дори още една дума.

Хватката му се разхлаби, но той продължи да държи ръката ми.

— По-спокойно, Палумбо — каза някакъв глас зад мен.

Не разбрах кой точно го каза, но бях готов веднага да го разцелувам, макар че и двамата не бяха особено красиви.

Откачих пръстите на Палумбо от ръката си и настръхнал излязох от стаята, от коридора и от къщата. Помислих си, че няма да е лошо да се кача на шофьорското място в лимузината и да изчезна оттук, но вместо това отворих вратата на Хенидж и той излезе от колата.

Влезе в къщата с маниера на средновековен принц, пристигнал, за да изслуша доклада на някой от незначителните си васали. Ефектът бе подсилен от Палумбо, който поради подозрителността си бе тръгнал по стъпките ми, последван от момчетата си, и сега изглеждаше сякаш бе застанал пред вратата, за да посрещне господаря, обграден от слугите си.

Хенидж мина покрай тях, като че ли бяха невидими. Последвах го делово, а Востер се повлече зад нас по стълбите. После и останалите влязоха след нас в голямата стая. Настаних Хенидж на креслото, което му бях избрал, а той ми кимна одобрително. Седна, оправи сакото си, за да не измачка финия плат, повдигна леко закупения на „Савил Роу“ панталон и изпъна маншетите на ризата си, за да покаже изисквания от етикета сантиметър от кремава коприна.

Лицето му беше бледо, устата — тънка и безкръвна, а очите почти бяха изгубили цвета си, сякаш бяха парченца лед, отчупени от айсберг. Хенидж беше над петдесетгодишен и изглеждаше почти древен, но това щеше да свърши чудесна работа пред публиката, състояща се от монреалски бандити, които живееха в свят, където човек, доживял до старост във висшите престъпни кръгове, заслужаваше определено уважение.

Палумбо застана на около два метра от него, а останалите се отдалечиха. Востер се просна изтощено на канапето с вид на човек, който всеки момент ще получи астматичен пристъп. В това, разбира се, нямаше нищо лошо. Бандитите щяха да си помислят, че е изплашен от господин Пертинакс. Аз застанах като истински телохранител — една стъпка назад и леко встрани от креслото.

Хенидж повдигна глава към Палумбо, а онзи напрегнато се вторачи в него. Палумбо беше нащрек и непрестанно преместваше тежестта си от единия крак на другия като тенисист, който очаква сервиса на противника си. Изглеждаше изключително опасен.

— Какво става, господин Пертинакс? Каква беше онази стрелба?

Хенидж се вторачи в него за около пет секунди, преди да му отговори.

— Малък местен проблем — каза той. — Беше уреден.

Замълча за момент и добави:

— Изглеждате ми доста напрегнат, господин Палумбо.

После леко извърна глава към мен и нетърпеливо махна с ръка.

— Господин Пертинакс не е тук, за да отговаря на въпроси — казах. — Той има определен дневен ред за това съвещание.

Осъзнах, че използвах езика, на който Хенидж вероятно говореше всеки ден в Уайтхол, а бялата му глава се наклони за момент, за да ми подскаже, че и той го е схванал.

— Господин Палумбо — каза Хенидж. — Навремето четох една история за някакъв кораб, който се натъкнал на трупа на кит в океана. Около него летели хиляди морски птици и се биели, за да се нахранят с разлагащата се плът. Ако аз бях на онзи кораб, господин Палумбо, нямаше да гледам как онези отвратителни птици се бият, за да поддържат безполезния си живот. Просто щях да отида на другата страна на палубата.

Той замълча за момент и добави:

— Чудя се дали мога да ви помоля да се отдръпнете леко назад, господин Палумбо.

Дори Востер спря да диша. Помислих си, че ако някога някой е преигравал ролята си, то това бе точно Хенидж.

Очите на Палумбо се ококориха и наляха с кръв, а устата му увисна и разкри развалените му зъби. Той погледна диво към хората си, като че ли някой от тях можеше да му каже дали наистина е чул добре или не, и раздвижи рамене заплашително. Вече се бе превърнал в разгневен бик, готов да нападне.

Хенидж прецени момента като матадор, който обърква вбесеното животно пред себе си в последната възможна секунда. Спомена някакво име, очевидно вълшебно, така както тореадорът размахва плаща си пред очите на бика.

— Господин Карини — каза той и загледа как енергията на противника му се стопява. — Господин Карини — повтори Хенидж — е недоволен от вас, а аз съм недоволен от господин Карини. Недоволен съм, защото вече му платих един милион долара по този договор, а той е недоволен, защото ще загуби другите десет милиона, които щях да му платя, ако работата бъде свършена. Обаче работата се обърка и бе объркана тук. Затова ние с вас трябва да си поговорим сега. Затова дойдох.

Востер се бе посъвзел и се мъчеше да си поеме въздух, но никой не му обръщаше внимание. Палумбо се бе вторачил в Хенидж и очевидно продължаваше да чува името Карини в ушите си, а останалите гледаха към Палумбо. Той усети очите им върху себе си. Огледа се наоколо, търсейки начин да възвърне достойнството си.

— Дай ми едно питие — каза той, без да се обърне определено към някого, после добави: — Вие двамата, връщайте се навън и си дръжте очите отворени, ако нямате нищо против.

Заповедта бе отправена към двамата мъже, които ни бяха посрещнали при пристигането.

Това беше истинско облекчение. След като бях видял Хенидж в действие, вече знаех, че ако се бе наложило, той самият щеше да поиска пазачите да бъдат изпратени навън, но стана по-добре, че заповедта дойде от Палумбо. Не мислех, че часовите ще изкарат много дълго. Хари бе имал достатъчно време да се ориентира.

Заоглеждах се за добро място, където да се скрия, когато стрелбата започне. Стори ми се, че най-подходящото е зад креслото, където седеше Хенидж. Това ме накара да загрея една от причините за брилянтното изпълнение на Хенидж — той знаеше, че това е последната му роля. Хари му го бе казал, а той го прие като окончателна присъда. Хладнокръвието, което бе показал, когато блъфираше Палумбо, бе хладнокръвието на обречен.

Не можех да променя абсолютно нищо, но направих абсурден жест. Когато един от лакеите донесе поисканото от Палумбо питие, казах:

— Какво има в чашата?

— Коняк — отговори лакеят.

Взех го от ръката му и помирисах съдържанието му. Конякът беше достатъчно добър.

— Господин Пертинакс ще изпие това — казах. — Приготви друго на Палумбо.

Подадох чашата на Хенидж.

— Благодаря ти, Джонатан — каза той с язвителна нотка в гласа.

После се върнах на избраното място, мястото, което щеше да ми даде възможност да продължа да живея.

Човекът на Палумбо приготви друго питие и му го даде. Той го изпи на една глътка. Хенидж също отпи и въздъхна леко.

— Става за пиене — каза той.

Като опитен вече драматург разпознах репликата. Подхождаше на ролята му, разбира се, но бе реплика, която се използва, когато още не си решил какво ще е следващото действие. Знаех, че Хенидж трябва да запълни с нещо времето, за да даде шанс на Хари да се справи с двамата пазачи отвън, и се зачудих какво ли щеше да измисли по-нататък.

Идеята му обаче ме ужаси.

— Джонатан, отиди, моля те, да се увериш, че госпожа Монтейт и дъщеря й са добре — каза той, обръщайки се към мен с неприятна искрица зловещ хумор в очите.

Вторачих се в него стреснато.

Ако бе решил да ни предаде, най-добрия начин да го направи бе да ме изкара от стаята. Събитията се бяха развили толкова бързо, че нямах време да размисля върху лекотата, с която се бе съгласил да изиграе решаващата роля в пиесата, насочена към унищожаване на собствената му конспирация. Знаех, че той и Хари говорят на език, който само те двамата разбират. Също така знаех, или поне мислех, че знам, до този момент, че нещо у Хенидж се бе пречупило. Знаех, че в историята на загадъчната връзка между него и Хари се бе провела някаква финална битка, която бе определила победителя.

Дори бях започнал да вярвам, че Хенидж се появи пред нас в съседната къща, очаквайки да бъде победен, желаещ несъзнателно да бъде победен. Хари се бе приближил прекалено много, а той винаги побеждаваше. Хенидж просто искаше да приключи с цялата история. Наистина бях започнал да вярвам в това.

Разбира се, това, което вярвах или не, нямаше никакво значение. Нямах доверие на Хенидж, но не можех да направя нищо по въпроса, освен да се надявам, че Хари няма да ни остави сами, без да е сигурен, че Хенидж вече е безопасен.

Погледнах в развеселените очи на този корумпиран и коварен човек, но не видях нищо, което да ми подскаже дали това е погледът на Джон Хенидж или на господин Пертинакс.

— Да, господине — отвърнах.

Отправих се към вратата, а човекът, който бе налял питиетата, тръгна с мен. Качихме се по стълбите, минахме по площадката и отново се заизкачвахме. Този път стълбите бяха тесни и стръмни. Заведоха ни до върха на къщата, където вероятно живееха слугите. Пред вратата, проснат удобно на едно кресло с вдигнати на перваза на прозореца крака, седеше някакъв младеж. Когато ни видя, смъкна крака от перваза, протегна се и бавно се изправи.

Беше рус, синеок младеж. Усетих, че това бе водачът на италианската група, още преди да проговори. Изглеждаше нервен, несигурен и самотен, копнеещ за дома си.

Той погледна към мен.

— Кой е този?

— От важните хора. Няма защо да знаеш кой е. Отвори вратата.

Италианецът продължи да ме гледа. Изпитах суеверното чувство, че ако се вгледа в очите ми достатъчно внимателно, ще види как кръвта на приятеля му опръсква Хари Сидал.

— Отвори — наредих студено.

Младежът извади ключ от джоба си и отключи. Влязох вътре, а придружителят ми ме последва, затваряйки вратата под носа на италианеца.

Стаята изглеждаше достатъчно удобна. Имаше двойно легло и две кресла, малка маса и две жени. Момичето седеше в едно от креслата и четеше книга. Госпожа Монтейт лежеше на леглото с ръце под главата. Дъщерята имаше червена коса и типичната за червенокосите млечнобяла кожа. Майката също имаше червена коса, но със сиви кичури в нея, а кожата й вече не бе толкова бяла и свежа. На лицата им бе отпечатан страх и умора от чакането.

Госпожа Монтейт обърна глава към нас, но не каза нищо. Момичето запита:

— Сега пък какво има?

— Добре ли сте? — запитах.

Не можах да се сетя за нещо по-разумно, но лошото беше, че наистина мислех това, което казвам.

Госпожа Монтейт се надигна, а момичето стана от креслото.

— Идвате, за да ни помогнете, нали? — запита момичето.

Осъзнах, че в гласа ми се бе прокрадвала погрешна нотка.

— Не — отговорих. — Просто искам да се уверя, че не се отнасят лошо с вас.

Госпожа Монтейт легна отново и ме загледа с изписано по лицето съмнение.

Момичето остана право.

— Лошо отношение! — изсмя се тя. — Как можете да питате…

— Това е достатъчно — казах и им обърнах гръб.

Приготвих се да се изправя срещу човека, който бе дошъл с мен. Бях го усетил да реагира на фалшивия тон на изпълнението ми, а сега видях, че забеляза колко сковано се движа. Беше разтревожен и объркан, очевидно не достатъчно умен, за да осмисли това, което току-що бе видял и чул. В очите му видях и някакъв друг въпрос, но не можах да го разбера.

— Да вървим — казах.

Отворих вратата и тръгнах надолу по стълбите, като го оставих да нареди на италианеца да заключи или да ме последва веднага, както той си избереше. Докато слизах по главното стълбище, го чух да тича след мен. Чух и някакъв звук в коридора, който не успях да определя, но влязох направо в голямата стая, а придружителят ми ме настигна, докато отивах към Хенидж.

Стори ми се, че в стаята нищо не се е променило. Имаше определено напрежение, но така беше и преди.

— Дамите са добре — съобщих на Хенидж.

Той само кимна. Това беше всичко. Изглеждаше изтощен. По лицето му нямаше и следа от хумор, но нямаше как да разбера дали ни е предал или не. Заех мястото си встрани от креслото му. Востер дишаше тежко като риба на сухо.

Все пак историята трябваше да приключи, а краят й вероятно наближаваше.

Мъжът, който ме бе завел горе, беше притеснен. Искаше да каже нещо на Палумбо, но не беше сигурен какво точно. Върна се до масата за сервиране до стената и тъкмо понечваше да си сипе питие, когато се завъртя и ме погледна.

— Знаех си! — извика той. — Знаех, че и преди съм го виждал някъде!

Очите на Палумбо започнаха да се местят между мен и бандита и той се напрегна като котка, случайно налетяла на куче зад ъгъла.

— Къде? — излая той. — Къде си го виждал?

— Господи Боже! — извика онзи, опитвайки се едновременно да остави бутилката и чашата и да грабне пистолета си. — В шибаната кола заедно с Чарли.

Настъпи истински ад.

Ръката на Палумбо се стрелна към колана му и в следващата секунда се появи с пистолет в нея. Хвърлих се на килима, а автоматът на влизащия Хари ме оглуши. Куршуми попадаха в целта си и се чуваха виковете на уцелените. Нещо разкъса килима точно пред лицето ми. Някакъв глас изкрещя отчаяно и злочесто в последен опит да надвика шума.

Стрелбата спря внезапно. Не се чуваше нищо друго, освен хъркането на някакъв човек. Беше мъжът, който ме бе видял в колата. Сега се давеше в кръвта, която се изливаше от устата и гърдите му. Половината глава на Палумбо бе отнесена, а останалата част лежеше върху обувките на Хенидж. Беше успял да простреля Хенидж два пъти преди смъртта си и той също умираше. Третият бе поел доста куршуми в стомаха и гърлото си и предположих, че точно той бе пищял негодуващо срещу смъртта.

Востер отново не дишаше, но само от страх. Беше жив и невредим.

В стаята се носеше странна миризма.

Хари лежеше до стената, а окървавеният му крак бе странно извит под него.

— Ох, мамка му! — изруга той. — Качвай се горе, Антъни, побързай.

Бях забравил защо сме тук. Жените, дамите от семейство Монтейт. Събрах сили и накарах краката си да вървят колкото се може по-бързо вън от стаята и нагоре по стълбите. Видях горната половина на тичащ срещу мен човек и стрелях по него. Не го уцелих. Стрелях отново и отново не уцелих. Той се хвърли върху мен в момента, когато ужасяващ удар ме изпрати назад във въздуха.

Знаех, че съм умрял.

После някакъв глас каза:

— Не и ти! Не и ти!

Беше Санди. Промених си решението относно смъртта.

— Не — отвърнах. — Не и аз.

Дойде ми интелигентна мисъл.

— Не стой тук — казах. — Отиди в другата къща. Тук не е безопасно.

— О, млъкни, моля те — скара ми се Санди.

Затова припаднах.